Джъстин Кронин
Дванайсетте (31)

Двайсет и девет

Нефтена рафинерия

Фрийпорт, Тексас

Майкъл Фишър, първокласен инженер-химик — Майкъл Умният, Мостът между световете — се надигна от дълбок, лишен от сънища сън с непогрешимото усещане, че някой го чука.

Отвори очи. Лор го беше възседнала. Гърбът й беше извит, челото й лъщеше от блестящи капчици пот, предизвикани от разгорещения секс. Рояци, помисли си той, не го ли бяха направили току-що? Не го ли правеха всъщност почти непрекъснато? Ненаситно, разгорещено, във всяка поза, която позволяваше човешката физиология в кабинката за спане с приблизителните размери на ковчег?

— Добро утро — обяви тя ухилена. — Надявам се, нямаш против, че започнах без теб.

Така да бъде, помисли си Майкъл. Със сигурност има и по-лоши начини да започнеш деня. По пламналото й лице Майкъл разбра, че Лор доста е напреднала, а като се замислеше — и той не изоставаше много. Тя беше започнала да полюлява бедра, тежестта на половият й орган настъпваше срещу него като вълни към бряг. Вълните идваха и се оттегляха.

— Не толкова бързо, господине.

— За Бога, спрете? — ревна глас над тях.

— Млъкни, Цепс — отвърна Лор. — Работя.

— Вдигнах го заради тебе! Гадост!

На Майкъл му се струваше, че разговорът се води на някаква отдалечена орбита. След като всички бяха натъпкани един до друг и ги деляха само тънки завеси за уединение, човек се научаваше да изключва присъствието на другите. Но чувството не беше само това. Дори когато сетивата му се отнесоха към физическото усещане, нещо в секса, в хипнотичния му ритъм го разполови. Като че разумът се носеше три стъпки над тялото, оглеждаше се по пътя си през пейзаж от различни тревоги, тъги, емоционално неутрални картини, които изникваха пред него като мехурчета от разширяващ се газ във врящ съд. Разлагащ се уплътнител, който трябваше да бъде сменен. Доставка по график на нов суров петрол от депото. Спомени от Колонията, за която иначе никога не мислеше. Над него Лор продължаваше пътуването си, докато Майкъл се носеше по течението на мисловната си изневяра и се опитваше да хармонизира действията си с нейните. Изглежда, поне това можеше да направи.

Накрая успя. Нарастващата страст на Лор спечели. Когато дръпнаха завесата, Цепс вече беше излязъл. Часовникът над капака показваше шест и половина сутринта.

— Мамка му.

Майкъл стъпи на пода и навлече комбинезона си. Зад него Лор уви ръце около гърдите му.

— Остани. Ще направя така, че да си заслужава закъснението.

— Първа смяна съм. Карловиц ще ми изръфа задника за закуска! — Натъпка крака в ботушите си и се извърна да я целуне: вкус на сол, секс и нещо съвсем нейно си. Майкъл не би казал, че между тях има точно любов. Сексът беше начин времето да минава, но с месеците връзката им се беше развила, малко по малко, в нещо повече от навик.

— Пак ли се размисли?

— Кой, аз ли?

— Не лъжи — Тонът й не беше огорчен, по-скоро коригиращ. — Да знаеш, че един ден ще изчукам навън всичките ти кахъри. — Тя въздъхна и отпусна хватката си. — Добре. Върви.

Майкъл стана от тясното легло, взе каската и ръкавиците от гредата.

— Ще те видя ли по-късно?

Тя вече беше легнала.

— Със сигурност.

 

 

Когато Майкъл излезе от бараките, слънцето се издигаше над Залива и от него повърхността му блестеше като лист кован метал. Може и да беше първата седмица на октомври, но жегата набираше сила, както винаги океанският въздух беше тръпчив от солта и вонята на сяра от горящия бутан. Стомахът му къркореше — храната щеше да почака — той тръгна забързано през комплекса, подмина магазина и залата за упражнения, бараките на Вътрешна сигурност и се насочи към покритото метално хале, където работниците от първа смяна се бяха събрали. Карловиц, главният инженер, разпределяше задачите от списъка. Стрелна със студен поглед Майкъл.

— Да не би да прекъсваме разкрасяващия ви сън, Фишър? Грешката е наша.

— Добре — Майкъл вдигаше ципа на комбинезона си. — Съжалявам.

— Има да съжалявате. Ще подпалвате Бомбата. Цепс ще ви е помощник. Помъчете се да не взривите екипа.

