Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (28)

Двадесет и осма глава
Младият баптист

Изкачването сред жълти скали продължи час и половина. Отдавна вече изчезнаха малката къщурка на каубоя, газолиновата станция и мостът над рекичката Литл Колорадо, а пустинята на индианците навахо все още се виждаше долу зад нас, последният безплоден приют на чистокръвните, стопроцентови американци, цялата беда на които се състои в това, че имат червена кожа и са способни не за търговия, а за рисуване и за войнствени, но безопасни танци.

Още два-три завоя и пустинята изчезна. Внезапно попаднахме в чудния курортен Тирол, в Швейцария, на Кавказ. Това беше връщане на междупланетни пътешественици от Марс на Земята, в едно от нейните най-красиви кътчета — в девствената гора Кенъб. Пътят беше покрит с чист пухкав сняг. Отстрани се издигаха еднакви големи борове. Блестеше декемврийско слънце.

В Америка стават такива метаморфози.

Чудното видение скоро свърши. Пътят се заспуска надолу и ние влязохме в щат Юта, за което съобщаваше неголям плакат. Тук пак беше пустиня, но вече по-топла. Минахме през малко селище. Край къщите растяха дървета и имаше няколко газолинови станции. Минаха две бели жени. Едната от тях возеше в количка дете, цивилизовано дете, чиито родители знаят какво е радио, автоматичен билярд и витамини. Това вече не е индианско дете, приковано за дъсчица.

— Вие знаете ли, сърове, че в щат Юта живеят мормони? — попита мистър Адамс.

Отново започнахме да се оплакваме, че не се отбихме в града на Соленото езеро и ще си заминем от Америка, без да сме видели мормоните.

— Не, сериозно, сърове, не бива да разсъждавате така — рече мистър Адамс, — от града на Соленото езеро в никакъв случай не бихме могли да се промъкнем до Калифорния, понеже по това време на годината проходите навярно вече са заледени. О, но! Моля ви да си спомните Скалистите планини!

— Хич хайкър! — викна внезапно мисис Адамс.

Видяхме един човек, който стоеше край пътя с куфарче пред краката.

— Да го вземем ли? — попита мистър Адамс.

Известно време се взирахме в хич хайкъра, като го преценявахме. Беше облечен с яркожълт брезентов шлифер. На вид хич хайкърът имаше към двадесет години.

— Струва ли си? Много скучен, оптимистичен е шлиферът му.

— Ами ако излезе мормон! — рече мистър Адамс.

Това реши работата.

— Да го вземем!

За съжаление хич хайкърът излезе не мормон, а обикновен, твърде верующ баптист.

Момчето беше добро. То съблече шлифера си и се оказа със сиво сако и работен велветов панталон с ръждив цвят. Имаше мургаво пъпчиво лице с малки, черни бакенбарди. Неговата история е обикновената история на американски младеж. Син на небогат фермер от Небраска. Разбира се, завършил е хай скуул. Разбира се, ходил в Аризона, за да намери работа и да спести пари за постъпване в колежа. Разбира се, работа не намерил. Сега е съгласен да се залови за каквото и да е. Има здрави ръце. Може да работи. Иска да опита щастието си в Калифорния. Ако и там нищо не излезе, ще трябва да се върне при баща си и да прекара при него скучната фермерска зима. Че какво! Ще почне да ходи на лов за диви котки и койоти. А напролет ще видим. По-точно — нищо няма да видим. Работата е лоша. Колежът е недостъпен. И няма никакви надежди да се оправят работите. Като всички младежи на неговата възраст, нашият хич хайкър се оказа абсолютно лишен от чувството за любопитство и през целия път не ни попита нищо. Но затова пък на драго сърце говореше за себе си и отговаряше на въпросите.

Когато го запитахме какво знае за Москва, той отговори:

— Там правеха петгодишен план.

— А какво е това петгодишен план?

— То е, когато всички работят и срещу това им дават три пъти на ден да ядат.

— Хубаво, сър — рече мистър Адамс, — да допуснем, че това е така. А още какво сте чували?

— Чувах, че петгодишният план бил сполучлив и сега там правят втори петгодишен план.

— Ами какво представлява този втори петгодишен план?

