Джъстин Кронин
Дванайсетте (48)

Четирийсет и пет

— Документи.

Сара напрегна воля да спре треперенето на пръстите си и подаде фалшивия пропуск на пазачката. Сърцето й биеше толкова лудо, че се чудеше как така жената не го чува. Онази грабна пропуска от ръцете на Сара, набързо го огледа, погледът й стрелна лицето на Сара, преди да го погледне за последен път и да го върне безизразно.

— Следващият!

Сара мина през въртящата се врата. Последно действие: веднъж преминала от другата страна, оставаше съвсем сама. Зад нея имаше оградена пътека като в кланица. Върволица от работещи през деня минаваха бавно по нея — градинари, работници в кухнята, механици. От двете страни на оградения коридор стояха още помагачи и държаха за вериги озъбили се кучета, смееха се помежду си, когато някой от обитателите на равнината трепнеше. Чантите и хората биваха претърсвани. Сара издърпа шала около главата си, вървеше, отвърнала поглед. Истинската опасност идваше от вероятността някой, който я познава, да я види — обитател на равнината, помагач, нямаше значение. Чак когато сложеше воала на прислужница, щеше да е в безопасност и анонимност.

Как Юстас успя да я настани в Купола, Сара не знаеше. Ние сме навсякъде, само това й каза. Щом веднъж влезеше, свръзката щеше да я намери. Щяха да се разпознаят по размяната на кодови думи, обикновени реплики със скрито значение. Тя пое нагоре по хълма, опитваше се да е невидима, вървеше, забила поглед в земята, но като си помислеше, дали трябваше да се държи така? Нямаше ли да е по-естествено, ако се поогледа? Дори въздухът на това място й се струваше различен — по-чист, но някак натегнал, пълен с опасност. В периферията на сведения й поглед забеляза многочисленото присъствие на хора от Човешки ресурси, които се движеха по двама-трима. Вероятно подсилваха охраната заради бомбеното нападение с колата, но кой ли знае? Може би винаги е било така.

Куполът беше ограден от бетонни барикади. Тя показа пропуска си в къщата на пазачите и изкачи широкото стълбище, което водеше към входа, масивна двойна врата в бронзова рамка. На прага пое дълбоко въздух. Започва се, помисли си тя.

Крилата на вратата се отвориха и я принудиха да се дръпне настрани. Покрай нея профучаха двама червенооки с вдигнати яки, за да се пазят от студа, в ръцете им се полюляваха кожени куфарчета. Помисли си, че не са я забелязали, когато онзи, който вървеше вляво, спря на горното стъпало и се обърна към нея.

— Гледай къде вървиш.

Стоеше, забила поглед в земята, стараеше се всячески да избегне погледите им. Дори зад тъмните стъкла успяваха да я накарат да трепне вътрешно.

— Простете, сър. Сбърках.

— Гледай ме, когато ти говоря.

Приличаше на клопка.

— Не исках да ви обидя — едва рече тя. — Имам пропуск.

Подаде го.

— Казах да ме погледнеш.

Сара бавно вдигна очи, против всички инстинкти. Червеноокият я наблюдаваше напрегнато за момент иззад непроницаемия екран на очилата си, без да посегне към пропуска. Вниманието на втория, изглежда, беше привлечено от друго. Спрял се беше, за да угоди на спътника си. У тях имаше нещо отчетливо детинско, помисли си Сара. С нежните си лица с безукорна кожа и момчешки гъвкави тела приличаха на рано порасли деца, предрешили се за забавление. За тях всичко беше игра.

— Когато някой от нас ти каже да направиш нещо, му се подчиняваш.

Другият изду бузи нетърпеливо.

— Какво ти става днес, по дяволите? Тя е никоя. Можем ли да тръгваме, ако обичаш?

— Първо да приключа тук — и се обърна отново към Сара. — Ясен ли бях?

Във вените й кръвта изстина като лед. Напрегна всички сили да не отвърне поглед. Какви демонични очи. Какво ехидно подсмихване.

— Да, господине — изпелтечи тя. — Напълно.

— Кажи ми какво правиш?

— Правя ли?

Припламнал присмех като у котка, която премята в лапите си мишка.

— Да, какво правиш. Каква е работата ти?

Сара сви раболепно рамене.

— Чистя, господине — той не отговори и тя добави: — Ще бъда прислужница.

Червеноокият я изгледа отново, докато решаваше дали отговорът й е удовлетворяващ, или не.

