Джъстин Кронин
Дванайсетте (39)

Трийсет и шест

Хората навсякъде шепнеха: имало нова бомба на пазара.

Ноемврийската сутрин настъпи сива и студена, с предчувствие за наближаващата зима. Сара се събуди от воя на сирената, последвана от хор от кашлица, прокашляния, пукане на стави, подхващаха живота си с двойствено отношение. Очите й и устата й бяха сухи като хартия. Помещението миришеше на немити тела, лош дъх и пудра за обезпаразитяване, билогическата пара на човешкото разложение, но Сара почти не обръщаше внимание. Наясно беше, че част от мириса идваше и от нея самата.

Поредният безжалостен изгрев, помисли си тя. Поредната утрин като гражданка на Отечеството.

Научила се беше да не се помотава на леглото си. Минута закъснение на опашката за храна и можеше да се окаже, че цял ден ще се влачи без залък в уста. Купа с царевична каша печелеше няколко минути изтерзан полусън всеки път. Докато стомахът й къркореше, отметна протритото си одеяло и се завъртя, свела глава, за да постави обутите си в маратонки крака на дъските на пода. Винаги спеше с маратонките си, каквито си бяха — разкъсани чифт рийбокс, наследени от другар по легло, който беше починал — защото непрекъснато се крадяха обувки. Кой ми взе обувките! Чуваше се вик. Жертвата тръгваше из мястото, умоляваше и обвиняваше и накрая се приспиваше на пода в безнадеждни сълзи. Ще умра без тях! Някой да ми помогне, моля ви! Истина беше: без обувки човек умираше. Въпреки че работеше в завода за биодизел, мълвата, че Сара е сестра, се беше разнесла. Виждала беше почернелите чуканчета от измръзналите пръсти, коричките от развъдилите се в тях червеи, притискала беше ухо до хлътнали гърди и беше слушала пневмоничното хърхорене на дробовете бавно да се засилва, напипвала беше с пръстите си твърдите като камъни стомаси на възпалените апендицити, злокачествени образувания или просто глад, допирала беше длани до горящи от треската чела и беше подсушавала влажните рани, които биха разяли тялото с гниене. И на всекиго, докато усещаше вкуса на лъжата в зъбите си, Сара казваше: Ще се оправиш. Не се тревожи. След няколко дни ще си свеж като роса, обещавам. Тя не даваше медицински грижи, тя предлагаше нещо като благослов. Ще умреш и ще те боли, но ще го направиш тук, сред твоя вид и последното докосване, което ще почувстваш, ще бъде милувка, защото аз ще ти я дам.

Защото не искаш помагачите да разберат, че си болен, какво ли остава за червенооките. Никой нищо няма да каже на глас, но хората от равнината имаха малко илюзии за какво служеше болницата. Мъж или жена, стар или млад, нямаше значение — минеш ли през тези врати, никой повече няма да те види. Заминаваш за угоителния комплекс.

Жилищата бяха различни по размери. Сара беше в едно от най-големите. Наровете бяха по четири един над друг, по двайсет в редица, десет редици: осемстотин души, натъпкани в стая с приблизителните размери на кошара. Хората ставаха, наблъскваха главите на децата си в шапки, мърмореха си, крайниците им се движеха с тежкото послушание на добитък, докато се тътреха към вратата. Набързо огледа помещението, за да се увери, че никой не я наблюдава, коленичи до нара си, вдигна матрака с една ръка и пъхна другата под него. Измъкна връзка внимателно сгънати хартии от скривалището и тайно ги постави в джоба на туниката си. Изправи се.

— Джаки — тихо рече Сара, — събуди се.

Старата жена лежеше присвита като бебе с придърпано до брадичката си одеяло. Сълзливите й очи безизразно се взираха в сивотията, която нахлуваше през високите прозорци на сградата. Сара цяла нощ я беше слушала да кашля.

— Светлината — рече Джаки. — Прилича на зима.

Сара допря ръка до челото й. Нито следа от треска, но на жената й беше студено. Трудно беше да се каже на колко години е Джаки. Родена беше в равнините, но родителите й бяха от другаде. Джаки не беше от онези, които разправят за миналото, но Сара знаеше, че е надживяла три деца и съпруг, последният беше изпратен в угоителния комплекс за престъплението да се притече на помощ на приятел, когото един от помагачите налага с тояга.

Стаята бързо се опразваше.

— Джаки, моля те! — Сара я побутна по рамото. — Знам, че си уморена, но наистина трябва да тръгваме.

Погледът на жената падна на лицето на Сара. Потрепери от сухата кашлица.

— Съжалявам, мила — рече тя, когато спазъмът премина. — Нямам намерение да ти преча.

— Не искам да пропусна закуската, това е. Трябва да се храниш.

— Ето те, грижиш се за мен както винаги. Ще помогнеш ли на старата дама да се спусне?

Сара предложи на Джаки рамото си за равновесие и я спусна на пода. Тялото й беше леко като перце, форма от пръчки и въздух. Гърдите й се свиха от нов пристъп на кашлица, звукът беше като от камъчета, разтърсвани в торба. Джаки бавно се изправи.

