Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (2)

Втора глава
Първата вечер в Ню Йорк

Митническата зала на пристанището „Френч лайн“ е грамадна. Под тавана висят големи железни букви на латинската азбука. Всеки пътник застава под онази буква, с която започва фамилното му име. Тук ще докарат от парахода куфарите му, тук те ще бъдат прегледани.

Гласовете на пристигналите и посрещачите, смехът и целувките звънко се носеха из залата, чиито оголени конструкции ѝ придаваха вид на цех, в който правят турбини.

Ние никого не бяхме известили, че пристигаме и никой не ни посрещаше. Въртяхме се под своите букви и чакахме митническия чиновник. Най-после той се приближи. Беше спокоен и бавен човек. Никак не го вълнуваше това, че бяхме прекосили океана, за да му покажем своите куфари. Той вежливо докосна с пръсти горния пласт на вещите и повече не рови. След това изплези езика си, най-обикновен, мокър, неснабден с никаква техника език, наплюнчи с него големи етикети и ги залепи на нашите куфари.

Когато най-сетне се освободихме, беше вече вечер. Бяло такси-кеб с три светещи фенерчета на покрива, прилично на старомодна карета, ни потътри към хотела. Отначало доста ни измъчваше мисълта, че поради нашата неопитност сме взели лош, архаичен таксиметър, че сме смешни и провинциални. Но когато надникнахме плахо през прозореца, видяхме, че във всички посоки летят коли със също такива глупави фенерчета както на нашата. Тогава малко се поуспокоихме. По-късно вече разбрахме, че фенерчетата върху покрива са сложени, за да могат такситата да се отличават сред милионите коли. Със същата цел такситата в Америка се боядисват с най-крещящи цветове — оранжев, светложълт, бял.

Опитът ни да погледаме Ню Йорк от автомобила не успя. Пътувахме по доста тъмни и мрачни улици. Понякога нещо адски бучеше под краката ни, понякога нещо тътнеше над главите ни. Когато спирахме пред светофарите, застаналите редом с нас коли затуляха всичко. Шофьорът няколко пъти се обръщаше към нас и пак ни питаше за адреса. Изглежда, тревожеше го английският език, на който се обяснявахме. Понякога ни поглеждаше поощрително и на лицето му беше написано: „Нищо, няма да пропаднете! В Ню Йорк никой още не е пропадал.“

Тридесет и двата тухлени етажи на нашия хотел се губеха в нощното ръждивочервено небе.

Докато попълвахме кратките регистрационни картони, двама души от прислугата любовно стоеха над нашия багаж. На шията на единия от тях висеше лъскав кръг с ключа от стаята, която бяхме си избрали. Асансьорът ни издигна на двадесет и седмия етаж. Това беше широк и спокоен асансьор на хотел, не много стар и не много нов, не много скъп и за съжаление не много евтин.

Стаята ни хареса, но ние не се заловихме да я разглеждаме. По-скоро на улицата, в града, сред грохота. Пердетата на прозорците плющяха от свежия морски вятър. Хвърлихме палтата си на дивана, изскочихме в тесния коридор, постлан с пъстър кастор, и асансьорът с меко потракване полетя надолу. Ние се спогледахме многозначително. Не, това все пак е събитие! За пръв път в живота си отивахме да се разхождаме из Ню Йорк.

Тънък, почти прозрачен флаг на ивици и със звезди висеше над входа на нашия хотел. На отсрещната страна на улицата се издигаше полираният куб на хотел „Уолдорф-Астория“. В проспектите той се нарича най-добрият хотел в света. Прозорците на „най-добрият в света“ ослепително сияеха, а над входа висяха два национални флага. Направо на тротоара, до бордюра бяха сложени сутрешни броеве на вестници. Минувачите се навеждаха, вземаха „Нюйорк таймс“ или „Хералд трибюн“ и оставяха два цента на земята до вестниците. Вестникарят беше отишъл някъде. Вестниците бяха затиснати с парче тухла, точно както правят това московските бабички-вестникарки, седнали в своите шперплатови будки. Цилиндрични кофи за боклук стоеха на ъглите на пресечката. От една кофа излизаше грамаден пламък. Изглежда някой беше хвърлил там горяща угарка и нюйоркският боклук, който се състоеше главно от вестници, се бе запалил. Полираните стени на „Уолдорф-Астория“ се осветиха с тревожна червена светлина. Минувачите се усмихваха и подхвърляха закачки. Към мястото на произшествието се движеше полицай с решително лице. Като се уверихме, че нашият хотел не е застрашен от пожар, продължихме нататък.

