Джъстин Кронин
Дванайсетте (12)

Единайсет

Тръгнаха час след зазоряване. Грей взе каквото успя да намери в кухнята, все още изглеждащо годно за ядене — няколко останали консерви със супа, стари бисквити, кутия зърнена закуска и бутилки с вода — и ги натовари във волвото. Той имаше само четката си за зъби, но в коридора се появи Лайла с два куфара на колелца.

— Позволих си своеволието да ти опаковам някои дрехи.

Лайла беше облечена така, сякаш отиваше във ваканция, с тъмни панталони и колосана дълга риза. Пъстър копринен шал лежеше на раменете й. Беше измила лицето си и сресала косата си, дори носеше обици и малко грим. Само като я погледна, Грей осъзна колко е мръсен. От дни не се беше къпал, вероятно не миришеше никак хубаво.

— Май трябва да се поизмия малко.

Лайла го упъти към банята в началото на стълбището, където вече му беше приготвила дрехи за преобличане, спретнато сгънати върху капака на тоалетната. Нова, все още неразопакована четка за зъби и тубичка с паста за зъби стояха на тоалетната масичка до кана с вода. Грей свали гащеризона си, изми лицето и подмишниците си, после и зъбите, докато се гледаше в огледалото. Не беше поглеждал към отражението си от „Червения покрив“ и все още се стряскаше колко млад изглежда — чиста и опъната кожа, буйно растяща коса на скалпа, блестящи очи. Изглежда, беше и поотслабнал — съвсем нормално, след като не беше ял нищо от два дни, стряскащо беше колко много е отслабнал както като килограми, така и като качество. Не просто беше по-слаб, тялото му се беше оформило по нов начин. Обърна се настрани, без да отклонява поглед от отражението си, прокара ръка за проверка по корема си. Открай време си беше пълничък, сега долавяше стегнатите очертания на мускулите. Логично беше да покаже мускулите на ръцете си като хлапе, което се възхищава на себе си. Я виж само, помисли си той. Истински бицепси. Проклятие.

Облече дрехите, които Лайла му беше оставила — бели боксерки, джинси, карирана спортна риза, и откри за свое несекващо изумление, че всичко му стои доста добре. Погледна за последен път отражението си в огледалото и слезе по стълбите към дневната, където завари Лайла да седи на дивана и да прелиства списание.

— Ето те и теб — тя го огледа, усмихната по своя безгрижен начин. — Колко добре изглеждаш.

Той отнесе куфарите до волвото. Утринният въздух беше натежал от росата, в дърветата пееха птици. Все едно двамата просто отиваха на разходка извън града, помисли си Грей и поклати глава. На както стоеше на алеята, облечен в дрехите на друг мъж, цялата ситуация изглеждаше почти истинска. Сякаш беше влязъл в друг живот — може би живота на мъжа, чиито джинси и спортна риза сега украсяваха новото му стройно, мускулесто тяло. Той подсмръкна силно и изпъна рамене. Почувства как свежият, чист и уханен въздух изпълни дробовете му. Трева, нови зелени листа и влажна земя. Май нямаше и следа от ужасите на предишната нощ, като че светлината на деня беше пречистила света.

Затвори капака на багажника, вдигна очи и видя Лайла да седи на входната врата. Тя заключи, после извади нещо от чантата си: плик. Измъкна лепяща се лента и залепи плика на вратата, отдръпна се и го огледа. Писмо ли беше, почуди се Грей. И за кого? Дейвид? Или Брад? Вероятно един от двамата, но Грей още нямаше понятие кой кой е. Двамата изглеждаха буквално взаимозаменими в ума на Лайла.

— Ето — обяви тя, — всичко е готово.

До волвото му подаде ключовете за колата.

— Имаш ли против ти да караш?

На Грей и това му хареса.

