Джъстин Кронин
Дванайсетте (35)

Трийсет и три

През следващите три дни Питър рядко виждаше Майкъл. Наближаваше денят на заминаването, всички екипи в рафинерията даваха двойни смени. Като нямаше пари, които да харчи на карти, Питър прекарваше времето си в спане, в неуморни разходки из комплекса и навъртане из столовата. Карловиц му допадна, но Старк беше друга работа. Пристигането на Питър беше събудило цялото огорчение, което Гриър предвиди. Мъжът едва му говореше. Добре, помисли си Питър, нека да уври. Не съм се натискал за тази работа.

Най-интересно си прекара с Лор. Гладът й за информация относно Колонията и в частност за Майкъл беше толкова здрав, колкото и всичко у нея. Между смените тя го издирваше в столовата и го завличаше до празна маса, където можеха да си говорят без чужди уши. Каквото ще да му разправя Майкъл, но беше ясно, че под неприличната си външност тя е сериозно обвързана с него. Въпросите й бяха проучващи, сякаш Майкъл е ключалка, която някак не успява да отвори. Какъв е бил в миналото? Умен, да — това беше очевидно за всеки, който го познаваше — но какво друго? Какво Питър може да му каже за Сара? Ами за техните родители, каква беше там историята? За пътуването им от Калифорния, жената знаеше само онова, което и всички: източникът на ток на Колонията беше започнал да дава признаци, че ще излезе завинаги от строя, те бяха тръгнали на изток в търсене на други хора и по чиста случайност се бяха натъкнали на гарнизона в Колорадо. За Ейми и за случилото се в планината Телърайд тя не знаеше абсолютно нищо и Питър остави това така.

Най-учудващият обрат в разговора беше интересът на Лор към Алиша. Очевидно Майкъл доста беше говорил за нея. Под повърхността на въпросите на Лор Питър забеляза скрито течение на съперничество, дори на ревност, и прозря, че много голяма част от разговора се въртеше около тези две неща. Питър дори стигна дотам да уверява Лор, че няма от какво да се притеснява. Майкъл и Алиша бяха като петрола и водата, рече той. Няма никога да срещнеш двама, които да са по-различни. Лор отвърна с уверен смях. Откъде ти хрумна, че се притеснявам? Някаква мадама откачалка от Експедиционния, изчезнала нанякъде? Повярвай ми, каза тя и отхвърли темата, това е последното, за което мисля.

Питър прекара последния ден в съвещания с Карловиц и Старк, като уточняваше подробностите на пътуването. Десет цистерни, пълни с гориво, разпределени на равни интервали между дизела и високооктановите, стояха паркирани на изхода. До сутринта щяха да са още с две повече. Конвоят щеше да пътува с ескорт от шест автомобила на сигурността, хъмвита и джипове с картечници. Разстоянието беше четиристотин и осемдесет километра: северно от Фрийпорт по шосе 36, на запад по магистрала 10 до Сийли, направо към околностите на Сан Антонио, където щяха да заобиколят града по селски пътища, после отново на междущатска 10 за последните осемдесет километра. На равни интервали по маршрута имаше пръснати укрития, но практиката беше да се кара, без да се спира. Пътуваше се със средна скорост трийсет километра в час и щяха да стигнат Кървил малко след полунощ.

Вниманието на Питър беше привлечено от пет основни контролни пункта по маршрута: мост над река Сан Бернар на запад от Сийли, друг в Кълъмбъс, където щяха да прекосят Колорадо, мостът Сан Марко в Лълинг и два моста над река Гуадалупе, първият западно от Сейген, вторият при град Комфърт. Първите три почти не бяха проблем — конвоят щеше да ги премине през деня — но в Сейген щяха да стигнат след залез. Отчетено беше движение на вирали нагоре и надолу по течението на реките, докато ловуват, а звукът на бавно движещи се дизелови машини беше известна примамка. За да е още по-трудно положението, мостът на Сан Маркос беше в толкова окаяно състояние, че се налагаше да го прекосяват цистерна по цистерна. Осветяването на района щеше да осигури известна защита, но конвоят трябваше да се разкъса за почти час.

