Джъстин Кронин
Дванайсетте (72)

Шейсет и осем

Денят на заминаването дойде със сурова, ярка зора. Отрядът, който щеше да се движи отпред, се събра на стадиона: трийсет мъже и жени, шест камиона и две цистерни с гориво. Юстас и Нина бяха дошли да ги изпратят, както и Лор и Гриър.

Насъбра се малка тълпа от семейства, приятели на онези, които щяха да заминават. Сара и останалите вече се бяха сбогували с Майкъл предишната вечер в болницата. Върви, беше казал той с алено лице, махай се оттук. Как би могъл един мъж да си почине така? Но картичката, която Кейт му беше нарисувала, му доказа, че се възстановява. Обичам те, вуйчо Майкъл, оздравявай. О, рояци, рече той, ела насам — и здраво притисна момиченцето до гърдите си, от очите му потекоха сълзи.

Последните припаси бяха натоварени в камионите. Всички се качиха. Питър щеше да пътува в първия пикап с Холис. Кейт и Сара бяха в един от големите камиони отзад. Когато Питър запали двигателя, Гриър се покачи на прозореца му. В отсъствието на Питър майорът се беше съгласил да служи на негово място като заместник-командир на Юстас и сега отговаряше за евакуацията.

— Не знам къде е тя, Питър. Съжалявам.

Толкова лесен ли беше за разгадаване? Отново Лиш го беше зарязала пред олтара.

— Просто се притеснявам за нея. Нещо не е наред.

— Преживяла е много в килията. Не ми се вярва да ни е споделила и половината. Ще се появи отново — винаги така прави.

Нямаше повече какво да се каже по темата. Нито по другата, която от дните на бунта беше надвиснала над тях като неизречено тегло от мъка. Логичното обяснение беше, че Ейми е загинала, изпепелена в експлозията с останалите вирали, но въпреки това част от него не можеше да го приеме. Чувстваше я като липсващ ампутиран крайник, невидима част от себе си.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Внимавай, нали? — каза Гриър. — И ти, Холис. Светът вече е друг, но знае ли човек.

Питър кимна.

— Нащрек, майоре.

Гриър си позволи една от редките си усмивки.

— Признавам, че ми харесва да го чувам. Кой знае? Може пък отново да ме приемат, след всичко…

Мигът на раздялата настъпи. Питър включи камиона на скорост, с рев на тежки двигатели редицата от коли потегли към изхода. В огледалото за задно виждане Питър гледаше как сградите на Отечеството се смаляват, стопяват се в зимната белота.

— Сигурен съм, че е някъде, Питър — рече Холис.

Питър се почуди за коя от двете говореше.

 

 

От скривалището си в канала Алиша следеше потеглянето на конвоя. От много дни беше преживявала предварително този момент, опитваше се да се подготви. Как ще се почувства? Дори сега не можеше да каже. Край, това беше. Наистина чувството беше финално. Редицата от камиони описа широка дъга около огражденията на града и пое на юг. Дълго време Алиша ги наблюдава, образите им ставаха все по-малки, ревът на двигателите заглъхна. Дори когато изчезнаха, не отдели очи.

Остана да направи само още нещо.

Кръвта взе от болницата, скрила беше плискащата се пластмасова торбичка под туниката си зад гърба на Сара. Наложи се да напрегне цялата си воля, за да не забие зъби в нея и да окъпе лицето, устата си и езика си в землистия й вкус. Но си помисли за Питър, Ейми, Майкъл и останалите и намери сили да почака.

Заровила беше торбичката в снега и отбеляза мястото с камък. Сега я изкопа: късче червен лед, тежко в ръката й. Воин я наблюдаваше от ръба на канала. Алиша му беше казала да си върви, но той, разбира се, не поиска, принадлежаха си един на друг до самия край. Напали огън от пукащи клони от храсти, стопи сняг в гърне, почака, докато се появяват мехурчета, и потопи торбата във водата, от която се вдигаше пара — сякаш, помисли си тя, си запарвам чай. Постепенно съдържанието се отпусна до желе. Когато кръвта се разтопи напълно, Алиша махна торбичката, легна в снега, притиснала топлината й към гърдите си. В найлоновата торбичка лежеше нейната отложена съдба. Откакто виралът я беше ухапал на планината преди пет години, тя знаеше и таеше у себе си съдбата си. Сега щеше да я посрещне. Щеше да я посрещне и да умре.