 

 

Грей реши да се движи далеч от главните пътища, поне докато не излязат от града. И макар че си остана неизречена, част от уговорката с Лайла включваше той да избягва всичко, което може да я разстрои. Това всъщност не беше проблем: жената едва вдигаше поглед от списанието си. Той избра път през предградията. В средата на сутринта вече се движеха сред изсъхнала, хълмиста земя с полета с цвят на прегорял хляб и се движеха на изток по битумната настилка на селскостопански път. Градът беше изчезнал зад тях, след това синята грамада на Скалистите планини се изпари в маранята. Пейзажът около тях изглеждаше гол и забравен — над тях високо имаше само перести облаци, заобикаляха ги сухи полета, докато магистралата бягаше под колелата на волвото. Най-накрая Лайла остави четенето и заспа.

Странността на положението беше неоспорима, въпреки че с изминаването на километрите и часовете Грей започна да чувства все по-силно, че действа правилно. Никога в живота си не беше означавал нещо за когото и да било. Потърси в паметта си за спомен, какъвто и да било, с който да сравни чувството. Единственото, което му хрумна, беше историята за Йосиф и Мария и бягството им в Египет — спомен от детството му, защото Грей не беше ходил от години на църква. Йосиф винаги му се беше струвал чудак — да се грижи за жена, която носи чуждо бебе. Но Грей започваше да съзира смисъла в поведението му, да разбира как човек може да се привърже само по силата на това, че е желан.

А пък и Грей харесваше жените. Винаги ги беше харесвал. Другото — с момчетата — беше различно. Там не ставаше дума за това какво харесва или не харесва той, ами за нужда да го направи заради миналото си и онова, което му бяха сторили. Така Уайлдър, психиатърът в затвора, му го беше обяснил. Момчетата бяха натрапчив импулс, така му каза Уайлдър, по този начин Грей се опитвал да върне момента, в който самия него бяха насилили, да го преживее отново и по този начин се мъчеше да го разбере. Грей понечваше да докосне момчетата толкова неволно, колкото и посягаше да се почеше. Много от казаното от Уайлдър му се струваше дивотии, но тази част го накара да се почувства малко по-добре, да научи, че вината не е изцяло негова. Не че това го освобождаваше от кукичката. Грей достатъчно се беше самообвинявал. Всъщност се почувства облекчен, когато го изпратиха надалеч. Старият Грей — онзи, който се спотайваше около детските площадки и кръстосваше бавно около прогимназията в три следобед, а в летните следобеди се промъкваше в съблекалнята на обществения басейн — този Грей беше личност, която той вече не искаше да познава.

Мислите му се върнаха към прегръдката в кухнята. Не ставаше дума за нещо, което се случва между момче и момиче. Грей беше наясно, но не беше и без значение. Случилото се припомни на Грей за Нора Чанг, единственото момиче, с което се срещаше в гимназията. Не му беше точно приятелка, никога нищо всъщност не бяха правили. Двамата бяха заедно в една банда — за един кратък период на Грей му беше хрумнало да свири на тромпет — и понякога след репетиции Грей я придружаваше до дома й, двамата дори не се докосваха, ала въпреки това тези разходки го караха да чувства за пръв път, че не е сам на земята. Искаше му се да я целуне, но така и не събра смелост. Най-накрая тя се отдалечи. Любопитното беше, че Грей си спомни за нея точно сега. От двайсет години не беше мислил за нея.

Към пладне наближиха границата на Канзас. Лайла все още спеше. Самият Грей беше изпаднал в нещо като полусън, едва внимаваше за пътя. Успя да избегне по-големите градове, но това не можеше да продължава вечно, скоро щеше да им трябва бензин. Пред себе си видя водна кула да стърчи сред равнината.

Градът се казваше Кингууд — само една къса, мърлява улица, половината от прозорците на магазините бяха покрити с вестници, и няколко пресечки с неприветливи къщи от двете страни. Изглеждаше безобидно изоставен, единственото доказателство, че нещо се е случило, беше линейката с отворени задни врати, паркирана пред пожарна. И въпреки това Грей долови нещо, изопване на сетивата, сякаш някой ги следеше от сенките. Прокле дължината на града, най-накрая в източния му край стигна до малка бензиностанция.