— Не знам — отговори младият човек. — Чувах, че там всички имат работа и си помагат един на друг. Но все едно, скоро ще има война и веднага след войната ще настъпи второто пришествие на Христа на земята. И руснаците ги очаква гибел, понеже са безбожници. Без вяра в бога никой няма да се спаси от адските мъки. Така казва библията.

— А кой ви каза, че скоро ще стане второ пришествие?

— Така каза нашият пастор.

— И скоро ли?

— Много скоро — съвсем сериозно отвърна младият баптист, — след две-три години.

— Отлично, сър! — възкликна мистър Адамс. — Да предположим, че това е така. Вие току-що казахте, че руснаците си помагат един на друг и че при тях всички работят. Значи, те са добри хора?

— Да — отговори баптистът, като помисли.

— Прекрасно, сър! Те не се експлоатират един друг и се обичат помежду си. От ваша гледна точка те са организирали царството божие на земята. Но те не вярват в бога. Как е тази работа? Хайде, хайде, сър! Отговорете ми на този въпрос!

— Щом не вярват в бога, няма да влязат в рая — каза баптистът с твърд глас, — ще загинат.

— Но нали са добри хора. Вие сам казахте.

— Все едно. Да, те вършат добри работи. Това и пасторът ни каза, защото, разбирате ли, пасторът е справедлив човек. Но в библията е казано, че не стигат само добрите дела. Нужна е вяра. Така че на тях им е съдено да загинат.

— Не, сериозно, сър — настояваше мистър Адамс, — вие сте умен младеж и сте завършили хай скуул. Нима Христос, като дойде втори път на земята, ще накаже сто и седемдесет милиона прекрасни руски момци, които са постигнали при тях да няма гладни и безработни, всички да са сити и щастливи? Да, да, да, сър! Помислете си само! Сто и седемдесет милиона души, хора на труда, добри, честни. Нима бог ще се окаже толкова жесток и няма да пи пусне в рая?

Нашият хич хайкър се замисли дълбоко. Личеше, че му беше жал за добрите руски момци. Той дълго се колеба, преди да отговори.

Но дори и тази поразителна, ужасяваща и трогателна картина на среща на сто и седемдесетте милиона съветски атеисти с мъничкия баптистки бог не можа да промени убежденията на нашия спътник.

— Виждате ли — каза той, като се запъваше, — така е казано в библията. А нея човек трябва или да я разбира изцяло, или…

— Хайде, хайде, сър, или… — възкликна мистър Адамс в пълен възторг.

— Без вяра в бога никой няма да се спаси — измърмори нашият спътник.

— Гледайте! Гледайте! — извика мисис Адамс.

Навлизахме в Зайън кенйън (Сионския каньон) и разговорът с младия баптист се прекрати.

В контролната будка нямаше никой. Ние спряхме колата и дадохме няколко сигнала, но никой не дойде.

— Обърнете внимание, сърове — рече мистър Адамс, — от нас не искат да вземат долари. Да, да, да, ще видим Зайън кенйън безплатно.

Известно време пътувахме между стеснени червени скали, от които сгърчеха на различни страни борове и някакви корени. Дефилето се разширяваше. Някои скали бяха прорязани от дълги прави пукнатини, други — начертани като аритметична хартия.

— Искате ли, сърове — каза мистър Адамс, — да ви продам едно прекрасно литературно сравнение? Колко ще дадете? Нищо ли няма да дадете? Искате даром? Добре тогава: вятърът е писал на тези скали своята история. Бива ли го? Запишете във вашите бележничета. Не, сериозно, аз смятам, че с това съм обогатил руската литература.

Направихме няколко завоя. Дефилето се разширяваше още повече. Довчера ни се струваше, че на света няма нищо по-величествено от Гранд кенйън. Но мина само един ден и ние видяхме нещо, ако не толкова огромно, то много, много по-сложно и фантастично. Гранд кенйън гледахме отгоре. Зайън кенйън преминавахме по дъното или по корнизите на стените, по които беше прокаран пътят. Гранд кенйън ни изглеждаше като планини, планини наопаки. Тук ние виждахме стените на каньона, които изглеждаха като планини в обикновения смисъл на тази дума. Този пейзаж ни се струваше като студен пейзаж от чужда планета. Тук нямаше и не можеше да има никакви сравнения. Попаднахме във вълшебното царство на детските сънища и видения. На пътя, по който пътувахме, лежеше сянка, а надвисналите отгоре големи скали бяха огрени от слънце. Преминахме една медночервена хлътнатина и се озовахме в ново грамадно дефиле. Много високо, на фона на небето, се виждаха червени кули, въртележки, пирамиди, муцуни на животни. Над пътя и под него растяха полегато борове. Надолу пълзяха пресъхнали корита на рекички. Далече върху осветена от слънцето скала блесна замръзнал ручей като грижливо залепена ивица тенекия.