— Ами тогава слушай по-умните. Минеш ли през тези врати, най-добре е много да внимаваш. Малко ни трябва.

— Ще внимавам, господине. Благодаря, господине.

— Марш и се залавяй за шибаната си работа.

Изчака двамата да слязат, преди да позволи на тялото си да се отпусне.

Рояци, помисли си тя. В името Божие, стегни се. Каниш се да влезеш в сграда, пълна с подобни създания.

Събра целия си кураж и отвори вратата.

Чувството за простор я помете почти на мига. Усещането й за пространство се преобрази от височината на помещението. За пръв път виждаше подобно място: блестящ мраморен под, редици от балкони, масивни, извити стълбища. Таванът се извисяваше високо горе. Смалената слънчева светлина се спускаше от високи прозорци със завеси на купола и потапяха вътрешността му в полуздрач. Всичко изглеждаше толкова шумно и едновременно тихо, защото най-тихите звуци отекваха, преди да бъдат погълнати от празното пространство. Помагачи стояха на постове както по периферията на помещението, така и на равни интервали по стълбите. Опашка от десетима работници чакаше на приемното бюро в средата на помещението. Зае мястото си зад мъж, преметнал чанта с инструменти през рамо. Желанието да погледне покрай него, за да види какво има по-напред, беше толкова силно, че нищо не можеше да я спре. Редицата пъплеше напред с всеки подпечатан пропуск. Тя беше пета поред, след това трета, втора. Мъжът с чантата с инструменти се дръпна встрани и откри човека, който стоеше зад бюрото.

Вал.

Сърцето на Сара заби лудо от адреналина. Не можеше да помръдне, не можеше да диша. Всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Нина нищо не й беше казала за онова, което червенооките щяха да направят с нея. Няма да е нещо, което си изпитвала преди. Ще ги умоляваш да те убият. Не може да се двоумиш. Какво да направи? Дали да не побегне и да се моли, че ще я застрелят?

— Добре ли се чувствате, госпожице?

Вал я гледаше с очакване, протегнал ръка за пропуска й.

— Какво казахте?

— Добре… ли… се… чувствате?

Обзе я чувството, че са я дръпнали от ръба на пропаст. Тя затърси верния, отговор.

— Малко съм нервна.

И да е бил изненадан Вал от появата й, по лицето му нищо не пролича. Вал беше по-добър актьор от нея. През всичките години, в които Сара го познаваше, никога нищо не бе заподозряла.

— Куполът има способността да замайва, когато човек го вижда за пръв път. Вие сигурно сте новото момиче, Дани. Нали така?

Тя кимна. Дани, това беше името й. Не Сара.

— Покажете плочката си, моля.

Сара повдигна ръкава и показа ръката си. Юстас, с помощта на вътрешен човек в администрацията, беше уредил номерът на Сара да бъде приписан на новата й фалшива самоличност. Вал изигра малко представление как го проверява.

— Изглежда, трябва да се явите пред заместник-директора Уилкс — той махна към друг помагач, който да заеме мястото му. — Елате с мен.

Името беше непознато на Сара. Но заместник-директорът трябва да е член на висшия персонал. Вал я съпроводи по кратък коридор до асансьор с отразяващи светлината метални врати. Стояха мълчаливо в очакване на асансьора и двамата, отвърнали погледи.

— Моля, влезте.

Вал влезе след нея и натисна бутона за шестия етаж. Кабинката потегли нагоре. Той все още не я поглеждаше. Тя се чудеше дали ще й каже нещо. След като минаха и четвъртия етаж, той отново посегна към таблото с бутони и натисна някакъв ключ. Кабинката внезапно спря.

— Имаме само секунда — рече Вал. — Ти си прикачена към жената, Лайла. Това е по-добро от всичко, на което бихме могли да се надяваме.

— Коя е Лайла?

— Онази, която контролира виралите. Главната цел. Охраняват я зорко и почти никога не излиза от стаите си.

Умът на Сара запрепуска, за да запомни всяка дума.

— Какво трябва да правя?

— Засега само я наблюдавай. Опитай се да спечелиш доверието й. Двамата с теб повече няма да имаме никакви контакти. Всички съобщения ще ги пращаш по прислужницата, която ще ти носи храната. Ако лъжицата на подноса ти е обърната, тогава под чинията има бележка. Върни съобщението по същия начин, но го прави само в краен случай. Разбра ли?

Сара кимна.

