Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (19)

Деветнадесета глава
В родината на Марк Твен

От началото на пътешествието ние пропътувахме щатите Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Мичигън, Индиана и Илинойс. В паметта са заседнали имена на безброй градчета, където закусвахме, обядвахме, ходихме на кино или нощувахме. Поукипси, Хъдзън, Олбъни, Троя, Оубърн, Уатерлоу, Ейвън, Фридония, Ери, Сандуски, Толидо, Пиория, Спрингфийлд.

Във всички тези градчета и в стотици други, неспоменати тук, на главния площад се издигат паметничета на войник от гражданската война между Севера и Юга. Това са много хрисими паметници, малки по големина и никак не са войнствени. Някъде в стара Европа бронзовият или каменен воин непременно размахва сабя или лети на буйно конче и винаги вика нещо подобно на: „Напред, юнаци!“ Но паметниците на американските градчета са лишени напълно от въодушевление. Войничето стои, отпуснато подпряно на пушката; раницата на гърба е скатана по всички правила, главата се навежда над ръцете и, току-виж яростният боец за освобождението на негрите задрямал, приспан от есенната тишина.

Тези паметници са докарвани от Германия. Те са съвсем еднакви и се различават един от друг толкова, колкото стандартният модел „Форд“ от „Форда“, който е снабден с пепелница и затова струва половин долар по-скъпо. Има съвсем евтини войничета, такива малки, че би могло да се държат в стая; има по-скъпи като описания вече от нас; има, ако можем така да се изразим, луксозен модел — войниче, пред чиито крака има гюлле. Изобщо намирала се е немска стока от всички цени, така че всяко градче си избирало паметник според джоба. Сравнително неотдавна американците се освободили от чуждата зависимост в този смисъл и най-после започнали да изготвят чугунени и каменни войничета със свои ръце и от свои материали.

Освен това всяко американско градче, чиито жители не са лишени от законното чувство на патриотизъм, разполага и с топ от времето на същата война между Севера и Юга и с малка купчинка гюллета. Обикновено топът и гюллетата се разполагат недалече от войничето и заедно образуват военноисторическата част на градчето. Съвременната му част вече ни е известна и се състои от автомобилни заведения, аптеки, ресторанти, магазини със стоки от по пет или десет цента и бакалнички за колониални стоки, които принадлежат на фирмата „Атлантик и Пасифик“. Фирмите на тази компания, червени със златни букви, се срещат във всеки град. Бакалниците на компанията са построени по един образец и в който и ъгъл на страната да се озове купувачът, той винаги знае, че в магазина „Атлантик и Пасифик“ пиперът стои на левия тезгях, ванилията — на еди-кой си рафт, а кокосовите орехи — на еди-кой си. Тази величествена еднотипност придава на фирмата „Атлантик и Пасифик“ дори известни черти на безсмъртие. Смята се, че в случай на гибел на нашата планета последни ще загаснат светлините в магазините на тази „Атлантическа и Тихоокеанска компания“ — така ревностно и предано служи тя на потребителя, като му предоставя голям и винаги пресен асортимент от колониални стоки, от бананите до цигарите и пурите, както от родни, така и от вносни тютюни.

Еднакво лошо време ни съпровождаше през целия път. Само първия ден от пътуването светеше възстудено, мразовито слънце. Още в Буфало валеше дъжд, в Кливлънд той се засили, в Детройт се превърна в истинско наказание, а в Чикаго се смени със свиреп студен вятър, който сваляше шапките и едва не гасеше електрическите реклами.

Малко преди Чикаго ние зърнахме през дъжда и мъглата мрачното видение на металургичния завод „Бери“. Металургията и лошото време заедно създадоха такъв ансамбъл, че тръпки ни побиваха. Едва на другия ден след като се измъкнахме от Чикаго, видяхме синьо небе, по което вятърът бързо и безцеремонно гонеше облаци.

Пътят се промени — не самият път, а всичко около него. Най-после преминахме промишления Изток и се озовахме в Средния Запад.

Има три точни белега, по които американците безпогрешно определят, че наистина е започнал истинският Запад. От витрините на ресторантчетата и аптеките изчезват обявленията, които рекламират „хат дог“, което означава „топло куче“.

„Топлото куче“ не е много далече от обикновеното куче: това са топли кренвирши. В цял свят винаги пускат шеги по отношение на кренвиршите и кучешкото, но само в американския Изток тази шега е добила гражданственост и куче е станало официално наименование на кренвиршите.