— Готово. — На Джаки й трябваха няколко секунди да преглътне. Лицето й стана на алени петна, капки пот избиха по челото й. — Така е по-добре.

Сара издърпа одеялото от койката й и загърна раменете на жената.

— Денят ще е студен. Стой до мен, разбрахме ли се?

Устните й се разтегнаха в беззъба усмивка.

— Къде другаде да бъда, мила?

 

 

Сара имаше мъгляви спомени от залавянето си. Усещането, че смъртта й е неминуема, всичко е приключило и след това огромна сила, безмилостна в енергията си, която улавя тялото й. Гледката на земята, която се отдалечава, докато виралът я мята във въздуха — защо просто не я беше убил? — ново силно разтърсване, когато я уловиха за втори път, грабната във въздуха от втори вирал, после трети и така нататък, всяка въздушна дъга я катапултираше все по-далеч от стените и светлините на гарнизона навътре в обгръщащия мрак, преминаваше от една ръка в друга като топка от детска игра и всичко се развиваше извън границите на разума й, а след това последният зашеметяващ удар, когато я тръшнаха в камиона. Ужасното идване в съзнание, като изкачване на стълба от ада в ада. Дни без вода, без храна. Безкрайните друсащи часове, прошепнати въпроси, на които не може да се даде отговор. Къде отиваха? Какво се случваше с тях? Почти всичките заловени бяха жени, част от цивилния персонал, разположен в „Розуел“, макар че сред тях имаше и неколцина войници. Виковете на ранените и изплашените. Задушаващият мрак.

Умът на Сара не се проясни напълно, чак до пристигането им. Времето за пътуването им се беше разтеглило, за да се прибере обратно, когато вратата се отвори към дезориентираща ослепителна светлина. И разкри… какво? Половината от хората в камиона бяха починали — няколкото умрели в началото изпълваха отделението с вонята на сиво разложение, други бяха умрели от нараняванията, получени при залавянето им, останалите от глад, жажда и задушаваща безнадеждност. Сара лежеше на пода, както всички, умрелите и живите, с вкочанени крайници и надебелял език, опряла гръб на стената, очите й се присвиха от ярката светлина, на която не беше свикнала. Пропорциите й сякаш се бяха променили и по-голямата част от теглото й беше в главата. През живота си беше виждала много хора да умират, за пръв път лежеше сред умиращи. Границата, която я отделяше от тях, изглеждаше като тънка, проницаема и прозрачна мембрана. През щипещите процепи на очите си наблюдаваше как шестима мъже с безизразни лица, облечени в парцаливи дрехи в цвят каки и тежки, тропащи по пода ботуши, се качиха в полуремаркето и започнаха нехайно да отделят умрелите. Разбра, че отпуснатото мъртвото тяло е нещо, с което тези мъже са свикнали, напразно събраните в едно части не изискваха повече внимание от който и да било странен предмет, който трябва да се пренесе. Труп след труп, безцеремонно изхвърлени навън. Когато дойдоха за нея, Сара вдигна ръка за протест, сигурно е казала нещо като „моля“, „чакайте“ или „недейте“. Но тези нищожни усилия бяха мигом заглушени от силна плесница по лицето й, последвана от ритник с ботуш, който щеше да я уцели в диафрагмата, ако Сара не беше се присвила, за да се защити.

— Млък. Мамка ти.

Тя млъкна. Млъкна, мамка му. Мъжът, който я изрита, беше помагач, за когото Сара щеше да научи, че наричат Чука. Сред гражданите на равнината всички помагачи си имаха прозвища. Чука беше Чука, защото обичаше да изнасилва. Много от помагачите насилваха, за тях беше като игра, но Чука се отличаваше с необуздания си апетит. Жени, мъже, деца, животни. Чука и въздуха би изчукал насила, ако имаше дупка в него.

Дойде и редът на Сара в навеса, случи се бързо и жестоко. Болката от блъскането му в нея грубо я накара да дойде на себе си и сетивата й се пробудиха. В ума й се появиха въпроси какво да прави, кое е най-важното. В крайна сметка реши, че е желателно да остане жива и че да-млъкне-мамка-му, изглежда, най-добрият начин да го постигне. Мълчи си, казваше си тя. Слей се с останалите. Виж какво можеш да видиш, без да се забележи, че наблюдаваш. Ако искат да те убият, ще те убият, така или иначе.

Не споменавай бебето.

Появиха се тояги, ръгаха ги и ги мушеха, докато ги изкарваха на слънчевата светлина. Намираха се на някакво зелено място. Тучната зеленина я развесели, най-жестоката от всички шеги. Камионът беше паркирал на нещо като зона за приемане. Намираха се в обвит с тел двор с четвъртити бетонни сгради с блестящи метални покриви, а на няколкостотин метра от тях в далечината имаше масивна сграда на три етажа и форма, каквато Сара за пръв път виждаше. Приличаше на огромна вана. Високи редици от светлини се издигаха от извитите стени и се извисяваха на десетки метри във въздуха. Докато Сара гледаше, блестящосребрист камион, като този, от който току-що бяха слезли, се приближи към основата на сградата. По протежението й тичаха мъже с пушки. Носеха обемисти якета, на лицата си имаха маски. Когато камионът приближи стената, сякаш потъна — рампа, осъзна Сара — която го отведе под земята. Отвори се врата и камионът изчезна.

