Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (40)

Четиридесета глава
По стария испански път

Щедро декемврийско слънце изливаше своята светлина над веселия град Сан Диего, над неговите яркожълти къщи, построени в испански стил, с железни балкони и ковани решетки на прозорците, над подстриганите полянки пред къщите и над декоративните дръвчета с тлъсти тъмнозелени листа пред входните врати.

В сиянието на прозрачното утро на рейда стоеше военен флот. Миноносците се бяха разположили борд до борд по четири заедно, един до друг като патрони в пълнител на броунинг. Светлосивите линии на старите крайцери и броненосци се точеха до самия хоризонт. Топла зимна дрямка беше сковала залива и високите тънки мачти на военните съдове стърчаха неподвижно в бледосиньото небе. Дреднаути и най-нови кораби тук нямаше. Може би сега те стояха в Сан Педро, а може би бяха заминали в океана на бойно учение.

Излязохме на един дълбок, вдаващ се в морето нос. Това вече беше територия на военното пристанище. Часовой в груб зелен мундир излезе от своята стъклена будка и вежливо ни изгледа. Като видя фотоапарата, той каза:

— Моля с този апарат нищо да не снимате. Забранено е.

Носът беше пуст. Не срещнахме нито един човек. Дори и най-неквалифициран японски разузнавач би могъл безпрепятствено да направи нужния му брой снимки на военните постройки, които ясно се очертаваха долу. Трябва да се предполага, че тези снимки естествено отдавна са направени и морските бази на американците са също така добре известни на японците, както тяхното собствено Нагасаки. Когато се връщахме, часовоят дори не излезе от будката. Той само ни смигна като на стари познати и ни пусна без преглед.

В самия Сан Диего има голям авиационен завод. Тон е интересен по две причини. Преди всичко построен е за три месеца. Второ — около него се тълпят външни лица като около популярно кафене. До завода можеш да отидеш съвсем близо, не са нужни нито разрешения, нито пропуски. Можем да не се съмняваме, че това безгрижие доставя истинско удоволствие на японците.

На път за океана видяхме великолепно нарязани улици с широки асфалтирани платна, с тротоари, с електрически стълбове, боядисани с алуминиева боя. Видяхме цяло градче с канализация и водопровод, с прокарани на всички места газ и електричество, с една дума — град с всички удобства. Но без къщи. Още нито една къщурка нямаше в това градче, дето даже улиците имаха имена.

Така се продават в Америка парцели за построяване на къщи. Дадена голяма компания закупува земя, където по нейни съображения ще стане ново селище или град, довежда я в току-що описаното състояние, а след това разпродава парцелите с печалба. Друга компания, която се занимава със строеж на къщи, ще ви издигне за два месеца чудесна испанска къщичка с козирки на ивици над вратите, с баня на първия етаж, с баня на втория етаж, с балкон, с полянка пред къщата и фонтан зад къщата — всичко ще направи, вие ѝ дайте само своите десет хиляди долара, ако ги имате. Може и не в брой, може и на изплащане. Но да не ви дава великият американски бог да загубите работата си и да прекъснете плащанията!

— Мистъри — говореше тържествено старият Адамс, — вие трябва да помните, че цялата растителност, която виждате тук — палмите, боровете, протокаловите и лимоновите дръвчета, всяка тревичка — са посадени от ръката на човек. Калифорния съвсем не е била рай. Това е било пустиня. Калифорния са я направили водата, пътищата и електричеството. Лишете Калифорния от изкуственото оросяване за една седмица и тази беда не ще може да се поправи с години. Тя отново ще се превърне в пустиня. Ние наричаме Калифорния „Златния щат“, но по-правилно би било да я наричаме щата на забележителния човешки труд. В този рай хората трябва непрекъснато да се трудят, иначе той ще се превърне в ад. Помнете, сърове! Водата, пътищата и електричеството.

Досами океана се издигаше една много хубавичка вила, на вратите на която по-чисто от калифорнийското слънце блестеше медна плочка:

ГЛАВНА КАНТОРА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ДРУЖЕСТВО НА ТЕОСОФИТЕ

— Но, но, сърове! — викаше мистър Адамс. — Нека това не ви учудва. Там, където вече има вода, пътища и електричество, там е лесно да се живее. Както виждате, теософите съвсем не са глупаци.

Срещу дългия много мили, прекрасен плаж се нижеха в предълга редица жилищни кабини. Дори сега, през зимата, някои от тях бяха заселени. На техните верандички се печаха на слънце девойки с някакви независими муцунки — трогателни дивачки, избягали сред природата от строгите си и богати родители, от безумието и грохота на големите градове.

При старата испанска мисия ние завихме назад на изток, към къщи.

