Джъстин Кронин
Дванайсетте (69)

Шейсет и пет

Взривът в мазето, подсилен от мигновеното възпламеняване на хиляда и двеста килограма силно концентриран диетилов етер, освободи енергия, която грубо се равняваше на катастрофата на малък самолет. Тъй като нямаше къде да отиде, взривната сила се оттласна нагоре, обходи всеки коридор, зала, канал — преди да се върне назад и да взриви пода. Веднъж освободена в по-големите пространства на сградата, се развилия наслуки. Във въздуха полетяха мебели. Стените изчезнаха. Взривът се надигна и предизвика спираловидно движеща се мощ от разрушение като връщащо се торнадо, което изхвърляше и изстъргваше всичко от своето нажежено до бяло сърце, докато не стигна самите устои на сградата — стоманените подпорни стени и старателно изсечените варовикови блокове, удържали покрива му над прерията на Айова от времето на пионерите, и го взриви на парчета.

Куполът започна да се сгромолясва.

На пет километра оттам сетивата на зрителите на стадиона уловиха разрушаването на Купола, като верига от отделни случки: първо проблясък, след това взрив, последван от дълбок сеизмичен трус и възцаряването на мрака, когато градската електрическа мрежа излезе от строя. Всички замръзнаха, но в следващия миг настъпи промяна. У тях се надигна нова сила за живот. Кой може да каже кой е бил първи? Бунтовниците сред трибуните вече бяха започнали нападението си над охранителите, но сега не бяха сами. Множеството се надигна като освирепяла неудържима тълпа. Толкова ожесточен беше отприщилият се бяс у тях, че се нахвърлиха върху своите похитители, сякаш отделните им личности се бяха разтворили в едно-единствено животинско съзнание. Рояк. Стадо. Ято. Те се превърнаха в своя враг, налагаше се. Престанаха да бъдат роби и станаха живи.

На игрището Гилдър се… разтваряше.

Почувства го първо по опакото на ръцете си. Внезапно сгърчване на кожата, сякаш се е смалил в себе си. Повдигна ги към лицето си. В нямо неразбиране — болката все още не се беше появила — той наблюдаваше как плътта на ръцете му се отцепи и отдели на дълги, кървави прорези. Чувството се разпространи, заигра по цялото му тяло. Пръстите му намериха лицето му. Все едно докосваше череп. Косата му капеше, както и зъбите. Гърбът му се преви в старческа стойка. Падна на колене в калта. Усети как костите му се разпадат, ронеха се на прах.

— Грей, какво направи?

Падна сянка.

Гилдър вдигна лице. Виралите изпълниха притъмнелия му поглед с последната гледка на своето величие. Братя мои, помисли си той, какво става с мен? Помогнете ми, братя мои, умирам. Но в очите им не видя никаква искра за родство.

Предател.

Предател.

Предател предател предател…

Случваха се други неща — изстрели, крясъци, в мрака тичаха хора. Но в съзнанието на Гилдър тези събития бяха мигновено потиснати от по-важното осъзнаване, студено и последно, на случващото се с него.

Шона, помисли си той, Шона, исках само малко компания. Исках само да не умра сам.

И те му се нахвърлиха.

 

 

Заключителното развитие на събитията, които се разиграха за някакви си трийсет и седем секунди в живота на участниците, се случиха в наслагващи се рамки от едновременно движение, колабиращо към центъра. Осветени от светлината на огъня — варелите в периферията продължаваха да горят — и фосфоресциращата светлина на виралите, сцената приличаше на сцена от ада. Виралите приключиха с Гилдър — тялото му беше пръснато на разкъсани части, които бяха повече прах, отколкото труп — и стояха в рехава линия. Изглежда, наблюдаваха Ейми предпазливо. Вероятно не знаеха все още какво предвещава тя, може би се страхуваха от нея. Питър, заредил оръжието си, стреляше откоси към масивните им фигури, без видим ефект. Куршумите отскачаха безсилно от бронираните им тела с ярки проблясъци, дори не погледнаха в тяхна посока. От другата страна на игрището Алиша се придвижваше напред с вдигнат пистолет, Нина и Тифти тичаха към игрището за подкрепление. Планът вече не действаше, сега се водеха от инстинктите си. Застанала права на платформата, Ейми вдигна ръце. От всяка китка висеше дълга верига. Тя ги раздрънка във въздуха и ги завъртя около китките си, метна ги в празното пространство. Въртележка, осъзна Питър. Ейми правеше въртележка, за да дезориентира виралите. Все по-бързо и по-бързо веригите се въртяха над главата й с хипнотично дрънчене. Създанията замръзнаха. С птиче стрелване главата на Ейми се наклони на една страна, погледът й се съсредоточи, пресмяташе ъгъла на нападението. Питър разбра какво предстои да се случи.