Утринното слънце се изкачваше по ясното зимно небе. Слънцето. Алиша присви очи срещу ярката му светлина. Слънцето, помисли си тя. Моят враг, моят приятел, моето последно освобождение. То щеше да я заличи. Щеше да разпръсне пепелта й на вятъра. Сега бързо, рече Алиша на слънцето, но не прекалено. Искам да почувствам как то излиза от мен.

Вдигна торбичката към устните си, измъкна запушалката и изпи кръвта.

 

 

До залез конвоят беше пропътувал сто километра. Градът се казваше Гринъл. Подслониха се в изоставен магазин в края на града, в който очевидно някога се бяха продавали обувки. По рафтовете беше пълно с кутии. Така че мястото си заслужаваше да се върнат някой ден. Изядоха дажбите си, постлаха си и спаха.

Или поне се опитаха. Не беше заради студа — Питър беше привикнал към него. Просто бе прекалено напрегнат. Събитията на стадиона бяха прекалено значими, за да ги осмисли наведнъж, почти месец по-късно продължаваше да е в плен на емоциите около тях, умът му неуморно се връщаше към образите от тях.

Питър измъкна якето и ботушите си и излезе навън. Оставили бяха един човек за охрана, той седеше на сгъваем метален стол, донесен от магазина. Питър взе пушката на мъжа и го прати да си легне. Луната светеше ярко, въздухът беше като лед в дробовете му. Стоеше мълчаливо, сетивата му пиеха ярката бистрота на нощта. Дни след въстанието Питър се беше мъчил да се насили да изпита емоция, която да съответства на мащаба на събитията — щастие, триумф или поне облекчение — но чувстваше единствено самота. Спомни си думите на раздяла на Гриър: Светът вече е друг. Друг беше, Питър го знаеше, но не изглеждаше такъв. Светът дори още повече приличаше на себе си. Ето ги замръзналите полета, като безкрайно, спокойно море; ето го безкрайното звездно небе; ето я луната с жълтеникавото си лице с подпухнали клепачи, сякаш отговаряше на въпрос, който кой не е задавал. Всичко си беше, каквото е било, и щеше да продължава да бъде, дълго след като всички те си отидат, а имената им, спомените им за това, което са били — заровено като костите им в земята на времето и разпръснати.

Зад него се чу шум. Сара излезе през вратата, понесла Кейт на ръце. Очите на момиченцето бяха отворени и то гледаше. Сара вървеше с бърза походка, а под ботушите й снегът хрущеше.

— Не можеш ли да спиш? — попита той.

По лицето й се изписа отчаяние.

— Повярвай ми, аз мога. Грешката е моя, не трябваше да я оставям да спи в камиона.

— Здрасти, Питър — рече момиченцето.

— Здрасти, миличка. Не трябва ли вече да си в леглото, след този дълъг ден.

Тя притисна устни.

— Ммм.

— Видя ли? — попита Сара.

— Искаш ли да я взема за малко? Мога да се справя.

— Тук навън ли?

Питър сви рамене.

— Малко чист въздух ще я приспи бързо. А аз ще имам компания — Сара не отговори и Питър добави; — Не се притеснявай, ще си държа очите отворени. Ти какво ще кажеш, Кейт?

— Сигурен ли си? — поколеба се Сара.

— Сигурен съм, разбира се. Какво друго да правя? Когато й се приспи, ще я внеса вътре — подпря пушката си на сградата и протегна ръце. — Хайде, дай ми я. Не приемам отказ.

Сара склони, подаде Кейт в ръцете на Питър. Момиченцето обви крака около него и сграбчи яката на анорака му, за да се държи.

