Джъстин Кронин
Дванайсетте (64)

Шейсет и едно

Два дни изминаха, откакто установиха контакт с бунтовниците. Отначало Нина не искаше да им повярва, както и другите. Разказът им беше прекалено фантастичен, историята твърде сложна. Алиша успя най-накрая да докаже думите им. Извади радиопеленгатора от раницата си и поведе жената нагоре към билото. Посочи към Купола. Гриър наблюдаваше долината отдолу. От тази далечина Алиша се притесняваше дали ще улови сигнал. Какво можеха друго да направят после, за да убедят жената? Но сигнал имаше, силен и ясен, продължително пулсиране. Алиша се почувства облекчена, но и объркана: сигналът се беше усилил. Ейми се умълча за малко, след това рече: Трябва да побързаме сега. Този звук, който чуваме, означава, че останалите от Дванайсетте са вече тук. Извади ножа от колана си и го подаде на Нина. Каза на Алиша и Гриър да махнат оръжието си. Предаваме се на теб, рече Ейми. Другото е твоя задача.

Пристигна камион с двама въоръжени мъже. Алиша и останалите ги посрещнаха с вдигнати ръце. Китките им бяха завързани, на главите им поставиха качулки. Измина известно време, тримата мръзнеха в подскачащата каросерия на камиона. След това чуха как се отваря врата на гараж. Съпроводиха ги от камиона и им казаха да чакат. След няколко минути се приближиха стъпки.

— Махни ги — каза мъжки глас.

Махнаха качулките им и видяха половин дузина мъже и жени, които стояха пред тях с вдигнати оръжия — всички, с изключение на един.

— Юстас?

— Майор Гриър! — Юстас обърна пребитото си лице към Алиша. — И Донадио — поклати глава. — Защо не съм изненадан?

Обърна се към останалите и с жест им нареди да свалят оръжията си.

— Всичко е наред.

— Познаваш ли ги? — попита Нина.

Юстас отново ги погледна и забеляза Ейми.

— А теб май не съм те виждал преди.

— Всъщност — рече Ейми — не е точно така.

 

 

Пристигнали бяха в навечерието на голямата акция на хората на Юстас. Годините на мъчително внедряване сред врага бяха достигнали своята кулминация. Планът беше следният; първо обезглавяването на ръководството, последвано от едновременни атаки по ред главни цели, като управления на човешки ресурси, индустриална инфраструктура, електростанцията, центъра за взривове, комплекса от апартаменти на ръба на търговската част, където живееха повечето червенооки. Из града бяха раздадени оръжия и експлозиви. Силите им бяха малобройни, но вярваха, че щом започнеше атаката, числеността им ще нарасне. Приспаният гигант от седемдесет хиляди обитатели на равнината щеше да се събуди и надигне. Щом това станеше, бунтът щеше да се превърне в невъзможна за спиране лавина. Градът щеше да е техен.

Но нещо се беше объркало. Оперативният в Купола беше разкрит. Знаеха, че са я заловили жива, но не и къде се намира, най-вероятно беше в мазето.

— Опасявам се, че трябва да ви кажа нещо — рече Юстас и обясни за кого става дума.

Сара беше тук. Не им се вярваше чак. Не, новината просто профуча покрай вярата. И дъщеря й също. На Сара. И на Холис. По някакъв изначален начин детето принадлежеше на всички тях. Целта им се разрасна, но също и усложни положението. Трябваше да измъкнат и двете.

Ейми повтори историята, която беше разказала на Нина. Нямаше съмнение, че виралите са някъде в града, нито какво означаваше това. Тук те щяха да започнат да възстановяват легионите си. Юстас изслуша разказа им със скептицизъм, но след това нещо у него прещрака.

— Гилдър иска да ги защити — каза Ейми. — Има ли място в града, което е необичайно укрепено? Трябва да е доста голямо.

Юстас изпрати човек да донесе чертежите на Проекта. Трима души умряха, докато се доберат до тях, обясни Юстас и разгърна хартията на масата.

— Така и не разбрахме за какво е мястото. Много приказки, но нищо, което наистина да звучи логично. Мястото е крепост. Червенооките го строят от години.

Ейми оглеждаше чертежите, очите й бързо пресмятаха.

— Тук ще ги открием.

— Не знам как може да си толкова сигурна.

— Преброй отделенията.

Юстас се приведе над хартията. С показалеца си проследи всеки коридор до крайната му цел. След това вдигна поглед.

 

 

Така тяхната кауза се обедини с друга. Сградата, известна като Проекта, вече беше взета под внимание. Планът й ги улесняваше: както пещерата в Ню Мексико, тесните пространства в Проекта можеха да увеличат силата на взрива от една бомба, взривена в сърцето на сградата. Но биха ли могли да влязат вътре? Надали — дори да успееха, щеше да е като да се разхождат в леговището на лъва. Загубите им щяха да са значителни и се налагаше прекалено много хора да бъдат пренасочени към тази от други задачи.

