Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Одноэтажная Америка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Иля Илф; Евгений Петров

Заглавие: Едноетажна Америка

Преводач: Пелин Велков

Език, от който е преведено: руски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: пътепис

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Донка Стайкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Денков

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695

История

  1. — Добавяне

Девета глава
Купуваме автомобил и заминаваме

На път за „Синг-Синг“, даже и преди това, още на закуската с мистър Адамс, ние започнахме да го придумваме да тръгне с нас в голямото пътуване из Америка. Понеже нямахме никакви аргументи, повтаряхме монотонно едно и също:

— Хайде, елате с нас! Ще бъде много интересно!

Уговаряхме го така, както младеж уговаря една девойка да го обикне. Той няма никакви основания за това, но много му се иска някой да го обикне. И ето го, че хленчи.

Мистър Адамс не отговаряше нищо, смутен като млада девойка, или пък гледаше да прехвърли разговора на друга тема.

Тогава ние засилвахме натиска. Измислихме мъчение, на което подлагахме добрия възрастен джентълмен цяла седмина.

— Имайте предвид, мистър Адамс, че вие ще бъдете причина за нашата гибел. Без вас ние ще пропаднем в тази страна, гъмжаща от гангстери, бензинови станции и яйца с шунка. Пред очите ви ще окелявеем в този Ню Йорк — и ще загинем.

— Но, но, сърове — говореше мистър Адамс. — Но! Не трябва така изведнъж. Непредвидливо ще бъде да се постъпи така. Да, да, да! Вие не разбирате това, мистър Илф и мистър Петров!

Ала ние безмилостно продължавахме тези разговори, чувствувайки, че нашият нов приятел се колебае и че трябва колкото може по-бързо да се кове това дебеличко, затворено в изряден сив костюм желязо, докато то е още горещо.

Мистър Адамс и жена му принадлежаха към онзи сорт любещи се съпрузи, които се разбират от пръв поглед.

В погледа на мисис Адамс можеше да се прочете:

„Знам, много ти се иска да отидеш. Ти просто едва се сдържаш да не се втурнеш на път с първите попаднали ти хора. Такава натура си ти. На теб нищо не ти струва да зарежеш мен и беби. Любопитен си като негърче, макар да си вече на шестдесет и три години. Помисли, колко пъти си прекосявал Америка и с автомобил, и с влак! Ти я познаваш като своето жилище. Но ако искаш още веднъж да я видиш, тръгвай. За теб съм готова на всичко. Само едно не ми е ясно — кой ще кара колата ви? Впрочем правете каквото искате. А за мен е най-добре никак да не мислите.“

„Но, но, Беки! — четеше се в отговор в погледа на мистър Адамс. — Ще бъде невярно и прибързано да мислиш така мрачно за мен. Никъде не искам да вървя. Просто ми се иска да помогна на хората. И после, ще загина без теб. Кой ще ми бръсне главата? Най-добре е да дойдеш с нас. Ти си още по-любопитна от мен. Всички знаят това. Ела! Тъкмо ти ще караш колата.“

„А беби?“ — отговаряше погледът на мисис Адамс.

„Да, да! Беби! Това е ужасно: аз съвсем забравих!“

Когато безмълвният разговор стигаше до това място, мистър Адамс се обръщаше към нас и възклицаваше:

— Но, но, сърове! Невъзможно!

— Но защо да е невъзможно? — проплаквахме ние. — Всичко е възможно. Така хубаво ще бъде. Ще пътуваме, ще спираме да починем, ще отсядаме в хотели.

— Че кой отсяда в хотели! — развика се изведнъж мистър Адамс. — Ще отсядаме в туристхаузите или в кемпите.

— Ето, виждате ли — подхващахме ние, — вие всичко знаете, да заминем. Хайде да заминем! Честна дума, мисис Адамс, елате с нас! Да заминем! Да заминем цялото семейство!

— А беби? — развикаха се и двамата съпрузи.

Ние лекомислено отговорихме:

— Беби можете да дадете в яслите.

— Но, но, сърове! О, но! Вие сте забравили! Тук няма ясли. Не сте в Москва.

Това беше вярно. Не бяхме в Москва. От прозорците на жилището на мистър Адамс се виждаха голите дървета на Сентръл парк, а от Зоологическата градина долитаха пресипналите крясъци на папагалите, които подражаваха на автомобилните свирки.

— Тогава оставете я при познати — продължавахме ние.

