Джъстин Кронин
Дванайсетте (14)

Тринайсет

Изгревът на втория ден: вече бяха далеч навътре в Небраска. Дани, прегърбен над волана, с възпалени от безсънието очи, беше шофирал през цялата нощ. Всички, освен Китридж бяха заспали, дори противният Джамал.

Хубаво беше отново да има хора в автобуса си. Да бъде полезен, полезна машина.

На малко летище до Маккок намериха още дизел. Малкото градове, които прекосиха, бяха празни и изоставени, приличаха на градове от филм за Стария Запад. Добре, може би се бяха изгубили, нещо такова. Но Китридж и другият мъж, Дон Пастора, казаха, че няма значение, стига да не спират да се движат на изток. Това е всичко, което трябва да правиш, Дани, беше казал Китридж. Просто ни карай на изток.

Мислеше за онова, което видя на магистралата. Каква картина. Много трупове беше видял през последните два дни, но нищо толкова грозно като това. Харесваше Китридж, който малко нещо му напомняше господин Първис. Не че изглеждаше като господин Първис, нищо подобно. Ами заради начина, по който говореше на Дани — все едно че той е от значение.

Докато шофираше, той си мислеше за мама, господин Първис, „Томас“, Пърси, Джеймс и колко е полезен. Как щяха да се гордеят сега с него мама и господин Първис.

Слънцето се показваше над хоризонта и накара Дани да примижа от яркостта му. Скоро всички щяха да са будни. Китридж се приведе над рамото му.

— Как е положението с горивото?

Дани провери. Четвърт резервоар.

— Да спрем и да напълним резервоара с горивото от тенекиите — рече Китридж. — Нека хората се поразтъпчат.

Отбиха от пътя в държавен парк. Китридж и Дон Пастора провериха тоалетните и казаха, че е чисто.

— Трийсет минути почивка.

Сега имаха повече провизии, кутии с бисквити и фъстъчено масло, ябълки, енергизиращи блокчета, бутилки с кока-кола и сокове, пелени и бебешка храна за Момчето. Китридж дори беше взел на Дани кутия със зърнени закуски с късмети, макар че всичкото мляко в хладилника на хранителния магазин се беше развалило, щеше да се наложи да ги яде сухи. Дани, Китридж и Дон Пастора свалиха от задната част на автобуса туби с дизел и започнаха да наливат горивото в резервоара. Дани им каза, че резервоарът на автобуса е с вместимост сто и деветдесет литра точно, с едно пълно зареждане могат да пропътуват четиристотин и осемдесет километра.

— Ти си човек на точните числа — беше казал Китридж.

Когато приключиха с пълненето на резервоара, Дани взе от закуските с късметчета и кутия с хладко безалкохолно и седна под едно дърво. Останалите бяха насядали около масичка за излет, включително Джамал. Той не говореше много, но Дани имаше чувството, че всички са решили да забравят случилото се. Линда Робинсън сменяше пелените на Момчето и му гукаше, караше го да маха с ръце и крака. Дани никога не се беше завъртал много покрай бебета. Бяха му дали да разбере, че те плачат много, но досега Момчето си мълчеше като мишчица. Имаше добри бебета и лоши бебета, беше казала мама, затова сигурно Момчето беше от добрите. Дани се опита да си спомни себе си като бебе, за да види какво е, но умът му не можеше да се върне толкова назад, не и подредено. Странно беше как така в живота на човек има цял един период, за който не може да си спомни, освен на малки отрязъци: слънчева светлина, която блести в стъклото на прозореца, умряла жаба, премазана на пътя със следи от автомобилна гума, или резенче ябълка в чиния. Чудеше се дали е бил добро бебе като Момчето.

Дани наблюдаваше групата, пъхаше пълни шепи от зърнената закуска в устата и я преглъщаше с напитката, когато Тим стана от масата и тръгна към него.

— Здрасти, Тимбо. Как си?

Косата на момчето беше разрешена от спането в автобуса.

— Добре май — повдигна рамене. — Имаш ли против да седна при теб?

Дани се поотмести.

— Съжалявам, че децата понякога ти се подиграваха — каза след минута Тим.

— Няма нищо — рече Дани. — Няма значение.

— Били Найс е истински тъпак.

— Той и теб ли е дразнил?