Тутакси ни се случи малка беда. Мислехме, че ще се разхождане бавно, като гледаме внимателно на всички страни — тъй да се каже, да изучаваме, да наблюдаваме, да попиваме и така нататък. Но Ню Йорк не е от онези градове, дето хората се движат бавно. Покрай нас хората не вървяха, а тичаха. И ние също затичахме. Оттогава вече не можахме да се спрем. В Ню Йорк прекарахме цял месец и през всичкото време, колкото ни крака държат, все тичахме нанякъде. При това имахме такъв угрижен и делови вид, че и самият Джон Пирпонт Морган-млади би могъл да ни завиди. С такъв темп той би спечелил през този месец към шестдесет-седемдесет милиона долара.

И така ние веднага се понесохме. Летяхме покрай огнени фирми, на които беше написано: „Кафетерия“ или „Юнайтид сигарс“, или „Драг-сода“, или още нещо все от този род привлекателно и засега непонятно. Така дотичахме до 42-а улица и тук се спряхме.

Във витрините на магазините на 42-а улица зимата беше в пълен разгар. В една витрина стояха седем елегантни восъчни дами със сребърни лица. Всички бяха с чудни астраганени палта и си хвърляха една на друга загадъчни погледи. В съседната витрина дамите бяха вече дванадесет. Те стояха в спортни костюми и се подпираха на щеки за ски. Очите им бяха сини, устните червени, а ушите розови. В други витрини стояха млади манекени с бели коси или чистоплътни восъчни господа в нескъпи, съмнително прекрасни костюми. Но ние не обръщахме внимание на цялото това магазинно щастие. Друго ни порази.

Във всички големи градове на света винаги може да се намери място, където хората гледат с телескоп луната. Тук на 42-а също имаше телескоп. Той стоеше на автомобил.

Телескопът беше насочен към небето. Управляваше го един обикновен човек, точно такъв, какъвто може да се види при телескопа в Атина, Неапол или Одеса. И той имаше същия нерадостен вид, какъвто имат експлоататорите на уличните телескопи в цял свят.

Луната се виждаше в една пролука между две шестдесететажни къщи. Но любопитният, залепил око за тръбата, гледаше не луната, а много по-високо — той гледаше върха на „Емпайър стейт билдинг“, сграда на сто и два етажа. В лунната светлина стоманеният връх на „Емпайър“ изглеждаше покрит със сняг. Душата изстиваше при вида на благородната, чиста сграда, която блестеше като блок изкуствен лед. Дълго стояхме тук, мълчаливо вдигнали глави. Нюйоркските небостъргачи извикват чувство на гордост за хората на науката и труда, които са построили тези великолепни сгради.

Пресипнало ревяха вестникари. Земята трепереше под краката, а от решетките на тротоара внезапно лъхваше зной като от машинно отделение. Под земята прелетяваше влакът на нюйоркското метро — на събуей, както го наричат тук.

От някакви люкове, вградени в паважа и покрити с кръгли металически капаци, излизаше пара. Дълго не можехме да разберем откъде се взема тази пара. Червените светлини на рекламите хвърляха върху нея оперна светлина. Струваше ни се, че сега люкът ще се отвори и оттам ще излезе Мефистофел и като се окашля, ще запее басово направо от „Фауст“:

… На раменете с плащ червен

и дълга шпага на бедрото …

И ние отново се устремихме напред, оглушали от виковете на вестникарите. Те реват така отчаяно, че след това трябва, според израза на Лесков, цяла седмица да се изгребва с лопата гласът.