Сара постоя да ги погледа.

— Трябва да кажа, че за пръв път те виждам така.

Той се улови, че се усмихва.

— Пет години. Много неща се променят.

— Е, подхожда ти — изведнъж тя се прозя. — Сериозно, ако стане досадна…

— Няма. Ще тръгваш ли най-сетне? Поспи малко.

Сара ги остави. Питър седна на стола и премести Кейт в скута си, обърна я към звездното небе.

— За какво искаш да си говорим?

— Не знам.

— Хич ли не си уморена?

— Хич.

— Какво ще кажеш да броим звезди?

— Не е интересно — тя се размърда, намести се по-удобно, после нареди: — Разкажи ми приказка.

— Приказка. Каква?

— За имало едно време.

Не беше сигурен, че знае как, досега не беше разказвал приказки. Поразмисли върху молбата на момиченцето и у него нахлуха спомени; дните му като малък в Убежището, как седеше в кръг с другите деца, скръстили крака пред тях; Учителката, с бледото си кръглолико лице и приказките, които им разказваше за говорещи животни в палта и поли и крале със замъци и кораби, кръстосващи моретата в търсене на съкровища, задрямалото чувство от думите, които преминаваха през него, отнасяха го в далечни светове и времена, сякаш напускаше тялото си. Спомени от друг живот, толкова далечни бяха, сякаш са исторически, въпреки това, както седеше в студа с дъщерята на Сара в скута си, не ги усещаше чужди у себе си. Почувства как щафетата се предава и го жегна съжаление: Не беше разказвал на Кейлъб приказка.

— И така… — той се прокашля, печелеше време, за да събере мислите си. Но истината беше, че не знаеше какво да разкаже. Всяка история от детството му изведнъж се беше изпарила от ума му. Чисто и просто трябваше да измисли някаква. — Да видим…

— Трябва да е с момиче — помогна му Кейт.

— Има. Тъкмо щях да го спомена. Е, имало едно време едно момиченце…

— Как е изглеждала?

— Ами била много красива. Всъщност като теб.

— Принцеса ли е била?

— Ти ще ме оставиш ли да разказвам, или не? Но сега, като го споменаваш, била е. Най-красивата, живяла някога. Работата била там, че тя не знаела, че била принцеса. Това е най-интересното.

Кейт се намръщи господарски.

— Защо не е знаела?

Изведнъж почувства как нишките на историята се появяват в ума му.

— Това е прекрасен въпрос. Случило се следното. Когато била много малка, само бебе, родителите й, кралят и кралицата, я завели на излет в кралската гора. Бил слънчев ден, а момиченцето, чието име било принцеса…

— Елизабет.

— … принцеса Елизабет, видяло пеперуда. Невероятна пеперуда. Родителите й не й обърнали внимание и тя последвала пеперудата в гората, опитала се да я улови. Но пеперудата не била пеперуда. Била… кралицата на феите.

— Наистина ли?

— Наистина. А пък феите нямали доверие на хората. Държали се встрани от тях и така им харесвало. Само кралицата на феите била различна. Искала да си има дъщеря. Феите нямали свои деца. И тя много тъгувала, че си няма дъщеричка, за която да се грижи, и когато видяла принцеса Елизабет, толкова била поразена от красотата й, че не могла да се сдържи. Отвела детето дълбоко, дълбоко в горите. Скоро момиченцето се изгубило и се разплакало. Кралицата на феите кацнала на носа й и с фините си криле избърсала сълзите й. Казала й: „Не тъгувай. Аз ще се погрижа за теб. Ти вече ще си моето момиченце“. И я отвела в едно голямо кухо дърво, където живеела със своя народ от феи, нахранила я, определила й маса и малко легло, в което да спи. Не след дълго принцеса Елизабет съвсем забравила стария си живот, помнела само феите в гората.

Докато слушаше, Кейт кимаше.

— И после какво станало?