Лайла се размърда, когато Грей загаси двигателя.

— Къде сме?

— Канзас.

Тя се прозя, погледна през предното стъкло към безлюдния град.

— Защо спряхме?

— Трябва да заредим бензин. След секунда се връщам.

Грей пробва да зареди от колонката, но нямаше ток. Трябваше да намери начин да наточи бензина някак, но за това му беше необходим маркуч и съд. Влезе в офиса. Очукано метално бюро, покрито с купища хартии, стоеше пред предния прозорец, зад него имаше стар офис стол, полегнал назад и създаващ впечатлението, че доскоро на него е седял някой. Мина през вратата, която водеше към помещенията за ремонт — хладно, мрачно пространство, което миришеше на петрол. Кадилак, модел от края на 90-те, беше повдигнат на един от подемниците; второто помещение беше заето от шевролет.

4×4 с повдигнато с крик окачване и огромни, кални гуми. На пода стоеше тенекия за бензин, на една от работните маси Грей видя маркуч. Отряза от него около два метра, пъхна единия край в отвора на резервоара на джипа, всмукна, изплю и започна да точи бензин в тенекията.

Тенекията беше почти пълна, когато чу шумолене над главата си. Всеки нерв на тялото му се възпламени едновременно с останалите и го прикова на място.

Вдигна лице бавно. Създанието висеше от една от гредите на тавана с главата надолу, увило крака около подпората. Като дете на катерушка. Не беше голямо колкото Нула, имаше повече човешки черти. Когато погледите им се срещнаха, сърцето на Грей замръзна. Някъде дълбоко от гърлото на създанието дойде звук, от който го побиха тръпки.

Не бива да се страхуваш, Грей.

Как така бе, мамка му?

Преплете крака, когато залитна назад и се просна на бетона. Грабна тенекията от пода, горивото продължи да тече от маркуча. Втурна се през помещенията, мина през офиса и излезе през вратата. Лайла стоеше, опряла гръб на колата.

— Влизай вътре — каза й той, останал без дъх.

— Обърна ли внимание дали имат автомат с храна вътре? Иска ми се да си взема някакъв десерт.

— Мамка му, Лайла, влизай в колата — Грей отвори задния капак на волвото, метна вътре тенекията и го тръшна. — Трябва веднага да тръгваме.

Жената въздъхна.

— Добре, както кажеш. Не разбирам защо трябва да реагираш толкова грубо за подобно нещо.

Потеглиха с бърза скорост. Чак когато се бяха отдалечили на километър и половина от града, пулсът на Грей започна да се успокоява. Остави волвото да спре, отвори вратата и излезе тромаво от колата. Застана встрани от пътя, опря ръце на колене и започна жадно да диша. Иисусе, май онова нещо му беше проговорило. Сякаш прищракванията бяха чужд език, който да разбира. И дори знаеше името му. Откъде знаеше името му?

Усети ръката на Лайла на рамото си.

— Лоурънс, кървиш.

Наистина. Имаше рана на лакътя, висеше парче кожа. Сигурно е станало при падането, но не беше почувствал нищо.

— Нека да погледна.

Лайла изключително съсредоточено опипа с върха на пръстите ръбовете на раната.

— Как се случи?

— Май се спънах.

— Да беше казал. Можеш ли да движиш ръката си?

— Мисля, че да.

— Чакай тук — нареди му Лайла. — Не я пипай.

Тя отвори капака на багажника на волвото и започна да рови в куфара си. Извади метална кутия, взе бутилка вода и пусна капака.

— Седни.

Грей седна на капака. Лайла отвори кутията с материали за първа помощ. Разтри ръцете си с дезинфектант, извади чифт латексови ръкавици, опъна ги на ръцете си и отново улови ръката му.

— Да си имал случаи с обилен кръвоизлив? — попита тя.

— Не мисля.

— Хепатит, ХИВ, такива неща?

Грей поклати глава.