— Гледайте надолу. Без приказки. Две редици, жените вляво, мъжете вдясно.

В една от колибите, им казаха да се съблекат и да оставят дрехите си накуп. Сега стояха голи, двайсет и три жени, които бяха застанали в еднакви пози на инстинктивна защита, едната ръка закриваше гърдите им, другата протягаха надолу към гениталиите. Трима от униформените гледаха, полюляваха се на пети и по лицата им се редуваха откровено хилене и подигравателни физиономии на отвращение. На пода имаше канали и отточни тръби. Снопове светлина навлизаха от поредица дълги прозорци с решетки под линията на покрива. Двайсет и трите голи жени безмълвно се взираха в пода, повечето от тях плачеха: да проговорят означаваше да нарушат някакъв наложен договор да продължават да живеят. Каквото и да ги очакваше, изглежда, щяха да прекарат известно време на това място.

Тогава се появи маркучът.

Водата се стовари върху тях като ледена струя. Водата като оръжие, водата като удрящ юмрук. Всички се разкрещяха, жените паднаха, телата се захлъзгаха по пода. Онзи, който работеше с маркуча, се забавляваше невероятно, крещеше като ездач на галопиращ кон. Избираше една, после друга. Редуваше ги, после караше на зигзаг бъхтещата струя от лицата им към гърдите и надолу. Водата се стоварваше отгоре им, после отминаваше, после отново се стоварваше. Нямаше къде да се бяга, нито да се крият, оставаше им само да го изтърпят.

Дойде краят.

— Ставайте всички.

Изведоха ги навън в треперещата им голота. Водата се стичаше по лицата им, на ручейчета от косите им. Кожата им настръхна от изпаряването й. В средата на двора беше поставен дървен стол. Един от пазачите стоеше до него и лениво остреше бръснач на кожен каиш. Приближиха се още четирима, всеки носеше пластмасов кош.

— Облечете се.

Хвърлиха към тях дрехи — свободни панталони, които се привързваха с връв в кръста, туники с дълги ръкави, които висяха около ханша им, направени от стържеща вълна със силен химичен мирис — последва наслуки раздаване на обувки; маратонки, гумени сандали, ботуши с разпрани подметки. Сара се оказа обута в прекалено големи за нея кожени ботуши с връзки.

— Ти, излез напред.

Мъжът с бръснача сочеше Сара. Останалите се отдръпнаха от нея. В жеста им имаше нещо предателско, въпреки че Сара надали можеше да ги вини. Вероятно и тя би постъпила като тях. В гърдите й натегна грозно предчувствие, тя се приближи към стола и седна. Сега гледаше в лице останалите жени. Каквото и да предстоеше, Сара щеше първо да го види в техните очи. Мъжът улови косата й с ръка и я издърпа жестоко. Един замах — и косата й вече я нямаше. Започна да кастри, без да подбира остатъците, режеше близо до скалпа й. Караше, както му падне, по същия начин би сякъл и в гора. Косата на Сара падаше в краката й на златни кичури.

— Иди при останалите.

Тя се върна в групата. Когато докосна главата си, по пръстите й полепна кръв. Загледа веществото по пръстите си. Това е моята кръв, помисли си Сара. Щом това е моята кръв, значи съм жива. Сега на стола седеше втората жена. Сара разбра, че името й е Каролин. Беше я срещнала за кратко в лечебницата в гарнизона „Розуел“, и тя като Сара беше сестра. Висока, с впечатляващо яки кости момиче, от което струяха здраве, жизнерадост и компетентност. Хлипаше в ръцете си, докато бръснарят режеше косата й.

Отрязаха косите на всички една по една. Толкова много коса напада, осъзна Сара. В обезобразената им полуплешивост им беше отнето нещо лично, претопили ги бяха в безлична еднаквост, като животни в стадо. Така беше замаяна от глад, че не разбираше как се държи на краката си. Никой от тях не беше слагал и залък в уста, несъмнено за да ги държат раболепни, за да може, когато предложат храната, да чувстват някаква благодарност към похитителите си.

Когато подстригването приключи, им казаха да прекосят зоната за прием към втората бетонна сграда за нещо като „обработка.“ Накараха ги да минат в редица пред дълга маса, където един от пазачите, на когото му личеше, че е главният, седеше, а по лицето му се четеше гняв. Извикваха ги една по една напред, а той прехвърляше страница на бележника.

— Име?

— Сара Фишер.

— Възраст?

— Двайсет и една.

Очите му я огледаха от горе до долу.

— Можеш ли да четеш?

— Мога.

— Специални умения?

Тя се поколеба.

— Мога да яздя.

— Да яздиш?

— Коне.

Очите му се поизвъртяха.

— Нещо полезно?

— Не знам — тя се опита да измисли нещо безопасно. — Да шия?

