Джъстин Кронин
Дванайсетте (52)

Четирийсет и девет

Първият истински сняг за годината дойде, както изглежда винаги се случваше, посреднощ. Сара спеше на дивана, когато се събуди от почукване. Дълго време звукът се смесваше в съзнанието й със съня, който сънуваше, в който беше бременна и се опитваше да каже на Холис за бременността. Сцената на този сън беше бърканица от застъпващи се места (вратата на къщата в Първата колония, където беше израснала; заводът за биодизел, сред рева на мелачките; разрушен театър, напълно въображаем, с разкъсани виолетови завеси се спускаха над сцената) и макар и други образи да се рееха в периферията (Джаки, Майкъл, Карън Молиноу и дъщерите й), беше изпълнен с чувство за изолация: двамата с Холис бяха сами, а бебето риташе в нея — Сара разбра, че това е някакъв код — и искаше да бъде родено. Всеки път, когато се опитваше да обясни това на Холис, думите се превръщаха в съвсем други слова — не „аз съм бременна“, ами „вали“, не „имам бебе“, ами „днес е вторник“ — и заради това отначало Холис я гледаше объркано, след това развеселено, а накрая вече се смееше гръмогласно. „Не е смешно“, каза Сара. Сълзи на яд и раздразнение изпълниха очите й, когато Холис се разсмя с неговия сърдечен, гърлен смях. „Не е смешно, не е смешно, не е смешно…“ и така нататък, и така нататък, и тогава сънят се разтвори и тя се събуди.

Полежа, без да помръдва. Почукването идваше от прозореца. Отметна одеялото и прекоси стаята, дръпна пердетата. Земите около Купола се осветяваха през нощта, остров от светлина сред морето от мрак, и през сноповете светлина на прожекторите леден сняг се сипеше, носен от поривите на вятъра. Повече приличаше на лед, отколкото на сняг, но докато тя стоеше там, нещо се промени. Частичките се забавиха и уголемиха, превърнаха се в снежинки. Падаха върху всяка повърхност, създаваха бяла обвивка. В другите две стаи на апартамента спяха Лайла и дъщерята на Сара, сгушена в малкото си легло. Как Сара копнееше да иде при нея, да вземе детето си в ръце и да я заведе до дивана, да я подържи, докато спи. Да докосне косата й, кожата й, да почувства топлия й дъх. Но тази мисъл беше напразна мечта, нищо от това, което дръзваше да мечтае, не беше възможно. Обзета от болезнен копнеж, Сара наблюдаваше как вали сняг, радваше се как бавно заличава света, но знаеше, че долу в равнината снегът означава нещо друго. Измръзнали пръсти на ръце, на крака, изтерзани от студа тела. Месеци на мрак и нещастие. Добре, помисли си Сара и потрепери. Зимата. Ето така започва. Поне аз ще съм вътре.

Но когато на сутринта се събуди, отново беше настъпила промяна.

— Дани, виж! Сняг!

Ослепителна светлина нахлуваше в стаята. Момиченцето, облечено в нощницата си, се беше покачило на стол, за да дръпне завесите, и притискаше нос към замръзналия прозорец. Сара стана бързо от дивана и ги спусна отново.

— Ама аз искам да го видя!

— Дани! — чу се от вътрешната стая. — Къде си? Трябваш ми!

— Минутка! — Сара погледна към умолителните очи на момичето. — Съжалявам, миличка. Знаеш правилото.

— Но тя може да си остане в леглото!

— Дани!