— Ами кога е била последната инжекция за тетанус? Помниш ли кога ти я направиха?

Каква беше тази Лайла? Кого виждаше Грей? Не беше обърканата жена от Хоум Депо, нито сломеното създание от кухнята, тази беше друга Лайла. Трета, пълна с енергия и вещина.

— Не са ми правили от дете.

Лайла огледа раната.

— Разрезът е лош. Трябва да се направи сутуриране.

— Искаш да кажеш, че ще го… шиеш ли?

— Довери ми се, правила съм го милион пъти.

Поля раната с алкохол, извади наличната в кутията спринцовка, напълни я от малка ампула и почука иглата с пръст.

— Само колкото да намали чувствителността. Няма да почувстваш нищо, обещавам.

Боцване на иглата и след секунди болката на Грей изчезна. Лайла разгъна плат върху капака, нареди форцепс, макара с тъмен конец и малки ножици.

— Ако искаш, можеш да гледаш, но повечето хора отвръщат поглед.

Почувства поредица от малки бодвания и това беше всичко. Малко по-късно той погледна раната и видя вместо парче отвърната кожа стегната черна линия. Лайла постави отгоре й мехлем, след това я превърза.

— Конците ще се разтворят до няколко дни — рече тя, докато сваляше ръкавиците си. — Може малко да те сърби, но недей да я чешеш. Не я пипай.

— Откъде знаеш как се прави? — попита Грей. — Да не си медицинска сестра или нещо такова?

Въпросът, изглежда, я изненада. Отвори уста, сякаш иска да каже нещо, след това я затвори.

— Лайла? Добре ли си?

Беше се заела да затвори аптечката. Върна материалите си във волвото и затвори капака.

— Най-добре да тръгваме, как мислиш?

И просто така жената, която беше зашила раната на ръката му, вече я нямаше, мигът на оказване на спешна помощ беше заличен. Грей искаше да я поразпита още, но знаеше какво ще се случи, ако го направи. Споразумението между тях беше ясно: можеше да се говори само за определени неща.

— Искаш ли аз да карам? — попита Лайла. — Вероятно е мой ред.

Въпросът не беше истински въпрос, разбра Грей. Естествено беше да го попита, както негово задължение беше да отклони предложението.

— Не, ще се справя.

Върнаха се във волвото. Когато Грей включи на скорост, Лайла взе списанието си от пода.

— Ако нямаш нищо против, мисля малко да почета.

 

 

На сто и осемдесет километра на север, докато пътуваха на изток по междущатска 76, Китридж също започна да се притеснява за горивото. Когато потеглиха, резервоарът на автобуса беше пълен, сега беше останала една четвърт.

С няколко малки заобикаляния успяха да избегнат магистралата след Форт Морган. Унесени от движението на автобуса, Април и брат й бяха заспали. Дани си подсвиркваше през зъби, докато караше — Китридж не можа да разпознае мелодията — умело въртеше волана, работеше със спирачките и газта. Шапката му беше наклонена на челото, а лицето и стойката му бяха изопнати като на морски капитан, изправил се срещу бурята.

В името на Бога, помисли си Китридж. Как, по дяволите, се беше озовал в училищен автобус?

— Ъъъх — рече Дани.

Китридж се изправи на седалката си. Дълга върволица изоставени коли се простираше към хоризонта и препречваше пътя им. Някои от колите бяха преобърнати, а други лежаха на една страна. Навсякъде имаше пръснати трупове.

Дани спря автобуса. Април и Тим вече бяха будни и гледаха през предното стъкло.

— Април, махни го от прозорците — нареди Китридж. — И двамата се отдръпнете назад, веднага.

— Какво искаш да направя? — попита Дани.

— Чакай тук.

Китридж слезе от автобуса. Рояци мухи летяха на огромни черни облаци. Носеше се непоносима миризма на гниеща плът. Въздухът беше застинал, сякаш не можеше да си позволи да се помръдне. Единствените признаци на живот бяха от птиците: лешояди и гарвани, които кръжаха отгоре. Китридж тръгна сред наредените една след друга коли. Виралите го бяха направили, нямаше съмнение. Сигурно са били стотици, хиляди. Какво означаваше това? И защо колите бяха така струпани, сякаш са били принудени да спрат?

