Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (21)

Двадесет и първа глава
Робъртс и жена му

Неширока издатина в северната част на Тексас разделя щатите Оклахома и Ню Мексико. Амарило се намира в Тексас и на път от този град за Санта Фе постоянно се срещаха живописни местни жители.

Двама каубои караха стадо малки степни кравички, рунтави като кучета. Грамадни филцови шапки предпазваха каубоите от силното слънце на пустинята. Големи шпори лъщяха на ботушите им с красиви дамски токчета. Каубоите крещяха и при силен бяг обръщаха своите коне. Всичко това изглеждаше малко по-величествено и тържествено, отколкото бе необходимо за скромното подкарване на едно стадо крави. Но какво да се прави! Това е Тексас! Тѐксас, както казват американците. Тук, виж, знаят как се пасат крави! Не е наша работа, на гражданите, да им даваме съвети.

В старинен остъклен „Форд“ също пътуваха каубои. На тези яки момци беше тясно в малката кола и те седяха съвсем неподвижно, като понякога се докосваха един друг с твърдите поли на своите смайващи шапки. Когато ги надминавахме, видяхме през стъклото грубовати профили и мъжествени бакенбарди. Пет каубои, пет шапки и пет чифта бакенбарди — това беше доста голям товар за тънкокракия „Форд“ от хиляда деветстотин и седемнадесета година. Но „Старият Хенри“ скърцаше с последни сили и малко по малко се движеше напред.

Камиони с високи каросерии караха някъде коне и катъри. Все пак чудна страна! Тук даже конете возят в автомобили. Може ли да се измисли по-голямо унижение за това животно! Над високите каросерии печално стърчаха дългите уши на катърите и понякога се показваше благородна конска муцуна, в очите на която бе отразена неизразима тъга за път.

Не бяхме успели да се отдалечим от Амарило, когато видяхме нов хич хайкър с вдигнат нагоре палец на ръката. „Хич хайкъри“ наричат в Америка онези хора, които молят да ги вземат в кола. Нашият вчерашен войник от морската пехота също носеше това звание. Спряхме. Хич хайкърът свали ръка. Той беше с оверол, от който се показваха навън разкопчаните яки на две ризи. Над оверола носеше и една светла и чиста велветова куртка. Той ни каза, че отива в град Феникс, щат Аризона. Ние съвсем не отивахме натам, но до Санта Фе на хич хайкъра му беше на път и ние го поканихме в колата.

Мистър Адамс никак не губи време и веднага се зае с разпита.

Нашият спътник се казваше Робъртс. Той сложи черната си шапка на колене и с удоволствие взе да разказва за себе си. Още една добра черта на американците — те са общителни.

Един приятел на Робъртс му писал, че му е намерил във Феникс работа по опаковка на плодове с осемнадесет долара седмично. Трябва да пропътува седемстотин мили, пари за такъв дълъг път, разбира се, няма. Цяла нощ не спал: пътувал в товарен вагон и било много студено. Във вагона имало няколко скитника. На Робъртс му било съвестно да пътува контрабанда и затова на всяка гара слизал да помага на кондукторите да товарят багажа. Но скитниците спали въпреки студа и не изпитвали никакво угризение на съвестта.

Робъртс идваше от Оклахома. Там лежи в болницата жена му.

Той извади от джоба си изрезка от вестник и ние видяхме снимката на млада жена, която полулежеше в бял болничен креват, и заглавие: „Тя се усмихва даже на ложето на страданията.“

Мистър Адамс развълнувано замаха с ръце.

— Сър — завика той, — четох във вестника за вашата жена!

Няколко часа наред Робъртс ни разказва историята на своя живот.

Той говореше бавно, без да се вълнува и да се натрапва със състрадание или съчувствие. Молят го да разкаже за себе си и той разказва.

