Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (47)

Четиридесет и седма глава
Сбогом, Америка!

В Ню Йорк беше свежо, духаше вятър, грееше слънце.

Чудно красив е Ню Йорк! Но защо ти става тъжно в този велик град? Къщите са толкова високи, че слънчевата светлина пада само върху горните етажи. И цял ден не ви напуска впечатлението, че слънцето залязва. Още от сутринта залез. Навярно от това е тъй тъжно в Ню Йорк.

Отново се върнахме в този град, дето живеят два милиона автомобили и седем милиона хора, които ги обслужват. О, това е забележително зрелище, когато автомобилите излизат на разходка в Сентръл парк. Не можете да се освободите от мисълта, че този грамаден парк, разположен сред Ню Йорк, е уреден, за да могат автомобилите да подишат там чист въздух. В парка има само автомобилни пътища, за пешеходците са оставили съвсем малко място. Ню Йорк е в плен на автомобилите и автомобилите се държат в града като истински окупатори — убиват и осакатяват местните жители, държат се с тях строго, не им дават да гъкнат. Хората се отказват от много неща, само и само да напоят своите потисници с бензин, да заситят тяхната вечна жажда с масло и вода.

Освен автомобилите има още един страшен властелин в Ню Йорк. Това е грохотът. Грохотът се произвежда тук в грамадно количество. Под земята вие събуей, над главата гърми надземната железопътна линия, стотици хиляди мотори бучат едновременно по улиците, а когато настъпва нощта, когато шумът малко утихва, по-ясно се чуват тревожните и продължителни сирени на полицейските, пожарните и гангстерските автомобили. Воят се приближава, минава наблизо и потъва някъде в далечината. Някого са застреляли от ревност, другиго — от омраза, другиго — просто за неразделена плячка. А може би някой се е обесил, отровил се е, прострелял е сърцето си, понеже не е понесъл живота в града на автомобилите, грохота и главоболието.

„Бромозалцър“ — напитка против главоболие — се продава навсякъде наред с портокаловия сок, кафето и лимонадата. Скоро „Бромозалцър“ ще се поставя и в менюто. Обедът ще изглежда така: първо — „Бромозалцър“, второ — чили, мексиканска супа, трето — риба тон, а за десерт — пак „Бромозалцър“. И ако само в Ню Йорк има повече телефони, отколкото в цяла Англия, то безусловно в същия този Ню Йорк за един ден се употребяват прахове против главоболие повече, отколкото в Англия за половин година. В по-тихите райони на Ню Йорк квартирите са по-скъпи не защото са по-хубави, а защото тук има по-малко шум. В Ню Йорк търгуват с тишината и тази стока струва скъпо. Това е нещо като английски костюм. Скъпо, затова пък хубаво.

В Ню Йорк не можете да се освободите от чувството на тревога. По най-оживената улица изведнъж минава банков брониран автомобил, боядисан в яркочервен цвят. Картечниците на бронирания автомобил са насочени направо срещу тълпата младежи със светли шапки, които се разхождат с пури в уста. Така в Ню Йорк пренасят парите. Те могат да се превозват само в брониран автомобил, иначе ще ги разграбят същите тези младежи със светлите шапки. Нещо много подозрително и страшно се усмихват те, пъхнали ръце в джобовете на своите теснички палта!

Няколко дни ние се сбогувахме с нюйоркските приятели, улици и небостъргачи.

В деня на заминаването ни отидохме на Сентръл парк уест и се изкачихме в квартирата на мистър Адамс. Вратата ни отвори негърката, като показа такива бляскави африкански зъби, че в антрето стана светло.

В столовата видяхме мистър Адамс, който притискаше до гърдите си малката беби. До него стоеше мисис Адамс и говореше:

— Ти вече държа беби пет минути. Сега е мой ред.

— Но, но, Беки — отговори мистър Адамс, — не говори така. Мъчно ми става, като слушам, когато ти говориш така.

На масата и на пода се валяха разопаковани пратки. Сред канапи и амбалажна хартия лежаха най-разнообразни неща: стар шал, бинокъл, якичка, няколко ключа с големи хотелски плочки и какво ли не още.

— Ето, ето, сърове — рече мистър Адамс, като горещо ни стискаше ръцете, — малко по малко моите неща започват да се събират при мен. Остава само да разпратя ключовете по хотелите и всичко ще бъде наред. Само шапката я няма.

— Все пак по-добре щеше да бъде да я получиш във Вашингтон — назидателно каза мисис Адамс, като ловко грабна от ръцете на мъжа си момиченцето.

— Но, но, Беки — застена Адамс, — ти не трябва да постъпваш така. Нали дадохме на вашингтонската поща нареждане да изпрати шапката тука. Пусни беби, ти прекалено дълго я държиш на ръце. За детето това е вредно. Остави го да потича из стаята.

Но не беше успяла Беки да пусне момиченцето на пода и мистър Адамс с вика: „Не, не, сериозно!“ — грабна беби и я притисна до гърдите си.