Дестилационна кула №1, известна като Бомбата — най-старото съоръжение, ръждясалата й грамада се държеше заедно благодарение на накъсани заварки, тел и молитви. Всички твърдяха, че е само въпрос на време или да бъде извадена от употреба, или да изстреля някой добре опечен екип на половината път до Марс.

— Благодаря, шефе. Много си готин.

— За теб винаги — погледът на Карловиц обходи групата. — Добре. Седем дни, докато натоварим кораба. Искам танкерите да са пълни, народе. А, Фишър, задръж малко. Искам да си поговоря с теб.

Екипите се пръснаха по кулите си. Майкъл последва Карловиц в халето. Сега какво, Иисусе? Закъснял беше не повече от две минути, надали си струваше да го строяват.

— Виж, Дан, съжалявам за тази сутрин…

Карловиц го прекъсна.

— Забрави, искам да говорим за друго. — Подръпна нагоре панталоните си и сниши грамадата си в стола зад бюрото. Карловиц беше тежък в истинския смисъл на думата, не беше дебел, ами едър във всяко отношение — мъж с тегло и тежест. На стената над главата му имаше закачени дузини листове хартия — диаграми, работни потоци, графици за доставки. — Така или иначе, щях да те пратя на Бомбата. Двамата с Цепс сте най-добрите, с които разполагам, за работа в напечено положение. Приеми го като комплимент, че ви разпределям на оная разнебитена стара съборетина. Да можех да избирам, отдавна да е куп старо желязо.

Майкъл не се съмняваше, че е така; от друга страна, знаеше стратегически да преценява похвалата, когато я чуеше.

— Е?

— Ами това.

Карловиц измъкна лист от бюрото си. Очите на Майкъл бързо намериха подписа на дъното: Виктория Санчес, президент. Република Тексас. Без да се бави, прегледа трите кратки абзаца на писмото. Ами, помисли си той.

— Имаш ли представа за какво е?

— Защо мислиш, че мога да имам?

— Ти си бил последният началник на екип за разтоварване. Може би си уловил вятъра на нещо, докато сте били там. Приказки около депото, увеличен брой военни, които се навъртат наоколо.

— Нищо тревожно — сви рамене Майкъл. — Говори ли със Старк? Може би той знае.

Старк беше офицерът по сигурността на рафинерията. Гръмогласен и със страшна слабост към смученето, но като цяло предизвикваше уважение сред работниците в рафинерията и Вътрешната сигурност, ако не за друго, то заради сърцатостта му на масата за покер. Вещината му в картите беше струвала на Майкъл голяма пачка, не че кесията беше голяма загуба — зад оградите на рафинерията нямаше за какво да се харчат парите.

— Не още. Това обаче няма да му допадне — Карловиц наблюдаваше Майкъл: — Вие не сте ли приятели? Цялата онази история с Калифорния.

— Познавам го, така е.

— Значи може и да туриш малко смазка на работата. Действай като, знам ли и аз, неофициална връзка между Вътрешна сигурност и военните.

Майкъл си позволи няколко секунди да проучи отношението си. С радост би се срещнал с някого от старите времена, но в същото време осъзнаваше, че у него има вътрешен смут, таеше чувството, че ще се разкрие. Затвореният живот на работник в рафинерията в много отношения го беше спасил от скръбта от загубата на сестра му и беше заел мястото в душата му, което тя беше оставила празно. Част от него знаеше, че се крие, но останалата част нехаеше.

— Не трябва да е проблем.

— Ще го смятам за услуга. Действай, както намериш за добре. — Карловиц изви глава към вратата. — Сега се махай оттук, имаш да преработваш нефт. И каквото казвам — това и мисля. Пази си задника на оная чудесия.

 

 

Майкъл пристигна в дестилационната кула и завари екипа си, дванайсет работници, да стоят и да се чудят. Танкерът с товара си от суров петрол чакаше и на него не се вършеше никаква работа. Цепс никакъв не се виждаше.

— Добре, да видим сега какво има. Народе, защо не пълните корабчето?

Цепс пропълзя изпод нагряващия елемент в основата на кулата. Ръцете му бяха оплескани с чернилка.

— Първо трябва да я промием. Имаме поне два метра утайка в основата.

— Мамка му, цялата сутрин ще ни отиде за тази работа. Кой беше началник на последния екип?

— От месеци не е чистено. Ще трябва да питаш Карловиц.

— Колко суров нефт трябва да източим?