Събраха се при цистерните в мрака преди зазоряване. Въздухът беше влажен и студен. За почти всички пътуването беше добре познато. Бяха привикнали към него, дори се отнасяха с леко отегчение. Подаваха си чаши с кафе от цикория. Като по-високопоставен сред работниците, Майкъл щеше да пътува в първото хъмви с Питър. Цепс караше първата цистерна, Лор — втората. Питър беше намислил Старк да кара напред, като добронамерен жест, но за облекчение на Питър човекът отклони предложението и вместо това реши да остане в рафинерията с останалия състав на Вътрешна сигурност.

Щом започна да просветлява, вратите се отвориха. Дузина големи дизелови машини живнаха с рев, облаци гъст черен дим от изгорели газове се закълбиха от ауспусите им. Майкъл вървеше от задната част на колоната напред, раздаваше радиостанции и за последен път се съвещаваше с всеки от шофьорите. Зае мястото си на волана на хъмвито и поред се свърза с радиостанцията с всеки от шофьорите.

— Първа цистерна.

— Готова за път.

— Втора цистерна.

— Готова за път.

— Трета цистерна… — и така нататък. Майкъл подаде на Питър радиостанцията и включи на скорост.

— Ще видиш — рече той, — че цялото пътуване е голяма досада. Веднъж проспах по-голямата част от пътя.

Потеглиха със зората.

 

 

Късно сутринта бяха изминали обходния път „Розенбърг“ и завиваха под ъгъл към междущатска 10. Щатските магистрали бяха поредица от дупки, затова цистерните пълзяха, но щом стигнаха до междущатската, скоростта им се увеличи.

По радиостанцията дойде гласът на Цепс:

— Майкъл, тук отзад имам проблем.

Питър се извърна на мястото си. Зад тях конвоят беше спрял. Майкъл спря хъмвито и даде назад. Цепс беше излязъл от кабината на камиона си и седеше при предния амортисьор, вдигнал капака.

— Какъв е проблемът? — извика Майкъл.

Цепс перна двигателя с парцал, като разпръскваше парата.

— Мисля, че е охлаждащата помпа. Може да отнеме известно време, докато я поправя. Два часа, така или иначе.

Имаха две възможности: или да чакат да приключи поправката, или да изоставят цистерната. На всичкото отгоре земята от двете им страни беше непроницаем гъсталак. Най-близката възможност за обръщане беше на почти десет километра назад. Щеше да им се наложи да върнат конвоя чак до Уолис.

— Той може ли да се справи с повредата? — попита Питър.

— Разполагаме с части. Не виждам защо да не може.

Питър даде знак, че е съгласен. Майкъл взе отново радиостанцията.

— Слушайте ме всички, загасете машините.

— Ти сериозно ли? — попита го Лор. — Кажи на Цепс да разкара тая грамада боклук от пътя.

— Да, сериозно. Загасете машините, народе.

Питър постави екипи по сигурността на двата края на конвоя, оръжията им бяха насочени към стената от дървета и храсти. Твърде малко вероятно беше да се случи нещо посред бял ден, но пък подобна неразбория беше идеално прикритие за виралите. Цепс и Лор се заловиха да работят по двигателя. Повечето от шофьорите бяха слезли от кабините. Минутите минаваха, наизвадиха се карти.

Докато Цепс обяви, че повредата по охладителната система е отстранена, вече минаваше три часът. Поправката беше отнела близо четири часа. Кървил се намираше на дванайсет часа път — дори повече, понеже по-голямата част от пътуването щеше да мине в тъмното.

— Не е прекалено късно да се върнем — рече Майкъл. — Можем да използваме изхода на Кълъмбъс на междущатската, за да обърнем. Рампите са в добра форма.

— Ти на какво мнение си?

Стояха до хъмвито, далеч от останалите.