Съпрузите се замислиха. Ала в този момент изпорти всичко самата беби, която влезе в стаята по нощничка с пошит на гърдите Мики Маус. Тя дойде да каже лека нощ, преди да си легне. Родителите с ахкане се спуснаха към своята дъщеря. Те я прегръщаха, целуваха и всеки път се обръщаха към нас. Сега в погледите и на двамата можеше да се прочете едно и също: „Как? Да заменим това чудесно момиченце срещу тези двама чужденци? Не, това няма да стане!“

Появяването на беби ни отхвърли почти на изходните позиции. Трябваше да се почва всичко отначало. И ние започнахме нови атаки.

— Какво прекрасно дете! На колко е? Нима само на две години? На вид може да му се дадат дори осем. Необикновено самостоятелно дете! Вие трябва да ѝ предоставите повече свобода! Не ви ли се струва, че постоянната опека задържа развитието на детето?

— Да, да, да, мистъри! — говореше щастливият баща и притискаше до корема си детето. — Това е просто шега от ваша страна.

Когато сложиха детето да спи, от приличие поговорихме пет-шест минути за туй-онуй, а след това отново започнахме да преследваме нашата цел.

Направихме множество предложения за беби, но нито едно от тях не подхождаше. Напълно отчаяни, изведнъж казахме, просто изтърсихме неочаквано:

— А нямате ли някоя почтена дама, която би могла да се грижи за беби през време на вашето отсъствие?

Излезе, че такава дама като че има. Ние вече започнахме да развиваме тази идея, когато мистър Адамс изведнъж се изправи. Стъклата на очилата му заблестяха. Той стана много сериозен.

— Сърове! Нужни ни са два дена, за да решим този въпрос.

Два дена се скитахме из Ню Йорк, като си омръзвахме с въпросите какво ще стане, ако Адамсови откажат да тръгнат с нас. Къде ще намерим тогава идеалното същество? И ние дълго стояхме пред витрините на магазините за пътни вещи. Торби от шотландска тъкан с ципове, раници от брезент, меки кожени куфари, одеяла и термоси — всичко тук ни напомняше за пътуване и мамеше към него.

Точно в определения срок в нашата стая се появи мистър Адамс. Не можехме да го познаем. Той беше бавен и тържествен. Всички копчета на жилетката му бяха закопчани. Така посланикът на една съседна приятелска държава отива при министъра на външните работи и съобщава, че правителството на негово величество се счита намиращо се в състояние на война с държавата, чийто представител е посоченият министър на външните работи.

— Мистър Илф и мистър Петров — рече дребният шишко, като пъхтеше и бършеше от плешивината си студената пот, — ние решихме да приемем вашето предложение.

Искахме да го прегърнем, но той не ни позволи и каза:

— Сърове, това е извънредно сериозен момент. Не бива повече да се губи време. Вие трябва да разберете това, сърове.

Тези два дена мистър Адамс не само бе взел решение, но и подробно бе разработил целия маршрут. От този маршрут на нас ни се виеше свят.

Отначало пресичаме дългия и тесен щат Ню Йорк почти по цялата му дължина и се установяваме в Скенъктъди — града на електрическата промишленост. Следваща голяма спирка — Буфало.

— Може би е много тривиално да се гледа Ниагарският водопад, но, сърове, това трябва да се види.

После по брега на езеро Онтарио и езеро Ери ще отидем в Детройт. Тук ще разгледаме заводите на Форд. След това — в Чикаго. После пътят ни отива в Канзас сити. През Оклахома попадаме в Тексас. От Тексас в Санта Фе, щат Ню Мексико. Тук ще поостанем на индианска територия. Отвъд Албукерк се прехвърляме през Скалистите планини и се озоваваме в Гран каньон. Сетне — Лас Вегас и прочутия бент на река Колорадо — Боулдър дем. И ето ни в Калифорния, след като сме пресекли хребета на Сиера Невада. След това — Сан Франциско, Лос Анжелос, Холивуд, Сан Диего. Обратно, от бреговете на Тихия океан, се връщаме покрай мексиканската граница, през Ел Пасо, Сан Антонио и Юстон. Тук се движим покрай Мексиканския залив. Вече сме в черните щати — Луизиана, Мисисипи, Алабама. Спираме в Ню Орлеан и през северния ъгъл на Флорида, през Талахаси, Савана и Чарлстон се движим към Вашингтон, столицата на Съединените щати.

Сега е лесно да пишем за всичко това, а тогава… Колко викове имаше, спорове, взаимни убеждавания! Искаше ни се навсякъде да отидем, но ни ограничаваше срокът. Цялото автомобилно пътешествие трябваше да заеме два месеца и нито ден повече. Адамсови решително заявиха, че могат да се разделят с беби само за шестдесет дни.

