Джъстин Кронин
Дванайсетте (36)

Трийсет и четири

Тя се появи на прага, когато Лушъс приключваше вечерните си молитви. В ръката й се полюляваше звънтяща връзка ключове. Простата й сива туника и спокойното й поведение не показваха по нищо, че е вмъкнал се тайно в затвора човек, но Лушъс забеляза пот по лицето й въпреки вечерния хлад.

— Майоре, радвам се да ви видя.

Сърцето му беше пълно с вихрушка от емоции, които ставаха все по-наситени, съдбата му се разкриваше. Изглежда, цял живот беше очаквал този момент.

— Нещо се случва, нали?

Ейми кимна безизразно.

— Така мисля.

— Молех се да стане така. Молех се за теб.

Ейми кимна.

— Да не се мотаем.

Излязоха от килията и продължиха по тъмния коридор. Сандърс спеше на бюрото си във външната стая, обърнал лице и опрял го на скръстените си ръце. Вторият пазач, Кулидж, хъркаше на пода.

— Ще поспят повечко — обясни Ейми, — а когато се събудят, няма да си спомнят нищо. Ти просто ще си изчезнал.

Лушъс посегна и извади пистолета на Сандърс от кобура му, вдигна очи и видя как Ейми го наблюдава предпазливо.

— Запомни едно — предупреди го тя. — Картър е един от нас.

Лушъс зареди патрон, постави предпазителя и втъкна оръжието в колана си.

— Разбрано.

Навън тръгнаха с премерена бързина към тунела за пешеходци, като внимаваха да вървят в сянката. На портала трима охранители от Вътрешна сигурност лениво стояха около горящ огън в уличен пепелник и грееха ръцете си.

— Добър вечер, господа — поздрави Ейми.

Те се спуснаха на колене, в погледите им и по лицата им се изписа лека изненада. Лушъс и Ейми оставиха телата им на земята.

— Бива си го номерът — рече Лушъс. — Ще трябва да ме научиш някой път.

От другата страна на тунела чакаха два оседлани коня. Лушъс помогна на Ейми да се качи, след това се метна на втория кон и улови юздите в ръце, без да ги пристяга.

— Трябва да ти задам един въпрос — рече той. — Защо аз?

Ейми се замисли за миг.

— Всеки от нас има приближен, Лушъс.

— И Картър ли? Той кого си има?

Погледът в очите й стана неразгадаем, сякаш мислите й я отведоха далеч.

— Той не е като другите. Той носи своя приближен у себе си.

— Жената във водата.

Ейми се усмихна.

— Направил си си домашното, Лушъс.

— Нещата си идват по свой път.

— Така е. Обичал я е повече от живота си, но не е могъл да я спаси. Тя е неговото сърце.

— Ами дремльовците?

— Те са неговият Безброй, последователите му като вирал. Убиват по принуда. Трудно им е. Както мисли той, така мислят и те. Каквото сънува той, това сънуват и те. Те сънуват нея.

Конете риеха с копита земята. Полунощ преваляше, безлунното небе беше единственият свидетел на заминаването им.

— Както аз теб — рече Лушъс. — Както аз теб.

Поеха в мрака.