— Да питаш мен, трябва да продължим. Още няколко часа по тъмно, каква е разликата? Няма да се случва за пръв път. Тези стари трошки непрекъснато дават повреди. Чак до Сейген имаме широки пътища — Майкъл сви рамене. — Решението е твое.

Питър се замисли. Имаше риск, но в какво нямаше? А и логиката на Майкъл изглеждаше здрава.

Кимна.

— Продължаваме.

— Ето това е борбен дух. Нащрек, братко.

 

 

Табелите за изхода, надупчени и ръждясали, стояха наклонени като пияни. Старата магистрала с разкривени мантинели ги зовеше напред. Продънените крайпътни ресторанти, бензиностанции и мотели, на някои табелите все още устояваха на вятъра и разгласяваха неразбираеми имена. Макдоналдс. Ексън. Уатабъргер. Холидей Ин Експрес. Питър наблюдаваше как пейзажът минава покрай тях. Движеха се с добра скорост, но това нямаше да е задълго. Смрачаването наближаваше.

Мракът настъпи при Флатония. Намираха се на петдесет километра източно от третия мост, движеха се със стабилни четирийсет километра в час. Радиостанцията, която цял ден беше пращяла със закачки между колите, беше утихнала. Докато приближаваха град Лълинг, в светлината на фаровете на хъмвито се показа табела за изход от града с червен Х. Укритие. Питър погледна към Майкъл, дебнеше всяка промяна по лицето му, но такава нямаше. Продължиха.

Наближаваха моста, когато Майкъл изведнъж се приведе на седалката и напрегнато се взря над волана.

— Какво, по дяволите…?

Питър се подпря на таблото, когато Майкъл внезапно натисна спирачките. Кабината се изпълни със светлина, понеже второто хъмви почти се блъсна в тях отзад, но успя да спре навреме. Колелата се превъртяха няколко пъти и спряха.

Майкъл гледаше втренчено през предното стъкло.

— Привижда ли ми се?

Гласът на Лор изпращя в радиото.

— Какво става? Защо спряхме?

Питър грабна радиостанцията от таблото.

— Охрана три и четири, бързо напред. Първи и втори, стойте на място. Всички останали — не мърдайте от колите!

На пътя имаше фигура. Не беше вирал: човек. Изглежда, беше жена, със сведена глава, носеше нещо като плащ.

— Какво прави тя? — попита Майкъл. — Седи си насред пътя.

— Чакай тук.

Питър излезе от кабината. Жената трябваше да направи някакво движение или да покаже, че е забелязала присъствието им. Двата джипа на охраната, които бяха извикани, стояха, заели позиция до хъмвитата. Питър извади оръжието си и внимателно пристъпи напред.

— Идентифицирайте се.

Жената стоеше на предния край на моста. Железните му извити тъмни подпори се извиваха на фона на небето. Питър вдигна оръжието и се приближи. Тя стискаше нещо в ръката си.

— Ей — рече той, — на вас говоря.

Жената вдигна глава. Фаровете на колите осветиха лицето й. Питър не знаеше какво вижда. Жена? Момиче? Стара вещица? Образът на лицето й сякаш изпърха в съзнанието му, оформяше се и се разпадаше като нещо, което вижда през бързо течаща вода. Обзе го желание да повърне.

— Знаем къде сте — гласът й беше ефирен. — Само въпрос на време е.

Питър изправи оръжието си, прицели се в главата й.

— Отговорете ми.

Очите й светеха с наситено, искрящо синьо. Сякаш затворени в себе си. Питър осъзна, че пред него стои красива жена, може би най-красивата, която е виждал в живота си. Сочни, меки устни. Деликатно вирнат нос. Съразмерно конструирани лицеви кости и блестяща кожа по страните й. Да я гледа човек, означаваше да бъде пометен от почти непоносима чувственост. Устата му изведнъж пресъхна.

— Вие сте уморен — каза му тя.

Безкрайно объркващото твърдение го измъкна от вцепенението му. Какво беше той?

— Казах — повтори жената, — че сте уморен.

— Не знам за какво говорите.