Той се прозя. Зъбите му бяха в толкова лошо състояние, че сякаш шаваха в устата му. Надраска нещо в бележника и откъсна долната част на страницата. От кошче под масата измъкна окъсано одеяло, метална чиния, очукана чаша и лъжица. Подаде й ги, хартията беше отгоре им. Сара бързо хвърли поглед към нея: пишеше името й, петцифрена поредица от номера, „Жилище 216“ и под тях „Биодизел 3“. Краснописът притежаваше непохватността на дете.

— Следващата!

Един от пазачите я улови под ръка и я поведе по коридора към затворените врати. Стаичка и друг стол, какъвто Сара не беше виждала дотогава: заплашителен уред от напукана червена кожа и стомана, облегалката му извита под ъгъл от четирийсет и пет градуса с ремъци на гърдите, краката и китките. Над тях висеше като пипала на паяк спускаща се по копринени конци стойка от блестящи инструменти. Пазачът я побутна към стола.

— Седни.

Привърза я към стола и излезе. Извън стаята — звукът беше заглушен от дебелите стени, дойде пронизителен злокобен звук. Писък ли беше? Сара си помисли, че може да й се повдигне. Сигурно щеше да й се повдигне, ако в стомаха й имаше нещо, което да излезе. Последните останки от защитата й се срутиха. Тя щеше да плаче. Да умолява. Не й бяха останали сили да устои.

Вратата зад нея се отвори. Видя да влиза мъж, облечен в сива престилка. Имаше коремче, зацапани стъкла, кацнали на носа му, и гъсти вежди, извити като криле в краищата. Лицето му беше някак мило, като на дядо. Като пазача на масата и той гледаше в бележник с подложка. Вдигна очи и се усмихна.

— Сара, нали?

Тя кимна, в гърлото й се надигна жлъчка.

— Аз съм доктор Върлин. — Той погледна към ремъците, намръщи се и поклати глава. — Какви идиоти са онези. Обзалагам се, че умираш от глад. Да видим дали можем да те измъкнем оттук.

У нея проблесна надежда, че той има намерение да я освободи, но когато придърпа стола си до нейния и си сложи гумени ръкавици, разбра, че намеренията му са съвсем други. Постави ръце под брадичката й и отвори устата й. Надникна вътре, после показа два пръста пред лицето й.

— Следвай ги с поглед, моля.

Сара проследи пръстите, докато те описваха числото осем и се отдръпнаха. Премери пулса й, после извади стетоскоп от джоба на престилката си и преслуша сърцето й. Седна изправено и отново насочи вниманието си към бележника, примижаваше зад очилата.

— Някакви здравословни проблеми, които да са ти известни? Паразити, инфекции, нощно изпотяване, трудности при уриниране?

Сара поклати глава.

— Ами менструацията? — той отмяташе квадратчетата. — Някакви проблеми там? Обилно кървене, например.

— Не.

— Тук пише, че си… — замълча и запрелиства страниците — на двайсет и една. Така ли е?

— Да.

— Да си била бременна?

Трепна вътрешно.

— Въпросът е прост.

Тя поклати глава.

— Не.

Не показа, че е забелязал лъжата й, ако беше я забелязал. Пусна бележника да падне в скута си.

— Ами, изглежда, си в отлично здраве. Прекрасни зъби, ако нямаш нищо против забележката ми. Няма какво да се прави тук.

Трябваше ли да му благодари? Над лицето й паякът продължаваше да виси и злокобно да проблясва.

— Сега, да видим дали можем да привършим бързо и да те освободим за по-нататък.

Настъпи промяна. Сара усети бързо присвиване на чертите му, но и не само това, сякаш въздухът в стаята стана друг. Докторът започна енергично да помпа педал под стола й, чу се бръмчене, после посегна над лицето й и издърпа един от краката на паяка. На върха му се въртеше и бръмчеше в ритъм с ударите на крака му бормашина.

— Ако не мърдаш, ще стане по-лесно.

 

 

Няколко минути по-късно Сара се озова отвън, притиснала мизерните си вещи към гърдите си. Когато закрещя, докторът й даде един от каишите да го захапе. На бледата кожа от вътрешната страна на ръката й над китката, най-напред издълба, а след това постави блестяща метална пластина, гравирана със същата поредица от цифри, които беше видяла на листа: 94801. Ето това си сега, беше обяснил докторът, махна каиша, по който личаха вдлъбнатините от зъбите й. Свали ръкавиците си и отиде до мивката, за да си измие ръцете. За когото и да си се мислила, вече не си личност. Ти си обитател от равнината с номер 94801.

Камионът с полуремаркето беше изчезнал, на негово място стоеше друг — петтонен и с отворени врати отзад. Сара видя думите НАЦИОНАЛНА ГВАРДИЯ НА АЙОВА, изписани на вратата на шофьора. Първото указание къде се намира. Пазачът показа на Сара с жест да се качва, втори пазач стоеше пред товарното отделение, опрял гръб на кабината, и лениво въртеше тояга, прикрепена с кожен каиш. Някои от жените вече бяха там, както и няколко от мъжете. Всички седяха отпуснато на пейките, по лицата личаха следите от зашеметяващото тегло на преживяното.