Сара въздъхна. Сутрините на Лайла бяха трудни, пълни с разсеяна тревога и безименен ужас. Ефектът се засилваше с всеки ден, който минаваше след последното й хранене. Под влияние на възстановителната магия на кръвта тя ставаше жизнерадостна и обичлива към двете, дори малко лекомислена, но интересът й към Кейт, като че беше повече абстрактен, отколкото личен. Май не разбираше напълно възрастта на детето, често й говореше като на бебе. През тези добри дни Лайла беше напълно убедена, че живее в някакво място, наречено Чери Крийк, омъжена за мъж на име Дейвид — но говореше и за някого, когото наричаше Брад, двамата изглеждаха взаимно заменяеми — и че Сара е домашна помощница, изпратена от „агенцията“, каквото и да означаваше това. Но когато ефектът от кръвта след четири или пет дни отслабнеше, тя ставаше рязка и лесно се паникьосваше и тази сложна фантазия май ставаше прекалено трудна за поддържане.

— Нека я заведа в банята. После ще видя дали мога да те изведа навън да поиграеш. Уговорихме ли се?

Момиченцето кимна живо.

— Сега се облечи.

Сара завари Лайла, седнала в леглото, притиснала гънките на тънката си нощница към гърдите си. Ако Сара трябваше да познае възрастта й, би казала, че жената е на около петдесет, утре щеше да бъде на повече, резките по лицето й щяха да са се задълбочили, мускулите да са се отпуснали, косата й посивяла и отъняла. Понякога промяната ставаше толкова бързо, че Сара буквално можеше да наблюдава как се случва. След това Гилдър донасяше кръвта, затваряха Сара с Кейт в стаята, а когато се върнеха, Лайла отново имаше буйна коса и гладката кожа на двайсет и пет годишна, цикълът започваше отново.

— Защо не ми отговори? Притесних се.

— Съжалявам, успах се.

— Къде е Ева?

Сара обясни, че момиченцето се облича, извини се и отиде да приготви ваната на Лайла. Както и тоалетната масичка, ваната беше съкровено място. В дълбоката, подпряна на лъвски лапи вана, жената киснеше с часове. Сара пусна чешмата и подреди сапуните, маслата и малките бурканчета с крем на Лайла върху две дебели, изпрани кърпи. Лайла обичаше да се къпе на светлина от свещи. Сара взе кутия с дървени клечки от шкафчето и запали свещника. Когато Лайла се появи на прага, въздухът беше замъглен от парата. Сара, облечена в тежката си рокля на прислужница, беше започнала да се поти. Лайла затвори вратата и се обърна да махне халата си. Горната част на тялото й беше слаба, макар и не толкова, колкото щеше да стане, с минаването на дните масата му се разпределяше към долната част, към ханша и бедрата. Тя се обърна към Сара и погледна ваната предпазливо.

— Дани, днес не се чувствам много добре. Ще ми помогнеш ли да вляза?

Сара взе ръката на Лайла, когато тя внимателно прескочи стената на ваната и се сниши във водата, от която се издигаше пара. Щом се потопи, изражението на жената се смекчи, напрежението от лицето й изчезна. Потопи се до брадичката, пое дълбок и щастлив дъх, размаха ръце като лопатки, за да раздвижи водата насам-натам около тялото си. Спусна се надолу, за да намокри косата си, след това се надигна до стената на ваната. Освободени от гравитацията, гърдите на жената плуваха над водата в пантомима на възстановената младост.

— Колко обичам банята — измърмори тя.

Сара зае мястото си на столчето до ваната.

— Първо косата ли?

— Ммммм — очите на Лайла бяха затворени. — Моля.

Сара започна. Както за всичко останало, и за това Лайла имаше предпочитан начин, по който да се прави. Първо горната част на главата й, ръцете на Сара пъргаво я разтриха, после се спуснаха надолу, за да оглади дългите кичури коса между пръстите си. Сапун, плакнене, после същият ред, повторен с ароматно масло. Понякога Лайла искаше от Сара да го прави повече от веднъж.

— Снощи е валял сняг — обади се Сара.

— Хмммм — лицето на Лайла беше отпуснато, очите й затворени. — Това е то Денвър. Ако не ти харесва времето, почакай минута, ще се промени. Така понякога казваше баща ми.

Поговорките на бащата на Лайла, надлежно отбелязвани като такива, бяха отличителна черта на разговорите им. С кана, пълна с вода от ваната, Сара изплакна сапуна от челото на Лайла и започна да втрива маслото.