Ейми Харпър Белафонте, напълно въоръжена. Ейми, Момичето от Никъде, летящата.

Когато се изстреля напред, остави веригите да летят, разпери ги далеч от тялото си като камшици. Едновременно с това присви глава към гърдите си, изравни положението на тялото си по време на полета, за да може да посрещне първия измежду тях първо с краката, високо в гърдите, физическото й тяло се преобрази в момента на удара в стенобойна машина с шестметрови криле. Те бяха много по-едри от нея, но устремът беше на нейна страна. Тя прелетя до първия, падна и го събори гърбом, когато се приземи, веригите бяха намерили целите и увили други двама около вратовете им. Със силно дърпане тя привлече левия към себе си, зарови лице под челюстта му и го разтърси като куче парцал в устата си.

Той нададе вой.

И сред рукнала кръв и хрущене на кости умря.

Тя го разви от веригата със замах на китката си, завъртя тялото като топ. Вниманието й се насочи към втория вирал, но равновесието се беше променило, елементът на изненада беше отминал, хипнотичният ефект от въртележката се беше стопил. Създанието скочи към нея, телата им се сблъскаха с неконтролируема сила, която ги принуди да отстъпват назад и назад от платформата. Ейми освободи веригата, но изглеждаше дезориентирана, приклекна на четири крака в пръстта. Нещо като потрепване, обзело цялото тяло, премина през останалите вирали, общото им съзнание се обедини, съсредоточи се. Само още миг — и щяха да й се нахвърлят като глутница зверове.

Което можеше и да направят, ако не беше дребният.

Умът на Питър тепърва щеше да ги анализира като нещо повече от общо съзнание, вече той беше принуден да го прави. Един от виралите беше различен. По размери и стоеж приличаше повече на човек. Миг преди другите да скочат върху Ейми, той ги изпревари с къс скок, застана между нея и нападателите й, обърнал лице към тях, вдигнал хищническите си лапи, тялото му беше заело предизвикателна стойка. Гърдите му се увеличиха от дълбокия дъх, устните му се отдръпнаха и оголиха зъбите.

Избухналият рев, който последва, беше напълно несъизмерим с размера на тялото, което го произведе. Това беше вой на ярост. Рев, който можеше да поломи гори, да изравни планина, да изскубне планетата от оста й. Питър буквално почувства как силата на звука го блъсва, тъпанчетата му пукнаха болезнено. Малкият вирал беше спечелил само секунда на Ейми, но и толкова стигаше. Тя се изправи на крака, останалите й се нахвърлиха.

Хаос.

Изведнъж беше невъзможно да се каже какво се случва и къде да се стреля, образите на битката преминаваха прекалено бързо за човешкото око. Питър разбра, че е изстрелял последния си куршум, но така или иначе пушката беше безполезна. Видя Алиша да напредва от другата страна на игрището, все още стреляше с пистолета.

Къде бяха Тифти и Нина?

Той сведе поглед. Нина тичаше към платформата, притиснала бомбата до гърдите си. Тифти беше зад нея. Тя размаха свободната си ръка над главата си, крещеше с всички сили:

— Копеле! Погледни насам! Ей!