Вместо „хат дог“ ресторантите и аптеките излагат в своите витрини плакати, които рекламират чисто западно ядене: „барбикю“ — сандвичи със свинско печено.

После вместо оптимистичните „ол райт“ и „о’кей“ в разговорите на жителите от Запада се чува не по-малко оптимистичното, но чисто местно „ю бет“, което значи „хващам се на бас“, но се употребява при всички случаи в живота. Например ако проформа попитате вкусен ли ще бъде поръчаният от вас стейк от обед № 3, девойката с мила усмивка ще отговори:

— Ю бет! Хващам се на бас!

Последният, най-важният белег — това са старите автомобили — даже не стари, а старинни. С коли от деветстотин и десета година, с тънки колелета, пътуват цели почтени семейства, жители на Запада. В стари и високи фордовски купета бавно се движат фермери в сини овероли с бели тегели. Мощните лапи на фермерите здраво лежат на кормилата. Мъкне се нанякъде семейство негри. Отпред седи млад негър, до него е жена му. На задната седалка дреме побелялата тъща, а младите негърчета с невероятно любопитство разглеждат нашия жълт нюйоркски номер. Семейството отива, изглежда, далече, защото на колата има вързани кофа и дървена стълба. Дългоухи и високи катъри тътрят по пътя селски фургони и платформи. Коларите, също с овероли, карат прави. През целия път нито веднъж не видяхме седнал в колата си човек да кара катърите. Това е някакъв стил — да стоят прави в колите. Старите фордове стават все повече. Контурите им са старомодни, малко смешни и в същото време трогателни. В тях се чувствува нещо почтено. Те са теснички, старички, но заедно с това някак си трайни. Те извикват доверие и уважение.

Те са по на двадесет и по на двадесет и пет години, а все още вървят, возят, работят — честните, евтини черни карети.

Старикът едва диша, всичко в него дрънчи, от брезентовия покрив са останали само парцали, а от резервното колело само ръждивата шина, но той се движи, върши работата си, милият и малко комичен автомобилен ветеран.

Ние сме в Запада. Избягахме от зимата и се приближавахме към лятото. Спечелихме не само от годишното време, но и просто от времето — от атлантическия пояс преминахме в централния и с това спечелихме един час повече. Сега в Ню Йорк е десет часът сутринта, а при нас — едва девет. На път за Сан Франциско още два пъти ще върнем часовниците назад. От западния пояс ще се намерим в планинския, а сетне — в тихоокеанския.

На кръстовката на три шосета, срещу едно малко дървено кафене, което съобщаваше като нещо ново, че тук се сервира бира не в бутилки, а в консервени кутии, се издигаше стълб, на който бяха прикрепени широки стрели с имена на градове. Освен посоките и разстоянията тези стрели сочеха, че на Запад американците правят същото, както и на Изток — избират за своите градове красиви, величествени и прочути имена. Приятно ни беше да научим в това малко градче, че от него до Едина има 42 мили, до Мемфис — 66, до Мексико — 44, а до Париж всичко на всичко 17 мили. Но ние избрахме не Париж, не и Мемфис. На нас ни трябваше град Ханибъл. Стрелата показваше, че трябва да вървим надясно и че до Ханибъл остават тридесет и девет мили.

— Мистъри — каза Адамс, — напомнете ми да ви разкажа довечера за бирата в консервени кутии. Това е много, много интересно нещо, сърове.

Точно след тридесет и девет мили се показа Ханибъл. Една чугунена плоча, поставена от „Историческото дружество на щат Мисури“ преди влизането в града, съобщаваше, че тук великият хуморист Марк Твен е прекарал своето детство, че в града има къщичка на Марк Твен, парк с изглед към река Мисисипи, паметници, пещери и така нататък.

Докато търсехме място за нощуване и мистър Адамс разпитваше в къщата, която си избрахме, как вървят работите в града, как се е отразила тук кризата и какво мисли нашата хазайка, спретната стара американка, за Рузвелт — вече се стъмни. Разглеждането на забележителностите, препоръчвани от „Историческото дружество на щат Мисури“, трябваше да отложим за сутринта. Докато старата хазайка разправяше надълго и широко, че работите в Ханибъл вървят горе-долу добре и че на града носят доста голям доход туристите, които идват да гледат реликвите на Марк Твен, че кризата на времето си била доста голяма, но все пак всичко минало много по-благополучно, отколкото на Изток, и че президентът Рузвелт е много добър човек и се грижи за бедните хора — стана още по-тъмно. Тази вечер ние успяхме да посетим музея на Марк Твен, който се намираше на главната улица.