Изведнъж до него се озова Дани.

— Не ти ли казах да чакаш с другите.

Мъжът примижа към слънчевата светлина.

— Чакай — вдигна ръка, — чувам нещо.

Китридж напрегна слух. Нищо не се чуваше, само жуженето на щурците в празните полета. След това го долови: приглушено лумкане, като юмруци, които удрят по метал.

Дани посочи.

— Идва оттам.

С всяка стъпка шумът се засилваше. Там имаше живи хора, приклещени сред отломките. Постепенно съставните части на грамадите развалини започнаха да придобиват по-отчетлив вид, думкането подчерта приглушеното ехо от човешки гласове. Отворете ни? Има ли някой там? Моля!

— Ехо! — извика Китридж. — Чувате ли ме?

Кой е там? Помогнете ни, молим ви! Побързайте, живи ще се опечем!

Звукът идваше от камион с полуремарке и с изписани в яркожълто съкращение на името на Федералната агенция по извънредните ситуации от двете му страни. Думкането вече беше неистово, гласовете се сливаха в писклив хор, кой изричаше неразбираеми думи.

— Дръжте се! — извика Китридж. — Ще ви измъкнем!

Вратата беше заклещена напречно. Китридж се огледа за нещо, което да използва като лост, намери крик и пъхна острата му част под нея.

— Дани, помогни ми.

Отначало вратата им се опъваше, но постепенно и незабележимо започна да помръдва. Отворът се увеличаваше, под него се появи редица от пръсти, опитваха се да я повдигнат нагоре.

— Всички, на три — нареди Китридж.

Металът изскърца и вратата се повдигна.

 

 

Бяха от Форт Колинс: съпрузи, над трийсетгодишни, Джо и Линда Робинсън, и двамата, облечени като за работа в офиса, с малко бебе, което наричаха Момчето, набит чернокож мъж с униформа на охранител на име Ууд и приятелката му Делорес, сестра от педиатрията, която говореше със силния акцент на индианските племена от западната част, възрастна жена, госпожа Белами — Китридж така и не научи първото й име — с ореол от боядисана в синьо коса и огромна бяла дамска чанта, която стискаше до себе си; млад мъж, може би около двайсет и пет, на име Джамал, с късо подстригана коса и ярки цветни татуировки, обвиващи и двете му голи ръце. Последният беше мъж над петдесет, с остра сива коса и закръгленото телосложение на застаряващ атлет. Представи се като Дон Пастора. Не бил истински пастор, обясни той, по професия бил счетоводител. Прякорът му останал от времето, когато тренирал младежки отбор по футбол.

— Все им повтарях да се молят да не ни наритат задниците — рече Китридж.

Китридж от самото начало прие, че ще продължат пътуването заедно, но те се бяха събрали случайно. Всички разказаха версии на една и съща история. Побегнали от града, но били спрени в огромно задръстване на границата с Небраска. От кола на кола се носел слух, че напред имало издигната от армията барикада, през която никой не можел да премине. Армията чакала нареждане, за да позволи на хората да преминат. Стояли цял ден. Когато се смрачило, хората изпаднали в паника. Всички говорели, че виралите идват, били ги оставили тук да умрат.

Малко или много точно това се случило.

Появили се точно по залез, каза Дон Пастора. Някъде напред по редицата от коли се разнесли писъци, изстрели, чувало се как хрущи метал. Хората побягнали покрай него. Но нямало къде да се бяга. След секунди виралите ги връхлетели, наизскачали със стотици от полетата и се нахвърлили сред тълпата.

— Хукнах колкото ми сили стигат, също като останалите — разказваше Дон Пастора.