Пречка беше автомобилът. Какъв автомобил да купим?

Макар предварително да знаехме, че ще бъде купен най-евтиният автомобил, какъвто само може да се намери на територията на Съединените щати, ние решихме да посетим автомобилната изложбена зала за хиляда деветстотин тридесет и шеста година. Беше ноември месец на хиляда деветстотин тридесет и пета година и залата току-що бе открита.

В двата етажа на изложбеното помещение беше събрано като във фокус цялото приказно сияние на автомобилна Америка. Нямаше нито оркестри, нито палми, нито бюфети — с една дума, никакви допълнителни украшения. Самите автомобили бяха така красиви, че не се нуждаеха от нищо. Благородният американски технически стил се състои в това, че същественото не е претрупано с нищо странично. Автомобилът е предметът, заради който хората са дошли. И тук съществува само той. Можеш да го пипаш с ръце, можеш да сядаш в него, да въртиш кормилото, да палиш фаровете, да се ровиш в мотора.

Дългите тела на скъпите „Пакарди“, „Кадилаци“ и „Ролс-Ройси“ стояха на стъклени щандове. На отделни поставки се въртяха специално полирани шасита и мотори. Въртяха се и подскачаха никелирани колелета и показваха еластичността на ресорите и амортизаторите.

Всяка фирма демонстрираше собствен технически трик, някакво усъвършенствуване, направено, за да раздразни окончателно купувача, да го изкара (главно жена му) от състояние на душевно равновесие.

Всички автомобили, които беше изложила фирмата „Крайслер“, бяха в златен цвят. Има такива бръмбари, кафяво-златисти. Около тези автомобили се чуваше пъшкане. Хубавичките слабички американки със сини очи на весталки бяха готови да извършат убийство, но да имат такава кола. Мъжете им побледняваха при мисълта, че тази нощ ще трябва да останат насаме с жените си и няма къде да избягат. Много, много разговори стават в Ню Йорк през нощта след откриване на автомобилната зала! Лошо му се пише на мъжа в деня на откриване на изложбата! Дълго ще обикаля той покрай съпружеското ложе, дето, свито като котенце, лежи любимото същество, и ще мърмори:

— Миси, ами че нашият „Плимут“ е направил само двеста хиляди мили. Та това е идеална кола.

Но съществото няма дори да слуша своя мъж. То ще повтаря едно и също, едно и също:

— Искам златен „Крайслер“.

И в тази нощ честното съпружеско легло ще се превърне за мъжа в набито с гвоздеи ложе на индийски факир.

Ала ниските мощни „Кордове“ с кристални фарове, които се крият в калниците за по-голяма аеродинамичност, те карат да забравиш златните бръмбари. Американките се качват в тези коли и седят там с часове, защото нямат сили да слязат. С напълно разстроени чувства те натискат бутончето и фаровете тържествено изпълзяват от калниците. Отново докосват бутончето и фаровете се скриват в своите гнезда. И отново нищо не се вижда отвън — само гладък блестящ калник.

Но всичко избледнява — и златото, и кристалът — пред изисканите и старомодни на вид форми на грамадните „Ролс-Ройси“. Отначало ти се иска да подминеш тези коли. Отначало дори се чудиш: защо стоят между аеродинамичните модели, скрити фарове и златни цветове тези черни прости коли! Но достатъчно е само да се повзреш, и ти става ясно, че именно това е най-важното. Това е кола за цял живот, кола за свръхбогати бабички, кола за принцове. Тук Миси разбира, че никога няма да постигне пълно щастие, че никога няма да стане принцеса. Защото нейният Френк изкарва в своя офис прекалено малко пари.

Никога няма да мине модата на този автомобил, той няма да остарее, както не остаряват брилянтите и самурите. Ох, там даже беше страшно да седнеш! Чувствуваш се като лорд пазител на печата, който е загубил печата и сега ще бъде уволнен.

Ние поседяхме в „Ролс-Ройса“ и решихме да не го купуваме. Това беше за нас много разкошно. Той едва ли щеше да ни свърши работа при това сурово пътешествие, което ни предстоеше. Между другото той струваше много хиляди долари.