— Предполагам, че всичко ще е затворено — продължи Лайла. — Така исках да ида на пазар. Буквално всичко е свършило. — Нямаше значение, че, доколкото Сара знаеше, Лайла никога не беше стъпвала вън от апартамента. — Знаеш ли какво ми се иска. Дани? Дълъг, прекрасен обяд. На някое специално място. С прекрасни покривки и салфетки, порцелан и цветя на масата.

Сара се беше научила да поддържа разговора.

— Звучи много хубаво.

Лайла въздъхна протяжно от спомена, потопи се по-надълбоко във ваната.

— Не мога да ти кажа колко време е минало, откакто не съм имала дълъг и прекрасен обяд.

Изминаха няколко минути. Сара втриваше масло в скалпа на жената.

— Мисля, че Ева с радост ще се разходи навън — струваше й се като чудовищна лъжа да изрича това име, но понякога беше неизбежно.

— Да, предполагам, че ще е така — уклончиво рече Лайла.

— Чудех се, дали има други деца, с които да си играе?

— Други деца ли?

— Да, някои на нейната възраст. Мислех си, че ще е добре да си има приятелчета.

Лайла неудобно се намръщи. Сара се почуди дали не е прекалила с настояването.

— Ами — рече тя отстъпчиво — онова съседското момиченце, как й беше името? С тъмната коса. Но рядко я виждам. Повечето от семействата живеят уединено. Шайка тояги в калта, ако питаш мен. Но ти си й добра приятелка, нали, Дани?

Приятелка. Каква причиняваща болка ирония.

— Опитвам се.

— Не, ти си повече от това — сънливо се усмихна Лайла. — Има нещо различно у теб, казвам ти. Според мен е прекрасно за Ева да си има приятелка като теб.

— Тогава мога да я изведа навън — рече Сара.

— След минутка — затвори Лайла очи. — Надявах се да ми почетеш. Толкова обичам да ми четат, докато съм във ваната.

 

 

Докато успеят да се измъкнат, стана почти обед. Сара уви Ева в палто, ръкавици, гумени галоши и вълнена шапка, издърпана над ушите на момиченцето. Други дрехи, освен роклята си, прокъсаните маратонки и вълнени чорапи на краката Сара нямаше, но и малко я беше грижа. Измръзнали крака — и какво от това? Слязоха по стълбите към двора и се появиха в свят, толкова променен, че приличаше на друго място. Въздухът беше остър, миришеше свежо, а слънчевата светлина се отразяваше от снега и силно светеше на очите. След толкова много дни принудителен мрак в апартамента Сара трябваше да спре на прага, за да позволи на зрението си да се приспособи. Но Кейт нямаше подобни затруднения. В прилив на енергия тя пусна ръката на Сара, стрелна се през вратата и се втурна през двора. Когато Сара с мъка стигна до нея — може и да се беше заблудила за маратонките, щяха да й създадат проблеми — детето пълнеше с шепи пухкавия сняг в устата си.

— Има… студен вкус — лицето й сияеше от щастие. — Опитай малко.

Сара направи, каквото й казаха.

— Вкусно — рече тя.

Показа на момиченцето как да прави снежен човек. Умът й беше пълен със сладка носталгия, сякаш отново беше малка, играеше на двора в Убежището. Но сега беше различно, сега Сара беше майка. Времето беше направило своя неумолим цикъл. Какво прекрасно усещане беше да чувства заразителното щастие на дъщеря си, да преживява чувството на чудо, което премина между тях. В този миг всичката болка беше заличена от ума на Сара. Можеха да бъдат където и да било. Те, двете.

