Джъстин Кронин
Дванайсетте (58)

Петдесет и пет

Удар отекна по тоалетната масичка на Лайла, чу се звук на сцепване. Гилдър я изправи на крака и я зашлеви по лицето с опакото на ръката си. От удара тя полетя назад и се просна върху дивана.

— Как позволи това да се случи? — лицето му беше алено от гняв. — Защо не повика обратно виралите? Кажи ми!

— Не знам, не знам!

Този път я улови за яката на хавлията й, с ужасяваща безпомощност Гилдър я запрати по лице към библиотеката. Глух удар, разхвърчаха се вещи, Лайла запищя. Сара стоеше свита на пода, обвила с тялото си Кейт, която трепереше от страх.

— Всичките вирали! Деветима от моите хора, мъртви! Знаеш ли как изглеждам сега?

— Не бях аз виновна! Не помня! Дейвид, моля те!

— Никакъв Дейвид няма!

Сара стискаше очи здраво. Кейт тихо проплакваше в ръцете си. Какво щеше да стане, ако Гилдър убиеше Лайла? Какво щеше да стане тогава с двете им?

— Спри! Дейвид, умолявам те!

Лайла лежеше по лице на пода, Гилдър я беше възседнал, с едната си ръка я държеше за яката. Другата беше свита в юмрук, издърпан назад, готов да удари. Ръцете на Лайла стояха пред лицето й като щит, въпреки че напразно се опитваше да се предпази. Юмрукът на Гилдър щеше да се стовари върху лицето й като стенобойна машина.

— Ти ме… отвращаваш.

Той отпусна хватката си и се отдръпна, избърса ръце в ризата си. Лайла хлипаше неудържимо. Кървава подутина от рана се появи на едната й буза. По косата й имаше още кръв. Гилдър стрелна с очи Сара и я отпрати с поглед. Ти си нищо, казваше погледът му. Ти си героиня в игра на преструване, която е отишла прекалено далеч.

След това излетя от стаята.

Сара отиде до Лайла, която плачеше на пода. Коленичи до нея, посегна към лицето й, за да огледа раната. С неочакван прилив на енергия Лайла отблъсна ръката на Сара и се отдръпна.

— Не пипай!

— Но вие сте ранена…

Очите на жената бяха пълни с ужас. Сара тръгна към нея, но тя размаха ръце пред лицето й.

— Махни се! Не докосвай кръвта ми!

Скочи на крака и избяга в спалнята, тръшна вратата след себе си.

 

 

06:02 часа.

Колите навлязоха в равнината в мрака преди зазоряване, пред тях вратите се отваряха. Отпред на конвоя като връх на стрела беше лъскавият черен джип на директора, следван от два открити камиона, пълни с униформени мъже. Тръгнаха с рев из лабиринта от жилища, калните гуми на камионите им пръскаха мръсен сняг, минаването им се наблюдаваше от работниците, които излизаха от сградите и се събираха за сутрешната проверка — изнурени лица, изнурени очи, безизразно наблюдаваха как колите минават покрай тях. Но погледите им бяха кратки, знаеха, че е по-добре да не гледат. Нещо официално, няма общо с мен. Поне дано не е!

Гилдър наблюдаваше обитателите на равнината през прозореца на пасажерското място, пълен с презрение. Как ги ненавиждаше. Не само въстаниците, онези, които го предизвикваха — всички мразеше. Бъхтеха се в живота си като тъпи животни, не виждаха по-далеч от следващото парче земя, което трябва да бъде разорано. Още един ден в мандрата, на полето, в завода за биодизел. Още един ден в кухнята, пералнята, свинарника.

Днес обаче не беше поредният ден.

Колите спряха пред Блок 16. На изток небето беше просветляло до жълто-сиво, като стара пластмаса.

— Този ли е? — попита Уилкс Гилдър.

Зад него мъжът кимна кратко.

Помагачите слязоха и заеха позиции. Гилдър и Уилкс слязоха от колата. Пред тях, на петнайсет равно отдалечени едно от друга редици, триста жители на равнината стояха и трепереха на студа. Още два камиона дойдоха и паркираха в началото на площада. Тежки платнища закриваха каросериите им.

— Тези за какво са? — попита Уилкс.

— За по-голяма… убедителност.