Родом е от Тексас. Баща му и отчовът му са дърводелци. Завършил „хай скуул“ — средно училище, но да продължи образованието, не стигали средства. Работил в малка селска консервена фабрика и станал майстор. Работата в такава фабричка трае само три месеца в годината. Наемат сезонни работници, които постоянно се движат със семействата си из цялата страна. Отначало работят на юг, после постепенно се придвижват на север, където прибирането на реколтата започва по-късно. Това са истински чергари. Нищо не значи, че са бели и живеят в Америка. Те са били уседнали хора, които съвременната техника е принудила да минат към чергарски живот. На мъжете плащат двадесет цента на час, на жените — седемнадесет цента. Стоки им отпускат от фабричната лавка, а после приспадат взетото от заплатата. С фермерите също са установени особени отношения. Собственикът на такава фабрика дава на фермерите назаем семена и предварително, на зелено, закупува зеленчуковата реколта. Дори не на зелено, а още по-рано. Реколтата се закупува, когато още нищо не е посадено. За фермерите това е неизгодно, но собственикът избира за сключване на сделките пролетта, когато фермерите са особено затруднени. Въобще собственикът на такава фабричка умее да прави пари.

Относно умението да се правят пари Робъртс се изрази не с възмущение, а с одобрение.

Но и неговият господар все пак не живее леко. Него го мъчат местните банки. Бъдещето е неизвестно. Навярно банките ще го изядат. В Америка винаги краят е такъв.

Та той бил майстор при този малък фабрикант и се оженил за дъщеря му. Това бил много щастлив брак. Младите съпрузи правели всичко заедно — ходели на кино, при познати, даже танцували само един с друг. Тя била учителка, много добра, умна девойка. Деца не искала — страхувала се, че те ще ѝ отнемат мъжа. И работите им вървели отлично. За четири години съвместен живот спестили две хиляди долара. Имали осемнадесет породисти крави и собствен автомобил. Всичко вървяло така добре, че по-хубаво не искали. Но ето че през февруари тридесет и четвърта година станало нещастие. Жената паднала от стълба и получила сложно счупване на гръбнака. Започнали операции, лечение и за година и половина всичко, което имали, отишло по доктори. В края на краищата това приличало повече на нападение на бандити, отколкото на човеколюбива медицинска помощ. Докторите задигнали всичко — и наличните пари, и парите, получени от продажбата на всичките осемнадесет крави, и на автомобила. Не останал нито цент. Първата болница вземала по двадесет и пет долара седмично, оклахомската взема сега по петдесет. На жена му трябвало да се направи металически корсет — това ще струва още сто и двадесет долара.

Говорейки за докторите, Робъртс съвсем не се оплакваше от тях. Не, той се изрази много спокойно:

— Няма какво да се прави. Не ми провървя.

Случи ли се на робъртсите в живота беда, рядко някой от тях ще търси корените на сполетялото го нещастие. Това не е в характера на средния американец. Когато работите му вървят добре, няма да каже, че някой го е облагодетелствувал. Той сам си е направил парите, със собствените си ръце. Но ако работите му вървят зле, той няма да обвинява никого. Ще каже, както ни каза Робъртс: „Не ми провървя“ или: „Тази работа не стана. Значи, не умея да я върша.“ Докторите ограбили Робъртс, но вместо да си помисли — справедливо ли е това, или не е справедливо, той се успокоява с мисълта, че не му провървяло и че след година пак ще му потръгне. Понякога дори бележка на самоубиец съдържа единствено тази примитивна мисъл: „Не ми провървя в живота.“

Робъртс не се оплакваше. При това за една година той е загубил всичко. Жена му станала завинаги саката, имота и парите му разграбили медицинските работници. Самият той стои край пътя и моли да го качат в чужда кола. Едничкото нещо, което още му е останало — това е вдигнатият нагоре палец на дясната ръка.

Във Феникс той ще получава осемнадесет долара седмично, а ще живее с шест-седем. Останалите ще харчи за лекуването на жена си. Тя, горкичката, иска все пак да работи. Мисли да преподава вкъщи латински език. Но кой в Оклахома ще поиска да вземе частни уроци по латински език? Това е малко вероятно.

Усмихвайки се навъсено, Робъртс пак ни показа изрезката от вестника. Под снимката се мъдреше оптимистичен надпис:

„Тя знае, че е парализирана за цял живот, но с усмивка гледа на бъдещето. — Нали с мен е моят Робъртс! — каза горката жена в разговор с нашия сътрудник.“

Мистър Адамс внезапно хвана ръката на Робъртс и я раздруса.

