Джъстин Кронин
Дванайсетте (7)

Шест

Мама лежеше в спалнята. Мама лежеше в спалнята и не помръдваше. Мама лежеше в спалнята, а там беше забранено да се влиза. Мама беше мъртва.

След като си отида, не забравяй да се храниш, защото понякога забравяш. Къпи се всеки ден. Млякото е в хладилника, пакетите със зърнени закуски с късмети са в шкафа, а полуготовите хамбургери — във фризера. Пусни ги на сто и осемдесет градуса за около час и не забравяй да изключиш фурната, когато приключиш. Дръж се като моето голямо момче. Дани. Винаги ще те обичам. Повече не издържам да се страхувам.

С обич, мама.

Оставила беше бележката, пъхната под комплекта със солницата и пипера. Дани обичаше сол, но не и пипер, от него кихаше. Изминали бяха десет дни — Дани броеше дните по отметките, които слагаше всяка сутрин на календара — а бележката още си стоеше там, където беше. Не знаеше какво да прави с нея. Целият дом миришеше на нещо ужасно, така както миришат миещите се мечки и опосумите, сгазени и прегазвани с дни от колите.

И млякото не беше хубаво. Нямаше ток и то беше вкиснало, топло и неприятно на вкус. Опита да си приготви зърнена закуска с вода от чешмата, но не беше същото, нищо не беше същото, всичко беше различно, защото мама беше в спалнята. Вечерно време той седеше на тъмно в своята стая със затворена врата. Знаеше къде мама държи свещите. Те стояха в шкафа над мивката, там тя държеше и бутилка с лекарството, което пиеше, когато й се разстройваха нервите, но кибритът за него беше забранен. Те бяха в списъка. Това не беше истински списък, ами просто поредица от неща, които той не биваше да прави или да пипа. Тостера, защото не спираше да натиска бутона надолу и прегаряше хляба. Пистолета в нощното шкафче на мама, защото това не беше играчка, човек може да се застреля с него. Момичетата в неговия автобус, защото те можеха да не харесат докосванията му и той нямаше повече да кара своя номер дванайсет, а това щеше да е лошо. Това щеше да е най-лошото, което можеше да се случи на тоя свят с Дани Чейс.

Да няма ток означаваше да няма телевизия, затова не можеше да гледа и анимационното филмче за влакчето „Томас“. Филмчетата за влакчето „Томас“ беше за малките деца, мама му го беше повторила милион пъти, но според терапевта доктор Франсис всичко е наред и може да го гледа, ако Дани полага усилия да прави и други неща. Любимецът му беше Джеймс. Дани обичаше неговия червен цвят и неговия машинист, а гласът му, така както го предаваше разказвачът, беше толкова успокояващ, че чувстваше гъдел по небцето. На Дани не му беше лесно да разчита лицата, но израженията на влакчетата „Томас“ винаги бяха точни и лесни за разбиране, освен това закачките и лудориите им бяха забавни. Да разместят релсите и Пърси да се озове в разтоварището за въглища. Да излеят шоколад върху Гордън, който теглеше експрес, защото беше високомерна машина. Децата от неговия автобус винаги се забавляваха с Дани и го наричаха с името на управителя на железницата Тофъм Хет, пееха песничката за него, само че не с истинските, ами с неприлични думи, но в повечето случаи Дани не ги слушаше изобщо. Имаше обаче едно дете. Наричаше се Били Найс, проклето колкото си иска. Учеше в шести клас, обаче Дани предполагаше, че е повтарял няколко класа, защото тялото му беше като на съвсем пораснал мъж. Всяка сутрин се качваше само с една книжка в ръце, ухилваше се на Дани, докато изкачваше стълбите, и се поздравяваше с другите момчета с пляскане на ръце и въпроса „Как е?“, докато вървеше по пътеката между седалките, а след него се влачеше миризма на цигари.

Ей, Тофъм Хет, как вървят делата на остров Содор днес? Вярно ли е, че госпожа Хет обича да го прави в служебния вагон?

Ха-ха-ха, разсмиваше се Били. Ха-ха-ха. Дани никога не отвръщаше на думите му, защото положението само щеше да се влоши. Не беше казал нищо и на господин Първис, защото знаеше какво ще каже човекът. Мамка му. Дани, що оставяш малкия нещастник така да се гаври с теб? Бог знае, че си куцо пиле, но трябва да се отбраняваш. Ти си капитанът на този кораб. Позволяваш да вдигат бунт и след това всичко отива на боклука.

