Джъстин Кронин
Дванайсетте (22)

Двайсет и едно

Ятото от вирали, което връхлетя Центъра за бежанци в Източна Айова в ранните утринни часове на 9 юни, беше част от по-голямо множество, събрало се извън Небраска. Оценките, направени от Обединената оперативна тактическа група, под кодово название ООТГ „Факла“, се различаваха относно числеността му — някои твърдяха, че наброявало петдесет хиляди, а други — много повече. В следващите дни то се сля с второ, по-голямо ято, идващо от север от Мисури, и трето, още по-многочислено, което се движеше към Минесота. Числата непрекъснато нарастваха. Когато стигнаха до Чикаго, вече наброяваха мощ, съставена от милион вирали, пробиха отбранителния периметър на 17 юли и превзеха града за двайсет и четири часа.

Първите вирали проникнаха през телените ограждения на центъра в 4:58 централно дневно време. В този час разгърнатите въздушни бойни действия в централните и източните части на щата се водеха вече осем часа и всъщност всички мостове над Мисисипи, освен един — Дабук — вече бяха разрушени. Графикът за установяване на карантината умишлено беше подаден погрешно от оперативната група. Командващите на бойната група по принцип бяха приели — заключение, подкрепено от събраната мъдрост на американските военни и разузнавателни институции, — че концентрираното човешко присъствие в карантинната зона действа като стръв за заразените, кара ги да се обединят в определени зони и така правят въздушните бомбардировки много по-ефективни. Както се изрази член на оперативната група, най-близкият аналог беше все едно да използват сол за примамка на елен. Да изоставят бежанците бе цената, която трябваше да се плати в тази незнаеща прецедент война. А и при всички случаи тези хора така или иначе щяха да загинат.

Майор Франсис Порчеки от Националната гвардия на Айова — в цивилния си живот районен управител на производството на женско спортно облекло — не беше запозната с мисията на ООТГ „Факла“, но не беше и глупава. Майор Порчеки не само беше получила изключително добро военно образование като офицер, но беше и предана католичка, която намираше утеха и черпеше напътствия от своята вяра. Майор Порчеки взе решение да не изоставя бежанците, оставени под нейна защита, както й беше заповядано да направи, а след това с дълбоко убеждение в правилността на избора си реши и да посвети последните си сили и остатъка от своя живот и този на войниците, които бяха все още под нейно командване — 165 мъже и жени, почти до един заели позиции при западните телени ограждения — за да осигури прикритие на изтеглящите се автобуси. В този момент гражданите, които не бяха успели да се качат, тичаха след автобусите и крещяха да спрат, но нямаше какво да се направи. Ами това е, помисли си Порчеки. Да можех, бих спасила повече. Бледозелена светлина пълзеше над хоризонта и се засилваше от запад, стена от трептящо лъчение, като светещ жив плет. Над главите им се стрелкаха самолети, пускаха яростта на зарядите си в сърцето на ятото, светещи трасиращи снаряди, изблици от пламъци. Въздухът се разцепи от гръм. Подложеното на обстрел от две страни ято се показа, ходът му не спираше. Порчеки скочи от хъмвито си, преди то да е спряло, и изкрещя:

— Спрете стрелбата! Изчакайте да приближат загражденията! — и зае позиция за стрелба.

Това беше последната й заповед. Щеше да се изправи пред лицето на врага със същата решимост, с каквато щяха да се изправят и хората й. И започна да се моли.

 

 

Времето някак беше загубило своята последователност. Сред хаоса съдбите се преплитаха по невидими пътища. В мазето на сградата се водеше по-горчива битка. В същия момент, в който хеликоптерът „Блекбърд“ излиташе от покрива, Хорас Гилдър, който се криеше от Нелсън в кабинета в началото на нападението, взел решение да не се обажда на партньорите си в „Центъра за контрол на заболяванията“, беше свалил от раменете си едно тегло, но вече се беше нагърбил с друго (нямаше представа как следва да постъпи). Той доста трудно слезе по стълбите в мазето и завари Мастерсън и Нелсън трескаво да събират кръвни проби в хладилна чанта със сух лед. Посрещнаха го с крясъци: „Къде беше?“, „Трябва да се махаме оттук!“ и „Мястото ще рухне отгоре ни!“. Но тези чувства, колкото и основателни да бяха, смътно докоснаха Гилдър. Важното беше Лоурънс Грей. И изведнъж, сякаш някой го зашлеви, Гилдър проумя какво трябва да направи.