— Понякога — момчето неясно се намръщи. — Той всички дразни.

— Не му обръщай внимание — рече Дани. — Аз така правя.

След минута Тим рече:

— Ти наистина харесваш „Томас“, а?

— Харесвам го.

— Преди го гледах. Имах огромен макет с влаковете „Томас“ в мазето. Товарният влак, станцията за миене, всичко.

— Интересно ми е да го видя — рече Дани. — На бас, че е страхотно.

И двамата се умълчаха. Слънцето топлеше лицето на Дани.

— Искаш ли да знаеш какво видях в стадиона? — попита Тим.

— Ако искаш да ми кажеш.

— Все едно милиард умрели хора.

Дани не знаеше какво да каже. Предполагаше, че Тим е имал нужда да го сподели с някого, не беше от нещата, които човек трябва да таи у себе си.

— Беше много противно.

— Каза ли на Април?

Тим поклати глава.

— Искаш ли да си остане тайна?

— Може ли?

— Да — рече Дани. — Мога да пазя тайна.

Тим беше събрал малко пръст от дънера на дървото и наблюдаваше как се процежда през пръстите му.

— Ти не се плашиш много, нали, Дани?

— Понякога се плаша.

— Но сега не те е страх — настоя момчето.

Дани трябваше да помисли. Предполагаше, че трябва да е уплашен, но просто не беше. По-скоро беше любопитен. Какво ще стане след това? Къде ще отидат? Изненада се колко приспособим е бил. Доктор Франсис щеше да се гордее с него.

— Не, май не съм.

Под сянката, където бяха насядали като на излет другите, всички събираха багажа. На Дани му се искаше да намери думите, с които да ободри момчето, да заличи спомена от видяното на стадиона от ума му. Вървяха към автобуса, когато му дойде идеята.

— Ей, имам нещо за теб — бръкна в раницата си, извади късметлийската си монета и я показа на момчето. — Можеш да я задържиш, обещавам, нищо лошо няма да ти се случи.

Тим взе монетата от ръката му.

— Какво й е? Защо е сплескана.

— Отгоре й е минал влак. Това я прави късметлийска.

— Откъде я имаш?

— Не знам, винаги си е била моя — Дани кимна към отворената длан на момчето. — Давай, твоя си е.

След миг на колебание Том пъхна сплесканата монета в джоба на панталонките си. Не беше много. Дани го знаеше, но беше все нещо, а във времена като настоящите и малкото може да е от полза. Като например: лекарството на мама, което тя вземаше, когато нервите й бяха опънати, или посещенията на господин Първис, вечерите, когато Дани ги чуваше да се смеят. Ревът на включения дизелов двигател на автобуса, когато завърташе ключовете всяка сутрин. Преминаването през гърбицата на пътя на „Линдлър авеню“ и децата, които викат, когато подскачат от местата си. Такива дребни неща. Дани се почувства доволен от себе си, че мисли така, сякаш е преминал през нещо, което той знае, а може би не всички знаят, и когато двамата застанаха на слънчевата светлина, той забеляза с крайчеца на окото си промяната по лицето на момчето: то май дори се усмихваше.

— Благодаря, Дани — каза Тим.

 

 

Омаха гореше.

Най-напред видяха пулсираща светлина на хоризонта. Вече се здрачаваше. Наближаваха града от югозапад, по междущатска 80. На магистралата нямаше нито една кола, всички сгради бяха тъмни. Настанало беше едно по-дълбоко, по-всеобхватно опустяване от всичко, което бяха видели досега — това беше, или трябваше да бъде град с почти половин милион жители. През вентилационната система на автобуса навлезе силна миризма на дим. Китридж каза на Дани да спре.

— Трябва някак да минем през реката — рече Дон Пастора. — Да продължим на север или на запад и да потърсим място за преминаване.

Китридж погледна на картата.

— Дани, как сме с горивото?

Една осма от резервоара. Тубите бяха празни. Щяха да изкарат още най-много осемдесет километра. Надяваха се да намерят гориво в Омаха.

— Със сигурност обаче тук не можем да останем — заяви Китридж.

Завиха на север. Следващият мост над реката беше при Ейдън. Но мостът го нямаше, беше взривен, от него нямаше и следа. Само реката — широка и тъмна, течеше безспир. Следващата възможност щеше да е Дикейтър, още четирийсет и пет километра на север.

