Джъстин Кронин
Дванайсетте (54)

Петдесет и едно

Всяка нощ, докато Ейми и Гриър пътуваха на север, тя сънуваше Улгаст. Понякога бяха на въртележката. Понякога бяха в колата; малките градчета и зеленият пролетен извънградски пейзаж фучаха покрай тях, в далечината се издигаха планини, върховете им светеха от леда. Тази вечер бяха в Орегон, в лагера. В голямата стая на жилището седяха един срещу друг на пода, свили крака по индиански, а помежду им лежеше дъската на монополи с квадратчета в избелели цветове и пари на подредени купчинки, шапчицата на Ейми и малкият автомобил на Улгаст. Улгаст хвърляше заровете от чаша и движеше пуловете си към двореца „Сейнт Чарлз“, мястото на един от шестте (шест!) хотела на Ейми. Печката беше затоплила стаята, а през прозорците валеше сух сняг, падаше в кадифения мрак и големия зимен студ.

— Майчице! — простена той.

Неохотно подаде банкнотите. Отчаянието му беше фалшиво, искаше да загуби. Каза й, че е била късметлийка, каза й го със свои думи. Късметлийка си, Ейми.

Техните зарове се въртяха, въртяха. Още пари смениха притежателите си. „Парк Палъс“, „Илинойс авеню“, „Марвин гардънс“, мястото с върховно име „Б. & О.“. Купчината от пари на Ейми растеше, докато тази на Улгаст се сви до нула. Тя купи железниците, съоръженията, построи си къщи, хотели навсякъде, обръч от нейни имоти, които й позволяваха да се издигне повече, да покрие дъската. Разбирането на тази ускорена математика беше ключът към играта.

— Мисля, че ми трябва заем — призна Улгаст.

— Обърни се към банката — тя се усмихваше победоносно. Веднъж щом вземеше парите, краят щеше да настъпи бързо; Улгаст щеше да тръшне ръце в отказ да играе повече. Тогава щяха да заемат обичайните си места на дивана, придърпали одеяло до гърдите си и поред да си четат един на друг. Тази вечер книгата беше „Машината на времето“ от Хърбърт Уелс.

Той хвърли заровете на дъската. Три и четири. Премести колата си напред и спря на „Луксозна такса“ с нейния малък диамантен пръстен.

— Стига — изви очи и плати той. — Така се радвам да съм тук с теб — погледна покрай нея към прозореца. — Ама то наистина вали сняг отвън. Откога вали?

— Отдавна май.

— Винаги съм обичал да вали сняг. Напомня ми детството. Когато вали, имаш чувството, че е Коледа.

Дървото в печката изпращя. Снегът падаше над цялата гъста гора. Сутринта щеше да дойде с нежната си бяла светлина и тишина, въпреки че на мястото, където бяха, сутринта нямаше да дойде.

— Всяка година родителите ми ме водеха на Коледна песен. Където и да живеехме, намираха театър и ме водеха. Джейкъб Марли винаги ми изкарваше ангелите от страх. Той носеше веригите, които сам си беше изковал приживе. Толкова е тъжно. Но и красиво. Колко много истории има като тази — той се замисли за момент… — Понякога ми се ще да мога да остана тук завинаги с теб. Глупаво от моя страна, знам. Нищо не трае вечно.

— Някои неща траят.

— Кои?

— Онези, които искаме да си спомняме. Любовта, която сме усещали към хората.

— Начинът, по който те обичам — рече Улгаст.

Ейми кимна.

— Защото те обичам, нали знаеш — рече той. — Казвал ли съм ти го?

— Не е било необходимо. Винаги съм го знаела. Знаех го от самото начало.

— Не, трябвало е да ти го кажа — тонът му беше изпълнен със съжаление. — По-добре е, когато се казва.

Обви ги мълчание, дълбоко като гората, дълбоко като снега, който падаше върху тях.

— Нещо е различно у теб, Ейми — той изучаваше лицето й. — Нещо се е променило.

— Наистина е така.

От краищата нахлуваше предпазливо мрак. Винаги така ставаше, като че прожектори угасват на сцена и накрая остават само двамата.

— Ами каквото ще да е — рече той и се засмя. — Харесва ми. — След момент добави: — Каза ли на Картър колко съжалявам?

— Той знае.

Улгаст гледаше покрай нея.

— Никога няма да си простя за това. Разбрах го само като го погледнах. Той обичаше онази жена с цялото си сърце — сведе поглед към дъската на монополи. — Май играта ни приключи. Не знам как го правиш. Следващия път ще те бия.

— Искаш ли да почетеш?

Настаниха се на дивана под вълненото одеяло. На масата стояха чаши с какао, появили се бяха като всичко останало, по свое собствено усмотрение. Улгаст вдигна книгата и запрелиства страниците, докато не откри точната.

— Машината на времето, глава седма — прокашля се и обърна лице към нея. — Смелото ми момиче. Моята смела Ейми. Наистина те обичам.

— И аз те обичам — рече Ейми и се сгуши до него.

И така те прекараха безкрайни часове и само мигване на окото, докато мракът, покривка, която само решаваше за себе си, не се спусна над тях.