— Гуд бой — промърмори той и се извърна. — Добро момче.

Робъртс скри изрезката и замълча. На вид имаше към двадесет и осем години. Спокоен млад човек с мъжествено красиво лице и черни очи. Носът с лека гърбица му придаваше мъничко индиански вид. Робъртс веднага обясни, че в него наистина има четвърт индианска кръв.

Дявол да ги вземе тези тексасци! Те умеят да пасат крави и да понасят ударите на съдбата. А може би примесът от индианска кръв да е направил нашия спътник така исторически спокоен. На негово място французин или италианец може би щеше да изпадне в религиозно умопомрачение, а може би щеше да прокълне бога, но американецът беше спокоен. Бяха го помолили да разкаже за себе си и той разказваше.

И така ние разговаряхме с него няколко часа. Зададохме му стотици въпроси и научихме за него всичко, което можеше да се научи. Естествено чакахме, че той ще поиска да научи нещо пък за нас. Още повече, че ние разговаряхме помежду си на руски, на език, който той едва ли бе чувал в своя Тексас. Може би звученето на тази реч, която той никога не беше чувал, ще събуди у него интерес към събеседниците му? Обаче той нищо не ни запита, не се поинтересува да научи, какви сме, къде отиваме, на какъв език разговаряме.

Зачудени от такова нелюбопитство, ние го попитахме знае ли за Съветския съюз, чувал ли е нещо за него.

— Да — каза Робъртс, — чувал съм за руснаците, но нищо не зная за тях. Но жена ми чете вестници, навярно тя знае.

Сега разбрахме, че той не ни разпитваше съвсем не защото беше излишно деликатен. Напротив — американците даже са малко грубовати. Не, това просто не го интересуваше, както по всяка вероятност не го интересуваха нито намиращото се наблизо Мексико, нито дори неговият Ню Йорк.

Спряхме да закусим недалече от Санта Роза, в едно селище до железопътната гара, обгорена от слънцето. Стопанинът на заведението, където ядохме сандвичи със сирене и консервирана шунка, беше мексиканец с голям хрущялест нос. Сандвичите правеха той сам, жена му, която не знаеше нито дума английски, и синът му, слабо момче с криви кавалерийски крака и украсен с мед каубойски колан. Мексиканското семейство приготвяше сандвичите с такива пререкания и шум, сякаш деляха наследство. Умелият, спокоен американски „сървис“ изчезна, сякаш никога не го е имало. Между другото взеха ни за сандвичите двойно повече, отколкото обикновено струват. На главната улица на селището имаше магазин с индиански неща — във витрината бяха наредени домашни одеяла, покрити с рисунки гърнета и индиански богове с грамадни цилиндрични носове. Цялото това железопътно богатство беше осветено от пламтящо ноемврийско слънце. Обаче горещината не беше истинска, не беше лятна, а някак си отслабена, сякаш консервирана.

Само на няколко мили от селището, из което неотдавна се разхождахме с гордия вид на чужденци, с нас се случи първото автомобилно произшествие. Без малко не паднахме в канавката.

Няма да разказваме как стана това. Тъй или иначе то не беше много елегантно. Няма да съобщим и кой беше виновен за това. Но можем да се закълнем, че това не беше нито мисис Адамс, нито нейният мъж. Само едно можем да прибавим в наша полза. Когато колата се хлъзгаше в канавката, никой от нас не вдигаше ръце към небето, не се прощаваше с близки и познати. Всички се държаха както подобава. Напрегнато мълчаха и следяха накъде полита колата.

Обаче автомобилът не се преобърна. Той се наклони силно и се спря на самия край. Ние предпазливо излязохме, като с мъка пазехме равновесие (душевно също).

Не бяхме успели да си разменим дори една дума по това какво се беше случило с нас, когато още първата минаваща покрай нас кола (беше един камион) спря и от нея слезе човек с чудесно ново въже в ръце.

Без да каже нито дума, той завърза единия край на въжето за камиона, а другия за нашата кола и за един миг я извлече на пътя. Всички автомобилисти, които минаваха по това време покрай нас, спираха и питаха не се ли нуждаем от помощ. Изобщо спасителите се нахвърлиха върху нас като ястреби. Всяка секунда скърцаха спирачки и новопристигналият ни предлагаше своите услуги.