Имаше само един начин. Защо не го беше прозрял по-рано?

Цялото му тяло беше на ръба да бъде обхванато от парализиращи спазми, едва си поемаше дъх през стесняващата се тръба на гърлото. Въпреки всичко владееше волята си — волята на умиращия — и успя да достигне, да улови оръжието под ръката на Мастерсън и да го измъкне от кобура му.

След това Гилдър и сам себе си удиви, като го застреля.

 

 

Китридж беше прегазен от тълпата.

Автобусите потеглиха и тогава го събориха на земята. Помъчи се да се изправи, но нечий крак го изрита по лицето, а собственикът му се стовари отгоре му. Последваха нови ритници и тела, а единственото, което можеше да направи, за да се защити, бе да се притисне към земята и да закрие глава с ръце.

— Тим! Къде си?

Видя го. Множеството беше подминало момчето. Седеше на земята на десетина метра от него. Китридж закуцука към детето, спря.

— Добре ли си? Можеш ли да тичаш?

Момчето се държеше за едната страна на главата си. Очите му бяха празни, нефокусирани. Плачеше на хлипове, от носа му течаха сополи.

Китридж го изправи на крака.

— Хайде.

Нямаше план, единственият план беше да избягат. Автобусите ги нямаше, вече бяха призраци от прах и дизелов дим. Китридж хвана Тим през кръста, метна го през рамо и му каза да се държи. Направи три стъпки и болката се появи. Коляното му изтръпна. Тръгна тромаво, препъна се, успя някак да се задържи прав. Едно беше сигурно: с този крак и момчето нямаше да стигне далеч пеша.

После си спомни за склада за оръжие. Вътре беше видял хъмви с отворен заден капак. Капакът му стоеше отворен, защото един от войниците работеше по него. Дали все още е вътре? Дали е в ред?

Когато войниците при западните телени заграждения откриха стрелба, Китридж стисна зъби и хукна.

Когато стигна склада, кракът го болеше неистово. Как беше изминал онези стотина метра, нямаше ни най-малка представа. Но късметът беше с него. Автомобилът все още беше там, където го беше видял, сред вече празните рафтове. Капакът беше спуснат — добър знак — но дали хъмвито вървеше? Остави Тим на място до шофьора, седна зад волана и натисна стартера.

Нищо. Пое си дъх, за да се овладее. Мисли, Китридж, мисли. Под таблото висеше гнездо от несвързани жици. Някой беше работил по запалването. Освободи жиците, избра две и допря краищата им. Никакъв резултат. Нямаше представа какво прави — защо му беше хрумнало, че ще стане? Наслуки избра други две жици, червена и зелена.

Прескочи искра, двигателят ревна. Включи хъмвито на скорост, насочи се към вратите и натисна до дъно газта.

Префучаха през вратата. Пред тях се появи нов проблем: как да излязат. Няколко хиляди хора се опитваха да направят същото, беснееща човешка маса, която се опитваше да се промъкне през тесния изход. Без да маха крака си от газта, Китридж натисна клаксона и осъзна прекалено късно колко лоша е била идеята му — тълпата нямаше какво да губи.

Тя се обърна. Видя го. И се настърви.

Китридж спря, завъртя волана. Прекалено късно. Пълчищата налетяха хъмвито като връхлитаща вълна. Отвориха вратата, нечии ръце го задърпаха, опитваха се да го откъснат от волана. Чу Тим да пищи, докато се мъчеше да удържи волана. Хората се катереха по колата от всички посоки, заклещиха го вътре. Върху предното стъкло се стовари лице, после изчезна. Към лицето изотзад се протягаха ръце, сграбчиха го, други дърпаха ръцете му.