— Ами нищо. Дните минавали. Дълго време били много щастливи заедно, особено кралицата на феите. Колко прекрасно било да знае, че си има свое момиченце. Но когато Елизабет пораснала, започнала да усеща, че нещо не е както трябва. Знаеш ли защо?

— Не била фея.

— Именно. Браво на теб, че го разбра. Не била фея, била момиченце, а и вече не толкова малко. Защо съм толкова различна? — чудела се тя. И колкото по-висока ставала, толкова по-трудно ставало за кралицата на феите да крие тайната си. Защо краката ми стърчат от леглото, питала я Елизабет, а кралицата на феите отговаряла: Защото леглата винаги са малки, такива са си. Защо масата ми е толкова мъничка, питала Елизабет, а кралицата на феите отвръщала: Съжалявам, не е вината на масата, ами ти трябва да спреш да растеш. Което тя не можела да направи, разбира се. Растяла и растяла, скоро вече почти не се побирала в дървото. Всички други феи се оплаквали. Страхували се, че тя ще им изяде всичката храна и за тях нищо няма да остане. Плашели се, че случайно може да ги премаже. Трябвало да се направи нещо, но кралицата на феите отказвала. Слушаш ли ме?

Кейт кимна омаяна.

— А кралят и кралицата, родителите на Елизабет, не спрели и за миг да я търсят. Проверили всеки сантиметър в гората и всички земи в кралството. Само че дървото било добре скрито. Един ден чули слухове за момиченце, което живеело в гората с феите. Почудили се дали не е дъщеря им. И направили единственото, което им хрумнало. Наредили на кралските дървосекачи да секат наред дърветата, докато открият онова, в което била Елизабет.

— Всички дървета ли да секат?

Питър кимнал.

— До едно. А това не било хубаво. Дърветата били дом не само за феите, но и за всякакви животни и птици. Но родителите на Елизабет били отчаяни, на всичко били готови, за да си върнат дъщерята. И така, дървосекачите се заловили за работа, започнали да секат, а кралят и кралицата яздели на коне и я викали по име: „Елизабет! Елизабет! Къде си?“ И знаеш ли какво се случило?

— Чула ли ги е?

— Да, чула ги. Само, че тя вече не помнела името Елизабет. Вече си имала име на фея и била забравила всичко за предишния си живот. Но кралицата на феите знаела какво чува и се уплашила много. Как можах да направя такова ужасно нещо? — помислила тя. Как можах да отведа Елизабет? Но не можела да се насили да литне от дървото и да каже на родителите на Елизабет къде е дъщеря им. Много обичала момиченцето и не можела да я пусне. Не вдигай шум, рекла тя на Елизабет. Мирувай. Дървосекачите се приближавали все повече. Навсякъде падали отсечени дървета. Всички феи били изплашени. Върни я обратно, говорели те на кралицата на феите, молим те, върни я, преди да изсекат цялата гора.

— Олеле — ахна Кейт.

— Знам. Много страшна история. Да спра ли?

— Моля те, чичо Питър.

Той се разсмя.

— Добре, добре. И така, дървосекачите стигнали до дървото с Елизабет и феите вътре. Това било много величествено дърво, високо, клонесто, с голям листак. Вълшебно дърво. И когато един дървосекач замахнал с брадвата си, кралят си променил намеренията. Дървото било прекалено красиво, за да бъде отсечено. Сигурен съм, че горските създания милеят за това дърво, така както аз милея за дъщеря си, рекъл той. Няма да е правилно да им го взема само защото съм изгубил нещо, което обичам. Всички да оставят брадвите си, приберете се у дома и оставете мен и съпругата ми да скърбим за дъщеря си, която никога повече няма да видим. Много тъжно било. Всички заплакали. Родителите на Елизабет, дървосекачите, дори кралицата на феите, която чула всяка дума. Защото знаела, че Елизабет никога не може да стане нейна истинска дъщеря независимо колко силно го желаела. Затова я уловила за ръка, извела я от дървото и рекла: Ваши величества, моля простете ми. Аз взех дъщеря ви. Исках да си имам дъщеричка толкова силно, че не можах да устоя. Но знам, че тя принадлежи на вас. Толкова много съжалявам, много съжалявам. А знаеш ли какво рекли кралят и кралицата?