Онзи, който забеляза — дали схвана намеренията й? Дали знаеше значението на онова, което държеше? Не толкова се хвърли към нея, колкото пристъпи тежко, падна на четири крака като паяк върху коприна. Тифти първи го видя. Вдигна оръжието си и се опита да изблъска Нина, но усилието му закъсня. Сред дъжда от предмети нехайността в движението на вирала беше престорено. Той се стовари върху двама им, Тифти понесе главния удар. Питър очакваше бомбата да избухне, но това не стана. Виралът улови Нина за ръка и я запрати далеч, хвърли я спираловидно към земята и се обърна към Тифти. Тифти вдигна оръжието си, създанието го погълна.

Писък. Изстрел.

Не беше решение. Нямаше за и против. Питър пусна оръжието си и тръгна към бомбата, която лежеше на земята, тичаше с всички сили.

 

 

Единствените двама, които видяха случващото се, бяха Лор и Гриър. И дори тогава само Гриър, човекът на вярата, чиито молитви му бяха дали по-дълбоко разбиране за сцената, осъзна смисъла й.

Наблюдавана от контролната зала, битката на игрището се разиграваше двуизмерно, сведена до по-поддаваща се на дешифриране от разстояние плоскост. В единия край лежеше Юстас, в безсъзнание или мъртъв, между него и платформата беше тялото на Тифти Ламонт. Нина я нямаше, запратена някъде в мрака, Алиша — от другата страна, като единствена все още стреляше. В центъра стоеше платформата, Ейми, която се беше изтръгнала от мелето, скочи високо към върха на желязната структура. Туниката й беше на парцали, изпоцапана с тъмната влага на кръвта, едната й ръка беше присвита до тялото й, сякаш притискаше рана. Дори от разстояние Гриър можеше да различи мъката, с която дишаше. Превъплъщението й беше пълно, макар че й беше останал един човешки белег: нейната коса. Черна и буйна, тя се вееше свободно около лицето й. Още миг и нападателите щяха да й се нахвърлят с многократно превъзхождащи я сили, но положението на тялото й не говореше за отстъпление. Имаше нещо непобедимо у нея, почти царствено.

Тогава видя Питър как тича по игрището. Къде отиваше той? Към камиона?

Не.

Гриър изхвърча от стаята и полетя по стълбите. Разблъскваше тълпата с тялото си, с юмруците си, с ножа си. Ейми, Ейми, идвам.

 

 

Алиша нямаше да се откаже. Тя беше посветила живота си на този свещен акт. Почувствала го беше от пещерата: единствен копнеж, който я дърпаше напред, сякаш я придърпва по тунел. Докато се приближаваше към виралите и стреляше — куршумите й, знаеше тя, нямаше да им причинят истински травми, искаше само да привлече вниманието им — тя беше създание, обзето от една-единствена мисъл, едно видение, едно желание.

Луиз, ще отмъстя за теб. Не си забравена. Луиз, ти също си моя сестра по кръв.

— Покажи се, кучи сине!

Куршумите й се плъзгаха по тях и хвърляха искри. Метна празния пълнител, постави друг и отново започна да стреля. През стиснати зъби напредваше, мърмореше си мрачна молитва. Той щеше да я познае, да я почувства, не можеше да е другояче. Съдбата беше решила тя да го убие, да го изтрие от лицето на земята. Той беше Хулио Мартинез, ескуайър. Десетият от Дванайсетте. Той беше Чука от пейката с грухтящото дихание. Той беше всички мъже през всичките години на историята, които бяха изнасилвали жените по този начин, и тя щеше да зарови ножа си дълбоко в тъмното му сърце и да почувства как умира. Единият от виралите се обърна към нея. Разбира се, помисли си Алиша, тя щеше да го познае всячески. Физиката му беше еднаква с тази на останалите и въпреки това имаше нещо отличително у него, надменност, която само тя можеше да забележи. Той я гледаше с бездушните си очи, притворени от апатия, изглеждаше готов да се усмихне. Алиша за първи път виждаше подобно изражение върху лице на вирал. Познавам те, сякаш казваше ироничното му, арогантно лице. Не те ли познавам? Не ми казвай, нека отгатна. Сигурен съм, че те познавам отнякъде.

