Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (34)

Тридесет и четвърта глава
Капитан Хикс

Жал ни беше да напуснем Сан Франциско. Но Адамсови бяха неумолими — цялото пътешествие трябваше да се вмести в два месеца и нито ден повече.

— Да, да, сърове — говореше мистър Адамс грейнал, — ние не трябва да измъчваме нашата беби повече от шестдесет дни. Днес получихме писмо. Миналата седмица водили беби в зоологическата градина и ѝ показали аквариума. Когато беби видяла толкова риби наведнъж, тя се развикала: „No more fish“ — „Няма нужда от повече риби!“ Нашата беби скучае. Не, не, сърове, трябва да пътуваме колкото може по-скоро. Изпълнени със съжаление, за последен път минавахме с колата по живописните гърбави улици на Сан Франциско. Ей в тази малка градина можехме да поседим на някоя пейка и не поседяхме, по тази шумна улица можехме да се разходим, но не дойдохме на нея нито веднъж, ей в това китайско ресторантче можехме от хубаво по-хубаво да закусим, но, кой знае защо, не сме закусвали в него. А вертепите, вертепите! Ами че ние сме забравили най-важното — прочутите вертепи на стария Фриско, дето шкиперите си разбиват главите с дебели бутилки от ром, дето малайци танцуват с бели момичета, дето затъпяват от опиума кротки китайци. Ах, забравихме, забравихме! И вече нищо не може да се направи, трябва да вървим!

Летяхме все по-далече и по-далече от Сан Франциско по пътя, прокаран покрай океана. А вчера беше, ходихме в Калифорнийския университет. Видяхме професора по славянска литература мистър Каун, а той, държейки в ръка книжка с разкази на Лев Толстой на татарски език, разказваше на своите студенти за националната политика на СССР, за културното развитие на народите. Дребен, побелял и елегантен, професорът изпъстряше своята лекция с духовитости, няколко десетки младежи внимателно слушаха за далечната страна с нов и интересен начин на живот. Вечерта прекарахме в къщичката на професора на брега на Санфранциския залив, близо до Бъркли. Мистър Каун беше поканил петнадесетина души от най-добрите свои студенти. Гореше камина, младите момци и девойки седяха на пода, дърдореха, чупеха фъстъци. Едно от момичетата стана, отиде някъде и след десет минути се върна с мокри, разпуснати като на русалка коси. То беше се къпало в залива. В кухнята в голям дървен сандък спяха шест новородени кученца. Професорът често отиваше там, кръстосваше ръце в умиление и гледаше кутретата. После излязохме на брега на залива и озарени от лунна светлина, скитахме по пясъчния плаж. Младежите насядаха в кръг и хорово изпяха няколко студентски песни. Отначало беше изпълнена бойната песен на „мечките“, насочена против станфордските студенти, заклети врагове на Калифорнийския университет на футболното игрище. Студентите от Калифорнийския университет се наричат „мечки“. Като се наситиха да пеят (пееха доста стройно, слабоватичко: само един молокан би могъл да ги заглуши със своя глас), те ни разказаха, че в Калифорнийския университет учи един студент на осемдесет и четири годишна възраст. Него го подтиква не само необикновена любов към знанията. Има още едно обстоятелство. Много отдавна, когато този нещо повече от стар студент бил юноша, получил от чичо си наследство. Според точния смисъл на завещанието наследникът трябвало да използува лихвите от огромния капитал, докато завърши университета. След това наследството трябвало да се даде за благотворителни цели. По този начин чичото бизнесмен искал да убие с един куршум два заека — да даде образование на племенника си и да измоли от бога прошка за греховете си, неизбежно свързани с бързото му забогатяване. Ала племенникът се оказал не по-малък бизнесмен от чичото. Той се записал в университета и оттогава се води студент, получавайки лихвите от капитала. Това безсрамие продължава вече шестдесет и пет години и покойният чичо-бизнесмен просто не може да се премести от ада в рая. Изобщо забавен случай в историята на Калифорнийския университет.