— Отсечете й главата?

Питър потисна смеха си.

— Напротив. Въпреки всичко случило се, те били толкова щастливи, че си върнали дъщерята и така трогнати от угризенията на кралицата на феите, че решили да я възнаградят. Издали кралски указ феите да бъдат оставени на мира и че всички деца от кралството трябва да си имат свой приятел фея. Затова и до ден днешен само децата могат да ги виждат.

Кейт се беше умълчала.

— И така ли свършва?

— Горе-долу, да — почувства се леко объркан. — Не съм разказвал много приказки. Как се справих?

Момичето поразмисли, после рязко кимна.

— Хареса ми. Хубаво история. Разкажи ми друга.

— Не съм сигурен, че знам друга. Не си ли вече уморена?

— Моля те, чичо Питър.

Нощта беше ясна, звездите сияеха. Всичко беше спокойно, цареше пълна тишина. Питър се замисли за Кейлъб, осъзна със сила, която го изненада, колко много му липсва момчето, как копне да го прегърне. Алиша имаше право, както и Тифти. Но най-вече Ейми. Той те обича, да знаеш. Истината го изпълни като дъх от зимен въздух. Питър щеше да се прибере у дома и да се научи да бъде баща.

— Ами добре…

Разказва, разказва. Разказа й всички приказки, които знаеше. Когато свърши, Кейт се прозяваше. Тялото й се беше отпуснало в ръцете му. Свали ципа на анорака си, завъртя я на скута си и я загърна с него.

— Студено ли ти е, миличка?

Гласът й беше почти нечут.

— Не-е.

Тя се сгуши в него. Още една минута, помисли си Питър, и затвори очи. Още една минута и ще я внеса вътре. Почувства топлия дъх на Кейт върху шията си, гърдите й се вдигаха леко срещу неговите, надигаха се и спускаха като вълни на плажа. Минутата измина, след това втора, трета… и вече Питър никъде нямаше да ходи, защото спеше дълбоко.

 

 

Лушъс Гриър се бръснеше в банята на аптеката.

Денят и най-вече нощта бяха преминали в лавина от задължения. Среща на Съвета по жилищата, по време на който Юстас се беше опитал най-напред да обясни отново смисъла и след това да разясни справедливостта на лотарийния принцип на евакуацията и отчитането на статистическите данни, където се откриваха множество повторения, някои ги допускаха неволно, други го правеха нарочно, за да увеличат шансовете да бъдат избрани; свада пред ареста заради група от трима помагачи, които, полуживи от глад, след седмици криене в неизползван склад направили опит да се върнат, но били пресрещнати от малка тълпа, която наблюдавала сградата; девет сватби, които беше поискал да бъдат сключени официално, когато един от мировите съдии се разболя (всичко, което Лушъс трябваше да направи, беше да прочете четири изречения от карта, но въпреки това го изненадваше колко му тежи да ги произнесе на висок глас); първото официално събиране на помощните евакуационни отряди, разпределението на отговорностите им в подготовка за първото заминаване и така нататък, и така нататък. Ден с проблеми, втори, трети; Лушъс не можеше да си спомни какво и дали е ял, едва подвиваше крак през деня и въпреки това ето го тук, след полунощ, как се взира в своето прошарено, космато лице в огледалото, взел бръснач в едната ръка и чифт ножици в другата.