— Към двеста барела^[1].

Осем хиляди галона^[2] частично рафиниран петрол, който беше седял кой знае колко дълго: щеше да им е необходим по-голям танкер за отпадъка, а после и цистерна с маркучи под високо налягане, за да прочистят кулата. Трябваха им минимум дванайсет часа, шестнайсет да я напълнят отново и да запалят нагряването, двайсет и четири часа, преди да капне първата капка от тръбата. Карловиц щеше да спука аневризма.

— Най-добре да се захващаме. Ще поискам заповед, вие пригответе маркучите. — Майкъл поклати глава. — Ще го открия този, дето го е направил, и ще му наритам задника.

Източването им отне остатъка от сутринта. Майкъл обяви останалия нефт за неизползваем и изпрати цистерната към депата за отпадъчни материали за изгаряне. Източването на негодния нефт беше лесната част, но прочистването на резервоара беше задачата, от която всички трепереха. Водата, излята от върха на кулата, щеше да прочисти по-голямата част от остатъчния нефт — лепкавия, токсичен отпадък от рафинирането — но не всичко. Трима мъже трябваше да облекат специално облекло и да влязат вътре, да изчеткат основата и да прочистят дренажната тръба. Единственият начин да се влезе беше през отвор, широк около метър, където трябваше да пълзят на четири крака. Наричаха го „да влезеш в ануса“ — неточно описание според мнението на Майкъл. Майкъл щеше да е един от тримата. Нямаше правило за това, кои да са, просто беше традиция, жест към морала. За останалите двама обичаят беше да се тегли жребий.

Първият, който изтегли къса клечка, беше Ед Поуп, най-възрастният в екипа. Ед беше инструкторът на Майкъл, онзи, който го научи на азбуката. Три десетилетия в рафинерията бяха взели своята дан. Тялото на мъжа беше като корабен дневник на катастрофите. Три пръста, отсечени от резач. Едната страна на главата му и врата му бяха изгорени до останал без косми розов участък при експлозия на пропан, убила деветима. С едното ухо беше глух, а коленете му бяха толкова сковани, че като го гледаше да се привежда, Майкъл болезнено присвиваше очи. Майкъл мислеше да го свободи от задачата, но знаеше, че Ед е прекалено горд, за да приеме. Погледът му го съпроводи как се запъти към халето да облече защитното облекло.

Цепс извади втората къса клечка.

— Забрави, трябваш ми отвън при помпите — рече Майкъл.

Цепс поклати глава. Денят беше направил всички нетърпеливи.

— По дяволите. Давай да приключваме с тази работа.

Заизвиваха се, за да облекат защитните костюми и кислородни апарати, и събраха оборудването си: тежки четки на пръти, кофи с разтворител, датчици за високо налягане, които щяха да подават информацията към компресора. Майкъл сложи маската на лицето си, постави лепките, плътно затвори ръкавиците и провери кислорода си. Въпреки че вентилираха кулата, въздухът вътре си оставаше смъртоносен — газообразна смес от петролни изпарения и сулфиди, които можеха да изпепелят дробовете на човек до пръжки. Майкъл усети пукването на ушите си от налягането в маската, включи лампата на главата си и коленичи, за да махне резето на вратата.

— Да вървим, омбрес^[3].

Промъкна се, сниши се и се озова в десетсантиметрова застояла мръсотия. Ед и Цепс пропълзяха след него.

— Ама че гадост.

Майкъл бръкна в утайката и отвори дренажната тръба. Тримата започваха да избутват с четките остатъка през нея. Вътре беше поне трийсет и осем градуса, от тях потече пот. Влагата от дъха им замъгли прозрачната част от екраните на защитните им шлемове. Когато изчистиха най-лошото, изсипаха разтворителя, окачиха пръскалките и започнаха да пръскат по стените и пода.

Разговорите бяха невъзможни заради костюмите и рева на компресора. Можеха да мислят само как да довършат работата и да излязат. Работеха само от две минути, когато Майкъл почувства почукване по рамото. Той се обърна и видя Цепс да сочи към Ед. Мъжът стоеше и гледаше стената като статуя, пръскачката висеше отпуснато до тялото му. Докато Майкъл гледаше, тя се изхлузи от ръката му, Ед май не забеляза.

— Нещо става с него! — надвика врявата Цепс.

Майкъл пристъпи и обърна Ед за раменете. Мъжът гледаше безизразно.

— Ед, добре ли си?

Лицето на мъжа живна.