Всичко това беше вчера, а днес, шибани от океанския вятър, ние се носехме по „Златния щат“ с посока към Лос Анжелос. Преминавайки през градчето Монтерей, видяхме до една дървена къща паметна плоча: „Тук живя Робърт Луис Стивънсън през втората половина на 1879 година“. Пътувахме по един път, не само удобен и красив, но и някак си издокаран. Всичко наоколо изглеждаше издокарано — и светлите къщурки, и палмите, чиито листа блестяха така, сякаш току-що ги бяха боядисали с емайлова зелена боя, и небето, чийто вид ясно показваше, че да се чака появяването на облаци по него, е безнадеждна работа. Само океанът бучеше и беснееше като невъзпитан роднина на имен ден в порядъчно семейство.

— Сърове — каза мистър Адамс, — вие пътувате през едно от малкото места в Съединените щати, където живеят рентиери. Америка не е Франция, дето рентиери се срещат във всеки град. Американците почти никога не се опират на една предварително установена сума — те продължават да печелят и печелят. Но намират се чудаци, които изведнъж решават да се отдадат на почивка. Най-често това са не много богати хора, защото богатият човек може да си уреди Калифорния дори в своята нюйоркска къща. Калифорния привлича с евтиния си живот и климата. Гледайте, гледайте! В тези къщурки, покрай които минаваме сега, живеят дребни рентиери. Но в Калифорния живеят не само рентиери. Понякога се срещат и представители на една особена човешка порода — американски либерали. Сърове! Нашите радикални интелигенти са честни, добри хора. Да, да, сърове, би било глупаво да се мисли, че Америка — това е само стандарт, само ламтеж за долари, само игра на бридж или покер. Но, но, сърове! Спомнете си онзи млад мистър, у когото прекарахме една вечер неотдавна.

„Младият мистър“, стар познат на Адамс, произхождал от аристократично семейство. Родителите му били много богати. Той получил прекрасно възпитание и го очаквал лек, префинен живот, без грижи и мисли, с три автомобила, голф, красива и нежна жена, изобщо всичко, което може да даде в Америка богатството и произходът от пионерско семейство, прадедите на което са пристигнали с „Мейфлауър“ преди няколко века. Но той се отказал от всичко това.

Отидохме при него една късна вечер (това беше в голям промишлен град). Той държеше квартира под наем, която се състоеше от една широка стая с газова камина, пишеща машина, телефон и почти без мебели. Домакинът и жена му, немска комунистка, бяха не по американски бледни. Това беше бледност на хора, работният ден на които не е регламентиран и доста често продължава и след полунощ, хора, които нямат нито време, нито пари, за да се занимават със спорт, хора, които се хранят както им попадне и където им попадне и които напълно са се отдали на избраното дело.

Убедил се в несправедливостта на капиталистическия строй, младият човек не се ограничил само с четене на приятни, възвишаващи душата книги, направил си всички изводи, отишъл докрай, зарязал богатството на таткото и станал член на комунистическата партия. Сега той е партиен работник.

Половин час след нас дойде още един гост, секретарят на районния комитет на партията. Мебелите не стигнаха и домакинът седна на пода. Пред нас бяха двама типични представители на американския комунизъм — комунист-работник и комунист-интелигент.

Секретарят беше млад, скулест, приличащ на московски комсомолец. За пълно сходство като че не му достигаше само каскет с дълга козирка, надвиснала като стряха. Той беше докер и сега провеждаше голяма стачка на пристанищните хамали.

— Ние загубихме вече няколко души убити, но ще се борим докрай — каза той. — Миналата нощ полицията се опита да докара на параходите стачкозаместници. Те започнаха да изтикват нашите пикети и пуснаха в ход револверите. Мястото на сблъскването полицията освети с прожектор. Мнозина работници бяха застрашени с арест. Тогава един от нашите се промъкна към прожектора и хвърли в стъклото му камък. Прожекторът угасна и в тъмното работниците успяха да защитят своите позиции и да не пропуснат стачкозаместниците. Трудно е да се проведе тази стачка, защото у нас няма единство на професионалното движение — хамалите стачкуват, а моряците работят. На нашето крайбрежие водим стачка, а на атлантическото крайбрежие работят. Естествено собствениците използуват това и отпращат стоките си в атлантическите пристанища. Това им струва по-скъпо, но за тях сега важното не е в парите. Те трябва да ни сломят. Все пак ние работим много над единството на професионалното движение и се надяваме на успех.

Той внезапно се замисли и промълви:

— Ако можехме да се снабдим с какъв да е автомобил, макар и съвсем стар. Имам огромен район. Когато ми се налага да отида някъде по партийна работа, излизам на пътя и вдигам палец. Палецът — това са всичките средства, отпуснати ми за придвижване.