Тук на хълма се издига висок тухлен кръст в чест на испанския монах Жюниперо Сера. Някога той завладял тази земя „за слава на бога и на испанския крал“. От хълма се вижда целият град и заливът.

Излязохме на „Олд спениш трейл“ — старият испански път. Бетонът, асфалтът и чакълът са променили много стария път. Конквистадорите май че не биха познали сега тези места. Там, където е свистяла индианската стрела с пера, сега стои „газолин стейшън“ и бързо диша компресорът, нагнитайки въздух в автомобилната гума. И там, където испанците, задъхвайки се под тежестта на своето кожено и стоманено въоръжение, са се тътрели по едва забележима пътечка, сега минава обикновен американски „хай уей“, път от висока класа, понякога даже с наклонени виражи.

Макар да се движехме сега на изток, всеки ден слънцето ставаше все по-малко. Пак видяхме далечни планини, които се синееха и лилавееха на хоризонта, пак се спусна здрач, настъпи нощ, засвяткаха фарове. Беше вече късно, когато пристигнахме в Ел Сентро.

Мизерното градче Ел Сентро е разположено в „Импириъл вели“ — „Имперската долина“. Цялата долина има размер тридесет на тридесет мили. Тук берат лимоните три пъти в годината, портокалите — два пъти. През декември и януари тук се отглеждат зеленчуци, които по това време не растат никъде в Съединените щати. Сега започваше прибирането на салатите, след това ще дойде ред на пъпешите. И в тази райска долина, където зреят големите и бледи грейпфрути, в долината, напоена цялата със замайващия мирис на лимоните и портокалите, в тази долина жестоко, може би както никъде в света са подложени на експлоатация мексиканци и филипинци. И още повече, отколкото със салатите и портокалите, тази долина е известна със зверски разправи със стачниците, с нещастните — многодетни, бедни и винаги гладни — мексиканци-сезонници. Оттук до Мексико има само дванадесет мили.

„Лас Палмас“, кемпът, в който спряхме, представляваше нещо средно между кемп и хотел. Тук вече имаше хол с декоративни растения в качета, със столове-люлки и меки дивани, с което приличаше на хотел и даваше повод сърцето на пътника да се изпълни с гордост. (Спомняте ли си? „Нека вашето сърце се изпълни с гордост, когато произнасяте името на хотела, в който сте отседнали!“) А от друга страна цената на стаите не беше голяма и явно даваше да се разбере, че „Лас Палмас“ все пак е кемп. Изобщо това бе удобен подслон. Неговият стопанин беше австрийски немец, който пристигнал в Америка преди тридесет години в каюта трета класа. Сега освен кемпа той притежава и „Калифорния хотел“, четириетажна сграда с кафене и табълдот. Ето защо от лицето му не слиза оптимистичната американска усмивка, която го сродява с мистър Макс Фактор и други щастливци.

Ел Сентро с неговите разбити тротоари и тухлени аркади, Ел Сентро, мрачният град на експлоатацията и големия бизнес, все още се намираше в Калифорния. Бенсън, където пристигнахме на следния ден вечерта, вече беше в Аризона.

За Бенсън пътувахме през грамадни полета от кактуси. Това бяха „джайънт кектъс“ — кактуси гиганти.

Те растяха на групи и по единично и приличаха на увеличени хиляда пъти и изправени нагоре краставици. Покрити са с трапчинки като коринтските колони и с косъмчета като маймунски лапи. Те имат къси дебели ръчички. Тези придатъци правят гигантските кактуси необикновено изразителни. Едни кактуси се молят, вдигнали ръце към небето, други се прегръщат, трети люлкат деца. А някои просто стоят с гордо спокойствие и поглеждат отвисоко минувачите.

Кактусите живеят, както са живели едно време индианските племена. Там, където живее едно племе, за друго няма място. Те не се смесват.

Пустинята на кактусите се смени с пясъчна пустиня, истинска Сахара, с ивичести от сенките или сипаничави дюни, обаче американска Сахара: тя е пресечена от блестящ път с оазиси, дето вместо камили почиваха автомобили, дето нямаше палми, а вместо извори течаха бензинови ручеи.

Бенсън има осемстотин и петдесет жители. Какво правят тук, в пустинята? Защо са се събрали в тази точка на земното кълбо?

Излиза, че тук се намира барутният завод на Дюпон, един от истинските властелини на Америка — Дюпон, който така прекрасно прави киноленти, гребени и взривни вещества!

Какво може да се прави тук, в едно обикновено американско градче с няколко газолинови станции, с две или три аптеки, с магазин за продукти, където всичко се продава вече приготвено — хлябът нарязан, супата сварена, сухарчетата за супата загънати в прозрачна хартия? Какво могат да правят тук хората, освен да полудяват?