— Тогава няма ние да влизаме при тях — заяви Ейми. — Ще ги накараме да излязат при нас.

— Какво имаш предвид?

Ейми помисли.

— Разкажи ми що за човек е Гилдър.

Юстас сви рамене. Присъствието им не го беше засенчило по време на обсъжданията на плановете им. Хубаво беше, каза им, да е отново сред хора от Експедиционния.

— Чудовище. Жесток, обсебен, маниакален до крайност. Напълно вманиачен е по Серджо.

— Какво ще направи, ако го залови?

— Ще изживее най-щастливия миг в живота си. Но Серджо не съществува. Това е само едно име.

— Но ако съществуваше?

Юстас потри с ръка брадата си.

— Човекът обича представленията. Вероятно ще устрои публична екзекуция, ще направи голям театър.

— Публично. Означава да присъстват всички.

— Предполагам — изражението на Юстас се промени. — Разбирам.

— Къде ще го направи?

— Стадионът е единственото достатъчно голямо място. Може да побере с лекота седемдесет хиляди. Което би…

— … оставило останалата част от Отечеството без защита. Ресурсите ще са сведени до минимум, главните цели открити.

Юстас кимна.

— И ако е наистина заинтересуван да направи демонстрация на сила…

— Именно.

Около масата се спогледаха смаяно.

— Някой ще благоволи ли да ме просветли — намеси се Нина.

Ейми се приведе напред.

— Ето какво ще направим.

 

 

Трябва им още двайсет и четири часа за подготовка. Нина се върна в града, за да се свърже с водачите на различни клетки и да им даде нови инструкции. Скривалището на бунтовниците щеше да бъде жертвано. Покриха го с експлозиви, свързани с жици — бурета с амониев нитрат и дизелово гориво, комплектувани със сулфатни детонатори. С малко късмет щеше да остане само дупка с пепел и Гилдър да приеме, че всички вътре са загинали, масово самоубийство, последният пламък на бунта.

Подготвиха колите за заминаване. Алиша щеше да закара Ейми до тръбата, после да се срещне с останалите хора на Юстас и да продължи до тяхното резервно укритие. Сега всички очакваха да видят какво ще е времето — трябваше им сняг, който да прикрие следите от камионите им. Можеше да завали и утре, можеше и след седмица, можеше никога да не завали. Час след залез на третия ден започна да пада измъчен прах от снежна вихрушка. Спря, отново започна, бавно набираше сила, сякаш времето се беше прокашляло, преди да проговори. Действайте.

Потеглиха. Конвой от девет камиона с четирийсет и седем мъже и жени. Алиша се отдели и насочи колата си на север. Снегът падаше на гъста, въртяща се маса пред фаровете на колата. До нея Ейми, облечена в рокля на прислужница, седеше смълчана. Алиша я беше предупредила с какво ще се сблъска, нямаше никаква причина да продължат да го обсъждат, особено сега.

Трийсет минути по-късно пристигнаха при тръбата. Разумът й казваше, че не е разумно, но Алиша не можа да се сдържи:

— Знаеш на какво ще те подложат.

Ейми кимна. Помълча, после продължи:

— За всичко си има причина. Промисъл. Вярваш ли в това?

— Не знам.

Ейми издърпа ръката на Алиша от волана и я взе в своята, преплете пръстите им.

— Ние сме сестри, да знаеш. Кръвни сестри. Знам какво се случва с теб, Лиш.

Думите на Ейми сякаш събориха нещо в нея. Но, разбира се, че Ейми щеше да знае. Как би могла да не знае?

— Можеш ли да го владееш?

Алиша преглътна трудно. През изминалите два дни желанието се беше засилило. Протягаше тъмната си ръка към нея, овладяваше я. Умът й беше замъглен от него. Скоро щеше да надделее над волята й.

— Става… по-силно.

— Когато дойде моментът…

— Няма да го позволя.

Около тях падаше сняг. Алиша разбра, че ако не тръгне скоро, може да се окаже заседнала. Трябваше да каже още едно последно нещо. Необходим й беше целият кураж, за да го изрече с думи.

— Грижи се за Питър. Не позволявай да разбере какво ми се е случило. Обещай ми.

— Лиш…

— Можеш да му кажеш всичко друго. Измисли някаква история. Не ме е грижа. Но ми обещай.

Обгърна ги дълбока, спокойна тишина. Твърде дълго Алиша беше носила сама това знание, сега беше споделено. Мъчеше се да разбере какво чувства. Загуба, облекчение, чувството, че прекосява граница към мрачна страна. Тя се отказваше от него.