Дани харесваше господин Първис, диспечера. Господин Първис беше отколешен приятел на Дани, но също и на мама. Мама работеше в столовата, оттам се познаваха, а господин Първис все наминаваше през къщи, отстраняваше повредите, например на сифона или някоя разхлабила се дъска на верандата, нищо че си имаше собствена съпруга. Той беше едър, плешив мъж, който обичаше да си подсвирква през зъби и все подръпваше нагоре панталоните си. Понякога идваше вечер, след като Дани си беше легнал. Дани чуваше как телевизорът работи в другата стая и как мама и господин Първис се смеят и си приказват. Дани обичаше тези вечери. Те го изпълваха с добро чувство, като при щастливото прищракване. Когато някой попиташе мама, тя винаги отговаряше, че бащата на Дани го „няма на снимката“, което си беше много точно. Имаше снимки с мама в къщата, снимки на Дани и снимки на тях двамата заедно. Но никога не беше виждал снимка с баща му. Дани дори не знаеше името на този мъж.

Автобусът беше идея на господин Първис. Той научи Дани да го кара на паркинга в депото и го придружи да си вземе шофьорското свидетелство за клас В, после му помогна да си попълни формуляра за кандидатстване за работа. Отначало мама беше донякъде против намеренията им, понеже Дани й беше необходим да помага у дома, да й е полезен двигател и за социалната помощ, което беше пари от правителството. Но Дани знаеше истинската причина за възраженията й, която се криеше в това, колко е различен и специален. В работата, обясни мама, с нейния изпълнен със загриженост глас, човек трябвало да е „приспособим“. Щели да се случват разни неща, различни неща. Например в столовата. Имало дни, в които поднасяли хотдог, в други — лазаня, а в трети — пилешки пържоли. В менюто можело да пише едно, а се оказвало, че в действителност приготвената храна е друга. Човек невинаги знае какво го очаква. Нямало ли това да го притеснява?

Но автобусът не беше столова. Автобусът си беше автобус и се движеше по точно разписание. Когато Дани седна зад волана, за пръв път в живота си усети толкова дълбоко и силно щастливото прищракване. Да кара автобус! Голям, жълт автобус, всички седалки, подредени строго в редици, скоростен лост с шест скорости и задна, всичко беше изложено спретнато и красиво пред него. Автобусът не беше влак, но много приличаше, а всяка сутрин, докато потегляше от гаража, си представяше, че е Гордън, Хенри или Пърси, дори самият „Томас“.

Никога не закъсняваше. Четирийсет и пет минути от гаража до крайната спирка, точно тринайсет километра сто деветдесет и шест метра, деветнайсет спирки, двайсет и девет пътници. Робърт-Шели-Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз(близнаците)-Педро-Деймиън-Джордан-Чарли-Оливър(О-Божичко)-Саша-Били-Моли-Лайл-Дик(Тъпото)-Ричард-Лайза-Маккена-Ана-Лили-Матю-Чарли-Емили-ДжонДжон-Кейла-Шон-Тимъти. Случваше се някой от родителите да придружава пътника до ъгъла, облечена в пеньоар майка или баща със сако и вратовръзка и чаша кафе. Как върви днес, Дани, казваха понякога с усмивка за „добро утро“ на лицата. Да знаеш, че човек може да си сверява часовника по теб.

Бъди моята полезна машина, все повтаряше мама и точно това беше Дани.

Но сега децата ги нямаше. И не само тях ги нямаше, нямаше никого. Нито мама, нито господин Първис, а вероятно и всички хора на света. Вечерно време беше мрачно и притихнало, никъде не светеха лампи. Известно време имаше много шумове — крещяха хора, виеха сирени, военни камиони ревяха по улиците. Чул беше стрелба от оръжие. Бам! — казваха оръжията. Бам-бам-бам-бам! На Дани му беше любопитно по какво стрелят, но мама не казваше. Тя му нареди да не излиза навън, каза го със строгия си глас, и да не гледа телевизия, да не се приближава до прозорците. Ами с автобуса какво, попита Дани, а мама само отвърна. Да му се не види. Дани, сега не бери грижа за автобуса. Днес няма училище. Ами утре, попита Дани. А мама отвърна: И утре няма да има.

