Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (25)

Двадесет и пета глава
Пустиня

Америка се готвеше за Коледа. В малките градчета пред магазините вече сияеха разноцветните електрически крушки на картонените елхи, надянати върху уличните стълбове. Традиционният Санта Клаус, добрият Дядо Коледа, с голямата бяла брада, се разхождаше по улиците в позлатена колесница. Електрически вентилатори изхвърляха от колесницата изкуствен сняг. Радиоангелски хорове изпълняваха стари английски песни. Санта Клаус държеше в ръце плакат на универсалния магазин „Коледни подаръци — на кредит“. Вестниците пишеха, че предпразничната търговия върви по-добре, отколкото миналата година.

Колкото по-нататък се движехме по посока на Калифорния, колкото по-жарко ставаше слънцето, а небето по-чисто и по-синьо, толкова повече ставаха изкуственият сняг, картонените елхи и белите бради, толкова по-голям ставаше кредитът за покупка на коледни подаръци.

Преминахме границата на Аризона. Острата и силна светлина на пустинята лежеше върху прекрасния път, който водеше за Флегстаф. Досадните рекламни плакати почти изчезнаха и само тук-там иззад някой кактус или пожълтял трънак надничаше на пръчица нахално плакатче „Кока-кола“. Газолинови станции се срещаха все по-рядко. Затова пък шапките на редките тук жители ставаха все по-широки. Никога не бяхме виждали и сигурно няма да видим такива големи шапки както в Аризона, страната на пустините и каньоните.

Едва ли може да се намери на света нещо по-величествено и по-прекрасно от американската пустиня. Цяла седмица летяхме по нея и не се уморявахме да се възхищаваме. Потръгна ни. Зимата в пустинята е същинско светло и чисто лято, само че без мъчителната горещина и прах.

Краят, в който навлязохме, беше съвсем глух и див, но ние не се чувствувахме откъснати от света. Пътят и автомобилът бяха доближили пустинята, смъкнали бяха от нея булото на тайната, без да я направят по-малко привлекателна. Тъкмо обратното — красотата, създадена от природата, бе допълнена с красотата, създадена от изкусните ръце на човека. Любувайки се на чистите краски на пустинята със сложната и могъща архитектура, нито за миг не преставахме да се любуваме на широкото равно шосе, сребристите мостчета, акуратно поставените водосточни тръби, насипи и вади. Даже газолиновите станции, които ни бяха омръзнали в Изтока и Средния Запад, тук в пустинята изглеждаха като горди паметници на човешкото могъщество. И автомобилът в пустинята изглеждаше двойно по-красив, отколкото в града — неговата аеродинамична полирана повърхност отразяваше слънцето, а сянката му, тежка и рязка, властно лежеше върху девствените пясъци.

Пътищата в пустинята навярно са едно от най-забележителните постижения на американската техника. Те са пак така хубави както и в населените места. Същите четливи и ясни жълто-черни знаци напомнят за завоите, тесните мостове и зигзагите. Същите бели с черен контур знаци посочват номерата на пътищата, а дървените стрели с имената на градчетата — разстоянието до тези градчета. В пустинята има също така и особени пътни съоръжения, които се срещат доста често и се наричат „кетъл гард“. Огромните участъци земя на животновъдите са отделени един от друг с бодлива тел, за да не преминава добитъкът от участък в участък, да няма тъжби и да не става нужда живописните каубои да пускат в ход своите колтове. Но как да се направи, че добитъкът да не преминава от участък на участък през шосето? Защото шосето не можеш да преградиш с бодлива тел я! И ето че някакъв безименен изобретател измислил и това. Бодливата тел стига до шосето. Тук до пътя е поставена металическа решетка, която покрива канавката. Това ни най-малко не пречи на автомобилите, а кравите се боят, че краката им ще хлътнат през пръчките и затова се въздържат от нежелателни екскурзии в чуждите участъци. По американски просто!