— Пуснете ме! — крещеше той и се опитваше да ги отпъди, но нямаше полза. Прекалено много бяха и докато нови тела падаха върху предното стъкло и под гумите на колата, хъмвито започна да се наклонява, той посегна към Тим и се подготви за катастрофата. Така приключи всичко.

 

 

Междувременно на пет километра оттам редицата от автобуси — превозващи 2043 цивилни бежанци, 36 служители на ФАИС и Червения кръст и 27 военни — с рев пътуваха на изток. Много от хората в тях плачеха, други се бяха затворили в молитви. Онези, които бяха с децата си, ги притискаха здраво към себе си. Няколко, въпреки горещите молби на близките си да млъкнат най-после, продължаваха да пищят. Сред тях имаше такива, които вече бяха потънали в безмилостни укори към себе си, че са изоставили толкова много хора, но повечето подобни размисли не ги вълнуваха. Те бяха късметлиите — онези, които се бяха измъкнали.

На волана на автобуса „Редбърд 450“ Дани Чейс преживяваше за пръв път в живота си чувство, което би могло да се опише единствено като величествена цялост на съществото си. Сякаш беше живял всичките си двайсет и шест години в изкуствения тесен обхват на своя потенциал като личност, само за да може каменните стени пред очите му изведнъж рязко да рухнат. Както автобусът, чийто курс направляваше, и Дани беше изстрелян напред, тласнат към ново състояние, в което в съзнанието му едновременно съществуваха противоречиви чувства с най-различни характеристики. Той се страхуваше, искрено и от дъното на душата си се страхуваше, но този страх беше източник не на парализа, ами на сила, богат извор от смелост, който, изглежда, изригваше и се надигаше в него самия. Ти си капитанът на този кораб, казваше господин Първис, и именно това беше Дани. През лявото му рамо Дон Пастора и Вера си говореха с напрегнати гласове за едно, за друго, за трето, зад тях на пейките останалите бяха сгушени по двойки. Семейство Робинсън и тяхното бебе, което издаваше някакъв мяукащ звук; Ууд и Делорес, които се държаха за ръце и се молеха; Джамал и госпожа Белами, които се бяха прегърнали. Април седеше печално сама с изпоцапано от сълзите лице. Освобождаването им се беше превърнало в единствения смисъл в живота на Дани, фиксираната точка в личната му вселена, около която се въртеше всичко останало, но във възторга на момента и откритието на Дани, че е жив, тяхното присъствие беше чиста абстракция. На волана на своя „Редбърд 450“ Дани Чейс беше в единение със самия себе си и вселената, а когато видя, както несъмнено го видяха и шофьорите на другите автобуси, второто множество от вирали да се надига от предхождащия зазоряването мрак, а после и третата, която идваше от север и с окото на разума си проумя със съобразителна триизмерна пресметливост, че тези две множества впоследствие ще формират една-единствена обкръжаваща ги маса, която ще връхлети автобусите като излетели от гнездото си стършели, той разбра какво трябва да направи. Изви волана наляво, измъкна се от конвоя и натисна газта до дъно, профуча покрай останалите автобуси в редицата. Сто и десет, сто и двайсет, сто и трийсет километра в час, с всяка частица от съществото си искаше автобусът да се движи по-бързо. Дон Пастора го попита какво прави. В името Божие, Дани, какво правиш? Но Дани знаеше точно какво прави. Целта му не беше бягството, защото то беше невъзможно, целта му беше да е първи. Да връхлети в ятото с такъв устрем, че да прелети през него, да си проправи коридор от разрушение. Пространството зад него изригна в хор от писъци. Ятото се показа в предното му стъкло, растящ легион от светлина. Кокалчетата на пръстите му, които стискаха волана, побеляха.

— Всички да залегнат! — изкрещя той. — Залегнете!

 

 

Мамка му!

Нелсън се отдръпваше, вдигнал ръце пред лицето си в знак на защита. Гилдър осъзна, че очаква да убие и него. Не че му липсваше желание, но засега имаше други искания.