Не може да се каже, че осветлението на 42-а улица беше посредствено. И все пак Бродуей, осветен от милиони, а може би и милиарди електрически крушки, изпълнен с въртящи се и подскачащи реклами, съставени от цели километри светещи с газ тръбички, възникна пред нас също така неочаквано, както самият Ню Йорк възникна от безпределната пустош на Атлантическия океан.

Стояхме на най-популярния ъгъл в Щатите, на ъгъла на 42-а и Бродуей. „Великият бял път“, както американците титулуват Бродуей, се разстилаше пред нас.

Тук електричеството е сведено (или издигнато, ако искате) до равнището на дресирано животно в цирк. Тук него са го принудили да се кълчи, да прескача препятствия, да намига, да танцува. Спокойното Едисоново електричество е превърнато в дуровски морски лъв. То лови с носа си топки, жонглира, умира, оживява, прави всичко, каквото му заповядат. Електрическият парад никога не спира. Светлините на рекламите пламват, въртят се и гаснат, за да блеснат тутакси отново; букви, големи и малки, бели, червени и зелени безспирно се скриват някъде, за да се върнат след секунда и да възобновят своя бесен бяг.

В Бродуей са съсредоточени театрите, кината и дансингите на града. Десетки хиляди хора се движат по тротоарите. Ню Йорк е един от малкото градове в света, дето населението се разхожда на определена улица. Входовете на кината са осветени така, че ти се струва, прибавиш ли още само една крушка — всичко ще се пръсне от прекомерна светлина, всичко ще отиде по дяволите. Но тази крушка няма къде да се пъхне, няма място. Вестникарите надават такъв вой, че за изгребване на гласовете е потребна вече не седмица, нужни са години упорит труд. Високо в небето на някакъв непреброим етаж на небостъргача „Парамаунт“ гори електрически циферблат. Не се виждат нито звезди, нито луна. Светлината на рекламите затъмнява всичко. В мълчалив поток летят автомобили. Между карирани връзки във витрините се въртят и дори правят салто малки светещи етикетчета с цени. Това вече са микроорганизми в космоса на бродуейското електричество. Сред ужасната врява спокоен просяк свири на саксофон. Отива на театър джентълмен с цилиндър, а до него обезателно дама във вечерна рокля с шлейф. Като лунатик се движи слепец със своето куче-водач. Някои млади хора се разхождат без шапки. Това е модно. Бляскат под уличните лампи гладко вчесаните коси. Мирише на пури — и долнокачествени, и скъпи.

В същата минута, когато ние си помислихме колко далече сме сега от Москва, пред нас заструиха светлините на кино „Камео“. Там прожектираха съветския филм „Новият Гъливер“.

Бродуейският прибой ни влачи няколко пъти назад-напред и ни изхвърли на някаква странична улица.

Още нищо не знаехме за града. Затова няма да има имена на улици. Спомняме си само, че стояхме някъде под естакадата на надземната железопътна линия. Покрай нас минаваше автобус и ние, без да му мислим много, скочихме в него.

Дори много дни по-късно, когато вече се научихме да се оправяме в нюйоркския водовъртеж, не можахме да си спомним къде ни откара автобусът в онази първа вечер. Струва ни се, че това беше китайският район. Но възможно е да е бил италианският или еврейският район. Вървяхме по тесни вонящи улици. Не, електричеството тук беше обикновено, не дресирано. То светеше доста мъждиво и не правеше никакви скокове. Грамаден полицай стоеше, подпрян до стената на една къща. Над широкото му лице на повелител сияеше върху фуражката сребърният герб на град Ню Йорк. Забелязал несигурността, с която вървяхме по улицата, той тръгна насреща ни, но като не получи въпроси, отново зае своята позиция до стената — величав и стегнат представител на реда.

От една мизерна къщурка долиташе скучно-прескучно пеене. Човекът, който стоеше пред входа на къщурката, каза, че това е нощен приют на Армията на спасението.

— Кой може да нощува тук?

— Всеки. Никой няма да го пита за името му, никой няма да се интересува от неговите занимания и минало. Нощуващите получават тук безплатно легло, кафе и хляб. Сутринта също кафе и хляб. После те могат да си отидат. Едничкото условие е, че трябва да вземат участие във вечерната и утринната молитва.