Той заговори за тридесетте долара, които им били нужни, за да започнат борба против средновековната експлоатация на мексиканците и филипинците на луковичните плантации. Но нямаха тези тридесет долара. Тепърва трябваше да ги набавят.

Някои партийни работници живеят с по два долара седмично. Смешна цифра за страната на милионерите. Но няма значение, със своите жалки трохи те мъжествено са се вдигнали на борба с Моргановци … И постигат успехи. Моргановци със своите милиарди, със своята могъща преса се страхуват от тях и ги мразят.

Мисис Адамс и жената на нашия домакин отдавна бяха излезли някъде и едва сега се върнаха с хляб и колбаси. Докато ние довършвахме разговора, те правеха сандвичи върху разклатена масичка. Зрелище, за което у нас вече знаят само по музейни рисунки, изобразяващи бита на руските революционери в навечерието на хиляда деветстотин и пета година.

— …Да, мистър Илф и мистър Петров, виждам, вие си спомнихте за тези добри хора — продължаваше Адамс. — Американците умеят да се увличат от идеи. А тъй като те изобщо са делови хора и умеят да работят, то и в революционното движение те се занимават с работа, а не с бръщолевене. Вие видяхте този секретар. Много делови млад човек. Съветвам ви, сърове, да спрем в Кармел, там ще видите още по-интересни хора. В Кармел живее Линкън Стивънс. Сърове, това е един от най-добрите хора в Америка.

Пътят ту се приближаваше до океана, ту пак се отдалечаваше от него. Понякога преминавахме по дълги алеи с високи палми, понякога се изкачвахме на някое възвишение сред зелени градини и курортни къщурки. В малкото тихо градче Кармел закусихме в едно ресторантче, по стените на което бяха окачени снимки на прочути киноартисти с техните автографи. Веднага замириса на Холивуд, макар до него да имаше още към двеста мили.

Потъналите в зеленина улички на Кармел се спускат до самия бряг на океана. Тук, както в Санта Фе и Таос, живеят много художници и писатели.

Алберт Рис Уилямс, американски писател и приятел на Джон Рид, който пътувал заедно с него в Русия през време на революцията, едър побелял човек с малко лице и добродушно присвити очи, ни посрещна в двора на малка стара къща, която наемаше месечно. Неговата къщурка приличаше на всички американски къщурки само по това, че в нея имаше камина. Всичко останало вече не приличаше. Имаше изненадваща софа, покрита с килим, имаше много книги, на масата лежаха брошури и вестници. Веднага биеше на очи — в тази къща четат. В работната си стая Уилямс отвори голяма тръстикова кошница и куфар. Те бяха пълни догоре с ръкописи и изрезки от вестници.

— Ето — каза Уилямс — материали за книгата за Съветския съюз, която завършвам. Имам още няколко кошници и куфари с материали. Искам моята книга да бъде съвсем изчерпателна и да даде на американския читател пълна и точна представа за живота в Съветския съюз.

Уилямс няколко пъти е бил у нас и при едно от своите последни идвания прекарал цяла година на село.

Заедно с Уилямс и жена му, сценаристката Люсита Скуайър, тръгнахме за Линкън Стивънс. Люсита Скуайър беше с ленена мордовска рокля с бродерия.

— Нося я като спомен от Русия — каза тя.

Вървяхме по брега на океана и не се уморявахме да му се възхищаваме.

— Черно море е по-хубаво — забеляза Люсита Скуайър.

Ние похвалихме Кармел, неговите къщурки, дървета, тишина.

— На мен Москва ми харесва повече — забеляза сухо Люсита Скуайър.

— Не я слушайте — рече Уилямс, — тя не е с всичкия си. Постоянно мисли за Москва. Нищо не ѝ харесва на света, само Москва. След като ходи там, намрази всичко американско. Нали чухте! Тя каза, че Черно море е по-красиво от Тихия океан. Тя е способна дори да каже, че Черно море е по-голямо от Тихия океан; само затова, че Черно море е съветско.

— Да — каза Люсита упорито, — казвам го и ще го казвам! Искам да вървим в Москва! Ние не трябва да стоим тук нито минута!

Докато разговаряхме така, стигнахме до къщата на Линкън Стивънс, която почти не се виждаше от уличката поради гъстата зеленина.