— Преди километър и половина минахме покрай начално училище — рече Дон Пастора. — По-добре е от нищо. Утре сутрин можем да търсим гориво.

Над автобуса се спусна тишина, всички чакаха да чуят какво ще каже Китридж.

— Добре, така да направим.

Върнаха се към центъра на градчето. Лампите не горяха, улиците бяха пусти. Стигнаха до училището, модерна на вид сграда, отдръпната от пътя в края на полята. Табела, направена като за увеселение, стоеше на края на паркинга и на нея с дебели букви пишеше: ДАВАЙТЕ ЛЪВОВЕ! ПОЖЕЛАВАМЕ ВИ СТРАХОТНО ЛЯТО!

— Изчакайте тук — нареди Китридж на всички.

Той влезе. Минаха няколко минути и се показа. Спогледаха се набързо с Дон Пастора и си кимнаха.

— Тук ще се подслоним за през нощта — обяви Китридж. — Стойте заедно, никакво размотаване наоколо. Няма ток, но има течаща вода и храна в столовата. Ако трябва да използвате тоалетните, вървете по двойки.

Във входното фоайе ги посрещна издайническият мирис на начално училище — смес от под, мръсни чорапи, материали за рисуване и намазан с восък линолеум. До вратата, която водеше вероятно към кабинета на директора, стоеше шкаф с награди: табло с колажи висеше на боядисаните бетонни стени, картини на хора и животни, изработени от изрезки от вестници и списания. До всеки от тях имаше надпис с възрастта, класа и името на автора. Уенди Мюлер, втори клас. Гевин Джаксън, пети клас. Флорънс Ратклиф, предучилищна.

— Април, иди с Ууд и Дон да намерите някакви постелки, на които да спим. Сигурно в стаите на детската градина има такива.

В килера зад столовата откриха консерви с боб и плодови сокове, хляб и конфитюр за сандвичи. Нямаха газ, за да ги сготвят, затова сервираха консервите с боб студени, поставиха всичко на металните подноси на столовата. Навън вече се беше стъмнило. Китридж раздаде фенерчета. Говореха шепнешком, всички бяха съгласни, че виралите могат да ги чуят.

До девет часа си бяха легнали. Китридж остави Дон Пастора да пази на първия етаж и се изкачи по стълбите. Носеше фенер. Много от вратите бяха заключени, но не всички. Избра кабинета по природни науки — огромно, отворено пространство с широки маси и стъклени шкафове, пълни със стъкленици и различни материали. Въздухът леко миришеше на бутан. На бялата дъска в началото на стаята беше написано: „Последен преговор, раздел 8–12. Упражнения — сряда.“

Китридж свали ризата си и се изми на мивката в ъгъла, взе стол и махна ботушите си. Протезата, която започваше под коляното, беше направена от титанова сплав, покрита със силикон. Микропроцесор контролираше хидравличен цилиндър, захранван от малка водородна клетка, нагласена петдесет пъти в секунда да изчислява правилната ъглова скорост на ставата на глезена, като имитираше естествена походка. Последна дума в протезирането на крайници. Китридж не се съмняваше, че протезата му е струвала на армията голяма пачка пари. Вдигна крачола на панталоните си, свали чорапа и изми чукана със сапун от дозатора на мивката. Макар кожата да беше силно удебелена, при допир се усещаше възпалена и чувствителна след два дни без грижи по нея. Подсуши мястото на ампутацията напълно, остави го няколко минути на въздух, после постави протезата на мястото й и свали крачола на панталона си.

Стресна се от движение зад гърба му. Обърна се и видя Април да стои на отворената врата.

— Съжалявам, не исках да…

Той бързо придърпа ризата си и се изправи. Какво беше видяла? Тъмно беше и той беше отчасти скрит зад масите.

— Няма проблем. Малко се поизмих.

— Не можах да заспя.

— Всичко е наред — каза той. — Ако искаш, можеш да влезеш.

Тя несигурно влезе. Взел автомата, Китридж отиде до прозореца. Огледа набързо улицата отдолу.

— Как е навън?

Стоеше до него.

— Засега спокойно. Как се справя Тим?

— Спи като къпан. По-силен е, отколкото изглежда. По-силен от мен всъщност.

— Съмнявам се. На мен ми се виждаш запазила самообладание.