Тя седна до един от мъжете, млад офицер, когото познаваше като лейтенант Юстас. Той беше разузнавачът, отвел ги до „Розуел“. Когато тя се приведе да седне на пейката, той изви бръснатата си глава и я приближи към Сара.

— Какво, по дяволите, е това място? — прошепна той.

Преди Сара да успее да отговори, пазачът се намеси.

— Ти — лавна той, насочил тоягата си към Юстас. — Без приказки.

— Кои сте вие, хора? Защо не ни казвате нищо?

— Казах тихо.

Сара разбра какво ще последва. Това беше логичната върхова точка на плана за деня, задължителната демонстрация на тяхната безпомощност.

— Така ли? — лицето на Юстас светна предизвикателно, последните остатъци от енергията му излетяха от устните му. Знаеше какво си проси и не му пукаше. — Вървете по дяволите, до един.

Пазачът направи голяма крачка към тях и с израз на върховна досада стовари тоягата в коленете на Юстас. Юстас политна, стиснал зъби да понесе агонията. Никой не помръдна и мускул, всички упорито зяпаха надолу.

— Кучи… син — на пресекулки рече той.

Пазачът завъртя тоягата и с обратен замах стовари тежкия край върху носа на Юстас. Влажно екзоскелетно трошене, като звука от стъпкано насекомо, алена струя рукна и се изви във въздуха, опръска лицето на Сара. Главата на Юстас се отметна назад, очите му се въртяха в очните ябълки. Прокара език от вътрешната страна на горната си устна и изплю парче от зъб.

— Казах… да ти го… начукам.

Заредиха се удар след размазващ удар: лицето му, главата, ставите на ръцете му. Докато Юстас падна по лице, очите му се бяха обърнали навътре към черепа му, чертите на лицето му се бяха превърнали в кървава маса, по всички се стичаше кръв.

— Свиквайте. — Пазачът спря, за да избърше тоягата си в крачола на панталоните си и обходи с поглед групата. — В общи линии така вършим нещата.

Когато камионът потегли, Сара притегли Юстас към себе си и сложи в скута си премазаното му лице. Мъжът беше в полусъзнание, дъхът му гърголеше в гърлото му. Вероятно щеше да умре. И въпреки това излъчваше чувство на победа от онова, което беше направил. Тя се приведе и прошепна в ухото му:

— Благодаря ти.

Така в кръв започна.

 

 

— Един народ! Един директор! Едно отечество!

Колко пъти Сара беше принудена да вика тези думи? След сутрешната поименна проверка и пеенето на целия химн всички се пръскаха по определения им превоз. Сара помогна на Джаки, след това се качи и тя. Видя ново лице, което разпозна: Констанс Чоу, съпругата на Стария Чоу. Поздравиха се с кратко кимване и толкова. Сара научи малко по малко какво се е случило в Колонията през годините. Историята не беше по-различна от другите, които беше чула, и се различаваше от събитията в „Розуел“ само в едно. Най-голямата изненада беше, че са съществували толкова много други острови на човечеството, пръснати из равнината. Сара беше чула, че са петдесет и шест. Колко лесно е петдесет и шест човешки общества да бъдат подчинени и превърнати в маси с остригана коса, еднакви туники и еднакъв външен вид. От време на време изникваше по някое познато лице. Съгледала беше жена, за която предполагаше, че е Пени Даръл, за друга можеше да се закълне, че е Бел Рамирез, съпругата на Рей, но когато Сара я повика по име, жената не отвърна. Една сутрин на опашката за дажби купата й напълни мъж, когото беше виждала много пъти, без да познае, че е Ръсел Къртис, нейният братовчед. Изглеждаше много по-стар от мъжа, когото Сара помнеше, и й трябваха няколко мига, за да го познае, когато погледите им се срещнаха. По-голямата част от годината тя живееше в същото жилище, в което и Карън Молиноу, вдовицата на Джими, и двете й дъщери, Алис и Ейвъри. От Карън Сара получи повечето информация, включително имената на умрелите. Йън Патал, убит, докато защитава електростанцията. Снахата на Холис, Лий, и бебето й Дора, които загинали по време на пътуването до Отечеството, Другата Санди, която умряла малко след пристигането им, Карън не беше сигурна как, Глория и Санжай Патал. Колкото и мрачни да бяха новините, Сара продължаваше да смята годината, която живя с Карън и момичетата й, като кратка отмора, време, в което се чувстваше свързана с миналото. Но непрекъснато местеха хората между жилищата и един ден и трите изчезнаха, на местата, където лежаха главите им в продължение на година, се настаниха непознати. Оттогава Сара не ги беше виждала.