Сара мислеше и за Ейми, за пръв път от години се сети за нея. Ейми, която никога не беше била момиченце или поне така изглеждаше, но някак винаги си оставаше такава. Ейми, Момичето от Никъде, в чиято личност времето не беше цикъл, ами нещо, което е спряло на едно място, век, събран в шепа. Сара почувства внезапна, неочаквана тъга за нея. Винаги се беше чудила защо Ейми унищожи ампулите с вируса онази нощ в Стопанството, защо ги хвърли в пламъците. Сара ги ненавиждаше, не само онова, което представляваха, но самия факт че съществуват, но също така беше разбрала какво са: надежда за спасение, единственото достатъчно силно оръжие, което да бъде използвано срещу Дванайсетте. (Дванайсетте, помисли си тя. Колко време беше изтекло, откакто името беше изниквало в ума й?) Сара така и не стигна до истинско решение какво точно да мисли за решението на Ейми, сега вече знаеше отговора. Ейми беше разбрала, че животът, който тези ампули й бяха отнели, беше единствената истинска човешка действителност. У дъщерята на Сара, това победоносно живо малко човече, което тялото на Сара беше родило, лежеше отговорът на най-голямата мистерия — мистерията на смъртта и онова, което идваше след нея. Колко очевидно беше. Смъртта не съществуваше, защото нямаше смърт. По силата на простичкия факт на съществуването на Кейт Сара се беше присъединила към нещо вечно. Да има деца означаваше да получи дара на истинското безсмъртие — не спрялото време, както беше спряло при Ейми, ами продължаващото, вечно траещото време.

— Да направим снежни ангели — предложи тя.

Кейт никога не беше правила снежни ангели. Двете легнаха една до друга, телата им се покриха с белота, а върховете на пръстите им леко се докоснаха. Над тях слънцето и небето гледаха като свидетели. Раздвижиха ръце и крака нагоре и надолу и се изправиха, за да видят отпечатъците. Сара обясни какво представляват ангелите: те са нас.

— Весело — рече Кейт с усмивка.

Прислужницата, която носеше храна, Джени, щеше да донесе обяда. Времето им навън в снега беше към края си. Сара си представи остатъка от деня; Лайла, изгубена във фантазиите си, щеше да ги остави двете насаме, мокрите дрехи щяха да съхнат на решетките до огъня, Сара и дъщеря й щяха да се гушат на дивана и телата им щяха да се топлят едно друго, там, където се докосваха, с часове щеше да й чете истории — Зайчето Питър и Катеричката Нъкин, Джеймс и Грамадната праскова — а после двете щяха да се унесат в преплетени сънища. За пръв път Сара изпитваше такова щастие.

Връщаха се към входа, когато Сара погледна към прозореца и видя, че завесите са дръпнати. Лайла ги наблюдаваше, очите й бяха скрити зад тъмни очила. От колко време стоеше там?

— Какво прави тя? — попита Кейт.

Сара едва успя да се усмихне.

— Мисля, че просто се е радвала да ни наблюдава. — Но у нея просветна страх.

— Защо трябва да я наричам „мамо“?

Сара спря.

— Какво каза?

За момент момиченцето замълча. От клоните капеше стопил се сняг.

— Уморих се, Дани — рече Кейт. — Ще ме гушнеш ли?

Непоносима радост. Не чувстваше изобщо тежестта на момиченцето в ръцете си. Това беше липсващата част от нея, която се беше прибрала. Лайла продължаваше да ги наблюдава от прозореца, но Сара нехаеше. Кейт обви ръце и крачета здраво около нея, така Сара пренесе дъщеря си през снега и я върна в апартамента.

 

 

Сара не беше получавала съобщения. Всеки ден поглеждаше дали лъжицата е обърната, дали има пъхната бележка под чинията, но нищо не откриваше. Джени идваше и си отиваше, оставяше подносите с храна, зърнени ястия и супа, безмълвно и припряно си отиваше. След като буквално не беше стъпвала навън, освен да изведе Кейт в двора, Сара беше зърнала само веднъж Вал, когато Лайла я прати да потърси работник по поддръжката, който да отпуши тръбата на ваната. Той вървеше по коридора в компанията на други двама помагачи, включително и онзи, бузестия, който ги беше посрещнал при асансьора в първия ден на Сара. Вал мина покрай нея. Както винаги, изпълняваше ролята си — определен тип поведение, уверената походка на ранга му — и то абсолютно безукорно. Никакво разпознаване не произтече между тях. Дори Вал да беше разбрал коя е, изобщо с нищо не го показа.