— Винаги съм те харесвал, Сара. Ще ми се да мисля, че съм направил всичко по силите си, за да те защитя. Но сега това е без значение. Ако червенооките разберат коя си, няма да мога да ти помогна — той пъхна ръка под колана си и измъкна малко квадратно листче от прегънато фолио и го притисна към ръката й. — Винаги го носи в себе си. Вътре има попивателна хартия. Пропита е от същото вещество, което Нина използва, за да те упои, но в много по-голяма концентрация. Сложи го под езика си. Няма да са необходими повече от две секунди. Повярвай ми, това е по-добре, отколкото да те отведат в мазето.

Сара пъхна пликчето в джоба на панталоните си. Смъртта вече беше с нея. Надяваше се, че ще има смелост, когато удари часът.

Ръката на Вал беше на бутона.

— Готова ли си?

Кабинката се разтресе и отново тръгна нагоре, после забави хода си и стигнаха до етажа. Вал, който влезе в ролята си, постави ръка на нейната и я улови над лакътя. Вратите се отвориха и се показа помагач, набит и с потъмнели зъби, който ги зяпаше с ръце на ханша.

— Какво, по дяволите, му става на този асансьор? — и като видя Сара, попита: — Тя какво прави тук?

— Новата прислужница. Водя я при Уилкс.

Помагачът я огледа от главата до петите. Веждите му се разшаваха многозначително.

— Жалко. Бива си я.

Вал я поведе през коридор, по който се редяха тежки дървени врати. На всяка от тях на нивото на очите имаше месингова табелка с име и титла, някои от които Сара си припомни от позивите, разпространявани в равнината; „Ейдън Хопъл, министър на пропагандата“, „Клей Андерсън, министър на публичните дела“, „Дарил Чий, министър по възстановяване на материалните ресурси“, „Викрам Съреш, министър на здравеопазването“. Стигнаха до последната врата: „Фредерик Уилкс, началник на щаба и заместник-директор на Отечеството“.

— Ела.

Обитателят на кабинета седеше надвесен над купчина документи върху бюрото и пишеше с писалка. Приглушена зимна светлина се процеждаше през закритите със завеси прозорци зад него. Измина известно време, преди той да погледне към тях.

— Дани, нали?

Сара кимна.

Червеноокият премести погледа си към Вал.

— Изчакайте отвън, моля.

Вратата се затвори с щракане. Уилкс се залюля назад в стола си. От него се излъчваше притеснение. Измъкна лист хартия от купчината и го прегледа.

— Мандрите. Там сте работили, нали?

— Да, господин заместник-директор.

— И нямате близки родственици.

— Не, господин заместник-директор.

Уилкс насочи вниманието си към страницата върху бюрото си.

— Ами по всичко личи, че това е щастливият ви ден. Вие ще бъдете придружителка на Лайла. Името говори ли ви нещо?

Сара едва поклати глава.

— Вероятно сте чували някакви слухове? Не храним илюзии, че охраната е винаги такава, каквато трябва да бъде. Можете да ми кажете, ако е имало такива.

Напрегнала всички сили, тя се насили да го гледа в очите.

— Нищо не съм чула.

Уилкс помълча, преди да продължи.

— Добре. Достатъчно е да се каже, че като Лайла втора няма. Работата е доста проста. В основни линии ще правите каквото тя поиска. Ще разберете, че може да е, как да се изразя? Непредсказуема. Ще ви отправя молби, които могат да ви се сторят доста ясни. Мислите ли, че можете да се справите?

Тя кимна отривисто.

— Да, господине.

— Единственото, за което трябва задължително да имате грижата, е тя да се храни. Това изисква определено убеждаване. Може да е изключително упорита.

— Можете да разчитате на мен, господин заместник-директор.

Той отново се облегна назад в стола си и скръсти ръце в скута.

— Животът в Купола ще ви се стори много по-удобен, отколкото в равнината. Три истински хранения на ден. Гореща вода за банята. От вас ще се изисква много малко, освен задълженията, които ви описах. Ако си вършите добре работата, няма причина да не работите при тези условия много години занапред. Един последен въпрос. Как се отнасяте към децата?

— Децата ли, господине?

— Да. Харесвате ли ги? Разбирате ли се с тях? Лично аз ги намирам трудно поносими.

Сара почувства познато жегване.

— Много ги харесвам, господин заместник-директор.

Зачака други наставления от Уилкс, но очевидно нямаше да има такива. Той я оглежда още няколко секунди от другата страна на бюрото си, после вдигна телефона.

— Кажи им, че идваме.