Двамата с Китридж се бяха отдръпнали да се посъветват. Останалите седяха на земята до автобуса. Април раздаваше бутилките с вода, които бяха взели от стадиона. Дон Пастора извади кутия цигари от джоба на ризата си и с поклащане измъкна две. Последно Китридж беше пушил, когато беше малко над двайсет, но какво толкова лошо можеше да стане сега? Прие огънчето и предпазливо дръпна, мигом усети въздействието на никотина.

— Дори не мога да го опиша — издуха дима от цигарата Дон. — Тези проклети същества са навсякъде. Видях камион и реших, че е по-добре от нищо. Останалите вече бяха вътре. Как се е заклещила вратата, не знам.

— Защо армията не ви е пуснала да минете?

Дон философски сви рамене.

— Знаеш как стават тези неща. Вероятно някой е забравил да попълни заповедта правилно — присви очи към Китридж през дима. — Ами ти, имаш ли си някого?

Питаше дали Китридж има семейство, някой, когото е загубил или търси. Китридж поклати глава.

— Синът ми е в Сиатъл, пластичен хирург. Пълен комплект. Ожени се за любимото момиче от колежа, две деца, момче и момиче. Голяма къща над водата. Тъкмо приключиха ремонта на кухнята — тъжно поклати глава. — Последният път, когато се чухме, точно затова говорихме. За шибаната кухня.

Дон Пастора носеше пушка, 30–60 с три куршума. Ууд също носеше 38-и калибър. Джо Робинсън имаше пистолет 22-ри с четири патрона — вероятно с него можеше да убие някоя катерица.

Дон погледна към автобуса.

— А шофьорът? Неговата история каква е?

— Малко е странен май. Не бих посегнал да го докосна, точно получи пристъп. Иначе е добре. Отнася се към автобуса, все едно е „Куин Мери“^[1].

— Ами другите двама?

— Криели се в мазето на родителите си. Открих ги да се лутат из паркинга на Майл Хай.

Дон смукна гладно за последно и настъпи фаса с обувката си.

— Майл Хай — повтори той. — Предполагам, че не е хубава гледка.

Нямаше как да заобиколят отломките. Налагаше се да се върнат обратно и да потърсят друг път. Събраха каквито провизии успяха да намерят — още бутилки с вода, две фенерчета и газов фенер и различни инструменти, въже, за което в този момент никой не знаеше каква полза може да има, но в бъдеще можеше да притрябва — и ги натовариха на автобуса.

Когато Китридж стъпи на първото стъпало, Дон Пастора го докосна по лакътя.

— Не трябва ли да кажеш нещо.

Китридж го погледна.

— Аз ли?

— Някой трябва да е начело. А и това е твоят автобус.

— Не съвсем. Технически е на Дани.

Дон Пастора погледна Китридж.

— Не исках да кажа това. Тези хора са изтощени и изплашени. Трябва им някой като теб.

— Ти дори не ме познаваш.

Дон Пастора се усмихна хитро.

— О, познавам те по-добре, отколкото допускаш. Аз самият бях в запаса, преди години. Само водех сметките на интендантството, но човек се научава да разчита знаците. Предполагам, че си бил от Специалните сили. Може би рейнджър?

Китридж запази мълчание и Дон Пастора сви рамене.

— Ами това си е твоя работа. Но очевидно знаеш какво, по дяволите, правиш по-добре от всеки друг наоколо. Това си е твоят спектакъл, приятелю, независимо дали ти харесва, или не. Аз мисля, че очакват да чуят какво имаш да кажеш.

Така беше и Китридж го знаеше. Застана на пътеката и огледа групата. Семейство Робинсън бяха седнали напред, Линда държеше Момчето в скута си, точно зад тях беше Джамал, който седеше сам. Следваха Ууд и Делорес. Дон седеше от другата страна на пътеката. Госпожа Белами се беше настанила отзад и като пенсионерка на веселба притискаше с две ръце бялата си дамска чанта. Април седеше с брат си от страна на шофьора зад Дани. Очите й се разшириха, когато погледите им се срещнаха. Сега какво? — питаше тя.