Тя не трябваше да изпраща съобщения сама, освен в спешни случаи, но липсата на контакт я направи тревожна. Най-накрая реши да рискува. Нямаше свободна хартия в апартамента, освен книгите. Една нощ, след като Лайла си легна, Сара откъсна парче от задната страна на Мечо Пух. По-големият проблем беше да намери нещо, с което да пише; нямаше нито химикалки, нито моливи в апартамента. Но в долното чекмедже на тоалетката на Лайла откри несесер за шиене с игленица и игли. Сара избра онази, която й се стори най-остра, забоде я във върха на показалеца си, притисна го така, че да се появи капка кръв. С помощта на иглата надраска съобщение на хартията.

Искам среща.

Д.

На следващия ден, когато Джени дойде да прибере подноса от обяда й, Сара чакаше. Вместо да остави момичето просто да се измъкне както винаги, Сара вдигна подноса от масата и й го подаде, като улови погледа й, след това сведе своя надолу, за да не би да пропусне смисъла му.

— Благодаря, Джени.

След два дни дойде отговор. Сара скри бележката в диплите на роклята си, за да я прочете в момент, когато е насаме. Такъв намери, когато по-късно през деня Лайла подремваше. Вече беше съвсем близо до края на своя цикъл, спаружена, лабилна и неудовлетворена, скоро Гилдър щеше да се появи с кръвта. В банята Сара разгъна хартията, на която бяха записани час, място и инструкция от едно изречение. Сърцето на Сара замря, не си беше помисляла, че ще се наложи да излезе от Купола. Щеше да й се наложи да измоли разрешението от Лайла, за да излезе под някакъв благовиден предлог, на ако не го получеше, нямаше представа какво ще прави. С нестабилното състояние на Лайла Сара се чудеше дали изобщо жената ще разбере молбата й.

Повдигна темата на следващия ден, докато миеше косата й. Няколко свободни часа, така го представи. Излизане до пазара. Добре щеше да е да види нови лица, а докато е там, можеше да потърси някои специални масла и сапуни. Молбата предизвика у Лайла очевидна паника. Напоследък беше станала прилепчива, почти не изпускаше Сара от очи. Но накрая отстъпи пред нежната сила на доводите на Сара. Само не се задържай много, рече Лайла. Без теб изобщо не знам какво да правя, Дани.

Вал беше уредил безпрепятственото й преминаване; на приемното гише помагачът й подаде пропуска с нехайно предупреждение, че е само за два часа. Сара излезе на вятъра и се запъти към пазара. Само помагачите и червенооките имаха право да разменят стоки там; за пари служеха малки пластмасови чипове в три цвята: червен, син и бял. В джоба на роклята на Сара имаше пет от тях, част от компенсацията, която Лайла неохотно й даваше на всеки седем дни, като така подхранваше илюзията, че Сара е прислужница на заплата. Снегът беше изринат от тротоарите в участъка, който някога е представлявал малката търговска част на града, три пресечки от тухлени сгради, съседни на колежа. Повечето от града беше неизползван и изоставен, чезнеше в тиха разруха; почти всички червенооки, освен старшия персонал, живееха в средно висок комплекс от апартаменти в южния край на търговската част. Пазарът беше сърцето на града, във всеки от краищата му имаше пропускателни пунктове. Някои от сградите носеха все още табели с истинското си предназначение: Банка на щата Айова, Военноморска и военна администрация Форт Пауъл, Кафене Уимпси, Прери Букс и Мюзик. Имаше дори малък кинотеатър с палатка за увеселения. Сара беше чувала, че понякога на помагачите им разрешаваха да ходят там, да гледат малкото останали филми, които повтаряха ли, повтаряха.