Това беше временен музей, уреден по случай стогодишнината от рождението на Марк Твен. Помещаваше се в сградата на банката „Ханибъл тръст къмпъни“, която беше фалирала малко преди юбилея. Ето защо снимките и различните реликви тук се смесваха странно с канцеларските преградки и стоманените ключалки на банковите съкровищници. На огромна (уви, навеки опустяла!) огнеупорна каса висеше рулево колело на речен параход. Точно такова колело е въртял Марк Твен, когато, още младеж, е плавал като матрос по Мисисипи. Освен нас имаше само още един посетител. Ако се съди по опечаленото му лице, той несъмнено на времето си е бил вложител в банка „Ханибъл тръст къмпъни“ и е дошъл тук само за да погледа още веднъж величествената и съвсем празна каса на банката, дето някога са стояли неговите скромни спестявания.

По стените висяха фотографии. В отделна стаичка се намираше докараният специално за юбилея креват, на който е умрял писателят. Навсякъде се виждаха ръкописи, първите издания на неговите книги, обущенцата, шалчетата и черните дантелени ветрила на онова момиче, което било за Твен прототип на неговата Беки Тачър. Изобщо музеят беше направен на бърза ръка и не предизвикваше особен интерес.

В музея имаше и гипсов модел на паметника, за чието изграждане вече беше обявена национална подписка. Тук великият писател е заобиколен от своите герои. Поставени са петдесет, ако не и повече фигури. Паметникът ще струва един милион долара и при тази сравнително неголяма цена ще бъде, ако се съди по модела, един от най-безобразните паметници на света.

Обядвахме, по-точно — вечеряхме, в едно ресторантче срещу музея. Мистър Адамс, който никога нищо не пиеше, внезапно поиска бира. Младият уейтър донесе две консервени кутии — в такива у нас продават зелен грах.

— Това е голяма работа — рече мистър Адамс, докато гледаше как уейтърът отваря кутиите с бира — и доскоро, сърове, никой не успяваше да се справи с нея. Пречеше миризмата на тенекия. Бирата непременно трябва да е в дъбова бъчва и в стъклени съдини. Но вие, мистъри, трябва да разберете, че да се превозва бирата в бутилки, е неудобно и скъпо. Бутилките заемат доста много място. Това е излишен разход при превозването. Неотдавна намериха такъв лак, чиято миризма точно отговаря, как да кажа, на миризмата на бирена бъчва. Между другото този лак е бил търсен за нуждите на едно електрическо производство, а не за бирата. Сега с него покриват вътрешността на консервените кутии и бирата няма никакъв страничен вкус. Това е голяма работа, мистъри!

Той дори изпи две чаши бира, която изобщо не обичаше. Изпи ги от уважение към техниката. Бирата наистина беше хубава.

Като излязохме сутринта от туристхауза, видяхме малък, стар и съвсем небогат градец. Той е разположен красиво върху хълмове, които се спускат към Мисисипи. Нагорнищата и надолнищата тук са напълно като в някое волжко градче, кацнало на високия бряг. Имената на уличките не научихме, но като че ли те се наричат също така като волжките — Срината или Сипейна.

Ето какъв е град Ханибъл, градът на Том Сойер и Хък Фин.

Чудно нещо! Градът е прочут не с производството на автомобили като Детройт, не с кланиците и бандитите си като Чикаго! Прочут са го направили литературните герои на „Приключенията на Том Сойер“, най-хубавите и весели приключения, съществували някога в световната литература.

Както и навсякъде, по улиците почти нямаше хора. Затова пък тези, които се срещаха, бяха истински Твенови типове — плахи и добродушни негри, почтен съдия, който отрано е стиснал между зъби евтината пура, и момченца с кадифени, вечно трайни гащи, които се държат на кадифени презрамки. Събрани на купчина, момченцата играеха на нещо. Ако се съди по това, как се озъртаха настрани, може би играеха на пари.

Улицата, дето е прекарал детството си Марк Твен, тогава още босоногият Сам Клемънс, се е запазила почти такава, каквато е била. Над входа на къщурката на писателя виси кръгъл бял фенер с надпис „Дом на Марк Твен“. Впрочем американците казват не Твен, а Туейн, и не Том Сойер, а Там Сойер. И даже най-сериозният, най-деловитият американец, когато се заговори за това световноизвестно момче, започва да се усмихва, очите му започват да стават по-добри.