 

 

Почти час по-късно Сара се оказа облечена в роба на прислужница и стоеше на прага на стая, чиято пищна украса беше така претрупана с детайли, че й беше трудно да ги възприеме. Тежки завеси закриваха прозорците, единственият източник на светлина идваше от няколко огромни сребристи лампиона, поставени на различни места из стаята. Постепенно обстановката като че ли дойде на фокус. Огромното количество мебели и вехтории й придаваха вид не на стая, в която някой живее, ами на склад за вещи. Обемист диван, покрит с дебели, украсени с пискюли възглавници, както и чифт столове със същата издута тапицерия, бяха наредени от едната страна към ниска квадратна маса от полирано дърво, отрупана с книги. Още разноцветни възглавници бяха пръснати по пода, покрит от килим със сложен рисунък. По стените имаше маслени платна в тежки позлатени рамки — пейзажи, картини с коне и кучета, както и страшно много портрети на жени с деца в любопитни костюми, образите притежаваха притеснителна полуреалност. Един от тях привлече вниманието на Сара: жена в синя рокля и оранжева шапка, седнала в градина до малко момиченце. Тя се приближи към картината, за да я поразгледа отблизо. Малка табелка под рамката гласеше: „Пиер-Огюст Реноар, На терасата, 1881.“

— Ето ви и вас. Крайно време беше да се появи някой.

Сара се обърна. На вратата на спалнята стоеше жена, скръстила ръце на гърдите си. Малко или повече отговаряше на представата, която Сара си беше изградила от чутото от Вал и Уилкс. Стоеше пред човек със силно присъствие, но доста крехък наглед. Вероятно беше към шейсетте. Дълбоки линии набраздяваха лицето й, пресечени от други бръчки в отделните му части, торбички като хамаци от повяхнала кожа висяха под воднистите й очи. Устните й бяха толкова бледи, че на практика не съществуваха, като устни на призрак. Носеше проблясваща рокля от тънък, блестящ плат, дебела кърпа като тюрбан обвиваше главата й.

— Аблас инглес?^[1]

Сара зяпна слисано, неспособна да отговори на неразбираемия въпрос.

— Говориш… ли… английски?

— Да — рече Сара. — Говоря английски.

Жената леко трепна.

— О. Говориш значи. Трябва да призная, че това ме изненадва. Колко пъти молих агенцията да изпрати жена, която говори поне малко английски! Не искам и да ти казвам — махна вяло с ръка. — Съжалявам, как ти беше името?

Няма значение, че Сара изобщо не го беше съобщавала.

— Дани.

— Дани — повтори жената. — И откъде си по-точно?

Най-умно щеше да е отговори общо.

— Оттук съм.

— Естествено, че си от тук. Имам предвид, откъде си родом. Племето ти. Народът ти. Родът ти — ново развълнувано потреперване на ръцете й. — Разбираш ме. Семейството ти.

С всяка нова реплика Сара чувстваше как затъва все по-дълбоко в подвижните пясъци на странния свят на тази жена. Макар че имаше нещо у нея, което беше почти трогателно. Изглеждаше доста безпомощно, чуруликаща птичка в клетка.

— Всъщност съм от Калифорния.

— А. Вече стигаме донякъде — мълчание, след това в погледа й се появи проблясък. — О, разбирам. Работиш, за да изкараш пари за училище. Защо не каза?

— Госпожо?

— Моля — изчурулика тя, — наричай ме Лайла. И не бъди толкова скромна. Онова, което правиш, е достойно за възхищение. Показва невероятен характер. Разбира се, това не означава, че ще ти плащам повече, отколкото на другите момичета. Разбрах се с агенцията. Четиринайсет за час — или приемаш, или отказваш.

Четиринайсет какво, почуди се Сара.

— Четиринайсет е добре.

— И, разбира се, социалната осигуровка. Ние ще я плащаме и ще попълваме годишната декларация. Дейвид много държи на тези подробности. Той е човек, когото би определила като „спазващ правилата“. Праволинеен е като бастун. Без здравна осигуровка, опасявам се, но съм сигурна, че училището ти ще те осигури. — Тя засия окуражително. — Е, разбрахме ли се?

Сара кимна, напълно загубила ума и дума.

— Отлично. Трябва да кажа, Дани — рече жената, Лайла, като тръгна плавно през стаята, — че се появи точно навреме. Нито по-рано, нито по-късно. — Извадила беше от роклята си кутия с клечки и палеше голям свещник близо до тоалетката си. — Защо не сложиш това ей там?