Това беше прекрасно зрелище. Автомобилите се стичаха към нас, без да се сговарят, както правят това мравките, когато видят свой събрат в беда. Честна дума, даже добре стана, че с нас се случи малък ексидънт, иначе нямаше да научим тази удивителна американска черта. Чак когато разбираха, че не е нужна вече помощ, автомобилистите продължаваха пътя си.

Нашият спасител ни пожела добър път и замина. На тръгване той погледна към мисис Адамс и измрънка, че все пак един автомобил трябва да се кара от мъж, а не от жена. Мисис Адамс се държеше като истинска леди. Тя дори не помисли да каже, че тъкмо сега е карала колата не тя.

Като ни извлече на пътя, американецът дори не пожела да изслуша нашите благодарности. Помагането на път не се смята в Америка за някаква особена доблест. Ако нашият спасител беше изпаднал в беда и на него също така бързо и мълчаливо щяха да помогнат, както той помогна на нас. А пък да предложиш пари за помощта, даже не може и да се говори. За това могат страшно да те наругаят.

След два дена в ролята на спасители бяхме самите ние.

Връщахме се по планински път в Санта Фе от едно индианско село близо до градчето Таос. Валеше мокър сняг. Пътят беше заледен и нашият автомобил понякога непроизволно правеше доста опасни завъртания, като ни докарваше до самия край на някоя урва. Пътувахме бавно и това доста ни досаждаше.

Внезапно зад един от завоите видяхме преобърнато камионче, легнало на едната си страна напреко на пътя. Около него се въртеше съвсем объркан млад мексиканец. Това, че беше мексиканец, видяхме още отдалече.

Той беше с розова риза, синя връзка, сива жилетка, малинови обувки, зелени чорапи и тъмновиолетова шапка. На две крачки от него на склона лежеше по гръб в локва кръв друг мексиканец — с нежнозелени кадифени панталони. Той като че беше мъртъв.

Изглежда, че катастрофата току-що беше станала и оцелялото момче дотолкова се беше объркало, че не можеше свястно да обясни как се е случило това. То ходеше около камиона и мърмореше нещо безсмислено… Приличаше на побъркано.

Лежащият отвори очи и запъшка. Този ужасен звук накара разноцветния мексиканец да се опомни и той се обърна към нас с молба да откараме ранения вкъщи, в неговото село — Виларде. Предложихме да го откараме в най-близката болница, но мексиканецът настоя да го откараме в селото. Трябваше да направим тридесет мили отклонение от нашия път. Всички заедно с мъка настанихме ранения в автомобила.

В това време зад нас пристигна с кола някакъв американец. Той запита не е ли нужна помощ. Поблагодарихме му и казахме, че ей сега ще откараме ранения. Разноцветният мексиканец остана при своя повреден камион.

Пътят беше много труден и минаха три часа, докато се доберем до Виларде. При нашата кола незабавно се стече цялото село. Бог знае с какво се занимаваха местните жители. Въпреки че беше делник, те бяха с новички къси куртки от кожа и маймунска кожа с вълната навън. Предадохме ранения мексиканец на близките му. За минута той дойде на себе си и им разказа всичко, което бе се случило. Понесоха го към къщи. В това време отзад, гмуркайки се в трапищата, пристигна колата на американеца, който ни беше предложил своите услуги. Излезе, че той през цялото време е вървял зад нас.

— Видите ли — рече той, — вие сте много непредпазливи. Този мексиканец можеше да умре във вашата кола. Вие не знаете колко тежко е пострадал. А може би той вече умираше? Представяте ли си какво можеше да стане? Пристигате в мексиканското село, дето никой не ви познава, и докарвате трупа на един от неговите жители. Първото нещо, което щяха да си помислят мексиканците, е, че вие сте го прегазили. Как щяхте да им докажете, че се е пребил със своята кола? Мексиканците са много буйни хора и можеше доста да си изпатите. И затова помислих, не е ли по-добре да тръгна след вас, та в случай на нужда да ви стана свидетел?