Той не знаеше какво да прави със себе си без автобуса. Мислите в мозъка му бяха скокливи като пуканки в нагорещена тава. Искаше му се господин Първис да намине и да погледат телевизия с мама, това винаги я успокояваше, но той така и не се появи. Светът притихна, стана такъв, какъвто беше сега. Навън имаше чудовища. Това Дани го проумя. Например имаше една жена от другата страна на улицата, госпожа Ким. Госпожа Ким даваше уроци по цигулка, децата идваха в къщата й за нейните уроци, а лятно време, когато прозорците бяха отворени. Дани чуваше как свирят, цигу-мигу, Мери-си-има-агънце и други детски песнички, чиито заглавия не знаеше. Сега нямаше никаква цигулка, а госпожа Ким лежеше на парапета на верандата.

Една нощ Дани чу как мама плаче в спалнята. Понякога тя плачеше така, съвсем сама, и за Дани това беше нормално, естествено и нямаше за какво да се притеснява, но този път беше различно. Дълго време той лежа на леглото си и слушаше, чудеше се какво ли е да чувстваш такава тъга, че да се разплачеш от нея, но представата за това приличаше на нещо, което е поставено на шкафа и той не може да го достигне. По някое време той се събуди в тъмното от усещането, че някой го гали по косата. Отвори очи и я видя да седи до него. Дани не обичаше да го докосват, настръхваше, все едно е нещо ужасно, но не беше такова, когато мама го правеше, най-вече защото беше привикнал тя да го докосва. Какво има, мамо? — попита Дани. Какво не е наред? Но тя само отвърна: Шт, тихо. Дани. В скута й имаше някакъв предмет, увит в кърпа. Обичам те. Дани, нали знаеш колко много те обичам? И аз те обичам, мамо, отвърна той, защото това беше верният отговор, когато някой ти каже обичам те. И той заспа, докато тя го галеше, а на сутринта вратата на спалнята й беше затворена и повече не се отвори. Дани разбра. Излишно му беше дори да поглежда.

Реши в крайна сметка да подкара автобуса.

Понеже можеше да се окаже, че и други, освен него са живи. Понеже усещаше щастливото прищракване, когато караше автобуса. Понеже не знаеше какво друго да прави със себе си, с мама в спалнята, прокисналото мляко и всичките отминали дни.

Приготви дрехите си от предишната вечер, така както мама правеше, чифт панталони каки и риза с бяла яка, кафяви обувки и обяд. Нямаше кой знае какво останало за ядене, освен фъстъчено масло, малко пълнозърнести бисквити и пакет повехнали бели ружи, но той си взе бутилка минерална вода и нареди всичко в раницата си с джобното си ножче и монетата за късмет, после отиде до дрешника, за да си вземе шапката, инженерската шапка на сини райета, която мама му беше купила от Трейнтаун. Трейнтаун беше парк, където децата можеха да карат влакове, точно като „Томас“. Дани ходеше там от дете, това беше любимото му място в света, но количките бяха прекалено малки за Дани с неговите дълги крака и ръце, затова обичаше да гледа как влаковете обикалят ли, обикалят, а от комините им се издигат малки пуфкания дим. Освен в Трейнтаун мама не му позволяваше да носи шапката, понеже, казваше тя, хората щели да му се подиграват, но Дани реши, че ако сега я носи, няма да има проблем.

Тръгна на разсъмване. Ключовете за автобуса бяха в джоба му, стояха пъхнати до бедрото му. Депото беше на пет километра сто и петдесет метра точно. Още на първата пресечка видя първите трупове. Някои бяха в коли, други лежаха на поляните или затрупани с боклуци, някои дори висяха по дърветата. Кожата им беше придобила същия сиво-син цвят като на госпожа Ким, дрехите им стояха изопнати по набъбналите им в лятната жега тела. Грозно беше да ги гледаш, грозно, но също и странно и любопитно, ако имаше повече време. Дани щеше да се поспре и да погледне по-отблизо. Имаше много боклуци, хартии, пластмасови чаши и развяващи се пазарски торбички, на Дани не му хареса. Хората не биваше да правят боклук.