Китридж се прокашля.

— Добре, слушайте ме всички. Знам, че сте уплашени. И аз съм уплашен. Но ще се махнем оттук. Не знам къде отиваме, но ще продължим да се движим на изток, рано или късно ще стигнем до сигурно място.

— Ами армията? — попита Джамал. — Тия задници ни зарязаха тук.

— Не знаем какво се е случило в действителност. Но заради сигурността ще продължим да се движим по второстепенни пътища, докато можем.

— Майка ми живее в Киърни — обади се Линда Робинсън. — За там бяхме тръгнали.

— Иисусе, госпожо — присмя се Джамал. — Казах ви, че Киърни е като Форт Колинс. Съобщиха го по радиото.

Във всяка група, помисли си Китридж, неизбежно има по един такъв. Само това му липсваше.

Съпругът на Линда, Джо, се обърна на седалката си.

— Защо не си затвориш устата?

— Неприятно ми е да ви го съобщя, но майка й вероятно в момента виси от тавана и ръфа кучето.

Изведнъж всички заговориха вкупом. Два дни в камиона, помисли си Китридж. Естествено, че ще се хванат за гушите.

— Моля ви, всички…

— Ти ли ще ни командваш? — вирна пръст към Китридж Джамал. — Само защото всички сме закъсали и затънали до гуша.

— Съгласен съм — обади се Ууд. Китридж за пръв път чу гласа на мъжа. — Мисля, че трябва да гласуваме.

— За какво? — изрепчи се Джамал.

Ууд го изгледа напрегнато.

— Като начало дали да не те изритаме от автобуса.

— Да ти го начукам, наемно ченге.

Ууд светкавично се изправи. Преди Китридж да успее да се намеси, мъжът сграбчи Джамал. Размахали ръце и крака, се стовариха на пейката. Всички крещяха. Линда, притиснала бебето, се опитваше да избяга. Джо Робинсън се присъедини в сбиването, мъчеше се да улови Джамал за краката.

Прозвуча изстрел. Всички замръзнаха. Очите им се извърнаха към задната част на автобуса, където госпожа Белами беше насочила огромен револвер към тавана.

— Госпожо — едва рече Джамал, — какво правите, мамка му!

— Младежо, мисля че ще изразя позицията на всички, когато кажа, че се уморих от глупостите ви. И вие сте уплашен колкото нас. Дължите извинение на тези хора.

Ситуацията беше сюрреалистична, помисли си Китридж. Част от него беше ужасена, друга искаше да се разсмее.

— Добре, добре — от устата на Джамал хвърчаха слюнки. — Само свалете патлака.

— Мисля, че можете да се справите и по-добре с извиненията.

— Съжалявам, така добре ли е? Спрете да размахвате това чудо.

Тя се позамисли, след това свали револвера.

— Предполагам, че ще се наложи да го направя. И така, на мен ми хареса предложението да гласуваме. Този приятен мъж отпред — съжалявам, слухът ми не е какъвто беше, — как казахте, че ви е името?

— Китридж.

— Господин Китридж. Той ми изглежда съвършено подходящ. Казвам всички да гласуваме той да ръководи нещата, да ви видя как вдигате ръце.

Всички, освен Джамал вдигнаха ръце.

— Щеше да е прекрасно, ако можеше да е единодушно, млади човече.

Лицето му аленееше от унижение.

— Христе Боже, дърта чанто. Какво още искаш от мен?

— След четирийсет години преподаване в държавно училище, повярвайте ми, съм се наситила повече, отколкото ми се е полагало, на общуване с момчета като теб. Сега продължавай. Ще видиш колко по-добре ще се почувстваш.

С пораженчески израз Джамал вдигна ръка.

— Така е по-добре — тя се обърна отново към Китридж. — Можем да продължим, господин Китридж.

Китридж погледна към Дон Пастора, който се мъчеше да не се разсмее.

— Добре, Дани — рече Китридж. — Да завием и да видим как ще излезем оттук.