Април се намръщи.

— Грешиш. Външното спокойствие е роля. Честно казано, толкова съм уплашена, че вече не чувствам нищо.

Под прозорците имаше широк перваз, който вървеше по дължината на стаята. Април седна на него, опря гръб на рамката на прозореца и придърпа колене към гърдите си. Китридж направи същото. Седяха един срещу друг. Помежду им се настани мълчание, очаквано, но не и неудобно. Тя беше млада, но усещаше у нея издръжливост. То беше от качествата, които човек или има, или няма.

— Имаш ли си приятел?

— Прослушваш ли ме?

Китридж се разсмя, по лицето му се разля топлина.

— Просто разговарям май. Ти с всички ли си такава?

— Само с хората, които харесвам.

Измина още един момент.

— А как си получила името си. Април? — само това се сети да попита. — Заради рождения ти ден ли?

— От „Пустата земя“ — Китридж не каза нищо и тя изви вежди несигурно. — Стихотворението? Т. С. Елиът?

Китридж беше чувал името, но нищо повече.

— Не мога да кажа, че съм стигнал до него. И какво се казва в него?

Погледът й се плъзна покрай него. Когато тя заговори, гласът й беше изпълнен с много чувство, което Китридж не можа да определи, щастлив и тъжен, пълен със спомени.

Април е най-жестокият месец,

ражда люляци от мъртвата земя,

смесва спомен и желание,

движи тъмни корени с пролетния дъжд…

Зимата ни държи топли, покрива

земята със забравящ сняг, подхранва

със сухи грудки малък живот.

Лятото ни изненада, дошло на Щарнбергзее

с проливен дъжд…^[1]

— Виж ти! — рече Китридж. Тя отново го гледаше. Очите й, забеляза той, имаха цвят на мъх и бяха като петънца от златни люспици, които се носеха върху повърхността на ирисите й. — Наистина е хубаво.

Април сви рамене.

— Това е началото. В общи линии, човекът е бил потънал в депресия — подръпваше разръфано място на коляното си. — Името било идея на майка ми. Тя беше учителка по английски, преди да срещне втория ми баща и да получим всичко, ами да станем богати и така нататък.

— Родителите ти разведени ли са?

— Баща ми почина, когато бях на шест.

— Съжалявам, не биваше да…

Но тя не го остави да довърши.

— Недей. Той не беше човек, когото би определил като достоен за възхищение. Останка от времето, когато майка ми си падала по лоши момчета. Затънал в проблеми и забил колата си в основите на мост. И това си беше, рече Мечо Пух.

Излагаше фактите пред него безизразно. Със същата интонация можеше да му съобщи и какво е времето. Навън лятната вечер беше потънала в мрак. Китридж очевидно я беше преценил зле, но беше научил, че така става с повечето хора. Историята, която се знаеше, никога не беше истинската и човек оставаше изненадан от това, колко много другият може да носи у себе си.

— Видях те — каза Април. — Видях крака ти. Белезите по гърба ти. Бил си на война, нали?

— Защо мислиш така?

По лицето й се изписа недоверие.

— Боже, не знам… Защото единствен, изглежда, знаеш какво трябва да се направи. Защото си, ами, свръхкомпетентен по оръжията и другите простотии.

— Нали ти казах, че съм търговец. Екипировка за къмпингуване.

— Изобщо не ти повярвах.

Прямотата й беше толкова обезоръжаваща, че за миг Китридж се умълча. Но тя го беше хванала натясно.

— Сигурна ли си, че искаш да чуеш истината? Не е приятна.

— Ако искаш да ми я разкажеш.

Той инстинктивно извърна лице към прозореца.

— Права си, бях войник. Записах се веднага след гимназията. Не бях в армията, ами във военноморските. Оказах се щабсержант от военна полиция. Знаеш ли какво е това?

— Ченге ли си бил?

— Нещо такова. Основно осигурявахме сигурността на американските съоръжения, въздушни бази, чувствителна инфраструктура, такива неща. Местеха ни много. Иран. Ирак. Саудитска Арабия. Чечения за кратко. Последните ми дни на служба бяха на летището в Баграм, Афганистан. Обикновено работата беше рутинна — да проверяваме пътните листове за оборудването и на чуждестранните работници, които влизат и излизат. Но от време на време се случваше по нещо. Превратът все още не се беше случил, затова и територията беше контролирана от американците, талибаните обаче бяха навсякъде, плюс „Ал Кайда“ и около двайсет воюващи местни главорези.