Докато стигна в депото, слънцето вече нагряваше раменете му. Повечето от автобусите бяха тук, но не всички. Стояха паркирани, а празните места по паркинга му придаваха вид на уста с липсващи зъби. Но автобусът на Дани, номер дванайсет, чакаше на обичайното място. Имаше най-различни автобуси на света, междуградски, за специални превози, градски и за дълги разстояния. Дани всички ги познаваше. Това беше нещо, което обичаше — да изучава всичко за едно нещо. Неговият автобус беше „Редбърд 450“, модел „Форсайт“. Проектиран според най-удивителните инженерни стандарти, със специално прикрепена рама, специален капак за достъп, свръхмодерен информационен дисплей, подаващ изобилие от данни, предназначени както за шофьора, така и за техниците по поддръжката, специално проектиран, цялостен и просторен салон за по-удобно пътуване патент на Редбърд, който беше номер едно, стане ли дума за избор на сигурност, качество и продължителност на експлоатационния период в съвременната промишленост.

Дани се качи в автобуса, пъхна ключа в стартера и когато големият дизелов двигател живна и заръмжа, в стомаха му се разля топлина. Погледна часовника си; седем без осем минути. Щом голямата стрелка стигна дванайсет, включи на скорост и потегли.

Отначало му се струваше странно да пътува из пустите улици, по които нямаше жива душа, но полека Дани стигна първата си спирка — семейство Мейфийлдс, Робърт и Шели — и се отпусна в ритъма на сутринта. Не беше трудно да си представи, че днес е най-обикновен ден. Спря автобуса. Е, Робърт и Шели понякога закъсняваха. Той надуваше клаксона и те се изстрелваха през вратата, а майка им викаше след тях да се държат прилично, да се забавляват и им махаше за довиждане. Къщата беше бунгало, малко по-голяма от тази, в която живееха Дани и мама, но по-красива, боядисана в жълтеникаво и с просторна предна веранда с люлка. През пролетта на перилата на верандата висяха кошници с цветя. Кошниците все още си стояха, но цветята бяха повехнали. И моравата пред къщата се нуждаеше от косене. Дани изви врат да погледне през предното стъкло. Един от прозорците на втория етаж сякаш беше изтръгнат от рамката си. Транспарантите все още висяха на мястото на прозореца и се полюляваха от празнината като език. Той отново наду клаксона и почака минута. Отново никой не се показа.

Седем часа и осем минути. Чакаха го и други спирки. Потегли от спирката и заобиколи обърната на една страна тойота приус. По пътя се натъкна и на други неща. Преобърната и премазана полицейска кола. Линейка. Умряла котка. На вратите на много от къщите имаше изписани със спрей Х, с числа и букви в празните пространства. Когато пристигна на втората спирка — градски комплекс, наречен Касъл Оук, вече закъсняваше с дванайсет минути. Британи-Мейбет-Джоуи-Дарла/Дениз. Дълго натиска клаксона, после пак, но нямаше смисъл. Дани продължи да върши работата си механично. Касъл Оук представляваше димящи руини. Целият комплекс беше превърнат в пепелища.

На следващите спирки: все същото. Насочи автобуса на запад към Чери Крийк. Тук къщите бяха по-големи, по-отдалечени от пътя, зад просторни полегати морави. Клоните на грамадните, покрити с листа дървета, се спускаха като завеси и засенчваха улицата. Мястото излъчваше спокойствие, беше по-умиротворено. Къщите изглеждаха както винаги. Дани не видя никакви трупове. Но въпреки това нямаше и деца.

До този момент в автобуса му трябваше да има двайсет и пет деца. Мълчанието беше изнервящо. Шумът в автобуса постоянно се засилваше, всяка спирка го увеличаваше с всяко дете, което се качваше в него, по същия начин, както музиката във филмите се засилваше с наближаването на финалната сцена. Финалната сцена беше гърбицата. Гърбицата за убиване на скоростта на Линдлър авеню. Подскочи на „полицая“, Дани! Викваха децата до едно. Подскочи на „полицая“! И макар че той не биваше да го прави, подаваше малко повече газ на автобуса, те подскачаха на седалките си и за миг той самият се чувстваше един от тях. Детството му не приличаше на тяхното, той не знаеше какво е да си просто дете, което отива на училище. Но когато автобусът отскачаше от „полегналия полицай“, той се превръщаше именно в дете като тях.