По лицето й се изписа озадаченост, като че я беше разочаровал. Очите на Питър попаднаха на предмета, който държеше в ръка. Метална кутия. Със свободната си ръка тя измъкна дълъг, метален прът отстрани.

Питър разбра какво е.

Той се хвърли към нея, когато пръстът й намери бутона. Проблясък и трясък като от тръшване на огромна врата: стена от връхлитаща топлина го блъсна обратно и го събори по гръб. Мостът, помисли си Питър. Която и да беше, тази жена взриви моста. Питър лежеше по гръб и се взираше в небето. Времето се беше изплъзнало от опорните си точки. Грамаден, обвит в пламъци предмет летеше към него от небесата в ленива дъга.

Горящата пътна траверса се стовари на земята на няколко стъпки от главата му. Когато Питър се претърколи, усети върху себе си нечии ръце и изведнъж отново стоеше на крака. Майкъл го дърпаше към хъмвито.

— Връщайте се! — обвил с една ръка Питър през кръста, Майкъл крещеше в радиостанцията. — Всички веднага се връщайте!

От всички страни към тях блеснаха светлини. Преди Питър напълно да осмисли информацията, от храсталака изникна пикап, огромните му покрити с кал гуми преминаха канала. Зави и спря пред тях, извит встрани. От каросерията му се появиха четири фигури като тъмни привидения и едновременно вдигнаха дълги, цилиндрични предмети към раменете си.

— Мамка му — рече Майкъл.

Проснаха се на земята. От цевите се изстреляха снаряди с бял взрив. Зад тях гърмежите на оръжията бяха заглушени от взрива на колите на Вътрешната сигурност. Горящи отломки хвръкнаха над главите им.

— Цепс — ревна Майкъл в радиостанцията, — измъквай се!

Фигурите в камиона бяха спрели да презаредят. Цистерната на Цепс щеше да е следващата. Питър посегна към оръжието си, но не го намери. Изгубил го беше при първата експлозия. От задната част на конвоя дойде нов мощен взрив. Работниците скачаха от камионите си, тичаха, крещяха. Вече от две страни нападаха конвоя. Бяха уловени между реката и онова, което се приближаваше отзад, вероятно още пикапи с противотанкови гранатомети. Горивото им беше загубено, оставаше им само да бягат. Питър и Майкъл хукнаха към първата цистерна, точно когато Цепс скочи от кабината и метна към Питър пушка. Питър я улови във въздуха, завъртя я и се прицели в пикапа. Започна да стреля, фигурите в пикапа се покриха. Спечели им миг, но само толкова. Майкъл грабна Лор през кръста от нейната кабина и я завъртя към земята. Майкъл крещеше, махаше към задната част на конвоя.

— Слизайте от камионите!

Силуетите отново се показаха. Един точен изстрел към първата цистерна — и всичко щеше да приключи. Три хиляди галона на цистерна, трийсет хиляди галона общо. Целият конвой беше загубен, гърмяха като пръчки динамит в редица. Питър осъзна, че един от силуетите е на загърнатата с плащ жена. Той отново вдигна пушката си и натисна спусъка, но чу изщракването на празния патронник.

Жената вдигна ръце и ги разпери.

 

 

В края на конвоя се бяха появили най-различни коли. Летяха към тях с висока скорост, ревящи двигатели и редици от фарове с натриеви лампи от покривите на купетата. Триосен камион с полуремарке влачеше прикачени към него две големи товарни клетки от излъскан до блясък галванизиран метал. В следващите няколко седмици този любопитен аспект — изглеждаше така, сякаш две огледални кутии се движат по магистралата — щеше да се появява като важна подробност, улика в поредица от улики, но в момента на спускането на камиона и появата му никой не обърна много внимание. Някои от бягащите работници, в умовете им не беше останала никаква логика, не забелязаха, че по-малките коли, които бяха пазили отзад, удобно бяха изчезнали в храсталака, дори си позволиха да се надяват на спасение. Бяха ги нападнали. Нападението, безмилостно и объркващо, беше дошло от нищото. Укрепените и блестящи грамади на контейнерите изглеждаха преносими.