В къщурката живеят две бедни, почти опросели бабички, далечни роднини на семейство Клемънсови. Те са толкова стари и слаби, че се клатят като стръкчета тревица. В тази къщурка е опасно човек да въздъхне — може да издуха бабичките през прозореца.

В двете стаички на първия етаж е тясно и прашно. Не, мистър Клемънс-стари, таткото на Марк Твен, макар и да е бил редактор на местния ханибълски вестник, е живял извънредно скромно. Виждат се изтъркани кресла с излезли навън пружини и разклатени масички със снимки.

— На това кресло — каза една от бабичките — е седяла леля Поли, а през това прозорче изскочил котаракът Питър, след като Том Сойер му дал рициновото масло. А на тази маса седяло цялото семейство, когато всички мислили, че Том се е удавил, пък той в това време стоял ей тук и подслушвал.

Бабичката говореше така, като че ли всичко, което е разказал Марк Твен в „Том Сойер“, е станало в действителност. Тя завърши с предложение да си купим снимка. Бабичките преживяват единствено от това. Всеки от нас си купи по една снимка от половин долар.

— При нас тъй рядко идват — рече с въздишка бабичката.

В стаята, която беше най-близо до изхода, имаше на стената мемориална плоча с образа на писателя и идеологически издържан надпис, съчинен от местен банкер — безкористен почитател на Марк Твен.

ЖИВОТЪТ НА МАРК ТВЕН УЧИ, ЧЕ БЕДНОСТТА Е ПО-СКОРО ЖИЗНЕН СТИМУЛ, ОТКОЛКОТО ЗАДЪРЖАЩО НАЧАЛО

Обаче видът на бедните, забравени бабички красноречиво опровергаваше тази стройна философска концепция.

До къщата имаше малък обикновен стобор. Но находчивото „Историческо дружество на щат Мисури“ вече беше успяло да закове на него чугунена плоча, гласяща, че това замества онзи стобор, който Том Сойер разрешил на своите приятели да боядисат срещу една ябълка, синьо стъклено топче и други прекрасни предмети.

Изобщо „Историческото дружество на щат Мисури“ действува чисто по американски. Всичко е точно и определено. Не пишат: „Ето къщата, в която е живяло момичето, послужило за прототип на Беки Тачър от «Том Сойер»“. Не, това би било може би и правдиво, но прекалено неясно за американския турист. На него трябва да му се каже точно — това същото момиче ли е, или не. И затова му отговарят: „Да, да, не се безпокойте, същата е. Вие не сте пропилели напразно газолин и време за това пътуване. Точно тя е.“

И ето че на къщурката, която се издига срещу жилището на стария Клемънс, виси още една чугунена плоча: „Тук е бил домът на Беки Тачър, първата любов на Том Сойер.“

Бабичките ни продадоха няколко снимки. На една от тях беше изобразена самата Беки Тачър на стари години. Тя се омъжила като че за някакъв адвокат. Малко преди смъртта си Марк Твен идвал в Ханибъл и се фотографирал заедно с нея. Голяма снимка на тези двама старци виси в музея с трогателен надпис: „Том Сойер и Беки Тачър“.

На друга снимка е представен индианецът, въведен от Твен под името „индианецът Джо“. Тази снимка е направена през 1921 година. Тогава индианецът е бил на сто години. Поне така твърди град Ханибъл.

Накрая ние се запътихме към Кардифския хълм, дето се издига един от най-редките паметници в света — паметникът на литературни герои. Чугунените Том Сойер и Хък Фин отиват някъде по свои весели приключения. Недалеч от паметника играеха доста големи момчета. Те с нищо не се различаваха от своите чугунени прототипове. Весел вик се носеше в подножието на паметника.

Беше още доста рано, когато напуснахме Ханибъл. По пътя с всички сили се носеха задрямали търговски пътници. Денем те работят, вечер спят, а нощем пътуват от място на място. Нощем пътят е пуст и тези демони на търговията имат възможност да карат с пълен ход.

Ние пътувахме между пожънати кукурузени и пшенични ниви, покрай червени фермерски хамбари и дворове, дето металически ветродвигатели вадят вода от кладенците и към средата на деня стигнахме град Канзас. Грубо казано Канзас се намира в центъра на Америка. Оттук разстоянието е приблизително еднакво и до Ню Йорк, и до Сан Франциско, и до Ню Орлеан и до канадската граница.