Говореше за подноса, който Уилкс й беше дал. На него имаше метална бутилка и чаша. Сара постави подноса на масата, където жената й показа, в съседство на украсения с гравюри и покрит с шалове гардероб. Лайла беше застанала пред огледалото в цял ръст и се въртеше пред него, докато оглеждаше отражението си.

— Какво ще кажеш?

— Моля?

Тя постави ръка на стомаха си и го натисна навътре, докато напълни гърдите си с въздух.

— Тази отвратителна диета. Не вярвам да съм била по-прегладняла в живота си. Но, изглежда, наистина върши работа. Ти какво ще кажеш, Дани? Свалила ли съм още два килограма? Кажи честно.

Застанала в профил, жената беше само кожа и кости.

— Мисля, че изглеждате прекрасно — внимателно каза тя. — Не бих отслабвала повече на ваше място.

— Наистина ли? Защото, когато се погледна в това огледало, се питам кой е този дирижабъл? Този цепелин? Боже мили, човечеството. Това си мисля.

Сара си спомни нарежданията на Уилкс.

— Мисля, че трябва да се храните всъщност.

— Така ми казват. Повярвай ми, това вече съм го чувала — тя постави ръце на ханша си, намръщи лице и свали гласа си с октава. — Лайла, кльощава си. Лайла, сложи малко месце на тези кокали. Лайла това, Лайла онова. Дрън-дрън-дрън. — Изведнъж очите й се разшириха панически. — Боже, колко е часът?

— Мисля, че е… обедно време?

— Боже мой!

Жената започна да се стрелка насам-натам из стаята, грабваше най-различни неща и ги поставяше, както личеше, където й падне.

— Не стой така — нареди тя, грабнала купчина книги, които наблъска в библиотеката.

— Какво искате да направя?

— Просто… Не знам. Нещо. Ето — натовари Сара с възглавници. — Постави ги ей там. На онова там.

— Говорите за дивана ли?

— Естествено, че говоря за дивана!

И просто така лицето на жената се озари от удивителна, щастлива, сияйна светлина. Тя се взираше през рамото на Сара към вратата.

— Слънчице!

Коленичи, когато малко дете, момиче в проста риза, с руси къдрици, които подскачаха, се стрелна покрай Сара и се хвърли в протегнатите ръце на жената.

— Ангелчето ми! Сладкото ми, сладкото ми момиченце!

Детето, което държеше лист оцветена хартия, посочи към тюрбана на жената.

— Взе ли си ваната, мамче?

— Защо, да! Знаеш колко много мама обича да взима вана. Какво умно момиченце си ми ти! Сега ми кажи как минаха уроците? Джени почете ли ти?

— Четохме Зайчето Питър.

— Прекрасно! — засия жената. — Нали беше забавно? Хареса ли ти? Сигурна съм, че съм ти казвала колко много го обичах, когато бях на твоята възраст — тя погледна към листа. — А тук какво имаме?

Момиченцето го вдигна.

— Рисунка.

— Аз ли съм това? Нас двете ли си нарисувала?

— Това са птици. Това е Марта, а другата е Бил. Те си правят гнездо.

Проблясване на разочарование, но после жената отново се усмихна.

— Ама, разбира се, че са птици. Вижда се. Вижда се, както и нослето на личицето ти.

И така нататък, и така нататък. Сара едва проумяваше случващото се. Обхвана я силно ново чувство, чувство на биологична аларма. Нещо дълбоко, атавистично, увличащо я с теглото и движението си, придружено от съсредоточаване на сетивата й върху покрития с руси коси тил на момиченцето. Тези къдрици. Формата и пропорциите на тялото на момиченцето. Сара го разбра, преди да се досети, факт, който също знаеше, парадоксът, който създаваше у нея нещо като коридор, като образи, които се отразяват безкрайно в две редици срещуположни огледала.

— Колко ужасно от моя страна — казваше жената, Лайла, гласът й беше някак невъзможно отделен от действителността, идваше от друга планета. — Напълно забравих обноските си. Ева, трябва да ти представя някого. Това е новата ни приятелка — тя замълча, търсеше в ума си името.

— Дани — успя да каже Сара.

— Нашата прекрасна нова приятелка Дани. Ева, поздрави я.

Детето се обърна. Времето спря, когато Сара видя лицето й. Неповторима смесица от форми и черти, единствени по рода си в цялата вселена. За Сара нямаше никакво съмнение.

Момиченцето й отправи блестяща усмивка.

— Здравей, Дани.

Сара стоеше пред дъщеря си.