В Америка пътешественикът не се измъчва от обикновените пътни съмнения: „Къде сме сега? Ще намерим ли къде да нощуваме? Не лъже ли скоростомерът? Май че отидохме много на Запад — дали не е време да придвижим стрелката на часовника?“ Не. Пътешественика не го вълнува въпросът за нощуването. Той е свикнал да го очакват на пътя кемпи, тоест лагери, състоящи се от няколко малки къщурки (във всяка къщурка — стая, душ и газова кухня, а до къщурката — гараж). Всеки ден на пътя можеш да срещнеш плакат на малко стълбче: „След половин миля — проверка на скоростомера“, И наистина след половин миля стърчи ново стълбче. И от това стълбче до следващото има пет мили и вие можете да проверите правилно ли работи вашият скоростомер — уредът, който отбелязва изминатото разстояние. Ще видите и съвсем вече грижлив плакат: „Време е да преместите стрелката на часовника си“. А на въпроса: „Къде сме сега?“ — има точен, дори малко тържествен отговор:

„Напускате Ню Мексико. Навлизате в Аризона.“

Това звучи така, като че напускате земята и навлизате в небето.

Ние весело препускахме през пустинята, напълно забравили вчерашните ужаси. Струваше ни се вече невероятно, че има на света кал, сняг и студ. Мистър Адамс, който хубавичко си отспа в Гелъп и здравата закуси за път, се чувствуваше великолепно. Той беше пълен с идеи и се топеше от желание да поговори. Прехвърлихме десетина теми; изслушахме мистър Адамс за положението в Германия след фашисткия преврат, за състоянието на учебното дело в Америка и за шансовете на Рузвелт в новите избори.

Но всичко това се струваше малко на мистър Адамс. Той нетърпеливо поглеждаше пътя с надежда, че ще види някой човек с вдигнат нагоре пръст. Срещу колата летеше червеният крайпътен пясък. Хора в пустинята нямаше. Ала тук на помощ на мистър Адамс се притече природата, на която той отдаде целия свой запас от напиращи чувства.

Минавахме през „painted desert“ — „оцветената пустиня“.

До самия хоризонт, подобно на разбушуван океан, чиито вълни внезапно са се вкаменили, се простираха гладки пясъчни хълмове. Те се катереха един върху друг, образуваха гребени и дебели гънки. Бяха чудесно и ярко оцветени от природата в син, розов, червенокафяв и бледожълт цвят. Тоновете бяха ослепително чисти.

Думата „пустиня“ често се употребява като символ на еднообразие. Американската пустиня е необикновено разнообразна. След всеки два-три часа външността на пустинята се променяше. Появиха се хълмове и скали, които имаха формата на пирамиди, кули, легнали слонове, допотопни влечуги.

Но напред ни очакваше нещо още по-забележително.

Навлизахме в ограден с бодлива тел резерват на окаменяла гора. Отначало не забелязахме нищо особено, но като се вгледахме, видяхме, че в пясъка и чакъла стърчат пънове и лежат стволове на дървета. Като отидохме по-близо, видяхме, че и чакълът представляваше дребни частици от окаменяла гора.

Преди десетки милиони години на това място растяла гора. Не много отдавна открили тази гора във вид на повалени окаменели стволове. Това е поразителна гледка — във велика тишина сред пустинята лежат стволове, запазили външния вид на най-обикновени дървесни стволове с червенокафяв цвят. Милиони години продължавал процесът на заменяване частиците на дървото с частици от сол, вар, желязо. Дърветата придобили твърдостта на мрамора.

В резервата е подреден малък музей, дето препарират пънчета от окаменяло дърво. Разрязват ги и ги полират. Повърхността на среза, запазвайки всички линии на дървото, започва да блести с червени, сини и жълти жилки. Няма такива мрамори и малахити, които биха могли да съперничат по красота на полираното окаменяло дърво.

В музея ни казаха, че тези дървета са на сто и петдесет милиона години. Самият музей навярно нямаше повече от година. Това беше малка, но напълно съвременна сграда с металически рамки на прозорците и вратите, с водопровод, с топла и студена вода. Като излезеш от тази постройчица, очакваш да намериш тук метрополитен, аерогара и универсален магазин, а намираш веднага, без ни най-малък преход, пустиня на няколкостотин мили.