И те бяха такива. Но носеха съвсем различен товар.

Един от тези, които го проумяха, беше Хуан Суитинг. Въпреки своите неприятни обноски и внушаваща страх мъжественост Цепс имаше душа на поет. Сам в леглото си в края на всеки ден, той тайно допираше писалката до хартията и излагаше най-дълбоките си мисли в редове от необичайна чувствителност и словесна музика. Въпреки изпитанията на своя живот той упорито вярваше, че светът е красиво, докоснато от Бога място, което заслужава надеждата на човека, пишеше много за морето, чието другарство ценеше. Никога никому не беше показал стиховете си, те бяха сърцевината на живота му, като тайна любовница. Понякога, докато стържеше нефтена мазнотия от машина или докато издигаше грамада от желязо над себе си на лежанката, Цепс до такава степен беше възпламенен от желанието да напише стихотворение, че едва се сдържаше да не зареже задачата си и да хукне към леглото си, за да отпразнува величието на сътворяването.

Появата на блестящия с огледална повърхност камион с ремарке съвпадна с набъбващото у него подозрение като това на Питър, че положението не е такова, каквото изглежда. Всъщност цялото нападение беше лишено от смисъл. Защо ще им е на човешки същества да нападат други? Нямаха ли общ враг? Защо да се унищожава източник на енергия, който поддържаше самата същина на техния вид? Точно прозря в ума си, че нападателите им не бяха в съюз със своите събратя, и когато първият от блестящите контейнери освободи товара си, подозренията му се превърнаха в убеждение. Но вече беше прекалено късно, от самото начало е било прекалено късно.

Виралите връхлетяха конвоя. Бяха стотици. Миг след нападението им Цепс разбра, че виралите не убиват наред. Някои биваха разкъсани с безжалостна кървава бързина, но други бяха грабвани цели. Грабнатите ритаха и пищяха, докато виралите ги улавяха през кръста и се отдалечаваха с подскоци.

Далеч по-лоша съдба — да бъдеш отнет. Да бъдеш обсебен.

Взе бързо решението си. Камионът беше спрял на двайсетина метра от последната цистерна в конвоя. Цепс и преди беше виждал как се взривява цистерна. Разрушението беше мигновено и пълно, огромен пламтящ удар, но в предхождащата десета от секундата стана нещо любопитно. В търсене на най-слабата точка в конструкцията разширяващото се гориво изби дъната на цистерната и ги изстреля хоризонтално като коркова тапа от бутилка. Взривяващата се цистерна беше оръжие, преди да се превърне в бомба. Цепс вече беше стигнал до последната. Сребристият камион стоеше паркиран на двайсет метра зад него, напълно в обсега. С грамадните си ръце Цепс разви капака на отвора за източване и отвори клапана. Бензинът рукна по тръбата в блестяща струя. Той застана в нея, дрехите му се намокриха. Напълни шепи и плисна върху косата си. Този възхитителен свят, помисли си той, всичките му сетива бяха наситени с миризмата на гориво, като бутилиран огън. Този болезнено горчиво-сладък, прелестен свят. Може би някой ще открие свитък със стихове, пъхнати под матрака му, и ще прочете скритата истина на сърцето му. Спомни си думите от едно свое любимо стихотворение. На Емили Дикинсън. Като осемгодишно момче той откри книга с поезия в библиотеката на Кървил, в стая, където никой никога не влизаше. Защото никой не я използваше, и заради самотата й на рафта, подобна на неговата, Цепс я пъхна под палтото си и я открадна. Отиде до една улица, седна на уличен пепелник и откри гласа на отдавна изчезналата земя, която, изглежда, уцели най-съкровената част от него. Сега, докато седеше на пътеката на изливащото се гориво, той затвори очи и остави гравираните в паметта му думи да нахлуят в мислите му за последен път:

От Красота се задушавам — ще умра —

о, Красота, бъди по-милостива!