Пътят до завода за биодизел вървеше покрай реката през лабиринт от мръсни жилища към индустриалната зона в северния край на равнините. Денят не показваше белези, че ще се подобри: щипещ вятър запращаше остри пръски в лицата им. Въздухът беше наситен с вонята от равнината, трупащите се отпадъци от животните, живеещите в теснотия и мръсотия хора и зад нея като завеса от мирис беше тъмната землистост на реката. Преминаха през поредица контролни пунктове, отваряха се и се затваряха огради, помагачите с техните бележници, химикалки и неутолим апетит към документиране и хората на властта, които с махване им разрешаваха да продължат. Другата страна на реката гледаше към открити пространства, заливани често от водата, оголени и безцветни. Насажденията отдавна бяха прибрани за зимата, на изток стъпало по стъпало в склона над реката се издигаше Върха, където живееха всички червенооки, а на самия му връх беше Куполът на Капитолия, увенчан с корона от злато. Говореше се, че тази сграда и околностите й някога са били университет, което било нещо като училище, но тъй като за сравнение познаваше само Убежището, Сара трудно можеше да си представи какво точно представлява. Никога не се беше качвала на хълма, какво ли оставаше да влезе в Купола. Имаше работници, на които им позволяваха да влизат — градинари, водопроводчици, кухненски помощници, разбира се, прислужници, които бяха жени, подбрани да обслужват Директора и екипа му от червенооки. Всички казваха, че прислужниците били късметлийки, че живеели в лукс с добра храна, топла вода и меки легла, на които да спят, но цялата информация беше втора ръка. Нито една прислужница не се беше върнала в равнината. Влезеха ли веднъж в Купола, там живееха докрай.

— Погледни — промърмори Джаки.

Мислите на Сара се бяха отнесли, студът притъпяваше сетивата й. Пътуваха по моста над реката. На север, извън границите на Отечеството, Сара различаваше формата на кранове, които стърчаха между върховете на дърветата като чифт огромни, птичи скелети. Проектът, така се наричаше: продължило десетилетие начинание по издигането на масивна сграда от стомана и бетон за неизвестни цели. Обитателите на равнината, които работеха там, бяха почти само мъже и всеки ден на отиване и връщане от мястото ги претърсваха. Смяташе се за предателство дори само да говорят за работата си и можеше да им спечели изпращане в угоителния комплекс, въпреки че се носеха какви ли не слухове. Разпространяваше се една теория, после я заместваше друга, след нея идваше трета, първата отново се появяваше и целият цикъл започваше отново. Дори мъжете, които работеха там, когато можеха да бъдат убедени да говорят изобщо, изглежда, не бяха наясно какво строят. Носеха се приказки за коридори като лабиринти, просторни зали, дебели една стъпка врати от здрава стомана. Някои твърдяха, че било паметник на Директора, други — че било фабрика. Неколцина твърдяха, че изобщо нищо не било, просто начин за разсейване, измислен от червенооките, за да имат обитателите на равнината с какво да се занимават. Четвърто предположение, което си беше спечелило популярност в последните месеци, беше, че Проектът е бункер за извънредни ситуации. Ако някога тайнствената сила на Директора да държи под контрол виралите изчезне, постройката трябвало да служи за убежище на населението. Каквото и да беше, работата, изглежда, привършваше. Все по-малко и по-малко мъже се отправяха с превозните средства за това място сутрин и бяха все по-стари, повечето работили там в продължение на години.

Но Джаки не гледаше крановете. Когато камионът се насочи към навеса на последния контролен пункт, Сара видя на стената на периметъра думи, изрисувани с широки мазки бяла боя, протекла надолу:

СЕРДЖО Е ЖИВ!

Двама души топяха четки с дълги дръжки в кофи със сапунена вода и се готвеха да заличат надписа. До тях стоеше помагач, на гърдите си държеше пушка. Той погледна към превозното средство, срещна погледа на Сара за един леден миг. Тя отмести своя.

— Фишър, да не видя нещо, което те интересува?

Гласът принадлежеше на един от помагачите, които пътуваха в задната част на камиона, спретнат мъж на около двайсет и пет, казваше се Вал.

— Не, сър.

През последните пет минути от пътуването тя не вдигна поглед от пода. Серджо, мислеше си Сара. Кой е Серджо? Рядко изговаряно открито, името притежаваше почти омайваща сила: Серджо, водачът на бунта, онзи, който поставяше бомби по пазарите, полицейските станции и къщите на пазачите, който с помощта на невидимите си приятели, изглежда, се движеше като призрак из Отечеството и възпламеняваше оръжията на разрушението. Сара разбираше, че думите на оградата са нещо като подигравка. Тук сме, казваха те, стоим, където стоите вие сега, ние сме навсякъде сред вас. Методите на Серджо се отличаваха с почти неразбираема жестокост. Целите на бунтовниците бяха местата, където биха могли да се съберат помагачи, програма за избиване и разруха, но ако човек се окажеше на грешното място в грешното време, присъствието му нямаше да промени плановете им. Някоя жена или мъж щеше да разгърне палтото си, под което се криеше редица от пръчки динамит, привързани към гърдите им, за да се взриви и случайно попадналият там. И винаги в последния момент, вече поставили палец на детонатора, взривяваха и изпращаха себе си и попадналите в обсега на взрива в небитието с думите: Серджо е жив!