Резерватът на окаменялата гора грижливо се пази, не можеш да вземеш нито една песъчинка. Но щом се измъкнахме отвъд границите на резервата и видяхме газолинова станция, оградена със зид от натрупани както дойде окаменели дървета. Тук се извършваше оживена търговия с парченца дърво по петнадесет цента и нагоре. Някакъв самостоятелен занаятчия с мотор (който бръмчеше по цялата пустиня) трескаво майстореше сувенири — брошки и гривни, режеше, струговаше и полираше. Струваше ли си да лежи толкова милиони години дървото, за да се превърне в грозна брошка с надпис: „За спомен“.

Сложихме в автомобила няколко парченца дърво и като си представяхме живо как в скоро време те ще пътуват в куфарите през океана, потеглихме на път.

Недалече от работилничката край пътя стоеше, вдигнал нагоре палец, човек с куфарче.

Ние вече говорихме за това, че американците са много общителни, доброжелателни и винаги готови да услужат. Когато ви оказват помощ, да речем, когато измъкват от канавката автомобила ви, това се прави просто, скромно, бързо, без оглед да се получи благодарност, дори словесна. Помогне ти, пусне една шега и си замине.

Вдигнатият палец, както е известно, означава молба да вземете човека в колата. Този сигнал е станал също такава неотделима част от американския автомобилизъм, каквито са пътните знаци, които показват завой, или пределната скорост, или пресичане на железопътна линия.

За писателя, ловеца на души и сюжети, този обичай представлява големи удобства. Героите сами се качват при вас в автомобила и тутакси с удоволствие ви разправят историята на своя живот.

Спряхме. Човекът с куфарчето трябваше да отиде в Сан Диего, Калифорния. До Флегстаф бяхме в една посока. Новият ни спътник се качи в колата, сложи на колене своя багаж и като дочака въпроса кой е и къде отива, започна да разказва.

Родом е от щат Масачузетс. Работил там цял живот, бил шлосер. Преди пет години се преместил в друг град, веднага загубил работата си и с това старият му живот приключил. Започнал нов, с който той никак не може да свикне. През цялото време пътува, за да намери някаква работа. Много пъти прекосил страната от океан до океан, но работа не намерил. Понякога го вземат в автомобил, обаче по-често пътува със скитници в товарните вагони. Така е по-бързо. Но самият той не е скитник. Няколко пъти упорито повтори това. Види се, неведнъж го бяха вземали за скитник.

Помощ не му дават, защото няма постоянно местожителство.

— Много често срещам ей такива хора като мене — каза той — и между тях има даже хора с висше образование — доктори, юристи. С един такъв доктор много се сприятелихме и скитахме заедно. После решихме да напишем книга. Искахме цял свят да научи как живеем. Започнахме всеки ден да записваме всичко, което виждахме. Бяхме написали вече много. Чувал съм, че ако човек издаде книга, ще платят добре за това. Веднъж попаднахме в щата Небраска. Тук ни заловиха във вагона, намериха у нас ръкописа, разкъсаха го, а нас ни набиха и ни изхвърлиха. Ей така живея.

Той не се оплакваше. Той просто разказваше. Със същата простота, с която младият войник от морската пехота разказваше как с приятеля си се запознали в Чикаго с някакви момичета и неочаквано се заседели цяла седмица. Морякът не се хвалеше, безработният не търсеше съчувствие.

Човекът беше изхвърлен от обществото. Естествено той смята, че общественият строй трябва да се промени. Какво трябва да се направи?

— Трябва да се вземат от богатите хора техните богатства.

Започнахме да го слушаме още по-внимателно. Той сърдито удари с големия си мръсен пестник по облегалото на седалката и повтори:

— Да им се вземат парите! Да, да! Да им се вземат парите и да им се оставят само по пет милиона! На безработните да се даде по едно парче земя, та да могат да си изкарват хляба и да си го ядат, а на ония да се оставят само по пет милиона.

Попитахме не е ли много това — по пет милиона.

Но той беше твърд.

— Не, все пак трябва да им се оставят по пет милиона. По-малко не може.

— А кой ще изземе тези богатства?

— Ще ги изземат! Рузвелт ще ги изземе. Нека само го изберат втори път за президент. Той ще направи това.

— Ами ако конгресът не позволи?

— А-а, конгресът ще се съгласи! Ами че това е справедливо нещо. Как може да не се съгласи? Работата е ясна.