— Някак от самото начало знаех, че това ще се случи. Дори преди да те срещна. Винаги имаше някоя друга.

Ейми не отговори. Мълчанието й каза на Алиша всичко, което й трябваше да знае.

— Върви — рече Алиша.

Ейми продължаваше да мълчи. По лицето й се четеше несигурност.

— Има нещо, което не съм ти казала, Лиш.

 

 

Сив ден след сив ден. Разпрострялата се над цялата вътрешност на континента империя на времето. Дали ще вали? Дали слънцето ще се покаже отново? Дали вятърът ще блъска в гърбовете им, или в премръзналите им лица? Вървяха и пак вървяха, превити напред под тежестта на раниците си. Нямаше знаци, нито ориентири. Пътищата и градовете бяха изчезнали като потънали кораби под вълните на снежната прерия. Тифти призна, че не знае къде точно се намират. Централна Айова, северно от Де Мойнс, но нищо по-точно… Не се извини, положението беше каквото беше. Защо не реши да тръгнеш да го търсиш през лятото? — рече си той.

Храната им привършваше. Намалиха дажбите си наполовина, но половината от нищо си беше пак нищо. Докато се гушеха в разрушена ферма, Лор раздаде пестеливо тънките резенчета с острието на ножа си. Питър постави своето под езика си, за да трае по-дълго, втвърдената тлъстина се разтваряше бавно от топлината на устата му.

Продължиха пътя си.

Късно следобед на двайсет и осмия ден пред тях от безцветното небе бавно се материализира висока табела, люлееща се на вятъра. Тръгнаха към нея, появи се група от сгради. Кой град беше това? Нямаше значение. Нуждата от подслон заличаваше всяка друга грижа. Преминаха през външния търговски кръг с неговите супермаркети и магазини, чиито плоски покриви отдавна се бяха срутили под тежестта на снега, и навлязоха в стария град. Обичайните останки и отломки, в центъра се натъкнаха на два квартала от тухлени сгради, които им се сториха здрави.

— Не мислете, че ще намерим нещо за ядене тук — рече Майкъл.

Стояха пред витрината на магазин с разбити прозорци. Избелял надпис на стъклото гласеше: КАФЕНЕТО НА ФАНСИ.

— Май от доста време не работят — рече Холис.

Отвориха вратата и влязоха. Тясно помещение със сепарета от напукан винил срещу барплот със столове. Като се изключи прахта, която покриваше всичко, кафенето беше удивително запазено. От време на време попадаха на подобно място, музей на миналото, където ходът на десетилетията не беше успял да сложи своя отпечатък и то беше по-зловещо от руините.

Майкъл вдигна менюто от купчина на плота и го отвори.

— Какво е кюфте? Схващам, че става дума за месо, но какво?

— Иисусе, Майкъл — Лор трепереше, устните й бяха посинели. — Не го прави по-лошо.

Холис и Питър проучиха отзад. Задната врата и прозорците бяха заковани с шперплат, на пода лежаха чук и пирони.

— Без храна няма да стигнем много далеч — заяви Холис мрачно.

— Излишно е да ми го напомняш.

Върнаха се в предната част на кафенето, където другите се бяха увили в одеяла на пода. Смрачаваше се. В помещението беше леденостудено, но поне бяха на завет.

— Ще огледам — каза Питър. — Може би ще успея да разбера къде сме.

Тръгна с мъка през улицата, след това надолу по квартала, надзърташе през витрините. Натисна няколко врати, всички бяха заключени. Добре, щяха да се върнат на другата сутрин, да отворят няколко и да видят какво има.

В края на втория квартал пробва дръжка, без да поглежда — направи го машинално — и остана изненадан, когато вратата се отвори. Влезе вътре, върна пистолета си в кобура, извади кибрит от кутията от предния джоб на якето си и запали клечката, увил пламъка с шепа, да не го угаси вятърът, който идваше от отворената врата.

Мамка му.

Питър можеше да разпознае скрития склад за провизии, когато попаднеше на такъв. Торби от зебло бяха натрупани до стената на иначе голата стая. Коленичи и отвори най-близката торба с един замах на ножа си: сушен боб. В друг откри картофи, в третия ябълки. Запали нова клечка и я вдигна към етажа, навсякъде в прахта имаше отпечатъци. Кой ги беше оставил? Какво означаваше това?

Положението предвещаваше неприятност, но поне нямаше да умрат от глад. По-добре да мисли какво да прави на пълен стомах. Захапа една ябълка. Беше безвкусна, корава като парче лед. Светкавично я изяде, натъпка други в джобовете си, огледа стаята за нещо, с което да занесе храна на другите. В ъгъла откри кофа, пълна с медна жица. Изсипа жицата на пода, напълни кофата с ябълки и картофи и се върна на улицата.