Показа пропуска си на контролния пункт. Улиците бяха празни, по тях се движеха патрулите и шепата червенооки, които се разхождаха в луксозните си тежки палта и слънчеви очила. Закрита от воала си, Сара се движеше в балон от анонимност, въпреки че това чувство за сигурност беше, тя не се заблуждаваше, опасна илюзия. Вървеше нито бързо, нито бавно, привела глава срещу студените пориви, които фучаха по улиците и около ъглите на сградите.

Стигна до аптеката. Когато влезе, прозвъннаха камбанки. Стаята беше топла и ухаеше на дим от дърва и билки. Зад тезгяха жена с мрежа от сива коса и сбръчкана, беззъба уста стоеше приведена над везни, отмерваше миниатюрни количества бледожълт прах и ги насипваше в малки стъкленици. Вдигна очи, когато Сара влезе, след това погледът й се стрелна към помагача, който висеше пред витрината с ароматни масла. Внимавай. Знам коя си. Не се приближавай, докато не се отърва от него. С висок глас, пълен с готовност да помогне, се обърна към него:

— Господине, вероятно търсите нещо специално.

Помагачът миришеше калъп сапун. В средата на трийсетте, не беше хубавец, но излъчваше суетност. Върна сапуна на мястото му на витрината.

— Нещо за главоболие.

— Аха — усмивка на успокоение, решението беше наблизо. — Почакайте момент.

Старата жена извади буркан от стената с билки зад себе си, насипа с лъжица сухи листа в хартиена опаковка и го подаде през щанда.

— Разтворете това в топла вода. Достатъчна е една щипка.

Той оглеждаше несигурно пакетчето.

— Какво има в него? Нали не се опитваш да ме отровиш, старице?

— Само обикновен копър. Аз самата го използвам. Ако искате първо мостра, с радост ще ви дам.

— Забрави.

Плати й с един син чип. Жената го проследи с поглед как си замина и след него камбанките прозвъннаха.

— Ела с мен — рече тя на Сара.

Отведе я до складчето в задната част с маса, столове и врата към улицата отвън. Старата жена каза на Сара да почака и се върна в предната част на магазина. Изминаха няколко минути, преди вратата да се отвори: Нина, облечена в туника на обитателка на равнината, тъмно яке и дълъг шал, който увиваше долната половина на лицето й.

— Това е страшно глупаво, Сара. Знаеш ли колко е опасно?

Сара се взираше в стоманените очи на жената. До този момент не беше осъзнала колко е ядосана.

— Знаела си, че дъщеря ми е жива, нали?

Нина разгърна шала си.

— Разбира се, че знаехме. Това правим, Сара: знаем разни неща, после използваме информацията. Мислех, че ще си щастлива да го научиш.

— Откога?

— Има ли значение?

— Да, мътните го взели, има.

Нина я погледна сурово.

— Добре, да предположим, че сме знаели от самото начало. Да предположим, че ти бяхме казали. Какво щеше да направиш? Не си прави труда да отговориш. Щеше да навириш глава и да направиш някоя глупост. И десет крачки нямаше да си в състояние да изминеш в Купола, преди да разкриеш прикритието си. Ако ще те утеши, много спорихме по този въпрос. Джаки мислеше, че трябва да знаеш. Но надделя мнението, че успехът на операцията е на първо място.

— Надделя мнението. Ще рече твоето.

— Моето и на Юстас — за момент изражението на Нина сякаш омекна. Но само за момент. — Не го приемай така тежко. Получи каквото искаше. Бъди щастлива.

— Искам да я изведа оттам.

— На което и разчитахме, Сара. И ще я изведем след време.

— Кога?

— Мисля, че отговорът е очевиден. Когато всичко това приключи.

— Ти изнудваш ли ме?

Нина отхвърли обвинението със свиване на рамене.