Стивънс е прочут американски писател. Неговата автобиография в два тома стана класическо произведение в Америка.

Сърдечна болест не му позволяваше да става от леглото. Влязохме в стая, в която имаше обърнат към прозореца железен бял креват. На него, подпрян с възглавници, полулежеше старец със златни очила. Малко по-ниско от гърдите му върху одеяло стоеше нисичка пейчица, на която се намираше портативна пишеща машина. Стивънс завършваше статия.

Болестта на Стивънс беше неизлечима. Но както всички обречени хора, даже разбиращи своето положение, той мечтаеше за бъдещето, говореше за него, правеше планове. Собствено за себе си той имаше само един план: да замине за Москва, за да види преди смъртта си страната на социализма и да умре там.

— Не мога повече да остана тук — тихо каза той, като обърна глава към прозореца, сякаш красивата и волна природа на Калифорния го душеше, — не мога повече да слушам този идиотски оптимистичен смях.

Това каза човекът, който цял живот беше вярвал в американската демокрация, подкрепял я беше със своя талант на писател, журналист и оратор. Цял живот той беше смятал, че общественото устройство на Съединените щати е идеално и може да осигури на хората свобода и щастие. И каквито удари и да получаваше по този път, той винаги му бе оставал верен. Той говореше: „Цялата работа е там, че в нашата администрация има малко честни хора. Нашият строй е добър, трябват ни само честни хора.“

А сега ни каза:

— Исках да напиша за своя син книга, в която бях решил да му разкажа цялата истина за себе си. И още на първата страница трябваше…

Внезапно чухме кратко и глухо ридание: Линкън Стивънс плачеше. Той закри с ръце нежното си и нервно лице — лице на учен.

Жена му повдигна главата и му даде кърпа. Но той, вече без да се стеснява от сълзите си, продължи:

— Трябваше да открия на сина си колко тежко е цял живот да се смяташ за честен човек, когато всъщност си бил рушветчия. Да, без да зная това, аз бях подкупен от буржоазното общество. Не разбирах, че славата и почитта, с които бях награден, са само подкуп за това, дето подкрепях един несправедлив строй.

Преди година Линкън Стивънс беше влязъл в комунистическата партия.

Дълго обсъждахме как да прехвърлим Стивънс в Съветския съюз. Да пътува с влак, не може, няма да позволи болното му сърце. Може би с параход? От Калифорния през Панамския канал — в Ню Йорк, а оттам през Средиземно море — на черноморското крайбрежие. Докато ние правехме тези планове, Стивънс, обезсилен от разговора, лежеше в леглото, сложил ръце върху пишещата машина. Притихнал, с бяла риза с отворена яка, слаб, с малка брадичка и тънка шия, той приличаше на умиращия Дон Кихот.

Беше вече тъмно, когато крачехме обратно към къщата на Уилямс. Зад нас вървеше Адамс под ръка с Беки и мърмореше:

— Не, не, сърове, би било глупаво да се мисли, че в Америка има малко забележителни хора.

Вечерта прекарахме у един кармелски архитект, където се събра на вечеринка местната интелигенция.

В доста голямата испанска зала с дървени греди на тавана имаше много хора. Мъничкият като кукла домакин, избръснат, но с дълга артистична коса, учтиво черпеше гостите с разхладителни напитки и сиропи. Дъщеря му с решителен вид отиде до рояла и гръмко изсвири няколко пиеси. Всички слушаха с крайно внимание. Това напомняше няма сцена от „Ревизор“. Гостите бяха замръзнали в положението, в което ги беше заварила музиката — кой с чаша, вдигната към устата, кой с извито в разговор тяло, кой с чинийка в ръце, на която имаше тънка курабийка. Само един нисичък човек, ширината на чиито плещи се равняваше на ръста му, не проявяваше достатъчно деликатност. Той разказваше нещо на висок глас. Дебелите му сплескани уши го издаваха, че е боксьор. Мистър Адамс ни помъкна към него. Представиха ни го като бивш световен шампион по бокс, мистър Шарки, човек богат (три милиона долара), който оставил работата си и си почиваше в Кармел сред радикалната интелигенция, на която много съчувствува.