— Вземи жената — посочи той с пистолета.

— Няма време! Христе, не биваше да го убиваш!

Отгоре сградата отново се разтресе. Във въздуха се посипа прах.

— Аз решавам. Мърдай.

По-късно Гилдър щеше да се чуди как му е хрумнало най-напред да вземе жената и че това е било едно от най-съдбоносните решения в живота му. Можеше да избере да я остави и това щеше да доведе до съвсем различен изход от събитията. Интуиция може би? Сантиментално отношение, породено от връзката, която беше забелязал, че съществува между нея и Грей — връзка, която не бе успял да създаде в живота си? Като буташе Нелсън напред с дулото на пистолета, той прекоси лабораторията към стаята на Лайла.

— Отвори я.

 

 

Лайла Кайл, събудена от експлозиите, надаваше нестройни и ужасени писъци. Нямаше представа къде е, нито какво се случва. Лежеше привързана към легло. Леглото беше в някаква стая. Стаята и всичко в нея се движеше. Сякаш се беше събудила от един сън и се губеше в друг, всеки от които беше еднакво нереален, и тя само отчасти долови присъствието на Нелсън и Гилдър, когато влязоха в стаята. Двамата мъже спореха. Тя чу думата хеликоптер. Чу думата бягство. По-дребният от двамата пъхна игла в ръката й. Лайла не можеше да се съпротивлява, въпреки че в мига, в който иглата проби кожата й, вълна от енергия се вля в сърцето й, сякаш са я свързали с гигантска батерия. Адреналин, помисли си тя. Била съм упоена, а сега ми инжектират адреналин, за да ме събудят. По-дребният мъж я изправяше на крака. Под нощницата голата й кожа настръхна от студа. Можеше ли да стои? Можеше ли да върви? Просто я измъкни оттук, нареди вторият мъж.

С огромна тревога, към която тя остана безчувствена, мъжът наполовина я повлече, наполовина понесе през просторното помещение, някаква лаборатория. Нямаше лампи, светеха само алармените лампи в ъглите. Отдалеч долиташе поредица от тътени и след всеки тътен земята продължително се тресеше като при земетресение. Стъклото се люлееше и от люлеенето звънтеше. Стигнаха до тежка врата, като люк в подводница. По-дребният мъж я отвори и влезе през нея. Сега я държеше по-едрият, той размахваше пистолет. Сграбчи я отзад, с една ръка обви кръста й, с другата притисна дулото към хълбока й. Сега вече мислите й бяха по-ясни. Сърцето й цъкаше като метроном. Какво щеше да се появи от вратата? Чувстваше дъха на мъжа близо до лицето си, топла воня на гнило. Почувства страха му в хватката му, ръцете му, цялото му тяло трепереше.

— Бременна съм — каза Лайла или започна да казва, решила, че това може да промени положението. Но гласът й заглъхна, когато от другата страна на вратата се чу женски писък.

 

 

Въздушните бойни действия над западна и централна Айова в нощта на 9 юни не бяха лишени от рискове. Главните сред тях бяха, че пилотите можеха и да не успеят да изпълнят дадените им заповеди и всъщност някои не ги изпълниха: седем екипажа на самолети отказаха да пуснат бомбите върху цивилни цели, а други три твърдяха, че са имали технически проблеми, които са ги възпрепятствали да го направят, с което провалът на операцията стигна шест процента. (От тези десет екипажа на самолети три бяха пратени на военен съд, пет получиха мъмрене и върнати на служба, два екипажа бяха свалени на земята и повече никой не ги видя.) През следващите седмици, докато мисията на Обединена оперативна тактическа група „Факла“ се разрастваше, за да включи населените центрове в средните територии на страната и планинския Запад, членовете на оперативната група щяха да си спомнят тази статистика с нещо като носталгия — добрите стари времена. До първи август толкова много летци или бяха пратени в карцера като политически затворници, или бяха изчезнали със самолетите си в небесата над загиващия континент, че ставаше все по-трудно да се води цялостна въздушна защита, което поставяше под съмнения самия замисъл на мисията „Факла“. Към тези трудности се добавиха отцепнически движения в Калифорния и Тексас. Двата щата предприеха действия за обявяване на независимост, присвоиха всички федерални военни ресурси в границите си, дейно се опълчиха на Вашингтон и го предизвикваха да ги спре със сила — забележителен хитър гамбит, едновременно военен и политически. В това време вече бяха в положение на свободно падане. Имаше нови изблици на враждебност от двете страни, които стигнаха кулминацията си в Битката при водопадите Уичита и Битката при Фресно, в които голям брой американски военни както на земята, така и във въздуха, дадоха знак, че искат да капитулират, оставиха оръжията си и поискаха убежище. Така до средата на октомври на годината, която следващите поколения щяха да знаят под името годината на Нула, нацията разбра, че по същество Съединените щати вече не съществуват.

