Джъстин Кронин
Дванайсетте (16)

Петнайсет

В края на втория ден, когато приближаваха границата с Мисури, Грей видя, че пътят е препречен. Намираха се насред нищото, на километри от което и да било селище. Спря колата.

Лайла вдигна очи от списанието, което четеше: Родителите днес. Грей й го беше взел от минимаркет в Лидо заедно с куп други. Семейният живот, Бебе и дете, Съвременното дете. През последния ден отношението й към него някак се промени. Вероятно се дължеше на психическото усилие да поддържа измислицата, че пътуването им е най-обикновено, но започваше да проявява все по-голямо нетърпение към него, говореше му така, сякаш е съпруг, който отказва да прояви разбиране.

— Би ли погледнал — остави списанието в скута си. На корицата имаше розовобузо момиченце с розов джемпър. КОГАТО СРЕЩИТЕ С ПРИЯТЕЛЧЕТА ЗА ИГРА НЕ СА ПРОТЕКЛИ ДОБРЕ гласеше заглавието. — Какво е това?

— Според мен е танк.

— И какво прави тук?

— Може да се е изгубил или нещо такова.

— Не мисля, че военните просто си губят танковете, Лоурънс. Надали, прощавай, но надали се питат: „Да си ми виждал танка тъдява? Знам, че тук някъде ще да е.“ — тя въздъхна тежко. — Защо някой просто ще разполага така танк насред пътя? Трябва да го махнат.

— Казваш, че искаш да ги помоля да го направят — заключи Грей.

— Да, Лоурънс. Именно това казвам.

Не му се искаше, но беше невъзможно да й откаже. Излезе от колата. Навън се смрачаваше.

— Здравейте — извика той. Обърна се и погледна към Лайла, която, извила глава през прозорчето от дясната си страна, го наблюдаваше. — Струва ми се празен.

— Може би не те чуват.

— Нека го заобиколим. Можем да намерим и друг път.

— Въпрос на принципи е. Не могат просто така да препречват пътя. Опитай с капака. Сигурна съм, че вътре все има някой.

Грей се съмняваше, но не искаше да спори. Изкачи се по издадените стъпенки и се изкачи до купола. Прилепи лице до капака, вътре обаче беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било. Лайла излезе от волвото и застана до танка. В ръката си държеше фенерче.

— Идеята не ми се струва добра — каза Грей.

— Това е само танк, Лоурънс. Честно. Мъжете сте едни и същи, знаеш ли?

Подаде му фенерчето. Не му оставаше друго, освен да погледне вътре. Грей насочи снопа светлина през люка.

Мътните да го вземат!

— Е? Какво има там долу?

Грей предположи, че са били двама. Не беше никак лесно да се разбере само от единия оглед. Като че някой е пуснал граната, която е разкъсала войниците вътре, така изглеждаше. Само дето не е било граната.

Виждаш ли, Грей?

Той трепна като ударен от ток. Гласът. Не приличаше на онзи в гаража, гласът беше в главата му. Гласът на Нула. Лайла го наблюдаваше, застанала до танка. Той се опита да каже нещо, да я предупреди, но от устата му не излязоха думи.

Гладен ли си… Грей?

Гладен беше. И не просто гладен, ами умираше от глад. Усещането завладя всяка частица от него, всяка клетка и молекула, най-малките атоми, които се въртяха в тялото му. За пръв път в живота си чувстваше толкова ненаситен глад.

Това е моят дар за теб. Дарът на кръвта.

— Лоурънс, какво става?

Той преглътна.

— Ще се… след секунда.

Вмъкна се през люка. Изпусна фенерчето, но това нямаше значение, тъмната вътрешност на танка беше светла за очите му, всяка повърхност сияеше, обвита от красив слой кръв. Завладя го титанична нужда и той прилепи лице към студения метал, за да го оближе.

— Лоурънс! Какво правиш там вътре?

Вече беше коленичил на четири крака, ближеше пода, заровил лице в покритите със съсирена кръв останки. Каква наслада! Сякаш не беше ял цяла година, десетилетие, век, за да може да получи подаръка на най-богатото угощение в историята на света! Всички удоволствия на тялото се сляха в едно, транс от най-истинско удоволствие!