Гилдър отиде до старшия офицер от Човешки ресурси и грабна мегафона от ръката му. Отекна вой, след това гласът му прогърмя над площада.

— Кой ще ми каже за Серджо?

Никакъв отговор.

— Това е единственото предупреждение към вас. Кой може да ми каже за Серджо?

Отново никакъв отговор.

Гилдър се обърна към жената от първата редица. Нито млада, нито стара, лицето й беше толкова безцветно, че можеше да е направено от тесто. Стискаше мръсна кърпа около главата си с ръце, покрити с ръкавици без пръсти, почернели от сажди.

— Ти! Как ти е името?

Със сведени очи, тя промърмори нещо в диплите на шала си.

— Не те чувам. Говори по-високо.

Тя прочисти гърлото си, потисна кашлица. Гласът й беше флегматично дрезгавеене.

— Присила.

— Къде работиш?

— Становете, господине.

— Имаш ли семейство? Деца?

Тя леко кимна.

— И? Какво имаш?

Коленете й се разтрепериха.

— Дъщеря и двама синове.

— Съпруг?

— Почина, господине. Миналата зима.

— Моите съболезнования. Излез напред.

— Вчера пях химна. Другите бяха, кълна се.

— Вярвам ти, Присила. Независимо от това излез. Господа, бихте ли й помогнали, моля?

Двама от помагачите дойдоха и сграбчиха жената за ръцете. Тялото й се отпусна, сякаш всеки миг щеше да припадне. Наполовина я носеха, наполовина я довлякоха отпред, където я поставиха на колене. Тя не издаде никакъв звук, напълно се беше предала.

— Кои са децата ти? Покажи ми ги.

— Моля ви — жално проплака тя, — не ме карайте.

Един от помагачите вдигна палката си над главата й.

— Този мъж ще ти размаже мозъка — рече Гилдър.

Тя поклати сведената си глава.

— Много добре — рече Гилдър.

Палката се спусна, жената падна по очи в калта. Отляво се чу високо проплакване.

— Хванете я.

Младо момиче, което в лице приличаше на майка си. Падна на колене. Плачеше, трепереше, по лицето й потекоха сополи. Гилдър вдигна мегафона.

— Има ли някой нещо да ми каже?

Тишина. Гилдър извади пистолет изпод палтото си и дръпна предпазителя.

— Министър Уилкс — рече той вдигнал оръжието, — бихте ли ми направили честта?

— Иисусе, Хорас — лицето му беше ужасено, — какво се опитваш да докажеш?

— Ще представлява ли проблем?

— Имаме си хора за подобни неща. Това не беше част от сделката.

— Каква сделка? Няма сделка. Сделката е такава, каквато аз кажа.

Уилкс замръзна.

— Не мога да го направя.

— Не можеш или не искаш?

— Има ли разлика?

Гилдър се намръщи.

— Не е голяма, като се замисля сега — след тези думи застана зад момичето, притисна дулото в тила й и стреля.

— Милостиви Боже!

— Знаеш ли какъв е проблемът, когато не можеш да остарееш? — попита своя началник на щаба Гилдър. Бършеше опръсканото с кръв дуло с кърпичка. — Много мислиш.

— Начукай си го, Хорас.

Гилдър насочи пистолета към безцветното лице на Уилкс, изравни го с мястото между очите му.

— Забравяш, че можеш да умреш.

Гилдър застреля и него.

Настроението сред тълпата се промени, страхът им се превърна в нещо друго. Надолу-нагоре по редиците тръгна шепот, зашепнаха се пресмятания, нарастващата енергия на хора, които знаеха, че няма какво да губят. Събитията се бяха развили доста по-бързо, отколкото му се щеше на Гилдър — беше се надявал да се добере до полезна информация, преди да падне резето, но сега жребият беше хвърлен.

— Отворете камионите.

Махнаха платнищата. Изригнаха викове: вече нямаше никаква загадка. Гилдър бързо отиде до колата си, влезе и каза на шофьора да потегля. Потеглиха сред дъжд от кал и мръсен сняг, докато зад него оркестърът изпълняваше смъртоносната си симфония: мелодия от крясъци и писъци, пронизителни, диви, пълни със страх, насичани от синкопичния ритъм на пукота от автоматично оръжие, заглъхнали до последните изстрели, когато помагачите вървяха сред нападалите тела и довършваха останалите живи.