Прав си и още как, че ме познаваш, помисли си тя и измъкна байонета от колана си.

Хвърлиха се едновременно един към друг — Алиша, вдигнала острие към главата му. Мартинез посегна с грамадната си ръка с огромни нокти да изтръгне ножа. Сила, която не можеше да бъде спряна, се срещна с неподвижен обект; траекториите им се пресякоха в стремителен, вкопчващ сблъсък. Огромното туловище на Мартинез мина едновременно през и над нея, метна я над главата си. В мига на неудържимия си полет Алиша осъзна, но все още не почувства разкъсванията по ръцете и лицето си, където ноктите му бяха раздрали плътта й. Падна на земята и се претърколи веднъж, два пъти, три пъти, при всяко завъртане забавяше устрема на падането и отново се изправи на крака. Криволичеше, препъваше се, главата й бучеше от удара. Някак успя да не изпусне байонета, да го изпусне — означаваше да приеме поражението, немислимо беше.

Мартинез беше на шест метра от нея, приклекнал като жаба, разперил на земята ръце като лопати. Усмивката му се беше превърнала в нещо друго, по-закачливо, пълно с невероятно задоволство. Изглежда, се смееше.

Проклето да е хилещото ти се лице, помисли си Алиша, отново вдигна байонета.

Към тях падаше някакъв предмет.

 

 

Бомбата, бомбата, къде беше бомбата?

Питър я видя, лежеше на няколко метра от тялото на Тифти. Плъзна се по земята и я притисна към гърдите си. Не беше повредена, жиците все още бяха свързани. Какво ли щеше да е? Като нищо, помисли си той. Чувството щеше да е като нищо.

Зад него избухна взрив, силата му го помете. За миг всичко го напусна: дъх, мисъл, гравитация. Бомбата излетя и заописва спирала. Земята се разгъна под него и в проблясък на мисловен мрак Питър се озова паднал на земята по гръб.

Над него скочи вирал, лицата им бяха на няколко сантиметра едно от друго. Гледката сякаш пресече жиците на сетивата на Питър, сякаш вкуси нощта или чу мълния. Когато създанието наклони глава, Питър направи единственото, последното, което се сети, изпълнен с вяра, че това е последният жест в живота му, изви главата към неговата, съсредоточи цялото си внимание и погледна вирала от упор в очите.

Аз съм Улгаст.

И тогава Питър видя; той държеше бомбата.

Помогни ми.

 

 

Алиша, сестро. Алиша, той е твой.

Мартинез не видя как се случи. За частица от секундата, преди да разгърне масивното си тяло, Ейми се приземи зад него. Замахна с ръце и метна веригите около китките си, уви тялото му като с две ласа и прикова ръцете му към тялото му. Усмивката се стопи в изненадан поглед.

Сега, каза Ейми.

С мощно дърпане изправи Мартинез, изложи на показ широките му гърди. Когато Мартинез падна по гръб, Алиша скочи отгоре му, обкрачи го при кръста и прилепи тялото му към земята. Байонетът беше вдигнат над главата й, уловен с две ръце. Но не го спусна.

— Кажи! — надвика тя тътена в ушите си. — Кажи името й!

Очите му се съсредоточиха. Луиз?

И с тези думи и всичко, което тя беше, Алиша спусна байонета и го заби, уби го по старомодния начин.

 

 

Последните секунди от битката на игрището бяха за тълпата на трибуните неразбираем хаос от движение. Не и за Лушъс Гриър. Гриър разбираше както никой друг какво щеше да се случи. Веригите, които Ейми беше използвала, за да обездвижи Мартинез, сега бяха приковали нейното тяло. Алиша се мъчеше да го преобърне, за да я освободи. Заплели се бяха и въпреки това имаше още вирали, които трябваше да бъдат убити. Може би смъртта на Мартинез доведе до прекъсване на общия им поток от мисли; може би шокът от гледката как един от тях умира от човешка ръка ги парализира, може би просто искаха да удължат мига на победата и по този начин да извлекат най-голямо удоволствие от последната си атака; може би причината беше друга.

Друга беше.