Замълча, за да се овладее. Частта от разказа му, която следваше, винаги беше най-трудна.

— И така, един ден видяхме кола, обикновена очукана таратайка, която наближаваше по пътя. Контролните пунктове са маркирани, всички знаят, че трябва да спрат, но този тип не го направи. Летеше право към нас. Виждахме двама души в колата, мъж и жена. Всички започнаха да стрелят. Колата се преобърна, превъртя се няколко пъти и последно застана на колелата си. Мислехме си, че ще се взриви, но не стана така. Аз съм щабсержант, затова аз трябваше да отида и да проверя какво става. Жената беше мъртва, но мъжът беше жив. Лежеше върху волана, целият в кръв. На задната седалка имаше дете, момче. Нямаше повече от четири. Бяха го привързали за седалката с експлозиви. Видях жиците, които водеха към предната част на колата, където бащата държеше детонатора. Той си мърмореше. Анта ал-мас’ул — това казваше. Анта ал-мас’ул. Детето проплакваше, протегнало към мен ръка. Тази ръчичка. Никога няма да я забравя. Само на четири, но сякаш знаеше какво ще последва.

— Иисусе — лицето на Април беше ужасено. — Какво направи?

— Единственото, което ми хрумна. Махнах се оттам. Дори не помня взрива. Събудих се в болницата в Саудитска Арабия. Двама мъже от моята част бяха убити, друг получил парче от шрапнел в гръбначния стълб.

Април не откъсваше поглед от него.

— Казах ти, че не е много приятно.

— Взривил е собственото си дете.

— Точно така.

— Що за хора биха го направили?

— Тук ме хвана натясно. Така и не го разбрах.

Април не каза нищо повече. Китридж се чудеше, както винаги, дали не е казал твърде много. Но беше хубаво човек да свали товара, а ако Април беше научила повече, отколкото си е мислела, че е готова да понесе, тя добре го криеше. Абстрактно погледнато, Китридж не се заблуждаваше, историята беше маловажна, една от стотиците, дори една от хилядите такива истории. Подобна безсмислена жестокост беше част от начина, по който вървеше светът. Но да проумее човек съществуването на тази жестокост, беше много далеч от това, да я приеме, когато я е преживял на собствен гръб.

— А после какво стана? — попита Април.

Китридж сви рамене.

— Нищо. Край на историята. Всичко приключи с танци с девственици във вечността.

— Питах за теб — не сваляше очи от лицето му. — Мисля, че бих се скапала здраво от подобно нещо.

Това беше ново, помисли си той, за тази част от приказката никой никога не беше попитал. Обикновено, щом изложеше основните факти, слушателят не можеше да понесе оставащото. Но това момиче, тази Април, беше различна.

— Ами аз не се скапах. Поне мислех, че не съм се. Прекарах половин година при ветераните, учех се да ходя, да се обличам, да се храня, а после ме изритаха. Войната свърши, приятел, поне за теб. Не се вкиснах, както правят много от момчетата. Не се завирах под леглото, когато изгърмеше гърнето на някоя кола или нещо подобно. Станалото — станало, така мислех. Шест месеца след като се установих, се върнах у дома в Уайоминг. Родителите ми бяха починали, сестра ми се преселила със съпруга си в Британска Колумбия и в общи линии, изчезнаха от картата, но все още имах познати, деца, с които бях ходил на училище, макар че вече никой не беше дете. Един от тях искаше да направи тържество за мен, голямо тържество за добре-дошъл-у-дома. Вече всички си имаха собствени семейства, деца, съпруги, работа, но в онзи ден това си беше здраво пиеща тайфа. Цялата работа беше просто извинение да се натряскат, но не виждах нищо лошо в това. Разбира се, рекох, отрежи се и той наистина се отряза. Имаше поне сто души, от верандата висеше огромен плакат с името ми, дори имаше банда да свири. Цялата работа ме разтърси. Седя си аз в задния двор, слушам музика, идва един приятел и ми казва: „Ела, едни момичета искат да се запознаят с теб. Стига си седял тук като идиот.“ Заведе ме вътре и там стояха три доста приятни момичета. Едното от тях познавах бегло от детството. Те си говореха за някакво предаване по телевизията, клюки, обичайните неща. Нормални, всекидневни теми. Пия си бира, слушам ги и изведнъж си давам сметка, че не знам за какво говорят. Не че не разбирах думите. Ами значението им. Всяка ми се струваше откъсната от останалите, сякаш имаше два свята, вътрешен свят и външен — и двата нямаха абсолютно нищо общо помежду си. Сигурен съм, че психиатрите си имат дума за това. Знам само, че се освестих на пода, всички се бяха скупчили отгоре ми. След което ми трябваха четири месеца в гората, просто за да мога отново да съм сред хора — замълча, леко изненадан от себе си. — Да ти призная, тази част не съм я разказвал на никого. Ти си първата.