Тази постъпка дава добра представа за характера на американците.

Когато се разделяхме всеки по своя път, американецът ни даде визитната си картичка. Току-виж, че стане нужда от неговите показания по това дело. Тогава адресът му ще послужи. От визитната картичка научихме, че нашият свидетел е директор на „гремър скуул“ — начално училище. За да ни окаже тази услуга, той се беше отклонил много от своя път.

В характера на американския народ има много чудесни и привлекателни черти.

Това са прекрасни работници, златни ръце. Нашите инженери разправят, че работейки с американците, изпитват истинско удоволствие. Американците са точни, не и педантични. Те са акуратни. Умеят да държат на думата си и вярват на думата на другите. Винаги са готови да ти се притекат на помощ. Това са добри другари, общителни хора.

Но ето че една прекрасна черта — любопитството — почти липсва у американците. Това се отнася особено за младежите. Ние изминахме шестнадесет хиляди километра с автомобил по американските пътища и видяхме много хора. Почти всеки ден вземахме в колата хич хайкър. Всички бяха много приказливи и никой от тях не бе любопитен и не попита какви сме ние.

На пътя ни посрещна дървена арка:

ДОБРЕ ДОШЛИ В НЮ МЕКСИКО

И веднага, близо до самата арка, от нас смъкнаха по двадесет и четири цента за галон бензин. Бензинът в Ню Мексико струва по-скъпо, отколкото в Тексас. Гостоприемното приветствие беше малко отровено от търговския дух. В различните щати бензинът струва различно: от четиринадесет до тридесет цента галонът. Най-скъп е, разбира се, в пустините, дето се налага да го доставят отдалече. И често на границите на щатите може да се види такъв плакат:

ЗАПАСЕТЕ СЕ С БЕНЗИН ТУК.

В ЩАТ АРИЗОНА ТОЙ Е С ЧЕТИРИ ЦЕНТА ПО-СКЪП

При това положение, разбира се, не можеш да се сдържиш. Ще се запасиш!

Глината край пътя имаше червен цвят, пустинята — жълт, небето — син. Понякога се срещаха нискостеблени кедри. Двеста мили пътувахме по доста разбит чакълест път. Но наред с него вече се строи грандиозното шосе Лос Анжелос — Ню Йорк.

Спряхме пред един стар кладенец, над който висеше грамадно съобщение:

ВАШИЯТ ДЯДО Е ПИЛ ТУК ВОДА,

КОГАТО Е ОТИВАЛ В КАЛИФОРНИЯ ЗА ЗЛАТО

В друго съобщение този кладенец се посочваше като пръв в Америка. До историческия кладенец седеше в една будка собственикът и продаваше цветни картички с изглед от същия кладенец. Покрай забит в земята стълб обикаляха на вериги две млади мечета. Стопанинът каза, че са много зли. Но мечетата, види се, не знаеха английски език, защото най-угоднически се изправяха на задните си лапи и просеха от пристигналите почерпка. Зад будката се виждаше стара крепост с дървена майнридовска ограда от колове. Изобщо замириса на сваляне скалпове и тям подобни детски радости. Липсваше само индианска стрела, забита в оградата и още трепкаща от полета.

Заедно с нас край кладенеца спря стара, разнебитена кола. В нея седеше сред възглавници и юрганчета най-обикновена мама със светлорусо разплакано момченце на колене. На стъпалото на колата в особена кошарка стоеше обикновено кротко куче с извита нагоре дебела и хубава опашка. Мъжът излезе иззад кормилото и разтъпкваше крака, като разговаряше, с притежателя на историческия кладенец.

Докато бършеше носа на сина си, мама бързо ни разказа своите семейни работи. Семейството пътува от Канзас сити за Калифорния. Мъжът получил там работа. Цялото имущество е тук, в автомобила.

Кучето неспокойно се въртеше в своята кошарка. До него на стъпалото беше прикрепен запасен бидон с бензин и неговата миризма задушаваше кучето. То гледаше жално стопанката. Навярно много му се искаше по-скоро да пристигнат в Калифорния.

Вечерта влязохме в Санта Фе, един от най-старите градове на Съединените американски щати.