И така, ние бяхме в центъра на Съединените щати, в центъра на прериите, в град Канзас, разположен на река Мисури. Какво друго може да бъде по-американско от такова място? Въпреки това собственикът на ресторантчето, където изтичахме за минутка, за да се стоплим с чашка кафе, се оказа бесарабски евреин от град Бендера. Микроскопична масонска звездичка бляскаше в петлицата на сакото му. Бендера, Мисури, Бесарабия, масонство — тук имаше от какво да ти се замае главата!

Той измъкна от джоба си малки кафяви снимки и ни ги показа. Това бяха негови близки, останали в Бендера — двама провинциални млади хора, чиито нежни къдрави глави бяха подпрени с прави яки. Заедно с това домакинът ни показа и своята масонска карта. Фамилията на нашия свободен зидар беше Морген. Той беше пристигнал в Америка преди тридесет години.

— Морген — повтори той, — сигурно сте чували — гут морген. Ето това съм именно аз. Почти Морган!

— А къде са вашите петдесет хиляди долара, мистър Морган? — попита весело Адамс.

— Какви петдесет хиляди долара? — учуди се домакинът.

— Но, но, сър, не говорете така — „какви“! Вашите! Вашите петдесет хиляди долара! Нали сте пристигнали в Америка, за да спечелите пари! Къде са те, тези пари?

— В банката! — с мрачен хумор отвърна мистър Морген. — Там са всичките, до стотинка, само че не на мое име.

В неговата смазана от годините и борбата фигура, в неговия отчаян хумор ни се стори нещо познато. Едва после, когато летяхме по пътя за Амарило, щат Тексас, ние си спомнихме на кого прилича нашият бендерски масон.

През хиляда деветстотин тридесет и трета година бяхме в Атина. Да се разпростираме как тичахме да гледаме Акропола и други древности, това е дълга история. Но за един случай трябва да се разкаже.

Измъчвани от ученически спомени, решихме да отидем от Атина в Маратон. Казаха ни как да направим това. Трябва да отидем на площада, откъдето тръгват маратонските автобуси, там да си купим билети и да заминем — това е всичко. Тръгнахме бодро и някъде, вече при самия площад, се загубихме. Един бръснар, когото попитахме за пътя, спря да бръсне клиента си и излезе навън, за да ни обясни как най-лесно да стигнем. Клиентът също излезе от заведението и без да се смущава, че беше насапунисан, взе участие в разработването на маршрута за нас. Малко по малко се събра неголяма тълпа, в центъра на която ние срамежливо пристъпяхме от крак на крак, вече смутени от паниката, която предизвикахме. Накрая за по-сигурно пратиха едно петгодишно момченце да ни придружи.

Момче на гръцки се нарича „микро“. Микро ни водеше, като от време на време ни викаше с пръст и доброжелателно мърдаше своите дебели алжирски устни.

На площада видяхме стари автобуси, отзад на които с въжета бяха привързани изтъркани куфари. Това бяха маратонските автобуси. Веднага ни стана ясна глупостта и скуката на нашата приумица. Без да си кажем нито дума, решихме да се откажем от това пътуване. Микро получи пет драхми за безпокойството, а ние се запътихме за кафенето, което се намираше срещу автобусната станция, да си починем и да изпием по едно прочуто гръцко кафе.

Четирима красиви и бедно облечени млади безделници играеха карти на плъстено килимче, което покриваше мраморната масичка. Зад тезгяха стоеше собственикът, изоставил се човек. Той беше по жилетка, но без яка. Избръснат, но невчесан. Изобщо това беше човек, който вече не обръщаше внимание на нищо — опъваше каиша. Има ли посетители — добре, няма ли — също не е беда. Все едно нищо особено в живота вече няма да се случи. Той равнодушно прие от нас поръчката и отиде зад тезгяха да вари кафето.

И тогава ние забелязахме висящ на стената фотографски портрет на стопанина от младини. Валчеста енергична глава, победоносен поглед, мустаци, щръкнали към самото небе, мраморна якичка, пеперудка, сила и блясък на младостта. Ах, колко години са били нужни, колко неуспехи в живота са необходими, за да изпадне този мустакат атинянин в това жалко състояние, в което го намерихме ние! Просто страшно беше да се сравнява портретът с неговия собственик. Не бяха нужни никакви обяснения. Целият неудачен живот на гърка беше пред нас.

Ето какво ни напомни мистър Морген — бесарабецът, евреинът и масонът от Канзас сити.