— Все едно ми разказваш за един ден в гимназията.

Китридж трябваше да се разсмее.

— Тушѐ.

Погледите им се срещнаха и не се отделиха. Странно, помисли си той. В един миг си съвсем сам с мислите си, а в следващия се появява някой, който, изглежда, познава и най-съкровените ти кътчета и те чете като отворена книга. Не можеше да каже колко дълго са се гледали. Като че продължи безкрайно — нито имаха волята, нито смелостта, нито желанието да отместят поглед. На колко години беше тя? Седемнайсет? Но не изглеждаше на седемнайсет. Все едно нямаше възраст. Стара душа: Китридж беше чувал израза, но никога не беше вниквал напълно в смисъла му. Именно такава беше Април. Момиче със стара душа.

За да запечата сделката помежду им, Китридж извади един от пистолетите „Глок“ от кобура на рамото и й го подаде.

— Знаеш ли как се използва?

Април го погледна несигурно.

— Я да позная. Не е като по телевизията.

Китридж свали магазина, издърпа затвора, за да изхвърли патрона от цевта. Постави оръжието в ръката й и обви пръстите й със своите.

— Не дърпай спусъка с кокалчето, изстрелът ще дойде нисък. Използвай възглавничката на пръста си и натисни, ето така: — той освободи ръката й и потупа гръдната си кост. — Един изстрел на това място стига, но не можеш да пропуснеш. Не бързаш — прицелваш се и стреляш. — Той отново зареди оръжието и й го подаде. — Давай, можеш да го задържиш. Дръж патрон в патронника, както ти показах.

Тя се усмихна непривично.

— Благодаря. А аз няма нищо, което да ти подаря.

Китридж върна усмивката.

— Може би другия път.

Известно време Април въртеше оръжието в ръката си, оглеждаше го, сякаш е някакво необяснимо произведение на изкуството.

— Какво е казал бащата. Анта-нещо си.

— Анта ал-мас’ул.

— Разбра ли какво означава?

Китридж кимна.

— Ти го направи.

Отново ги притисна тишина, този път различна от предишната. Между тях нямаше бариера, ами споделено разбиране за живота на единия и другия, като стените на стая, в която съществуваха само двамата. Колко странно, помисли си Китридж, да каже тези думи. Анта ал-мас’ул. Анта ал-мас’ул.

— Правилно си постъпил — каза Април, — иначе и ти щеше да си мъртъв.

— Винаги има избор — рече Китридж.

— Какво друго си могъл да сториш?

Въпросът беше риторичен, разбра той, тя не очакваше да му отговори. Какво друго си могъл да сториш? Но Китридж знаеше как да му отговори. Винаги беше знаел.

— Можех да уловя ръката му.

 

 

Бдението му продължи цялата нощ. Липсата на сън за него не беше проблем, свикнал беше да се справя с по няколко мигвания. Април лежеше свита на пода под прозореца. Китридж свали якето си и я зави с него. Никъде не се виждаха светлини. Гледката от прозореца разкриваше свят, обгърнат от спокойствие, по небето проблясваха звезди. При първия проблясък на зората по хоризонта той си позволи да затвори очи.

Събуди се сепнато от звука на приближаващи двигатели. По улицата вървеше военен конвой, дълъг двайсет коли. Измъкна и втория си пистолет и го подаде на Април, която също вече седеше и разтриваше очи.

— Дръж.

Китридж бързо слезе по стълбите. Когато влетя през вратата, конвоят беше на по-малко от трийсет метра. Изскочи на улицата и размаха ръце.

