Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (18)

Осемнадесета глава
Най-добрите музиканти в света

Вечерта оставихме лекомислено автомобила пред входа на хотела и отидохме на концерт на Крайслер.

Богата Америка завладя най-добрите музиканти на света. В Ню Йорк, в „Карнеги хол“, ние слушахме Рахманинов и Стоковски.

Рахманинов, както ни разказваше един познат композитор, преди да излезе на естрадата, седи в стаята на артистите и разказва анекдоти. Но ето че се чува звънец, Рахманинов става от мястото си и като придава на лицето си голямата тъга на руски изгнаник, излиза на естрадата.

Висок, прегърбен и слаб, с продълговато печално лице, подстриган алаброс, той седна до рояла, като разтвори полите на черния си старомоден сюртук, поправи с огромната китка на ръката маншета и се обърна към публиката. Погледът му говореше: „Да, аз съм нещастен изгнаник и съм принуден да свиря пред вас за вашите презрени долари. И за цялото си унижение моля за малко нещо — тишина.“ Той свиреше. Беше такава тишина, сякаш всичките хиляда слушатели на галерията бяха се натръшкали като мъртви, отровени от нов, непознат досега музикален газ. Рахманинов свърши. Очаквахме взрив. Но в партера се чуха само нормални аплодисменти. Ние не вярвахме на ушите си. Чувствуваше се студено равнодушие, сякаш публиката беше дошла не да слуша забележителна музика в забележително изпълнение, а да изпълни някакъв скучен, но необходим дълг. Само от галерийката долетяха няколко вопли на ентусиасти.

Всички концерти, на които присъствувахме в Америка, ни направиха същото впечатление. На концерта на прочутия Филаделфийски оркестър, ръководен от Стоковски, беше целият елитен Ню Йорк. Непонятно е от какво се ръководи елитният Ню Йорк, но той съвсем не посещава всички концерти. Месните и медните крале, железопътните кралици, принцовете на чуингъма и просто принцесите на доларите — във вечерни рокли, фракове и брилянти заеха белетажа. Изглежда, Стоковски бе разбрал, че на тази публика само музика не стига, че е нужна и външност. И изтъкнатият диригент беше измислил ефектно, почти цирково появяване. Той се беше отказал от традиционното чукане с пръчката по пюпитъра. Преди да излезе, оркестърът вече беше настроил инструментите и бе настъпила пълна тишина. Той излезе иззад кулисите, малко попрегърбен, приличащ на Майерхолд, без да погледне никого, бързо мина по авансцената към своето място и тутакси стремително махна с ръце. И също така стремително започна увертюрата на „Майстерзингерите“. Това беше чисто американски темп. Нито секунда бавене. Времето е пари. Изпълнението беше безукорно. В залата то не извика почти никакви емоции.

Месните и медните крале, железопътните кралици, принцовете на чуингъма и принцесите на доларите сега се увличат от Бах, Брамс и Шостакович. Защо ги бяха привлекли едновременно дълбокият и труден Бах, студеният Брамс и бурният ироничен Шостакович — те естествено не знаят, не желаят да знаят и не могат да знаят. След една година те безумно, до побъркване („Ах, това е такова силно, завладяващо чувство!“) ще се увлекат едновременно от Моцарт, Чайковски и Прокофиев.

Буржоазията похити от народа изкуството. Но тя дори не иска да поддържа това откраднато изкуство. В Америка купуват отделни изпълнители и плащат за тях много пари. Скучаещите богаташи се преситиха от Шаляпин, Хайфец, Горовиц, Рахманинов, Стравински, Джили и Тоти дал Монте. За милионера не е толкова трудно да заплати десет долара за един билет. Но, виж, опера или симфоничен оркестър — това, разбирате ли, е много скъпо. Тези видове изкуство изискват дотации. Държавата не дава пари за това. Остава прославената американска благотворителност. Благотворителите издържат в цяла Америка само три оперни театри, а от тях само нюйоркската „Метрополитен опера“ работи редовно цели три месеца в годината. Когато казвахме, че в Москва има четири оперни театри, които работят цяла година с прекъсване само от три месеца, американците вежливо се учудваха, но дълбоко в душата си не вярваха.

Преди няколко години меценатите получили публична плесница от великия диригент Тосканини, който по това време ръководел нюйоркската филхармония. Работите на филхармонията вървели зле. Нямало пари. Меценатите били заети със своя бизнес и не искали да знаят за съдбата на някакви си кларнети, виолончела и контрабаси. Най-сетне настъпил момент, когато филхармонията трябвало да се закрие. Това съвпаднало със седемдесетгодишния юбилей на Артуро Тосканини. И великият музикант намерил изход. Той не се обърнал за пари към месните и медните крале. Той се обърнал към народа. След един радиоконцерт говорил пред микрофона и помолил всеки радиослушател да му изпрати по един долар в замяна на снимката, която Тосканини ще му изпрати с автограф. И Тосканини бил възнаграден за своя дълъг, труден живот — филхармонията получила нужните ѝ средства, получила ги от онези хора, които нямат пари да си купят билет за театъра и да видят живия Тосканини. Казват, че мнозинството от тези хора били бедни италиански емигранти.