Той беше така увлечен от тази примитивна идея, тъй му се искаше някак изведнъж, от само себе си да изчезне несправедливостта и на всички да им бъде добре, че дори не желаеше да мисли как може да стане всичко това. Той беше истинско дете, на което се иска всичко да бъде направено от шоколад. Струваше му се, че стига само да помоли добрия Санта Клаус и всичко ще се измени вълшебно. Санта Клаус ще долети със своите картонени, посребрени елени, ще направи една топла снежна виелица — и всичко ще се нареди. Конгресът ще се съгласи. Рузвелт вежливо ще изземе милиардите, а богаташите ще му предадат тези милиарди е кротки усмивки.

Милиони американци са завладени от такива детински идеи.

Как во веки веков да се избавим от кризата?

О, това съвсем не е така трудно. Държавата трябва да дава на всеки старец, стигнал шестдесет години, по двеста долара на месец с условие, че той непременно трябва да харчи тези пари. Тогава покупателната способност на населението ще нарасне до нечувани размери и кризата незабавно ще свърши. Едновременно старците ще живеят от добре по-добре. Всичко е ясно и просто. Как ще стане всичко това — не е толкова важно. На старите толкова много им се иска да получат по двеста долара на месец, а на младите така им се ще кризата да свърши и най-после да получат работа, че с удоволствие вярват на всичко. Таунсенд, изобретателят на това чудодейно средство, в най-кратък срок спечели милиони горещи привърженици.

По цялата страна са създадени таунсендовски клубове и комитети. И тъй като президентските избори наближават, Таунсендовата идея се е обогатила с нова поправка. Сега предлагат да се дават по двеста долара на всеки, който е навършил петдесет и пет години.

Хипнозата на простите цифри действува с невероятна сила. Всъщност кое дете не е мечтало колко хубаво би било, ако всеки възрастен би му дал по една стотинка. За възрастния това е нищо, а то, детето, би събрало куп пари.

Тук не се говори нито за прогресивните американски работници, нито за радикалната интелигенция. Става дума за така наречения среден американец — главния купувач и главния избирател. Това е обикновен, извънредно демократичен човек. Той умее да работи и работи много. Той обича жена си и децата си; слуша радио, често ходи на кино и твърде малко чете. Освен това той твърде почита парите. Не изпитва към тях страстта на скъперник, а ги почита, както се почита в семейството вуйчото — известен професор. И той иска в света всичко да бъде също така просто и понятно, както в неговия дом.

Когато му продават домашен хладилник или електрическа печка, или прахосмукачка, продавачът никога не се впуска в отвлечени разсъждения. Той обяснява точно и делово колко цента на час ще струва електрическата енергия, каква предплата ще трябва да се даде и каква икономия ще се получи от всичко това. Купувачът иска да знае цифрите, изгодата, изразена в долари.

По същия начин му продават и политическата идея. Нищо отвлечено, никаква философия. Той дава гласа си, а на него му обещават по двеста долара на месец или му обещават да изравнят богатствата. Това са цифри. Това е понятно. На това той ще се хване. Разбира се, ще бъде много учуден, когато забележи, че тези идеи работят съвсем не така добросъвестно, както хладилникът или прахосмукачката. Но засега той още вярва в тях.

Във Флегстаф се разделихме с нашия спътник.

Когато той слезе от автомобила, видяхме до каква беднотия е стигнал този човек. Мизерното му палто беше проскубано, зеленикавите му бузи отдавна не бяха бръснати, а в ушите му се беше насъбрал прах от Пенсилвания, Канзас, Оклахома. Когато се сбогуваше, на скръбното му лице се появи оптимистична усмивка.

— Скоро всичко ще тръгне добре — каза той. — А на тях — по пет милиона и нито цент повече.

Когато излизахме от Флегстаф на път за Гранд кенйън, мистър Адамс рече:

— Е, как мислите, защо този нещастен човек иска все пак да остави на милионерите по пет милиона? Не знаете? Тогава аз ще ви кажа. Дълбоко в душата си той още се надява, че все някога и самият той ще стане милионер. Американското възпитание е страшно нещо, сърове!