— О, здрасти, Майкъл — рече той прекалено ведро. — Здрасти-здрасти. Ей-оо.

— Какво казва? — извика Цепс.

Майкъл приближи пръст до гърлото си, за да каже на Цепс да спре компресора. Погледна внимателно Ед.

— Поговори с мен, друже.

Мъжът се разкикоти като момиченце. Дишаше трудно, едната му ръка се вдигна към предпазната маска.

Заговори неясно и несвързано.

Майкъл разбра какво ще се случи. Ед понечи да вдигне маската си и Майкъл го улови за ръце. Мъжът не беше дете, не беше и слабак. Заизвива се ожесточено, за да се освободи от хватката на Майкъл, опитваше се да се отскубне, лицето му беше посиняло от паниката. Не беше паника, осъзна Майкъл, ами хипоксия. Тялото му се сгърчи силно, краката му омекнаха и рухна с цялата си тежест в ръцете на Майкъл.

— Цепс, помогни ми да го извадим!

Цепс улови краката на мъжа. Тялото му беше съвсем отпуснато. Двамата го измъкнаха през отвора.

— Някой да го поеме! — извика Майкъл.

Появиха се ръце, които да го измъкнат от другата страна. Двамата избутаха тялото на Ед през отвора. Майкъл се промъкна навън, свали маската и ръкавиците си в мига, в който излезе на чист въздух. Ед лежеше по гръб на твърдата земя. Някой беше свалил шлема му и раницата. Майкъл коленичи до тялото му. Човекът лежеше в зловеща неподвижност и не дишаше. Майкъл постави основата на дясната си ръка в центъра на гърдите на Ед, лявата сложи отгоре й, преплете пръсти и натисна. Нищо. Отново натисна, после пак, преброи до трийсет, както го бяха учили да постъпва, след това мушна ръка под врата на Ед, за да отвори дихателната тръба, стисна носа му и притисна уста в сините устни на мъжа. Едно вдишване, две, три. Умът на Майкъл беше хладнокръвен като лед, изцяло съсредоточен върху целта си. Гърдите на Ед се повдигнаха, поеха мощно въздух. Обърна лицето си на една страна, давеше се и кашляше.

Майкъл се залюля назад на пети, седна на земята. Пулсът му биеше лудо от адреналина. Някой му подаде манерка: Цепс.

— Добре ли си, приятел?

Въпросът дори нямаше смисъл за него. Отпи щедра глътка, изжабури водата в устата си и плю.

— Да.

Накрая някой помогна на Ед да се изправи на крака. Майкъл и Цепс го съпроводиха до халето. Помогнаха му да седне на пейките.

— Как се чувстваш? — попита Майкъл.

По страните на Ед се беше появил малко цвят, въпреки че кожата му беше влажна и лепкава. Той нещастно поклати глава.

— Не знам какво стана. Мога да се закълна, че проверих кислорода си.

Майкъл вече беше проверил сам: бутилките бяха празни.

— Ед, може би е време.

— Иисусе, Майкъл. Уволняваш ли ме?

— Не. Изборът е твой. Казвам само, че не е срамно да признаеш, че работата е приключила. — Ед не отговори, Майкъл се изправи на крака. — Помисли. Ще те подкрепя, с каквото и да решиш да се занимаваш. Искаш ли да те откарат до бараките?

Ед се взираше неутешимо в пространството. Майкъл можеше да прочете истината по лицето му: мъжът нямаше друго, освен работата си.

— Мисля да поседя тук малко. Да се съвзема.

Майкъл излезе от халето и завари останалите от екипа да се мотаят около вратата.

— По дяволите, какво сте тръгнали да обикаляте наоколо?

— Смяната свърши, шефе.

Майкъл погледна часовника си: наистина беше свършила.

— За нас не е. Край на представлението. Връщайте мързеливите си задници на работа.

 

 

Полунощ минаваше, когато Лор му каза:

— Извадил е късмет Ед.

Двамата лежаха свити на леглото на Майкъл. Въпреки всички усилия на Лор умът му не можа да се отърси от случилото се през деня. Пред очите му непрекъснато беше изражението на Ед в халето, сякаш са го изпратили на бесилката.

— Как така късмет е извадил?

— Ами че си бил там. Онова, което си направил.

— Нищо не съм направил.

— Напротив. Можел е да умре. Откъде знаеш как да даваш първа помощ?

У него припламна споменът за миналото, вълна от болка.

— Сестра ми ме научи — каза Майкъл. — Тя беше медицинска сестра.