Но ако днес се пада да издъхна —

пак в тебе моят поглед ще се впива.^[1]

Извади от джоба си запалката и я щракна така, че палецът му да остане над кремъчното й колелце.

 

 

На сто метра оттам, в кабината на третата цистерна, Питър се опитваше да включи на скорост. Лостът с отдавна изтрити означения нищо не му говореше. Всеки опит беше съпроводен със стържещ звук.

— Махни се.

Вратата се отвори и вътре се покатери Лор. След нея беше Майкъл. Питър се провря над седалката, за да му позволи да поеме волана.

— Какъв ни е планът? — попита Майкъл.

— Няма такъв.

Майкъл погледна в страничното огледало. Очите му се разшириха.

— Вече имаме.

Включи лоста на първа, завъртя волана на пълен ляв и натисна газта, удари втората цистерна. Вместо да завие, Майкъл натисна отново газта. Чу се стържене на метал и изведнъж бяха свободни, петдесеттонният снаряд на колела се шмугна в храсталака.

Зад тях светът се взриви.

Камионът летеше напред като ракета. Питър беше прилепен назад към облегалката. Задната част на камиона се повдигна, усука, след това някак отново намери теглителната сила. Купето подскачаше жестоко, струваше им се, че ще се разпадне. Майкъл работеше със скоростите, продължаваше да ускорява. По предното стъкло се удряха клони, хвърчаха на сляпо като прилепи. Отново завъртя волана наляво, описа дълга дъга през обраслото поле и с втори тласък се озоваха пак на магистралата, понесли се на изток.

Полетът им не беше останал незабелязан. В страничното огледало Питър видя облак от бледозелено сияние, което се засилваше зад тях.

— С тая работа не можем да ги надбягаме — рече Майкъл. — Единственото ни спасение е укритието.

Питър зареди пушката си.

— Ти какво имаш? — попита той Лор и тя му показа пистолет.

— Това не ни е единственият проблем — рече Майкъл. — Вече сме без съединител.

— Ще рече?

— Намаля ли скоростта, цистерната ще залитне. Ще трябва да скачаме.

Виралите се приближаваха. Питър прецени, че са на по-малко от двеста метра.

— Можеш ли да ни прекараш през изходната рампа?

— Няма как при тази скорост да завия при надлеза. Ъгълът е деветдесет градуса.

— На колко метра е укритието от върха на рампата?

— Няма и сто, право на юг.

Ако скочеха в основата на рампата, нямаше как да стигнат до укритието. Стотина метра бяха по-близо, и то, при условие че се измъкнат без наранявания.

Обозначението на укритието се появи пред фаровете на Майкъл. Лор се покатери на седалката и зае място до вратата, когато Майкъл намали скоростта им до петдесет километра в час, зави надясно и пое към рампата. Отвориха широко врати, кабината се изпълни с фучащ вятър.

— Сега.

Щом стигнаха върха на рампата, Майкъл и Лор скочиха от кабината, Питър ги последва. Приземи се на крака, с присвити колене, за да омекоти удара, претърколи се два пъти по паважа. Въздухът от гърдите му излетя. Спря точно навреме, за да види как задните светлини на цистерната се стоварват върху предпазната мантинела. За един кратък миг изглеждаше, че единайсетте й тона всеки момент ще полетят. Но след това се скри от погледа им, изчезването й беше последвано от още по-мощна експлозия в нощта, мътен облак с бял център лумна като огромен пламък.

От лявата си страна чу гласа на Лор:

— Питър, помогни ми!

Майкъл беше в безсъзнание. Косата му беше изцапана с кръв, ръката му извита така, че им се стори счупена. Първите вирали вече бяха в основата на рампата. Светлината от горящата цистерна им спечели няколко мига и толкова. Питър подхвана Майкъл под рамо. Христе, помисли си той, коленете му се огъваха под тежестта, преди няколко години това щеше да е по-лесно. Флагът, обозначаващ укритието, се издигаше като тъмен силует на фона на звездите.

Затичаха.