В магазина, дето си купувахме нарязан хляб, сварена супа и някакво вече наядено сирене (всеки случай то имаше такъв вид), ни казаха, че работите са се поправили, безработица в града няма, защото барутният завод започнал да работи с пълен капацитет.

Когато мистър Адамс хвана стопанина на магазина за ревера на сакото и започна да го разпитва какво правят хората в Бенсън, стопанинът отговори:

— Много ясно какво правят. Пушат „Честърфийлд“, пият кока-кола, седят в аптеката. Завъдиха пари. На някого трябва барут.

На някого трябва барут, на някого трябва мед, военната промишленост е започнала да работи по-добре.

На другата сутрин пристигнахме в Бизби, градче в планините. Тук са медните рудници на Аризона. Къщичките са накацали по стръмните склонове. Към тях водят дълги дървени стълби. На площада на градчето се издига червен, отлян от сурова мед, паметник на работник, на неизвестния работник, който е направил големи пари на собственика на рудниците. На масичките в аптеката се кипрят захарници, щамповани от тънка червена мед. Тутакси зад градчето се вижда гигантски кратер, като че създаден от природата. Всъщност изкопали са го хората. Това е мястото на старите медни рудници.

След това се озовахме в една пустиня, заселена с кактуси, каквито до този момент не бяхме виждали. Голяма бодлива топка е пуснала нагоре дълга цъфнала клонка. Когато минахме тази пустиня, намерихме се в друга, където растяха само телеграфни стълбове и нищо друго. Премина още един ден и от пустинята с телеграфните стълбове се озовахме в пустиня, обрасла с обявления, плакати, реклами и всякакъв вид писмени, рисувани и печатани вопли за града Уайт сити.

На всеки две мили, а после още по-често, плакати бясно подканяха пътника в Уайт сити. При това плакатите обещаваха такива удоволствия, че ако дори под псевдоним Уайт сити се криеха Ница или Сочи, то и тогава като че ли това не би могло да оправдае налудничавия ентусиазъм, с който бяха съчинени молбите, настояванията и поканите да бъде посетено градчето.

Смутени от тази настойчивост, ние се отклонихме малко от нашия маршрут. От Аризона прескочихме в щат Ню Мексико и колкото повече се приближавахме до Уайт сити, толкова по-кресливи ставаха рекламите. Най-после стана ясно, че Уайт сити е основан от прочутия каубой Джим Уайт, който открил още по-прочутите сега Карлсбадски пещери.

Преди двадесет години каубоят Джим Уайт, който тогава още не бил основал града с неговото име, забелязал, че от някаква пукнатина на земята се издига гъст дим. Заинтересуван от това, той отишъл по-близо и видял, че това не е дим, а невероятно голямо ято прилепи, които излитали някъде изпод земята. Каубоят се спуснал смело в пукнатината и открил под земята колосални сталактитови пещери. Скоро тези пещери били обявени за национална собственост и били взети мерки да ги направят удобни за посещения. Пещерите влезли в списъка на националните паркове на Съединените щати. А що се отнася до Джим Уайт, той не се задоволил със славата на откривател и географ, а построил до самите пещери кемп от няколко къщурки с гръмкото име Уайт сити, а пространството на стотици мили наоколо запълнил с известия и сентенции за своя град.

Уредбата на сталактитовите Карлсбадски пещери дава много добра представа за Америка, за стила на американската работа.

На стотици мили наоколо беше пустиня, истинска змийска пустиня. Но когато ние, угрижени, че ще трябва навярно да пълзим на четири крака някъде под земята, пристигнахме при пещерите, видяхме удивителна картина: два асансьора, два прекрасни асансьора с красиви кабини, с приятно градско бучене ни спуснаха на седемстотин фута под земята. Горе имаше магазин, дето се продаваха индиански сувенири, отлично информационно бюро и тоалетни, които биха правили чест на един първокласен хотел. Това беше електрически, високоговорителен, ултрасъвременен къс от пустинята.

Разглеждането на пещерите заема цял ден, но ние бяхме закъснели и участвувахме само във втората половина на екскурзията. Когато се спуснахме с асансьорите на дъното на пещерите, попаднахме в една подземна столова. Закуската не се отличаваше с нищо особено, но трябва да имаме предвид, че продуктите се докарват тук отдалече. Все пак това беше закуска с топло кафе в дебели чаши, с безвкусен хляб, завит в прозрачна хартия, със сандвичи, портокали с калифорнийски вкус, тоест не много вкусни — истинска американска закуска в едно място, разположено на седемстотин фута под повърхността на земята.

После събраха всички, наредиха ги в дълга върволица, отпред тръгна ръководителят в зелена полувоенна форма на служещ от националните паркове. Шествието завършваше още един служещ, който следеше някой да не изостане.