 

 

Но в следващата секунда нещо се промени. Падна сянка, мрачно присъствие се спусна над тях. То върна рязко Сара на земята.

— Лайла.

Сара се извърна. Мъжът стоеше зад нея. Лицето му, обикновено, незабележимо, подобно на хиляди други, от което обаче се излъчваше невидима заплашителна сила, неоспорима като гравитацията. Да го гледа човек означаваше да потъва.

Той изгледа Сара презрително, погледът му я прониза докрай.

— Знаете ли кой съм?

Сара преглътна. Гърлото й се сви до краен предел. За пръв път мислите й се насочиха към свитото пакетче, скрито в гънките на роклята й, нямаше да е за последен.

— Да, господине. Вие сте Директор Гилдър.

Устата му се изви от отвращение.

— Спусни си воала, за Бога. Само като те гледам — и ми прилошава.

С треперещи пръсти тя свали воала. Сега сянката стана буквално сянка, чертите му милостиво се размазаха от тъканта като в мъгла. Гилдър мина покрай нея и отиде до мястото, където Лайла стоеше, приклекнала до дъщерята на Сара. Ако присъствието му означаваше нещо за момиченцето, Сара не го видя, но Лайла беше друга история. Всяка частица от нея се стегна. Притисна детето пред себе си като щит и се изправи.

— Дейвид.

— Спри — очите му се стрелнаха неодобрително към нея. — Изглеждаш окаяно, знаеш ли?

Обърна се към Сара.

— Къде е?

Тя разбра, че говори за подноса. Сара го посочи.

— Донеси го тук.

Ръцете й някак успяха да се справят.

— Разкарай ги — каза Гилдър на Лайла.

— Ева, слънчице, защо с Дани не излезете навън? — погледът й стрелна Сара умолително. — Навън е толкова красив ден. Малко свеж въздух, какво ще кажеш?

— Защо ти не ме изведеш — възрази момиченцето. — Никога не излизаш.

Лайла отговори с толкова мелодичен глас, сякаш пееше.

— Знам, слънчице, но знаеш колко чувствителна е мама към слънцето. А сега мама трябва да вземе лекарството си. Знаеш каква става мама, когато взима лекарството си.

Детето неохотно склони. Изтръгна се от Лайла и се насочи към Сара, която стоеше до вратата.

По силата на разпъващо чудо улови Сара за ръката.

Плът до плът. Ръчичката й беше непоносимо мъничка, с едва доловима сила, и предизвика толкова спомени. Всички сетива на Сара се насочиха към изключителното усещане от мъничката ръка на момиченцето в нейната. За пръв път телата им се докосваха от времето, когато беше носила детето в себе си, но сега беше различно. Сара беше вътре.

— Тичайте, двечките — дрезгаво ги подкани Лайла. Махна им, изпълнена с крайно отчаяние, към вратата. — Забавлявайте се.

Без дума да каже, Кейт-Ева поведе Сара вън от стаята. Сара летеше и тежеше цели тонове. Ева, мислеше си тя. Трябва да я наричам Ева. Кратък коридор, след това площадка на стълбището и двойна врата в дъното, която се отваряше към малък, ограден двор с люлки. Небето ги гледаше с тържествена, снежна светлина.

— Хайде — рече детето и я пусна.

Покатери се на люлката. Сара застана зад нея.

— Блъсни ме.

Сара издърпа веригите, изведнъж станала нервна. Колко сигурна беше? Това безценно и обичано същество. Това свещено, чудно човече. Със сигурност метър дължина беше достатъчна. Тя отпусна веригите и момиченцето полетя, размахало настървено крака.

— По-високо — нареди тя.

— Сигурна ли си?

— По-високо, по-високо!

Всяко усещане я пробождаше. Всяко беше безболезнено гравирано в сърцето й. Сара улови дъщеря си за гърба и я блъсна. Тя се издигна нагоре и надалеч в декемврийския въздух. Когато се издигаше, косата, й летеше назад и насищаше въздуха със сладкото ухание на телцето й. Момиченцето се люлееше мълчаливо. Щастието й беше в самото усещане. Момиченце, което се люлее в зимен ден.

Скъпа моя Кейт, мислеше си Сара. Бебчето ми, единствена моя. Блъскаше отново и отново люлката, момиченцето летеше и винаги се връщаше в ръцете й. Знаех, знаех, винаги съм знаела. Ти си искрицата на живота ми, която разпалвах хиляди пъти в самотните нощи. Никога не бих могла да я оставя да угасне.