В живота на Тосканини има един малък, но много интересен случай.

Когато работил като диригент в миланската опера „La Scala“, в Италия бил обявен конкурс за най-добрата опера. Тосканини бил член на журито на конкурса. Един доста бездарен композитор, преди да представи своя ръкопис, дълго се усуквал около знаменития музикант, ласкаел го и всякак угодничил. Той помолил да предадат неговата опера за отзив на Тосканини. Отзивът бил убийствен и операта отхвърлили. Минали десет години и ето че в Ню Йорк бездарният композитор отново срещнал Тосканини.

— Е, маестро, сега това е минала работа — казал му композиторът, — но бих искал да зная, защо отхвърлихте тогава моята опера?

— Тя не ми хареса — отговорил Тосканини.

— А аз съм сигурен, маестро, че вие дори не сте я прочели. Ако бяхте я прочели, тя непременно щеше да ви хареса.

— Не говорете глупости — отвърнал Тосканини, — прекрасно помня вашия ръкопис. За нищо не го бива. Какво е това!

Той седнал до рояла и бързо изсвирил наизуст няколко арии от слабата опера, която бил бракувал преди десет години.

— Не, това за нищо не става — повтарял той, докато свирил, — това е под всяка критика!

И така, беше вечер, когато ние отидохме на концерта на Крайслер, като лекомислено оставихме нашия автомобил пред входа на хотела. От езерото духаше студен вятър. Той здравата ни прониза, макар че трябваше да минем само няколко къщи. Много се радвахме, че бяхме успели да си купим билети предварително.

Във фоайето беше доста пусто. Ние даже помислихме отначало, че сме закъснели и че концертът вече е започнал. В залата също нямаше много хора, беше заета не повече от половината.

„Май че чикагци обичат да закъсняват“ — решихме ние.

Обаче напразно избързахме да обвиним чикагци, тези акуратно точни хора. Те не бяха закъснели. Просто не дойдоха. Концертът започна и свърши в полупразна зала.

На естрадата стоеше възрастен човек в широк старомоден фрак, с доста голямо коремче, на което се люшкаше верижка с брелоци. Той стоеше с широко разкрачени крака и сърдито притиснал цигулката с брада. Това беше Крайслер — първият цигулар в света. Цигулката е опасен инструмент. На нея не можеш да свириш нелошо или просто добре както на рояла. Посредственото свирене на цигулка е ужасно, а доброто — посредствено и едва търпимо. На цигулка трябва да се свири забележително, само тогава свиренето може да достави наслада. Крайслер свиреше с пределна завършеност. Той свиреше изтънчено, поетично и умно. В Москва след такъв концерт щеше да има половин час овации. За да ги спрат, щеше да се наложи да изнесат рояла и да изгасят всички полилеи. Но тук, също както и в Ню Йорк, свиренето не предизвика възторг у публиката. Аплодираха на Крайслер, но в тези аплодисменти не се чувствуваше благодарност. Публиката като че казваше на цигуларя: „Да, ти можеш да свириш на цигулка, ти си довел своето изкуство до съвършенство. Но изкуството в края на краищата не е чак толкова важно нещо. Струва ли си да се вълнува човек заради него?“ Изглежда, че Крайслер бе решил да размърда публиката. По-добре да не беше правил това. Той подбираше все по-банални и банални пиеси, някакви си жалки валсчета и бостончета — произведения от долен вкус. Той постигна това, че публиката най-после се оживи и поиска „бисове“. Това бе унижение за големия артист, изпросена милостиня.

Ние излязохме на Мичигън авеню с тежко чувство.