После ние обикаляхме от кола на кола. Седяхме и в син „Бюик“, и в малък и евтин „Шевролет“, изкарвахме при натискане на бутона кордовските фарове от техните скривалища, опипвахме „Плимутите“, „Олдсмобилите“, „Стъдибейкърите“, „Хъдзъните“, „Нешовете“, дори натискахме клаксона на „Кадилака“ с такъв вид, като че ли от това зависеше да купим ли „Кадилак“, или не. Но като изтръгнахме от недрата на чудесната кола мощен степен рев, отидохме настрана. Не! Няма да я купим! Не е за кесията ни!

Посетихме и други автомобилни зали. Те се помещаваха под открито небе на празни градски места и цялото им великолепие разваляше една голяма фирма с надпис „Използувани автомобили“.

Тук също имаше „Стъдибейкъри“, „Олдсмобили“, „Кадилаци“, „Хъдзъни“ и „Плимути“. Но какво е направило времето! С никакъв ремонт не можеше да се скрие тяхната почтена старост.

— Това са коли за много богати хора — каза неочаквано мистър Адамс. — Съветвам ви да купите нов „Форд“. Използуваната кола струва евтино, но вие никога не знаете колко пъти ще се наложи да я поправяте из пътя, колко бензин и масло лапа. Не, не, мистъри, това би било глупаво — да купуваш вехтории.

И макар на всеки от тези базари да имаше под особено балдахинче автомобил, украсен със съблазнителен плакат: „Сензация на деня“ и на нас безумно ни се искаше да се сдобием с тази сензация (тя се продаваше съвсем евтино и изглеждаше просто чудесно), Адамс беше непреклонен и ни възпря от опасната покупка.

Купихме нов „Форд“.

Отначало искахме да купим „Форд“ с радиоапарат. Но ни разказаха една ужасна история. Наскоро станала катастрофа, в планините се разбила една кола. Осакатените хора няколко часа прекарали в нея под звуците на фокстротите, които предавал оцелелият радиоприемник. След това естествено ние се отказахме от радио. Между другото то струваше четиридесет и два долара.

От отопление също се отказахме. За какво ще ни е отопление, щом все пак един прозорец трябва да държим отворен, иначе ще се запоти предното стъкло. При това отоплението струваше скъпо — дванадесет долара.

Пепелница струваше евтино, но да я купим, вече нямахме време.

С една дума, купихме най-обикновен „Форд“ — без радио, без отопление, без пепелница и без заден багажник, но затова пък с електрическа запалка.

Продаде ни го един „дийлър“ (търговец на автомобили) в долната част на града, някъде на Второ авеню и 1-ва улица, не най-аристократичният район на града. Нашият нов автомобил или както казват в Америка, „кар“, стоеше в една празна барака. В бараката беше здрачно и възмръсно. И дийлърът приличаше на гангстер и дори не изразяваше особено желание да ни продаде колата. Ако ще я купим — да я купим, ако не — няма нужда. При все това ние веднага видяхме: тъкмо това търсим. Автомобилът беше съвсем нов, с благороден миши цвят, изглеждаше като скъп, а струваше евтино. Какво още можеше да се иска от един автомобил! Безплатни банички ли, както обичаше да казва Маяковски? Такива чудеса няма на света! Ние веднага го купихме.

Обикнахме много нашия нов кар. И когато всички грижи вече бяха привършени, когато получихме документите за право на владеене на колата, когато тя вече имаше жълт номер 3C—99–74 и надпис „Ню Йорк“ и беше застрахована в случай, че налетим върху някого, а също така, ако върху нас налети някой — когато за пръв път пътувахме с нашата кола из Ню Йорк и мисис Адамс седеше зад волана, а самият мистър Адамс се помещаваше до нея, ние бяхме много горди и не разбирахме напълно защо пази мълчание веселият град. За да ни достави удоволствие, старият Адамс каза, че през целия си живот не е виждал такъв удачен, послушен, лек на ход и икономичен автомобил.

— Да, невероятно удобно и хубаво се кара. На вас невероятно ви провървя, че купихме тъкмо този автомобил — потвърди мисис Адамс.

Ние също чувствувахме задоволство, че между двадесет и пет милиона американски автомобили все пак сме сполучили да вземем най-добрия.

Последната нощ прекарахме у Адамсови.

Решихме да станем колкото е възможно по-рано, за да тръгнем, докато бедната беби още спи. Но това не ни се удаде. Момиченцето ни свари в разгара на премъкване куфарите. Жално беше да гледа човек Адамсови. С лъжливи гласове те уверяваха беби, че след час ще се върнат. Негърката плачеше. Ние се чувствувахме подлеци.

Колата се плъзна по влажния асфалт на Сентръл парк уест, скоростомерът започна да отчита милите, ние потеглихме на далечен път.