В ранните утринни часове на 9 юни обаче под безлунното небе на Айова „Факла“ все още беше в ход и се радваше на пълно или почти пълно съдействие от състава си. В потвърждение на предвижданията на командващите грамадните маси от заразени се бяха стекли на едно място от четири различни горещи точки в щата: Мейсън сити, Де Мойнс, Маршалтаун и бежанския център на ФАИС във Форт Пауъл. До 02:00 първите три бяха разпръснати, Форт Пауъл беше последната цена. Нападението започна с щурмови самолети А-10 Уартог^[1] и изтребител-бомбардировачи F-18, подсигурено и от транспортен самолет С-130 от базата „Макдил“ в Тампа, Флорида. В бомбовия отсек лежеше огромна 9,5-тонна бомба GBLJ-43/В^[2]. Бомбата съдържаше седем тона високомощен експлозив Н6 и беше най-голямата неядрена бомба в арсенала на Съединените щати. Взривът й можеше да отвори кратер с диаметър сто и петдесет метра и да породи взривна вълна, достатъчна да изравни със земята територията с размерите на девет градски квартала, чиито пепелища щяха да догарят с дни.

Нелсън се приведе да развърже ремъците — те вече не се държаха за нищо — и Грей се хвърли напред, улови ръцете му близо до раменете и заби зъби във врата му. Захапа здраво, почувства как гръклянът на Нелсън се троши в челюстите му. Двамата се прекатуриха на леглото. Грей го разтърсваше като вълк, уловил в челюстите си заек. Струя гореща кръв изпълни устата му. Вече бяха на пода. Нелсън по гръб. Грей над него. Ръцете и краката на Нелсън се сгърчиха предсмъртно и всичко приключи. Грей зарови още по-дълбоко челюсти в нежното месо.

Пиеше.

И за Нула ли е било толкова лесно, чудеше се Грей, носело ли е такова удоволствие? Силна струя живот се вля у него, безмерна радост от вкусваното усещане. Последно доволно всмукване на кръв и Грей дръпна лицето си. Позволи си няколко секунди да наблюдава трупа на пода. Плътта на лицето на Нелсън изглеждаше така, сякаш е била изсмукана до костите отдолу. Очите, като очите на жената на паркинга пред „Червения покрив“, стояха изпъкнали в костеливите си орбити и се взираха в сърцето на вечността. Грей потърси в ума си някаква емоция, която да отговори на действията му — вина, съжаление, дори отвращение. Той беше убиец, човек, убил друг човек. Отнел беше живота на друго човешко същество. Но нищо подобно не чувстваше. Направил беше онова, което трябваше да направи.

Вратата на стаята му се отвори. Лайла, помисли си той, идвам да те спася — всичко случило се го предопределяше.

Излезе навън.

 

 

От врата се показа мъж. Светлината идваше откъм гърба на черната му фигура. Докато вървеше напред, сноповете светлина от аварийните лампи осветиха лицето му. Нощницата му беше окъпана в кръв.

Лоурънс?

— Спри! — Мъжът с оръжието влачеше Лайла заднешком, забил дулото на пистолета дълбоко в ребрата й. Стъпките му бяха несигурни, треперещи. Цялото му тяло се тресеше като лист. Изглежда, всеки миг щеше да падне. — Стой далеч.