Започна с ножиците. Щрак, щрак… буйният поток от коса и брада падаше, белите кичури се събираха на пода в краката му като навеи от пухкав сняг. Когато приключи, затопли канче с вода, натопи парцал, изстиска го и го постави на лицето си, за да омекоти острата брада, която оставаше. Намаза бузите си със сапун, силен и с мирис на химикали, после се залови да работи с бръснача: първо бузите, после дългата извивка на врата и накрая главата. Работеше назад от челото към темето и тила с кратки, премерени движения. Първия път, когато се беше бръснал по този начин, в нощта, преди да положи клетва за Експедиционния, се беше насякъл на двайсет места. Разправяха, че не е нужно да види човек униформата, за да разпознае новобранеца, трябваше само да види главата му. Но с времето и практиката Гриър, като и неговите другари, бяха свикнали и той с удоволствието откри, че ръката му е все така точна. Ако се наложеше, можеше да го направи и в пълен мрак, но на човек му действаше удовлетворяващо да наблюдава един ритуал, който след толкова много години все още притежава силата на кръщението. Малко по малко лицето му се показваше в огледалото, прокара ръка по хладната розовина на новооткритата си плът и кимна с одобрение на образа, който видя.

Избърса се, почисти и подсуши бръснача и прибра приборите си. Много дни бяха изминали, откакто беше спал както трябва и въпреки това ни най-малко не беше уморен. Облече якето и ботушите си, излезе от задния вход и тръгна по улицата. По улицата в почти един сутринта нямаше жива душа, но Гриър чувстваше около себе си някакво молекулно суетене, някакво недоловимо жужене от живот. Мина покрай разрушения Купол, спусна се по склона и през равното поле към стадиона. Докато пристигне, луната беше залязла. Реши да не влиза в сградата, ами да постои в тишината и да поеме със сетивата това петно мрак срещу звездното небе. Почуди се: Дали историята ще запомни това място? Дали хората на бъдещето, които и да са, ще му дадат име, достойно за събитията, разиграли в него, ще го запомнят ли за поколенията? Обнадеждаваща мисъл, малко преждевременна, но си струваше хрумването. Лушъс Гриър положи нечут обет. Ако бъдещето трябваше да се случи, ако последната битка завършеше с победа, той щеше да бъде този, който да запише с думи историята.

Не знаеше кога ще се състои тази битка. Ейми не му каза. Само че наближаваше.

Разбра тогава каква е силата, която го е водела насам. Търсеше знак. Под каква форма щеше да се яви този знак, той не можеше да каже. Можеше да се появи сега или по-късно, можеше изобщо да не се появи. Такова беше бремето на вярата му. Отвори съзнанието си и зачака. Мина известно време. Нощта, звездите, живият свят — всичко мина през него като благословия.

И чу думите:

Лушъс. Приятелю мой. Здравей.

 

 

И в тази нощ на чудни събития Питър, който седеше пред магазина за обувки, се събуди с чувството, че всъщност изобщо не е бил буден — че един сън просто се е прелял в следващия — като врата, която идва след друга врата. Сън, в който седеше с дъщерята на Сара в ръцете си на ръба на снежно поле, всичко е същото — мастиленото небе, зимният студ, късният час — освен факта, че не са сами.

Но не беше сън.

Тя приклекна пред него така, както правеше. Преобразяваното й беше пълно, дори гарвановочерната й грива беше изчезнала. Но когато погледите им се срещнаха и останаха слети, образът се промени в ума му. Той вече не виждаше вирала. Виждаше момиче, а след това жена, а след това и двете ведно. Тя беше Ейми, Момичето от Никъде; тя беше Ейми с Душите, Последната от Дванайсетте; тя беше само себе си. Протегна ръка към него, Ейми обърна дланта си нагоре, Питър й отвърна по същия начин. Силен копнеж проряза сърцето му, когато пръстите им се докоснаха. Беше като целувка.

Колко време бяха останали така, Питър не знаеше. Между тях, в топлия пашкул на анорака му, Кейт спеше дълбоко и непробудно. Времето беше вдигнало котва, Питър и Ейми се понесоха по течението. Скоро детето щеше да се събуди или Сара да дойде, или Холис, и Ейми щеше да си отиде. Щеше да си тръгне в искра от звездна светлина. Питър щеше да върне спящото дете в леглото му и самият той да легне, дори да се опита да поспи, а на сутринта, в сивата зимна зора, щяха да се поразкършат, да натоварят екипировката си и да продължат дългия път на юг. Моментът щеше да е преминал, като всичко, в спомен.

Но все още не беше…