— Ето, ето, сърове — рече ни мистър Адамс, — вие искате твърде много от американците. Преди няколко десетки години с мен се случи една история. Да, да, мистъри, интересно ще бъде за вас да я чуете. В Ню Йорк за пръв път в света стана представяне на Вагнеровия „Парсифал“. Сигурно знаете, че „Парсифал“ за пръв път е бил поставен чак след смъртта на Вагнер и това стана в Ню Йорк. Разбира се, аз отидох. Сърове! Ар много обичам Вагнер. Седнах на седмия ред и взех да слушам. До мен седеше грамаден риж джентълмен. Да, да, сърове. Пет минути след започването на спектакъла забелязах, че рижият джентълмен спи. В това нямаше да има нищо ужасно, ако той през време на съня си не лягаше на рамото ми и не издаваше доста неприятно хъркане. Събудих го. Той трепна, но само след пет минути пак спеше. Отгоре на всичко опираше главата си на рамото ми като на възглавница. Сърове! Аз не съм зъл човек, да, да, да. Но не можах да понеса това. О, но! С всички сили блъснах рижия джентълмен с лакът в хълбока. Той се събуди и дълго ме гледа с неразбиращ поглед. После на лицето му се изписа страдание. „Извинявайте, сър — рече той, — но аз съм много нещастен човек, пристигнах от Сан Франциско в Ню Йорк само за два дни, а имам много работа. В Сан Франциско имам жена немкиня. Вие знаете, сър, немците са луди хора, те са побъркани на тема музика. Жена ми не представлява изключение. Когато тръгвах, тя каза: «Джеймс, обещай ми, че ще отидеш на първото представление на „Парсифал“. Боже! Какво щастие е това — да присъствуваш на първото представление на „Парсифал“! Щом аз не мога да бъда на него, поне ти иди. Ти трябва да направиш това заради мене. Обещай ми.» Обещах ѝ, а ние, деловите хора, държим на дадената дума. И ето ме тук, сър!“ Посъветвах го да си отиде в хотела, тъй като той вече е удържал на думата си и вече не го заплашва опасност да стане нечестен човек. И той начаса избяга, като горещо ми стисна ръката. Да, да, да, сърове. На мен ми хареса този риж джентълмен. Вие не трябва да съдите американците прекалено строго. Това са честни хора. Те заслужават дълбоко уважение.

Слушайки разказа на мистър Адамс, ние тръгнахме към хотела и тук, за най-голям наш ужас, не намерихме автомобила. Нямаше го нашия чуден миши кар. Мисис Адамс бръкна в чантата си и не намери в нея ключа. Случило се беше най-страшното, което можеше да стане с нас из пътя — изчезнал беше автомобилът с ключа и автомобилния паспорт.

— Ах, Беки, Беки — мърмореше мистър Адамс в отчаяние. — Аз ти казвах, казвах ти…

— Какво си ми казвал? — попита мисис Адамс.

— О, но! Беки! What did you do?^[1] Всичко пропадна. Да, да, сърове! Аз казвах. Трябва да бъдем внимателни.

Ние си спомнихме, че в колата се намираха приготвените за път куфари, тъй като бяхме решили да излезем от Чикаго веднага след концерта и да пренощуваме по пътя в някое малко градче.

Вървяхме по Мичигън авеню, като залитахме от мъка. Дори не чувствувахме ледения вятър, който надуваше нашите палта.

И тук внезапно видяхме кара. Той стоеше от другата страна на улицата. Предното ляво колело бе качено на тротоара, вратите бяха отворени. Вътре светеха лампите. Даже и фаровете на нашето превозно съкровище сконфузено светеха.

Втурнахме се към него, като издавахме викове на радост. Какво щастие! Всичко беше на мястото си — и ключът, и документите и багажът. Заети с преглеждането на автомобила, не забелязахме как се бе приближил до нас един грамаден полисмен.

— Ваш ли е автомобилът? — запита той с гръмовит глас.

— Йес, сър! — изплашено изчурулика мистър Адамс.

— А-а-а! — изрева гигантът, като гледаше отгоре надолу малкия шишкав Адамс. — А не знаете ли, дяволите да ви вземат, къде трябва да се оставят колите в град Чикаго?

— Но, мистър о̀фисер… — раболепно отговори Адамс.

— Не съм офисер! — зарева полицаят. — Аз съм само полисмен. Какво, нима не знаете, че не може да се оставя автомобил пред хотела на такава магистрала като Мичигън авеню? Аз ще ви дам да разберете как трябва да се пътува в Чикаго!

Навярно на мистър Адамс се стори, че „мистър офисер“ ей сега ще започне да го бие, и закри главата си с ръце.

— Да, да! — ревеше полицаят. — Това не ви е Ню Йорк, та да захвърляте вашата таратайка посред най-главната улица!

Види се, той разчистваше някакви свои стари сметки с Ню Йорк.

— Знаете ли, че стана нужда да се качвам във вашия келяв кар, да го довлека на това място, а после два часа да следя да не го откраднат?!

— Йес, мистър офисер! — изломоти Адамс.

— Не съм офисер!

— О, о! Мистър полисмен! Ай ем вери, вери сори! Много, много съжалявам!

— Уел! — каза полисменът, като омекна. — Това е Чикаго, а не ви е Ню Йорк!

Мислехме, че ще ни дадат тикет (получилият тикет е длъжен да се яви в съда), че безмилостно ще ни глобят, а може би даже ще ни турят на електрическия стол (кой ги знае тези в Чикаго!). Но гигантът изведнъж се засмя със страшен бас и рече:

— Хайде, вървете! И друг път да помните, че това е Чикаго, а не Ню Йорк.

Ние бързо се качихме в колата.

— Гуд бай! — викна оживен старият Адамс, когато колата потегли. — Гуд бай, мистър офисер!

В отговор чухме само неясен рев.