Превозът стигна завода и работниците слязоха. Във въздуха тегнеше миризмата на дрожди. Още четири камиона с работници дойдоха след тях. Сара и Джаки бяха пратени на мелачката, както и повечето жени. Сара така и не разбра защо се постъпва така — работата беше нито повече, нито по-малко противна от всяка друга. Царевичното зърно се смилаше, след това се смесваше с гъбични ензими и при ферментацията се превръщаше в гориво. Миризмата беше толкова силна, че сякаш се беше просмукала в самата й кожа, но Сара трябваше да признае, че имаше и далеч по-неприятни работи: да се грижи за свинете, да работи в обработката на отпадъците или в калните кочини. Подредиха се на опашка за проверка от началника, вързаха кърпи около лицата си и тръгнаха през пещеристото пространство към работните си места. Зърното се съхраняваше в огромни кофи с кранове в долната част, от тези кранове те изваждаха по един бушел^[1] и го сипваха в мелачката, където въртящите се камъни смилаха зърната на храна. Сокът от зърното се освобождаваше и образуваше лепкава паста, която полепваше по вътрешните стени на мелачката. Задължение на работника беше да я маха. Задачата изискваше голяма сръчност и пъргавина, тъй като лопатките не преставаха да се въртят. Работата се усложняваше от студа, който правеше и най-простото движение бавно и неточно.

Сара започна работа. Денят, който предстоеше, щеше да премине в нещо като транс. Това умение беше усвоила през изминалите години; използваше хипнотичния ритъм на работа да изтрие всяка мисъл от ума си. Да не мисли: това беше целта. Да заеме изцяло биологично състояние, сетивата й да възприемат само най-належащите физически данни: бръмченето на лопатките на мелачката, вонята на ферментиращото зърно, топката от студена празнота в стомаха си, в който нищо и никаквата купа водниста овесена каша отдавна беше асимилирана. За тези дванайсет часа тя беше обитателка на равнината номер 94801 и нищо друго. Истинската Сара, онази, която мислеше, чувстваше, имаше спомени — Сара Фишър, Първа Сестра, гражданка на Колонията, дъщеря на Джо и Кейт Фишър и сестра на Майкъл, любима на Холис, приятелка на мнозина, майка на дете — беше скрита далеч в сгънато парче хартия, пъхнато като талисман в джоба й.

Стараеше се да държи под око Джаки. Жената я тревожеше. Кашлица като нейната не беше на добро. В равнините човек нямаше истински приятели, не се сприятеляваше така, както познаваше приятелството Сара. Имаше познати лица и хора, на които вярва повече от другите, но дотук. За себе си не бива да се говори, защото си никой, нито за надеждите си, защото няма такива. Но с Джаки тя си беше позволила бариерите да паднат. Сключили бяха споразумение, неизговорено обещание да се грижат една за друга.

На обяд им дадоха петнайсет минути почивка, достатъчно време да хукнат към клозета — дървена платформа, провесена над канал с дупка, над която да се клекне — и да изгълтат още една купа с овесена каша. Нямаше къде да се седне, затова се хранеха прави и използваха пръстите си вместо лъжица, след това отиваха да се редят на втора опашка за вода, която се раздаваше с черпак, от който пиеха всички жени. През цялото време ги наблюдаваха помагачи, които стояха отстрани и въртяха палките си. Официалното наименование на службата им беше служители от „Човешки ресурси“, но в равнините никой не ги наричаше така. Наричаха ги помагачи, като имаха предвид „изменници“. Почти всички бяха мъже, но имаше и няколко жени, които често бяха най-жестоки. Една от помагачките, с прякор Свирката заради дълбокия процеп в горната устна, вродена деформация, заради която гласът й имаше особен, просвирващ звук, сякаш изпитваше особено удоволствие от това да измисля нови и изтънчени начини да създава неудобства на работниците. Нарочваше си някой, най-често жена, и се държеше така, сякаш провежда експеримент. Щом Свирката си набележеше човек, набелязаният изведнъж разбираше, че го карат да се нареди отново на опашката пред клозета, когато е дошъл неговият ред, възлагаше му се неизпълнима и безсмислена задача или пък го преместваха в различен екип, когато е дошло времето му за почивка. Набелязаният можеше само да търпи, да стиска зъби пред изтезанието на болящия го пикочен мехур, празен стомах или изтощени крайници с мисълта, че вниманието на Свирката скоро ще се прехвърли към друг, което само влошаваше положението и изглежда, беше целта на цялото упражнение: човек да се улови, че желае страданието да падне върху някой друг и така да се превърне в съучастник, част от системата, зъбче в колелото на мъчението, което никога не спираше да се върти.

В почивката Сара потърси Джаки, но жената никъде я нямаше. Бързо обходи местата за смилане, търсеше приятелката си. Свирката на началника щеше всеки момент да изсвири и да ги призове обратно на работа. Почти се беше отказала, когато сви зад един ъгъл и завари Джаки да седи на земята, с плувнало от пот лице и прилепена за устата кърпа.

— Съжалявам — едва рече тя. — Все кашлям.

По кърпата й имаше петна от кръв. Сара разбра. И преди го беше виждала, ефектът върху дробовете от годините вдишване на прах. В едната минута човек е добре, в другата се дави и не може да си поеме въздух.

— Трябва да те махнем оттук.