Пеенето, което долиташе от къщата, свидетелствуваше, че сега се изпълнява това единствено условие. Влязохме вътре.

По-рано, преди около двадесет и пет години, тук се е помещавала китайска пушалня за опиум. Било мръсно и мрачно свърталище. Оттогава е станало по-чисто, но, загубило някогашната си екзотичност, не беше станало по-малко мрачно. В горната част на някогашното свърталище сега се молеха, долу се помещаваше спалнята — голи стени, гол каменен под, брезентови походни легла. Миришеше на лошо кафе и влага, каквато винаги издава лазаретно-благотворителната чистота. С една дума, това беше Горкиевото „На дъното“ в американска постановка.

В олющената малка зала на пейки, които се спускаха амфитеатрално към неголяма естрада, седяха вдървено двеста нощуващи. Току-що беше свършило пеенето, започваше следният номер на програмата.

Между американското национално знаме, издигнато на естрадата, и окачените по стените библейски текстове скачаше като палячо един румен старик в черен костюм. Той говореше и жестикулираше с такава страст, сякаш продаваше нещо. Всъщност той разказваше поучителната история на своя живот — за благодетелния прелом, който станал с него, когато обърнал сърцето си към бога.

Той бил скитник („също такъв ужасен скитник като вас, стари дяволи!“), държал се отвратително, богохулствувал („спомнете си своите навици, приятели мои!“), крадял — да, всичко това го имало за съжаление. Сега с това е свършено. Сега той си има свой дом, живее като порядъчен човек („бог ни е създал по свой образ и подобие, нали така?“). Неотдавна той дори си купил радио. И всичко това получил непосредствено с помощта на бога.

Старецът ораторствуваше с необикновена безцеремонност и личеше, че излизаше да говори вече за хиляден път, ако не и повече. Той щракаше пръсти, понякога прегракнало се смееше, пееше духовни куплети и завърши с голямо въодушевление:

— Тогава да попеем, братя!

Отново се понесе скучно-прескучно пеене.

Нощуващите бяха страшни. Почти всички бяха вече немлади. Небръснати, с угаснали очи, те се клатеха на своите груби пейки. Пееха покорно и лениво. Някои не бяха успели да преодолеят дневната умора и спяха.

Ние живо си представихме скитанията по страшните места на Ню Йорк, дните, прекарани при мостовете и магазините, сред боклуците, във вековечната мъгла на човешкото падение. Да седят след всичко това в нощния приют и да пеят химни, беше изтезание.

После пред аудиторията се изправи един чичко, напращял от полицейско здраве. Той имаше водевилен възлилав нос и глас на шкипер.

Беше безцеремонен до последна степен. Отново започна разказ за ползата от обръщането към бога. Излиза, че и шкиперът някога бил порядъчен грешник. Той нямаше голяма фантазия и завърши с декларацията, че сега благодарение на божията помощ и той има радиоапарат.

Пак пяха. Шкиперът махаше с ръце и показваше немалък капелмайсторски опит. Двестате души, смлени на прах от живота, отново слушаха това безсъвестно дрънкане. На опроселите хора не предлагаха работа, предлагаха им само бога, зъл и взискателен като дявол.

Нощуващите не възразяваха. Бог с чашка кафе и парче хляб — това все пак е приемливо. Тогава да попеем, братя, за слава на кафеения бог!

И гърлата, които вече половин век бълваха само ужасени псувни, сънливо зареваха за слава на господа.

Отново крачехме покрай някакви бордеи и отново не знаехме къде сме. С мълнии и трясък летяха влакове по железните естакади на надземната железопътна линия. Младежи със светли шапки се тълпяха пред аптеките, като си разменяха къси фрази. Маниерите им бяха, каквито са на младежите, които живеят във Варшава на Крахмална улица. Във Варшава се смята, че един джентълмен от Крахмална не е бог знае какво съкровище. Добре е, ако е само крадец, защото може да бъде и по-лошо.

Късно през нощта се върнахме в хотела, не разочаровани от Ню Йорк, не и възхитени от него, а по-скоро разтревожени от неговата огромност, богатство и мизерия.