Грей протегна окървавените си ръце умолително напред.

— Лайла, аз съм.

Ужас, отвращение и защитна безчувственост на ума я обзеха при този жесток обрат на събитията — всичко се сля в ума на Лайла, улови я в замръзнал, лишен от фокус потрес, в който тялото и умът й изглеждаха като явление, те бяха едва-едва свързани. През омаята осъзна какво са означавали писъците от стаята. Ако можеше да се съди по състоянието на нощницата, Лоурънс беше убил дребния мъж, разкъсал го беше. Това имаше смисъл, Лайла трябваше да го предвиди. Спомни си танка. Спомни си лицето на Лоурънс — маска от съсиреци като в някакъв филм на ужасите за Хелоуин, когато се показа от капака, а прозорецът на волвото се пръсна под юмрука му. Лоурънс се беше превърнал в чудовище. Той беше станал едно от онези… създания. (Клетият Роско!) И въпреки това имаше нещо в очите му, заради което тя не можеше да отвърне поглед от него, то й казваше да не се страхува. Те сякаш проникваха в нея и светеха с почти свята светлина.

— Не знаеш ли какво става? — излая мъжът. — Трябва да се махаме оттук.

— Пусни я.

Отгоре се чу нов взрив и чак подът се разтърси. Изпопадаха стъкла, всичко се срутваше. Дулото на пистолета беше притиснато към ребрата й като студен пръст, който сочеше сърцето й. Мъжът изви глава към ъгъла на стаята.

— Нагоре по стълбите. Там ни чака хеликоптер.

— Остави оръжието и ще дойда с теб.

— Няма време за пазарлъци, по дяволите!

Нещо се случваше с нея. Някакво пробуждане и то не беше само заради пистолета. Сякаш се връщаше в съзнание след години сън. Каква глупачка беше! Да боядисва детската стая! Да се преструва, че пътуват сред природата, сякаш това щеше да промени нещо! Защото Дейвид беше мъртъв, Ева беше мъртва, също и Брад, чието сърце беше разбила, тя беше убедила себе си, че светът не свършва, защото той вече беше свършил. А ето тук стои този мъж, този Лоурънс Грей, който беше дошъл при нея като избавител, ангел, който да я отведе на безопасно място, сякаш бебето, което тя носеше, е негово — и тя разбра какво трябва да каже.

— Моля те, Лоурънс. Направи, каквото ти казва. Мисли за бебето ни.

Последва напрегнат момент, който бавно се заточи, сякаш беше извън потока на времето. Лайла можеше да прочете въпроса по лицето на Лоурънс. Може ли да се добере до пистолета, преди мъжът да стреля? И ако успееше, след това какво?

— Води ни навън.

Докато стигнат до покрива, витлата на хеликоптера вече се въртяха и пораждаха вихър. Небето светеше със зловеща светлина с изумруден оттенък, като вътрешността на зимна градина. Хеликоптерът, изглежда, се канеше да излети без тях, финална ирония, но Лайла видя как пилотът разпалено им маха от пилотската кабина. Качиха се на борда. Гилдър тръшна вратата зад тях.

Издигаха се.

 

 

Китридж осъзна, че лежи по лице в пръстта. В устата си имаше привкус на кръв. Опита се да се изправи, но разбра, че има само един крак, протезата му я нямаше. Вдигна глава и видя преобърнатото на една страна хъмви на стотина метра от него, като морско създание, изхвърлено на брега. Предното му стъкло беше разбито, от капака му и от шасито му се издигаше пара. Тълпата го беше нападнала като животинска глутница. Някои се опитваха да го обърнат отново на колелата му, но усилието беше хаотично и от всички страни. Другите стояха отгоре му, блъскаха и ритаха съперниците си, отбраняваха позициите си, сякаш само защото са там, имаха някаква защита.