— Не ме разбирай погрешно, изнудването не е нещо, срещу което да съм особено против. Но в този случай не ми се налага — гледаше внимателно Сара. — Според теб какво се случва на тези момиченца?

— Какво имаш предвид под „момиченца“? Дъщеря ми е една.

— Сега е така. Но не е първата. Винаги е имало по една Ева. Да даде на Лайла дете е единствения начин Гилдър да я държи спокойна. Щом стигнат определена възраст обаче, жената губи интерес или пък детето я отхвърля. Тогава й дават нова.

Главата на Сара се замая, трябваше да седне.

— На колко години?

— Пет или шест. Различно е. Но винаги се случва, Сара. Това ти казвам. Часовникът тиктака. Може би не днес, нито дори утре, но скоро. После тя заминава в мазето.

Сара се насили да зададе следващия въпрос:

— Какво има в мазето?

— Там правят кръвта за червенооките. Не знаем всички подробности. Процесът започва с човешка кръв, но след това нещо й се случва. Някак я променят. Долу има един човек, нещо като вирал или така се говори. Наричат го Източника. Той пие дестилат от човешка кръв, тя се променя в кръвта му и излиза различна. Видя ли какво се случва с жената?

Сара кимна.

— Случва се с всички тях, но при мъжете е по-бавно. Кръвта на Източника ги подмладява. Това ги поддържа живи. Но веднъж щом дъщеря ти слезе долу, никога повече няма да излезе.

Буря от емоции се изви у Сара. Гняв, безпомощност, свирепо желание да защити дъщеря си. Толкова силно беше, че си помисли, че й прилошава.

— Какво трябва да направя?

— Когато дойде времето, ще ти кажем. Ще я измъкнем. Давам ти дума.

Сара разбра молбата на Нина. Не беше молба, беше искане. Съвършено я бяха манипулирали. Кейт беше заложница, а откупът щеше да бъде платен с кръв.

— Мрази я заради това, Сара. Мисли за онова, което тази жена прави. За всички нас ще дойде мигът, за мен включително, както дойде за Джаки. С радост ще тръгна, когато ме помолят. И ако не успеем, дъщеря ти остава сама. Никога няма да стигнем до нея.

— Къде? — попита Сара. Дори не трябваше да пояснява, смисълът на въпроса й беше очевиден.

— По-добре е все още да не знаеш. Ще получиш съобщение по обичайния начин. Ти си от първостепенно значение и уцелването на момента е важно.

— Ами ако не го направя?

— Тогава така или иначе умирам. Както и дъщеря ти. Въпросът е само кога. Казах ти за как — очите й се вгледаха дълбоко в Сарините. В тях нямаше никакво съчувствие, само ледена яснота. — Ако всичко протече според плана, това ще е краят на червенооките. Гилдър, Лайла, на всички им. Разбираш ли какво ти казвам?

Умът на Сара беше окаменял. Чувстваше, че кима, а после със слаб глас казва:

— Да.

— Тогава изпълнявай дълга си. Направи го заради дъщеря си. Кейт, нали така се казваше?

Сара беше втрещена.

— Откъде…?

— Ами ти ми го каза. Не помниш ли? Ти ми каза името й в деня, в който се роди.

Разбира се, помисли си тя. Сега всичко придобиваше смисъл. Нина беше жената от родилното отделение, която й беше дала къдрицата от косата на Кейт.

— Може и да не ми повярваш, Сара, но в този случай се опитвам да поправя грешка.

На Сара й се прииска да се разсмее. Би се разсмяла, ако все още й беше възможно да се смее.

— По странен начин го показваш.

— Може би. Но в такива времена живеем. — Нова пауза, пълна с трескави размисли. — Ти го носиш у себе си. Разбрах го, когато те видях.

Така ли? Въпросът беше безсмислен. Някак трябваше да намери сила.

— Направи го заради дъщеря си, Сара. Направи го заради Кейт. Иначе тя няма шанс.