— Спрете!

Първото хъмви спря само на няколко метра от него, войникът на покрива следеше движенията му с картечница. Долната част на лицето му беше скрита под бяла хирургическа маска.

— Стойте на място.

Китридж беше вдигнал ръце.

— Не съм въоръжен.

Войникът издърпа затвора на оръжието.

— Не се приближавайте, казах.

Изминаха пет напрегнати секунди, сякаш имаше вероятност да го застрелят. След това врата на хъмвито се отвори. Появи се яка наглед жена и тръгна към него. Отблизо лицето й изглеждаше изнурено, набраздено и с линии от прах. Офицер, но не от тези, които стояха на бюро.

— Майор Порчеки, Девети боен помощен батальон. Национална гвардия на Айова. Кой сте вие, по дяволите?

Имаше само една карта да изиграе.

— Щабсержант Бърнард Китридж. Отряд Чарли, Първи батальон на военната полиция. Военноморски сили на САЩ.

Присви очи към лицето му.

— От военноморските ли сте?

— Уволнен по медицински причини, госпожо.

Майорът погледна покрай него към училището. Дори без да се обърне, Китридж разбра, че останалите наблюдават случващото се през прозореца.

— Колко цивилни са с вас вътре?

— Единайсет. Автобусът почти свърши горивото.

— Има ли болни или ранени?

— Всички са изтощени и уплашени, но това е всичко.

Тя се умисли, лицето й остана безизразно. След това извика.

— Колдуел! Валдез!

Двама войници изтичаха напред. Те също носеха маски. Всички носеха, с изключение на Порчеки.

— Заемете се да напълните с гориво онзи автобус.

— Цивилни ли ще взимаме? Можем ли да го направим?

— Да съм ви питала за мнението ви, редник? И вземете санитар за горе.

— Да, госпожо. Извинете, госпожо.

Заприпкаха.

— Благодаря, майор. Дълъг път щяхме да бием.

Порчеки извади манерката си от колана си и спря да пие.

— Късмет извадихте, че ви намерихме точно сега. Горивото започва да привършва навсякъде. Връщахме се към склада на гвардията във Форт Пауъл, дотам можем да ви заведем. ФАИС изгради център за бежанци. Оттам вероятно ще бъдете евакуирани в Чикаго или Сейнт Луис.

— Ако нямате против да попитам, имате ли новини?

— Нямам, но не знам и какво да ви кажа. В една минута гъмжи от тези проклети създания, в следващата никой не може да ги намери. Обичат дърветата, но и всякакво прикритие им върши работа. Съобщението от Централното командване казва, че огромно ято се събира на границата между Канзас и Небраска.

— Какво е ято?

Тя отново отпи от манерката си.

— Така наричат групите им: „ята“.

Появи се санитарят, всички излизаха от училището. Китридж им каза какво се случва, докато войниците установяваха периметъра. Санитарят прегледа цивилните, измери температурата им, погледна в устата им. Когато всички бяха готови за тръгване, Порчеки пресрещна Китридж на стъпалата на автобуса.

— Само още нещо. Може би ще поискате да премълчите факта, че сте от Денвър. Кажете, че сте от Айова, ако някой ви попита.

Той се замисли за магистралата, за редиците от потрошени коли.

— Ще предам и на другите.

Китридж се качи в автобуса. Постави пушката между коленете си и се настани точно зад Дани.

— Проклятие — хилеше се широко Джамал. — Военен конвой. Вземам си всички думи за вас, Китридж, обратно. — Посочи с палец към госпожа Белами, която попиваше челото си с кърпичка, извадена от ръкава й. — Дори не се сърдя на дъртата пачавра, че ме държа на мушка.

— Тояги и камъни, младежо — отвърна тя. — Тояги и камъни^[2].

Той се извърна към нея от другата страна на пътеката.

— Канех се да ви попитам каква е тая работа при възрастните дами да си държат сополярниците в ръкава? Не ви ли се струва малко нехигиенично?

— И ми го казва младеж с толкова мастило по ръцете си, че е достатъчно да се напълни пишеща машина.

— Пишеща машина. От кой век сте?

— Погледна ли ви, се сещам за една дума и тя е „хепатит“.

— Боже, вие двамата — простена Ууд. — Наистина ви трябва отделно помещение.

Конвоят потегли.