Китридж пропълзя до Тим. Момчето дишаше, но беше в безсъзнание — малка милост. Тялото му беше изкривено под мъчителен ъгъл, по косата му имаше сплъстена кръв. Покрай тях тичаха войници, но нямаше къде да се избяга. Пред телената ограда имаше купища вирали, убити от куршумите на войниците, но когато се огледа, Китридж разбра, че нападението е било едно първо изпитание, авангард, изпратен да изтощи войниците. Второ, значително по-многобройно ято, вече се събираше. Докато се носеше с рев към тях, картината се разтегна, разтече се като зелена течност, хвърляща отблясъци и заобикаляща лагера. Последното нападение щеше да дойде от всички страни.

Вдигна телцето на Тим на раменете си и го притисна към гърдите си. Бяха насред хаоса, хората тичаха, носеха се крясъци, падаха бомби, но той пълзеше в прахта, сякаш обгърнат от мехур тих покой, който ги защитаваше от разрушението. Китридж погледна на изток. За миг си представи, че може да види как автобусът на Дани лети в мрака, макар да знаеше, че това е илюзия. Те отдавна не се виждаха, бяха далеч отвъд погледа му. Бог да те пази, Дани Чейс. Обгърна го дълбоко спокойствие и усещане за миналото, усещане за дежавю: беше и не беше там, беше момче, което си играеше, и мъж, който воюваше, и третото, в което се превърна. Образите проблясваха през съзнанието му, виралът в сватбената си рокля, вкопчен в капака на ферарито; проблясваща слънчева светлина върху реката, където преди години ловеше риба; Април, вечерта, в която седяха заедно на прозореца в училището и гледаха звездите, и спокойствието, което се изписа на лицето й, когато двамата правиха любов; момчето в колата, очите му, пълни с ужасено знание, и ръката му — ръчичката му на малко момче, която отчаяно се протягаше към него, а после изчезна. Всичко това и още много други. Припомни си майка си как му пее. Топлината на дъха й върху лицето му, усещането, че е малък, ново създание в света. Светът не ми е дом, пееше тя с нежния си глас, само минавам оттук. Чакат ме съкровища някъде там, високо зад синевата. Ангели ме викат от отворената врата на рая, вече не мога да се почувствам у дома в този свят.

Тим се разкашля, очите му потрепнаха, помъчи се да ги отвори, после отново се отпусна. Виралите вече бяха обкръжили лагера и напредваха към телената ограда. Китридж осъзна, че стрелбата е спряла. Битката беше приключила, самолетите бяха отлетели. След това в тишината дочу високо отгоре бученето на тежък самолет. Китридж изви глава към небето. От юг приближаваше самолет С-130. Прелетя отгоре им и от търбуха му падна предмет, падането му рязко спря след отварянето на парашут. Самолетът се издигна и се отдалечи.

Китридж затвори очи. Това беше краят. Щеше да настъпи мигновено, безболезнено преминаване отвъд, по-бързо от мисълта. Почувства тялото си за последен път: вкусът на въздуха в дробовете си, кръвта, бушуваща във вените му, барабанният ритъм на сърцето му. Бомбата падаше към тях.

— Държа те — свирепо прегърна той Тим. Заповтаря тези думи безспирно, с надеждата, че момчето ги чува. — Държа те, държа те, държа те, държа те.

 

 

Взривната вълна от бомбата удари хеликоптера и блъсна настрана Грей и Лайла, последва ослепителна светлина, а след това дойдоха оглушителен тътен и вълна от жега. Подхвърлен от вълната, хеликоптерът политна напред, носът му се насочи на изток под ъгъл от четирийсет и пет градуса, отново се разлюля и започна да се върти, въртенето се засилваше като спирала на фигуристи върху ледена пързалка. Въртеше се и докато се въртеше, пилотът се килна настрани със счупен от удара в предното стъкло врат; в този момент, между воя на алармата — остър вой — и центробежната сила на въртенето им никой в хеликоптера не беше в състояние да мисли. Силите, които ги бяха държали във въздуха, вече не действаха и нищо друго нямаше да се случи, докато не стигнеха земята.