Омаята се пръсна от силен гръм. Пръстите му бяха в устата, лицето му, покрито с кръв. Какво, по дяволите, правеше той? И какъв беше този шум, този тътен?

— Лоурънс! Идвай бързо!

Отново тътен, по-силен от първия. Изкатери се по стълбата. На небето му имаше нещо, всичко беше осветено от някакво безжалостно сияние.

Лайла погледна окървавеното му лице и се разпищя.

Двигателите на два самолета избучаха ниско отгоре им, раздираха с бързината си въздуха. Свиреп бял блясък освети небето и стена горещ въздух, който помете и прикова Грей към люка на танка. Падна тежко, вятърът го отвя. Прелетяха още самолети, небето на изток блестеше ярко.

Лайла гърбом се отдръпваше от него, скрила лице в ръцете си, за да не го гледа.

— Махай се от мен!

Нямаше време да й обяснява, а и какво би могъл да й каже? Ясно беше какво се е случило, бяха влезли в територията на военните действия. Грей грабна ръката й и я повлече към колата. Тя го риташе, пищеше, мяташе се в хватката му. Някак успя да отвори вратата и да я наблъска вътре, след това разбра грешката си: в мига, в който затвори вратата, Лайла се заключи вътре.

Той задумка по стъклото.

— Лайла, пусни ме да вляза!

— Махай се, махай се!

Трябваше му нещо тежко. Огледа земята около колата, но нищо не откри. В следващия миг Лайла щеше да разбере какво трябва да направи: щеше да хване волана и да се махне с колата.

Трябваше да я спре.

Грей се отдръпна, сви ръка в юмрук и с всичка сила удари прозореца откъм мястото на шофьора. Очакваше да го връхлети неистова болка, всичките кости на ръката му да се потрошат, но нищо такова не става. Ръката му премина през стъклото, като че е от плат, и го пръсна на порой от блестящи късчета. Преди Лайла да може да реагира, той отвори вратата, настани се на шофьорското място и обърна колата. Направи пълен завой, смени скоростта и натисна газта. Моментът за бягство обаче беше отлетял, изведнъж се оказаха обкръжени. Покрай тях запрелитаха други самолети, пред тях лумна пламък. Грей завъртя волана надясно и миг по-късно вече бяха сред редовете от царевица, колелата се движеха трудно в меката земя, тежки зелени листа шибаха предното стъкло. Измъкнаха се от полето, но Грей видя канала прекалено късно. Волвото полетя надолу, после нагоре, колата се издигна и с трясък се приземи на колелата си. Лайла пищеше, пищеше, пищеше, пищеше и тогава Грей го откри: пътят. Улови волана и натисна газта докрай. Вървяха по дъното на канала, слънцето се привеждаше ниско над хоризонта, потапяше нивите в мастилен мрак, докато по небето избухваха пламъци.

Не бяха просто пламъци. Изведнъж ярка светлина обля колата.

— Спрете намясто.

Предното стъкло беше покрито от огромна тъмна сянка, като гигантска кацаща черна птица. Грей натисна с крак спирачката и двамата политнаха напред. Докато хеликоптерът се приземяваше на магистралата. Грей чу звън от трошене на стъкла и усети как нещо падна в скута му: шрапнел с големината и теглото на консерва за супа, от който излизаше съскащ звук.

— Бягай, Лайла.

Отвори вратата, но вече беше вдишал от газа, главата му, сърцето и дробовете му бяха пълни с него. Измина десет крачки и рухна. Под него земята се надигна като тръгнала към него вълна. Времето сякаш спря, светът изведнъж се разми и отдалечи. Силен вятър брулеше лицето му. С крайчеца на очите си видя мъже в скафандри, които вървяха тромаво към него. Други двама влачеха Лайла към хеликоптера. Главата й беше увиснала, тялото й отпуснато, краката й се влачеха по земята.

— Не я наранявайте! — рече Грей. — Не наранявайте бебето, моля ви!

Но думите му нямаха значение. Силуетите вече се бяха привели над него, лицата им не се виждаха, рееха се без тела над земята, като призраци. По небето бяха изгрели звезди.

Духове, помисли си Грей. Сигурно вече този път съм умрял. Почувства ръцете им върху тялото си.