Докато се движехме, като минавахме от една зала в друга, пред нас се запалваха електрически лампи, а зад нас — гаснеха. Светлината навсякъде беше замаскирана, източниците ѝ бяха скрити и така разположени, че да осветят по най-сполучлив начин залата.

Пред нас се разкриваха грандиозни декорации: готически сводове, малки, скрити в ниши катедрали, многотонни дантелени сталактити, които висяха от куполите. Залите бяха по-обширни от най-големите театри в света. Сталагмити образуваха къдрави миниатюрни японски градинки или се издигаха като блестящи варовити монументи. Сталактити висяха като грамадни надиплени каменни мантии. Имаше тебеширени буди, макети на театрални постановки, виждаха се окаменели миражи и северни сияния — всичко, което можеше да си представи човешкото въображение, беше тук, включително и един малък сталагмит, приличащ на гангстерска картечница.

Екскурзиантите вървяха в проточена верига, приличаща на процесия на монаси в постановка на Макс Райнхард.

На излизане от пещерите гостите бяха настанени на сталагмитова бариера, образувана в една от залите, и нашият ръководител със зеления мундир прочете триминутна лекция, изпъстрена с цифри. Малко цифри в подкрепа на току-що видените чудеса на природата — такова нещо винаги харесва на американците. Лекторът съобщи на колко години са сталактитите, какви размери има най-големият от тях и колко е струвало поставянето на асансьорите (сто седемдесет и пет хиляди долара). След това той обяви състава на екскурзията. В нея участвуваха днес всичко седемдесет и двама души. От тях — четирима от щат Монтана, двама от Северна Дакота, четиринадесет от Ню Мексико, девет от Калифорния и така нататък. Тук бяха представени почти всички американски щати. Забелязахме това още пред входа на пещерата. Там имаше автомобили със сини, зелени, жълти, кафяви номера, които с това показваха своята принадлежност към най-различни щати. Лекторът завърши своята беседа със съобщението, че между екскурзиантите се намират и двама руски пътешественици от Москва. Тъй като от нас четиримата най-почтени се оказаха съпрузите Адамс, погледите на насъбраните се отправиха към тях.

После другият служещ, онзи, който завършваше шествието, отиде в съседната зала, изгаси светлината и изпълни в тъмното някаква печална песен, за да ни продемонстрира акустиката на пещерите. Служещият пееше на разстояние четиристотин фута, а ние чувахме дори дишането му.

Уморени, ние се тръшнахме на седалките на нашия верен автомобил и той отново ни понесе. Пътувахме за Ел Пасо, град на самата мексиканска граница. Тихото бучене на мотора и равномерният рев на чакъла под гумите приспиваха. Ние сънено кимахме глави и дори мистър Адамс се замисли.

Събудихме се от внезапно настъпилата тишина. Колата беше спряла. Мистър Адамс въпросително ни гледаше. Оказа се, че един хич хайкър ни моли да го вземем. Взехме го — и веднага се разкаяхме. Той говореше като пиян. Впрочем той излезе съвсем трезвен. Такъв беше само неговият оригинален недостатък на говора. Своите възгледи за живота той изложи бързо и охотно. Те бяха също така изтъркани като старото му сиво сако и степаните му, покрити с мъх черни панталони.

— Работата отива на война — съобщи той, като непрекъснато се запъваше и изяждаше цели срички, — младежта иска да воюва. Ами че трябва да се заловят с нещо. На тях им трябва някаква работа, работа и слава. Работа няма, машините я отнеха от хората. Няма да бъде лошо поне част от тези проклети машини да бъдат унищожени.

За оправяне на работите добре би било част от хората да бъдат избити на война, а част от машините унищожени. Тогава всичко ще тръгне като по мед и масло. Бяхме чували това вече много пъти.

Когато минавахме покрай мексиканските бордеи с изпочупени стъкла и метнати на въжета изпокъсани юргани, нашият беден спътник хвърли презрителен поглед към тумбата мексиканци, които се бяха събрали до входа на една от колибите. Те бяха облечени в износени полушубки от док за палатки с овчи яки.

— Мексиканците — рече нашият спътник с пиянския си говор — обичат да живеят в мръсотия. Дай им колкото искаш пари, те пак ще си останат мръсни. Такива хора са те. Дай им ако ще и по пет долара на седмица, ако ще и по пет долара на ден — нищо няма да помогне.

На нашия хич хайкър му беше спокойничко да живее с такива възгледи. Всичко се решаваше много просто. Част от хората трябва да бъдат убити, част от машините трябва да се разруши. А ако има бедни хора, то това са особен народ — те обичат да живеят в бедност, всички тези мексиканци, негри, поляци.

— Ако им платиш по шест долара на ден — повтори той с упоритостта на пиян, — те пак ще си живеят като бедни. Те обичат това.