Навлязохме в тунел. Известно време се движехме в пълен мрак. После отпред се показа светлина. В стената на тунела беше пробита широка арка, която излизаше на тераска с каменни перила. Слязохме от колата. Вратата тракна, като че топ гръмна. Навсякъде имаше скали. Виждаше се мъничко късче небе. Долу имаше тихо блатце с вода. В такава тържествена обстановка човек или мълчи, или започва да прави ужасни глупости. Изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, започнахме да издаваме пронизителни викове, за да разберем има ли тук ехо. Излезе, че ехо има.

В тунела, дълъг километър и половина, който беше прокопан специално за разглеждане на каньона и струваше над един милион долари, строителите бяха направили още няколко прозореца. От всеки прозорец се разкриваше нов изглед. Много далече долу лъщяха асфалтовите извивки на пътя, по който безшумно пълзяха мънички автомобили. Почти всички скали и рязката сянка от тях непременно напомняха нещо или някого — котешка глава, нокти, сянка от локомотив. Венец на всичко беше една колосална фигура на индианец, изсечена от природата в скала — индианец със спокойно строго лице и с някаква шушулка на главата, все пак напомняща перо.

Излязохме от тунела и след пет минути вече се спускахме по онези извивки на пътя, които току-що гледахме от прозореца. По шосето се търкаляха жълти окапали листа. Срещнахме няколко локвички, покрити с тънък лед. Сянката на противоположната стена докосна краката на индианеца. Цареше абсолютна, безкрайна тишина. Пътувахме с най-малка скорост, изключили мотора. Спускахме се надолу тихо и тържествено като рееща се птица.

Появи се дръвче с жълтички като малки пиленца листа, след него друго — със зелени листа. Ние попаднахме в лято.

Днес за един ден, по-точно даже за няколко часа, пред нас преминаха всичките четири годишни времена.

Преди да напуснем Зайън кенйън, отбихме се в прочутия разсед между скалите, който индианците обожествяваха и който се наричаше „Храм на Синоуав“. Насред разседа върху огромен цокъл седеше тумбест, безобразен бог. Дълго го гледахме, докато разберем, че това е направено не от хората, а от природата. Около паметника шумеше бърза рекичка и търкаляше камъчета.

Ние вече не се учудвахме, че природата е изпреварила индианската архитектура, индианските рисунки и даже самия индианец. Тези изводи, които се налагаха подир пустинята на навахо, ни се сториха след Зайън кенйън прекалено бедни и нерешителни. Тук беше ясно, че цялото изкуство — и египетското, и гръцкото, и китайското, и готиката, и стилът ампир и дори голият формализъм — всичко това вече някога го е имало, преди милиони години е било гениално измислено от природата.

— Да се веселим, сърове — каза мистър Адамс, когато, след като разузнахме пътя за Лас Вегас, дадохме газ. — Моля да запомните, че за цялата тази красота не заплатихме нито един цент.

Той не беше още успял да изрече това, когато на пътя се показа будка, от която приветливо надничаше човек с формена фуражка. Той ни спря, взе два долара, прекара език по една кръгла зелена хартийка и я лепна на стъклото на нашия кар.

— Гуд бай, сър! — рече мистър Адамс печално и тутакси добави: — Не, сериозно, мистъри, само два долара за цялата тази красота! О, но! Аз смятам, че евтино се отървахме!

Нашият спътник баптистът помоли да го свалим в най-близкото градче. Той дълго ни друса ръцете и повтаряше, че сме добри хора. Вдигна на рамо своето шперплатово куфарче, взе под мишница жълтия си шлифер и потегли. Но като направи няколко крачки, обърна се и попита:

— Ами ако отида в Русия, ще получа ли работа и аз?

— Разбира се — отвърнахме ние, — както всички хора в Русия.

— Така… — каза младият баптист. — Значи, би се намерила работа! Така…

Той искаше да каже още нещо, но, види се, размисли и бързо, без да се обърне, тръгна по улицата.