Дани мислеше за това, децата му липсваха, дори Били Найс и глупавите му шеги и смехът му, гръмогласното ха-ха-ха, когато напред по пътя видя момче. Тимъти. Чакаше с по-голямата си сестра в края на алеята им. Дани би познал момчето навсякъде заради стърчащата коса — две щръкнали кичурчета, които стърчаха от темето на главата му като пипала на насекомо. Тимъти беше едно от най-малките деца, втори клас или може би трети, и дребничък. Понякога с него чакаше икономката — пълничка жена с кафява кожа и с престилка, но обикновено го изпращаше по-голямата му сестра, за която Дани предполагаше, че е в гимназията. Външният й вид не беше като на другите момичета, не че изглеждаше смешно, просто странно, с тази нейна коса с кичури в розовия цвят на лекарството, което майка му му даваше, когато го болеше стомах, защото е ял прекалено бързо, и дебела очна линия, заради която приличаше на онези рисунки в страшните филми, от ония с очи, които се движат. Имаше по около десет дупки на всяко ухо, в повечето случаи носеше кучешка каишка. Кучешка каишка! Да не би да е куче! Странно, но според Дани момичето беше доста красиво, като се махнат всички чудато особености. Той не познаваше друго момиче на нейната възраст, нито на каквато и да било възраст всъщност и му харесваше как тя чака автобуса с братчето си, как го държи за ръка, но го пуска, щом автобусът наближи, за да не видят другите деца.

Той стигна до края на алеята и натисна лоста, за да отвори вратата.

— Здрасти — каза той, понеже друго не можа да измисли. — Здрасти, добро утро.

Като че понечиха да му отговорят, но нищо не казаха. Дани бързо огледа лицата им, но не успя да проумее какво означават израженията им. Никога нито един от влаковете на Томас не беше изглеждал като двете деца. Влакчетата „Томас“ бяха щастливи, тъжни или начумерени, но техните изражения бяха съвсем различни, като белия екран на телевизора, когато кабелната не работеше. Очите на момичето бяха подпухнали и зачервени, косата й някак слепена. Носът на Тимъти течеше и той постоянно го бършеше с опакото на ръката си. Дрехите им бяха измачкани и лекьосани.

— Чухме те да свириш с клаксона — рече момичето. Гласът й беше дрезгав и треперлив, като че отдавна не го е използвала. — Криехме се в мазето. Преди два дни свършихме храната.

Дани сви рамене.

— Аз имах пакети със зърнени закуски с късмети. Но само с вода. Така не стават хубави.

— Дали са останали и други? — попита момичето.

— Къде да са останали?

— Да са останали живи.

Дани не знаеше как да отговори. Въпросът му се струваше прекалено сложен. Може би нямаше други живи, видял беше много трупове. Но не искаше да го каже заради Тимъти.

Погледна към момчето, което до този момент не беше проговорило, просто не спираше да трие носа си с ръка.

— Здрасти, Тимбо. Алергия ли имаш? И аз понякога имам.

— Родителите ни са в Телърайд — заяви момчето. Гледаше към маратонките си. — С нас беше Консуело. Но и тя си отиде.

Дани не знаеше коя е Консуело. Трудно беше, когато хората отговаряха на твоя въпрос със свой въпрос, за който дори не си могъл да помислиш.

— Добре — рече Дани.

— Тя е в задния двор.

— Как може да е в задния двор, след като си е отишла.

Очите на момчето се разшириха.

— Защото е мъртва.

В продължение на две секунди никой нищо не каза. Дани се чудеше защо още не са се качили на автобуса, може би трябваше да ги подкани.

— Всички трябваше да отидат до Майл Хай — каза момичето. — Чухме съобщението по радиото.

— Кои са в Майл Хай?

— Армията. Казаха, че там ще е безопасно.

Според видяното от Дани и от армията голяма част беше измряла. Но Майл Хай щеше да им даде място, за което да се запътят. Не се беше замислял за това преди. Накъде отива?

— Аз съм Април — каза момичето.

И на април приличаше. Странна беше тази способност на някои имена. Те идеално подхождаха на хората, които ги носеха.

— Аз съм Дани — каза той.

— Знам — рече Април. — Ще го направиш ли. Дани, моля те? Махни ни оттук.