Лоурънс Грей изживя катастрофата като жестока болка във времето: в един миг беше притиснат до стената на хеликоптера в смъртоносния му спираловиден полет, в следващия лежеше в развалина. Почувства, но не запомни точно удара, той се беше настанил в тялото му като звънтящо усещане, сякаш самият той беше камбана, която са ударили. Миришеше на гориво, на нажежена изолация, чуваше се пращене на електрически искри. Нещо тежко, неподвижно и меко лежеше отгоре му. Беше Гилдър. Дишаше, но беше в безсъзнание. Хеликоптерът, онова, което беше останало от него, стоеше полегнал. Там, където трябваше да е покривът, сега беше вратата.

— Лоурънс, помогни ми!

Гласът дойде иззад него. Изблъска тялото на Гилдър от гърдите си и си запробива път към задната част на хеликоптера. Една от пейките се беше усукала, изтръгнала от мястото си и приковала Лайла към пода, притискаше я точно в кръста. Голите й крака, тънкият плат на нощницата й — всичко блестеше от тежка, тъмна кръв.

— Помогни ми — задави се тя. Очите й бяха затворени, от ъгълчетата им се стичаха сълзи. — Моля те, Боже, помогни ми. Кървя. Кървя.

Опита се да я издърпа за краката, но тя изпищя в агония. Нямаше друг начин, трябваше да премести пейката. Сграбчи я за рамката й и започна да я извърта. Стенание, пукот и изведнъж се отдели от пода.

Лайла плачеше, стенеше от болка. Грей знаеше, че не бива да я мести, но нямаше избор. Постави пейката под отворената врата, преметна Лайла през рамо, стъпи на пейката и внимателно я постави на покрива. След това от другата страна излезе и той. Спусна се по фюзелажа, завъртя се и протегна ръце към нея, спусна тялото й по хеликоптера.

— Боже. Не позволявай да я изгубя. Не позволявай да изгубя бебето.

Свали Лайла на земята, която беше обсипана с отломки от разрушената лаборатория — извити подпорни греди, разбит на късчета бетон, парчета стъкло. Грей захлипа. Разбра, че е прекалено късно, бебето вече го нямаше. Съсиреци кръв, сплъстени и черни, изтичаха между краката на Лайла, поток, който не можеше да бъде спрян. Още миг оставаше и тя щеше да последва бебето си в мрака. Молитва от детството му намери устните на Грей и той започна да я повтаря, мърморейки „Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин. Дево Марийо, Богородице, моли се за нас, грешните, сега и в смъртния ни час, амин…“.

Спаси я, Грей.

Знаеш как да го направиш.

И наистина, той знаеше. Отговорът отдавана беше у него. От „Червения покрив“ и Игнасио, от Хоум Депо и проекта „Ной“, още по-отдавна.

Не виждаш ли, Грей?

Вдигна лице, за да ги види. Виралите. Бяха навсякъде, появяваха се от мрака и пламъците, плът от плътта му, прокълнати и жадуващи кръв, обкръжаваха го като демоничен хор. Той беше коленичил пред тях, по лицето му се стичаха сълзи. Не чувстваше страх, само удивление.

Те са твои, Грей. Аз ти ги дадох.

— Да. Мои са.

Спаси я. Направи го.

Трябваше му нещо остро. Ръцете му заопипваха земята, неочаквано се натъкна на сребрист метал, отчупена отломка от свят на счупени, потрошени неща. Дълъг двайсетина сантиметра, с остри ръбове като трион. Постави го по дължина върху китката си, затвори очи и направи дълбок разрез в плътта си. Кръвта шурна, неудържима, тъмна река, изпълни дланта му. Кръвта на Грей, Онзи, който Освободи Нощта, Приближения на Онзи, когото наричаха Нула. Лайла стенеше и умираше. Всеки дъх можеше да е последен за нея. Подвоуми се за миг — някаква последна, далечна човешка светлина проблесна у него — и долепи китката си до устните й, нежно, като майка, която намества гръдта си към устата на своето новородено.

— Пий — рече той.

Грей дори не го беше видял; бетонния къс, тежък повече от десет килограма, който Гилдър, събрал всичката си сила, стовари върху главата му и след това сам падна отгоре му.