Когато Гриър тръгна през игрището, от дясната му страна се появи друга фигура. Само поглед му беше достатъчен, за да разбере онова, което вече знаеше. Беше Питър. Той крещеше и размахваше ръце. Но имаше нещо различно. Виралите също го почувстваха. Застанаха нащрек, носовете им се застрелкаха насам-натам, душеха въздуха.

— Погледнете насам, копелета!

Питър беше гол до кръста, тялото му блестеше от кръв — топла, прясна, истински реки от кръв, които се стичаха по ръцете и гърдите му от дълги прорезни рани, нанесени с ножа, който все още стискаше в ръката си. Намеренията му бяха очевидни: щеше да отвлече вниманието на виралите от Ейми и Алиша към себе си. Той беше примамката, къде беше капанът?

И Гриър чу:

Аз съм Улгаст.

Аз съм Улгаст.

Аз съм Улгаст.

Гриър хукна.

 

 

Алиша също го видя.

Тялото на Мартинез затискаше Ейми. Веригите, които я овързваха, се бяха заплели, всяко дърпане ги затягаше. Надала вой от безсилие и яд, Алиша видя Питър да тича към виралите, видя как телата им се извъртат, как накланят глави, очите им заблестяват от животинско привличане, удоволствието от убийството.

Питър, недей, помисли си тя. Не ти. След всичко случило се, не и ти.

Така и не разбра как Ейми успя да се освободи. В единия момент беше там, в следващия я нямаше. Празните окови щяха да бъдат намерени, там, където Ейми ги беше оставила, привързани към веригите, все още, омотани около тялото на Мартинез. В следващите дни всеки от тях се чудеше над смисъла на този факт, мненията бяха различни. За някои това означаваше едно, за други — друго. Беше мистерия, както Ейми беше мистерия и като всяка мистерия тя казваше колкото за онзи, които я наблюдаваше, толкова и за наблюдаваното.

Но това стана по-късно. За частицата от секундата, която оставаше, Алиша знаеше само, че Ейми я няма, че се измъкнала и се е понесла нанякъде. Проблясване на светлина, като падаща звезда и в следващия миг падаше върху Питър.

— Ейми…

Само това каза.

 

 

Защото Улгаст я обичаше.

Защото Ейми беше домът.

Защото той я беше спасил и тя него.

И Питър Джаксън, лейтенант от Експедиционния, чу, видя и почувства всичко, най-накрая почувства всичко. В една-единствена среща на погледите им. Целият живот на Улгаст се изля в него. Обяснимите му скърби. Горчивите му загуби и болезнените съжаления. Любовта му към едно забравено момиченце, дългото му пребиваване в продължилата сто години нощ. Видя лица, фигури, картини от миналото. Бебе в люлка, жена, която посяга да го вдигне на ръце, двамата окъпани в почти свещена светлина. Видя Ейми, каквато е била, детенце, пълно със странна мъдрост, само в света, светлините на въртележката, звездите на зимното небе и формите на ангелите, направени в снега. Сякаш тези видения бяха изконна част от него, така му се стори, като повтарящ се сън, който си припомни впоследствие, и се почувства дълбоко благодарен, че ги е видял, за да им бъде свидетел в последните секунди на живота си.

Ела с мен, помисли си той. Ела с мен.

Втурна се стремително. Хвърли се в ръцете на Бог. Почувства, но не видя как Гриър лети към него, а Улгаст лети иззад него, притиснал бомбата към гърдите си, насочил тялото си към центъра на ятото. В последния миг Питър чу думите:

— Бягай, Ейми.

И:

— Татко.

И:

— Обичам те.

Улгаст се потопи в мъглата, поставил палеца си с извит нокът на детонатора. Ейми се спусна към Питър, за да го блъсне надалеч, да поеме силата на разрушението вместо него и когато останалите от Дванайсетте в своя бяс се нахвърлиха върху Улгаст — Улгаст Истинския, Бащата на Всичко, Онзи, който Обичаше — в пространството, там, където стоеше той, се отвори дупка, тъмна нощ избухна в най-яркия ден и небесата се разтърсиха от тътен.