Тя вдигна жената на крака точно когато се чу свирката. Обхвана Джаки през кръста и я завъртя към изхода. Искаше да излязат, преди някой да забележи, какво щеше да се случи след това, Сара не знаеше. Вал беше дежурният помагач. Не беше най-добрият, но не беше и най-лошият. Неведнъж Сара го беше улавяла да я наблюдава по начин, който я караше да мисли, че си е наумил нещо за нея, нещо лично, макар че никога нищо не бе предприел. Може би сега беше назрял моментът. При тази мисъл я обзе разтърсващо желание да повърне, въпреки това знаеше, че може да го преживее. Щеше да направи, каквото се налага.

Почти бяха стигнали до изхода, когато на пътя им застана някой.

— И къде така сте се запътили?

Не беше Вал: Чука. Застанал с гръб към светлината от отворената врата, той бавно тръгна към тях. Стомахът на Сара се сви.

— Трябва й малко въздух. Прахта…

— Така ли е, старо? Прахта ли ти пречи? — потупа гърдите на жената с края на палката си и предизвика продължителна кашлица. — Връщай се на работа.

— Всичко е наред, Сара — изхриптя Джаки и се освободи от ръката на Сара. — Ще се оправя.

— Джаки…

— Това е — тя погледна Сара, а погледът й казваше: Спри се. — Все се вре, където не й е работа. Уж знаела кое е най-добро за мен.

Очите на Чука измериха Сара от глава до пети.

— Да, чух такива работи за тебе. Нещо за доктор се имаш май, а?

— Никога не съм казвала такова нещо.

— Не си, ами! — Със свободната си ръка Чука улови чатала си и изви хълбоци напред. — Ей, докторке, тук ме боли. Я да погледнеш по-отблизо?

Застинал, проточил се миг. Сара си спомни за Юстас в камиона. Кръвта по лицето му, потрошените му ръце и зъби. Потрошената му победоносна усмивка. Стоеше пред Чука, обхваната от желание да излее всичко от себе си, така да го прокълне, че да й връхлети с цялата си свирепост. Толкова лесно беше, толкова изкушаващо. В мислите й сцената се разигра. Само две думи, гневният пламък в очите на Чука и ударите на тоягата. Това бяха условията на живота й, хиляди унижения понасяни всекидневно. Всичко й бяха взели. За да приема най-лошото — не, да го прегърне — това беше единственият начин да устои.

— Сара, моля те — Джаки я гледаше настойчиво. Не така. Не заради мен. Сара преглътна. Всички я гледаха.

— Добре — отстъпи тя.

Обърна се и тръгна. Мястото около нея беше странно тихо. Чуваше само как бие сърцето й.

— Не бери грижа, Фишър — провикна се след нея с похотливо хилене Чука, — знам къде да те намеря. Ще съм добър като последния път, обещавам.

 

 

Чак по-късно, докато лежеше в леглото си, Сара си позволи да обмисли цялата значимост на събитията. Нещо у нея се беше променило. На ръба беше, стоеше над пропаст, готова да скочи. Пет дълги години, можеха и да са хиляда. Миналото изчезваше в нея, измито от времето, горчивия студ в сърцето й, еднообразните дни. От много време живееше потопена в себе си. Наближаваше зимата. Зимната светлина.

Някак бе успяла да крепи Джаки през деня. Сега старата жена спеше над нея, каишите на леглото й провисваха при неспокойното й обръщане. Смъртта на Джаки, когато настъпеше, щеше да бъде мъчителна, дълги часове агония, вътрешно разкъсване преди финалния покой. Дали Сара щеше да повтори съдбата й? Да се блъска на сляпо през годините, същество без цел, нито близост, куха черупка от нищо?

Сара не беше върнала саморъчно направения плик на скритото му място под матрака. Уловена от внезапно връхлетяла я самота, тя го издърпа изпод купа парцали, които й служеха за възглавница. Даде й го помощничката на акушерката в родилното отделение — същата жена, която й каза, че бебето й, родило се преждевременно сред рукналата кръв, не е оцеляло. Момиченце беше, така й каза жената. Съжалявам. После пъхна плика в ръката на Сара и изчезна. През мъглата от скръб и болка Сара беше копняла да подържи дъщеря си, но това не се беше случило, детето й беше отнесено. Никога повече не видя жената.

Внимателно разгърна плика от крехка хартия с връхчетата на пръстите си. Вътре лежеше навита бебешка къдрица. Стаята беше потънала в мрак, но въпреки това златистият цвят на къдрицата грееше в очите й. Приближи го към лицето си, вдъхна дълбоко, опитваше се да долови мириса. Сара нямаше да има повече деца, увреждането беше много голямо. Кейт беше единственото й дете. Така щеше да я нарече, Кейт. Как й се искаше да беше казала на Холис. Искаше да запази новината, да избере подходящия момент, за да му поднесе подаръка, който ги превръщаше в едно. Каква глупачка е била. Помисли си: знам, че си отиде, скъпа моя. Където и да си сега, надявам се на това място да има светлина, небе и любов. Да можех да те подържа в прегръдката си, само веднъж и да ти кажа колко много те обичах.