Мистър Шарки радостно опули своите белезникави очички и тутакси ни даде да попипаме мускулите му. Всички гости вече бяха опипали мускулите на мистър Шарки, а той още не можеше да се успокои, все свиваше своите къси мощни ръце.

— Трябва да пийнем — рече изведнъж мистър Шарки.

С тези думи той повлече със себе си около петнадесет души от гостите на архитекта, включително неговата музикална щерка и нас с Уилямсови и Адамсови.

Световният шампион живееше под наем в прекрасна къщурка, направо към прозорците на която Тихият океан търкаляше своите осветени от лунната светлина вълни. Шарки отвори един шкаф, от който се появиха ромове, джинове, разни качества уиски и дори гръцка мастика, тоест всичко най-силно, което произвежда световната спиртно-винена промишленост.

Като приготви адски смеси и раздаде на гостите чаши, мистър Шарки опули своите белезникави очи още по-широко и се залови лудо да лъже.

Най-първо той заяви, че е убеден в невинността на Бруно Хауптман, убиеца на детето на Линдберг, и би могъл да се яви като свидетел по това дело, ако не се бои, че ще разкрие своята връзка с бутлегерите — търговците на спирт през време на „сухия закон“.

После разказа как веднъж, командувайки тримачтова шхуна, отплавал към Южния полюс, как шхуната се покрила с лед и командата искала да го убие, но той сам смазал бунта на цялата команда и благополучно извел кораба в топлите ширини. Това беше прекалено цветист, прекалено корсарски разказ, за да не пием по този случай още веднъж.

След това мистър Шарки съобщи, че обожава радикалната интелигенция и че в Америка трябва колкото може по-скоро да се направи революция. Сетне заведе всички в спалнята и показа три момиченца, които спяха в три креватчета. И тутакси разказа доста романтична история, как жена му избягала от него със собствения му портиер, как той ги гонил, настигнал ги и с револвер в ръка накарал изменника вратар да се ожени за съблазнената от него жена. Сутрин той учи дъщеричките си да маршируват, тъй като счита, че това е правилно възпитание.

Изобщо мистър Шарки не оставяше своите гости да скучаят нито минута.

Той заведе гостите в гимнастическата зала, съблече ризата си и гол до кръста, започна да се върти на лоста.

Най-накрая сложи боксовите ръкавици и покани желаещи на другарски мач.

В очите на мистър Адамс лумнаха онези пламъчета, които ние вече видяхме, когато той сядаше на електрическия стол и когато пя заедно с молоканите духовни химни. Този човек трябваше да изпита всичко.

Надянаха на ръцете му кожени ръкавици и той с момчешки вик се нахвърли върху световния шампион. Запасният шампион започна да подскача около мистър Адамс, като се защищаваше с престорен ужас. Двамата дебеланковци скачаха и истерично пищяха от смях. В края на краищата мистър Адамс се повали на пейката и почна да разтрива леко повреденото си рамо. После гостите пиха още по чаша и се пръснаха по домовете си.

Сутринта, след като се сбогувахме с Линкън Стивънс, ние пристигнахме в Холивуд.

След половин година получихме от нашия приятел мистър Адамс писмо. Пликът беше пълен с изрезки от вестници. Научихме много новини за Кармел. Рис Уилямс привършил своята книга за Съветския съюз, но сега, след публикуване проекта на новата Конституция, той отново се заловил за работа, за да нанесе в книгата необходимите допълнения.

Много добрият мистър Шарки, наивният като дете капитан на шхуна и бутлегер, „световният шампион“ Шарки излезе полицейски агент, свързан с фашисткия „Американски легион“, а освен това — стар провокатор, който някога предал Бил Хейууд, прочутия лидер на „Индустриалните работници в света“. И не е никакъв мистър Шарки. Той е също и кептън Бакси, той е и Бергер, той е и Форстер. През време на войната, когато предал в Чикаго Бил Хейууд, е бил ракетир и е носил прякора „Капитан Хикс“.

А още след един месец прочетохме във вестника, че в град Кармел, щат Калифорния, е починал на седемдесетгодишна възраст писателят Линкън Стивънс.

Тъй и не можа да умре той в страната на социализма.

Починал от парализа на сърцето над машината си. На листа хартия, който стърчал от нея, имало недописана статия за испанските събития. Последните думи на тази статия били следните:

„Ние американците трябва да помним, че ни предстои да водим също такъв бой с фашистите.“