Веднага разбра, че има нещо странно. Нощта изглеждаше по-ярка. Луната? Но луна нямаше. Тревожни тръпки пробягаха по кожата му, тогава чу шума. Извърна лице от вятъра и се вслуша. Далечно боботене. Звукът се приближаваше, с всяка секунда ставаше по-силен.

Двигатели.

Хвърли кофата и хукна през квартала към кафенето. Редица от коли боботеха към него. Чу гласове да викат, последваха гърмежи. Около него се разхвърча сняг.

Беше мишена.

Втурна се през вратата на кафенето, когато редица от оръжия откриха огън и разбиха прозорците. Залегни! — изкрещя той. — Залегни! Но всички вече бяха залегнали. Приклекна зад бара и се стовари върху Лор, която държеше ръце над главата си. Светлината от фаровете на колите изпълваше стаята. Летяха парчета от предмети, трошаха се, куршум след куршум се сипеха в стаичката.

— Майкъл! Къде си?

Гласът му дойде изпод една от пейките:

— Какви са тези? Какво искат?

Въпросът беше риторичен: които и да бяха, искаха да ги убият.

— Тифти? Холис?

— С мен са! — обади се пак Майкъл. — Тифти е ранен, но е добре!

— При мен е Лор!

Пауза в стрелбата, след това отново започнаха.

— Някои вижда ли нещо?

— Три коли точно отпред — извика Холис. — На улицата има още!

— Може би трябва да се предадем! — извика Майкъл.

— Тези не ми приличат на хора, на които можеш да се предадеш!

Стаята беше разбита. Питър имаше само пистолет, оставил беше пушката си до вратата. Изобщо нямаше как да стигнат до задната част на кафенето, но така или иначе вратата и прозорците бяха заковани. Кафенето беше смъртоносна клопка.

— Какво искаш да направим? — извика Холис.

— Тифти може ли да върви сам?

— Добре съм!

Прилепил се към пода, Питър извърна лице към Лор.

— С какво разполагаш?

Тя ми показа ножа си.

— Само това.

Викна към останалите от другата страна на плота.

— Тръгваме на три! Някой да ни хвърли пушка!

Дойде откъм Майкъл, падна отгоре им. Лор я взе и преметна ремъка. Оръжията на улицата отново бяха замлъкнали. Отвън никой не бързаше за никъде.

— Да си проправим път със стрелба, за да се измъкнем оттук не е кой знае какъв план — обади се Лор.

— С удоволствие бих чул друг.

Питър се надигаше на колене, когато Лор го спря с ръка.

— Слушай — прошепна тя.

Той чу стъпки, под които снегът хрущеше, последва трошене на стъкло под обувки. Вдигна пръст към устните си. Колко бяха? Двама? Заложник, изведнъж си помисли той. Това беше единствената им възможност. Нямаше как да го съобщи на другите, трябваше да се справи сам. Посочи към Лор, направи жест към другия край на плота, далеч от вратата.

— Вдигни шум — беззвучно рекоха устните му.

Лор се плъзна по пода. Питър прибра пистолета си в кобура и приклекна. Когато Лор зае позиция, погледна към него и му даде да разбере, че е готова, кимна.

— Помощ — простена тя.

Питър скочи на бара. Когато най-близкият мъж се обърна, Питър измъкна пистолета и стреля в осветената откъм гърба фигура и се хвърли върху втория. Двамата паднаха на пода. Пистолетът на Питър изтрака надалеч. Последва луда борба, преплетени ръце и крака, противникът беше по-тежък от него, но Питър остана изненадан. Към хълбока на мъжа беше прикрепено полуавтоматично оръжие. Увил врата на противника си с ръка, Питър го придърпа към себе си, извади оръжието от кобура му и заби дулото в извивката на челюстта под разлялата се сребриста коса.

— Кажи им да спрат огъня!

Там, където лежеше на пода, Питър се оказа срещу Майкъл, скрит под една от масите. Очите му станаха огромни.

— Питър…

— Говоря сериозно — рече Питър на мъжа и притисна дулото по-силно. — Изкрещи го така, че всички да го чуят.

Мъжът беше отпуснал ръце. Питър почувства, че трепери, но не от болка. Мъжът се разсмя.

— Спрете! — рече нов глас. Глас на жена. — Всички да спрат огъня!

Вторият мъж изобщо не беше мъж. Тя седеше на пода опряла гръб на едно от сепаретата, притиснала дясна ръка към гърдите си, за да пристяга раненото си рамо.

— Рояци, Питър! — Алиша махна окървавената си ръка. Сега вече и тя се смееше. — Лушъс, можеш ли да повярваш, че ме простреля, мамка му?