Разнесе се звън и в стаята влезе раздавач с пратка.

— Този път е тя! — викна Адамс.

Да, това беше тя. Мистър Адамс тържествено извади от сандъчето своята стара любима шапка и веднага я сложи на главата си.

— Да вървим! — завика той със звънлив глас. — Вие заминавате днес, сърове, а досега още не сте се изкачвали на върха на „Емпайър стейт билдинг“. Би било глупаво да не направите това. Да, да, сърове, ако искате да знаете какво нещо е Америка, вие трябва да се изкачите на „Емпайър“.

Когато беби видя, че непознатите джентълмени, които вече веднъж бяха отмъкнали за два месеца родителите ѝ, отново ги вземат, тя зарева. Тупаше с краченца, заливаше се в сълзи и викаше: „No more trips!“ — „Не трябва повече пътувания!“

Родителите се заклеваха на беби, че излизат само за пет минути, но тя през сълзи твърдеше, че „онзи път те също казвали, че излизат само за пет минути и не се връщали много дълго“.

Докато слизахме с асансьора, ние още чувахме плача на детето. Папа енд мама имаха сконфузен вид, но неугасващо любопитство светеше в очите им.

— За шестнадесети път да се изкачиш на „Емпайър“ — мърмореше мистър Адамс, — това е много, много интересно, сърове!

За последен път минахме на втория етаж на автобуса по Пето авеню. Манекените с розовите уши ни гледаха от витрините. Сред автомобилите се провираха три циркови слона, канейки нюйоркчани да посетят вечерното представление.

Животът си течеше.

Изкачихме се на покрива на „Емпайър стейт билдинг“.

Колко пъти, когато минавахме покрай него, не можехме да се въздържим да не въздишаме и да не мърморим: „Ах, дяволско нещо! Гледай ти! Ох, бива си го!“ или още нещо от този род. И се изкачихме на него само два часа преди да напуснем Америка.

Първият асансьор ни изкачи веднага на осемдесет и шестия етаж.

Издигането продължава само една минута. Разбира се, не се виждаха нито етажи, нито площадки. Ние летяхме в стоманената тръба и само ушите ни, като че напълнени с вода, и някакъв странен студ в областта на стомаха ни показваха, че се изкачваме с необикновена бързина. Асансьорът не скърцаше и не тракаше. Той се движеше стремително, плавно и безшумно. Само святкаха мъничките лампички при вратата, отброявайки десетките етажи. На площадката на осемдесет и шестия етаж стъпихме с малко отмалели крака.

Втори асансьор закара пътниците на покрива на сградата и през големите стъкла на галерията ние видяхме Ню Йорк. Предишния ден беше валял сняг. По улиците той вече се беше стопил, но по плоските покриви на небостъргачите още лежеше на чисти, нежни бели квадрати. Планинският въздух по върховете на небостъргачите не позволяваше на снега да се топи.

Необикновеният град, настръхнал с короните на вълноломите, лежеше долу. Сивият зимен въздух леко се позлатяваше от слънцето. По черните тесни улици препускаха мъничките автомобили и влаковете на надземните железници. Градският шум едва достигаше тук, не се чуваше дори воят на полицейските сирени. Наоколо гордо се издигаха от обедния сумрак на нюйоркските улици небостъргачите, светнали с безчислените си стъкла. Те стояха като стражи на града, въоръжени с бляскаща стомана. До вълнолома на компанията „Кюнърд уайт стар“ се виждаше параход с три комина. Комините бяха жълти с черни пръстени. Това беше „Маджестик“, петдесет и шест хиляди тона стомана, дърво, килими и огледала — английският параход, с който ние трябваше днес да си заминем. Но колко малък и безпомощен изглеждаше той от покрива на „Емпайър“!

След два часа бяхме вече на парахода. „Маджестик“ правеше своя последен рейс. След него този още съвсем млад параход трябваше да бъде разрушен. С появяването на „Нормандия“ и „Куин Мери“, нови колосални атлантически параходи, „Маджестик“ се бе оказал прекалено скромен и бавноходен, макар да пресичаше океана за прекрасно време — шест дена.

Грамадата на „Маджестик“ вече се отдели от стените на вълнолома, когато чухме за последен път:

— Гуд бай, мистъри! Да, да, да! О, но! Не, сериозно! Надявам се, че вие разбрахте какво е Америка!

И над главите на изпращачите лудо се замята старата вярна шапка на мистър Адамс и кърпичката на неговата жена, мъжественият драйвър, която два пъти ни прекара през целия материк, без да се умори, търпелива, идеална спътница.

Когато „Маджестик“ минаваше покрай Уол стрийт, вече се бе стъмнило и в небостъргачите пламна светлина. В прозорците заблестя златото на електричеството, а може би и истинско злато. Това последно, златно видение на Америка ни изпращаше, докато излезем в океана.

„Маджестик“ засили ход, блесна прощалната светлина на фара и след няколко часа не остана никаква следа от Америка.

Студен януарски вятър вдигаше големи океански вълни.