Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (32)

Тридесет и втора глава
Американският футбол

На петия ден от престояването ни в Сан Франциско забелязахме, че градът започва да ни поглъща, както някога, много-много отдавна, преди хиляди градове, десет пустини и двадесет щата едва не ни погълна Ню Йорк. Нашите бележници се изпълниха с гъсти бележки, отбелязващи срокове за делови срещи, делови закуски и делови „коктейл парти“. Ние водехме живот на делови американци, без да имаме при това никаква работа. Нашите дни бяха преизпълнени с боязън да не закъснеем за някоя среща. С проклятия пълзяхме из стаята и търсехме загубено копче от яка. Подобно на Чичиков направихме визита на управителя на града — кмета на града, италианеца Роси, — побелял плешив джентълмен с черни вежди. Той ни показа писмо от Хонолулу, което било изпратено едва вчера. Това писмо донесъл „Чайна клипер“ — летящата лодка на Сикорски. Точно пет минути ние хвалихме кмета на Сан Франциско. А той ни почерпи с превъзходни пури. Имахме късмет, че Сан Франциско наистина е прекрасен град и не стана нужда да лъжем мистър Роси. Излязохме от Сити хауз с приятни усмивки и с тревога в душата. Време беше да се измъкваме от кръга на деловите срещи и да започнем действително делови живот, тоест безцелно да скитаме из града.

За пръв път заобиколихме носа при Златните врата и излязохме на крайбрежната улица. Покрай брега се простираше плаж, на който с грохот връхлитаха вълните на Тихия океан. Беше слънчев, но ветровит декемврийски ден. Сезонът за къпане вече беше свършил и излизащите на крайбрежната улица увеселителни заведения бяха пусти. Тук Сан Франциско излиза да си почива и да се весели през топлите неделни дни. Тук можеш да си измериш силата, да се разходиш с блъскащите се едно в друго електрически автомобилчета, да получиш срещу десет цента портрета на бъдещата си жена с описание на нейния характер, да поиграеш на механичния билярд и изобщо да получиш напълно целия американски развлекателен порцион. Но колко красиво е това място. По мащаб крайбрежната улица не отстъпваше на океана — и двете нямаха край.

В ресторантчето „Топси“, чийто специалитет е пържена кокошка със сухар, в знак на което покривът на заведението е украсен с глава на петел, а залата — със снимки на кокошки, ние видяхме как се весели небогатият жител на Сан Франциско. Той си взема за петдесет цента порция кокошка и като я изяде, танцува до припадане. Като му омръзне да танцува, заедно със своята „гърл“ се пързаля, без да жали празничните си панталони, по полираната дървена пързалка, която е поставена в залата специално за веселящите се кокошояди.

Може би под влияние на океана, на климата или на тълпящите се тук моряци от цял свят, но в ресторантното дело на Сан Франциско се наблюдава неприсъща на Америка игра на ума. В ресторанта на Бернщайн, някъде в центъра, близо до Маркет стрийт, поднасят само рибни блюда, самото ресторантче е уредено като кораб, яденетата се поднасят от хора в капитански и матроски костюми. Навсякъде висят спасителни пояси с надпис: „Бернщайн“. Естествено това не е чак толкоз художествена фантазия, но след аптекарската закуска номер три човек получава известно удоволствие, още повече, че то струва не повече от посещението в аптеката. Недалече от пристанището има едно вече съвсем забележително гастрономическо заведение — италианското ресторантче „Лука“. Стопанинът му прави впечатление на маг, вълшебник и благотворител. За един обед вълшебникът взема наистина не чак толкова малко — един долар; но затова пък срещу това заплащане човек има право тук отново и отново да иска харесалото му се блюдо. Обаче главният сюрприз е накрая. След обяда, когато посетителят облича палтото си, подават му грижливо превързано с лентичка пакетче със сладки.

— Но аз не съм поръчвал сладки! — казва побледнелият посетител.

— Това е безплатно — отговаря келнерът и го гледа с пламтящи неаполитански очи. — Като подарък.

Ала и това още не е всичко. На посетителя връчват някакво билетче. Излиза, че с това билетче той има право утре сутринта да дойде в сладкарница „Лука“ и да получи безплатно чаша кафе с кифличка. В тази минута разтърсеният мозък на посетителя просто не може да осъзнае, че стойността на сладките и кафето с кифличка е влязла в честно заплатения от него долар и цялата гениална търговска сметка на „Лука“ се гради върху това, че много посетители няма да дойдат утре за кафето и кифличката, защото няма да имат време. Но, както се казва, измислицата си я бива.

Освободени от визити, ние се чувствуваме бодро и жизнерадостно като студенти след изпит. Обстоятелството, че бяхме виждали в Париж и Москва истинския Роден, ни спаси от необходимостта да гледаме в музея копия от негови произведения и ние блуждаехме из града без план и цел. А тъй като цялото наше пътешествие минаваше доста мъдро и бе подчинено на строгия план на мистър Адамс, то на тези часове на свободни скитосвания гледахме като на заслужена почивка.

Не се знае как и защо попаднахме в „Тропикъл суиминг пул“, тоест в зимния басейн. Постояхме, без да си сваляме палтата, в едно огромно, доста старо дървено помещение, дето въздухът беше тежък, оранжериен, стърчаха някакви бамбукови върлини и висяха завеси, полюбувахме се на една младичка двойка с бански костюми, която делово играеше пинг-понг, и един дебелак, който цапаше в голям сандък, напълнея с вода, забелязахме няколко механични билярди и автомат за чуингъм — побягнахме по-нататък, в японската градина.

Тази градина е подарена на града от японската императрица. В нея всичко е мъничко — изгърбените бамбукови мостчета, дърветата-джуджета и японската къщичка с плъзгащи се книжни врати. В нея живее японец и ако посетителите пожелаят, прави им истински японски чай. Ние седяхме в мъничка бамбукова беседка и пиехме зелена ароматна топла вода, която безшумно ни поднасяше нашият вежлив домакин. Когато се почувствувахме вече напълно на блажените острови на Нипон, нашите спътници ни разказаха, че този японец неотдавна погубил своята жена. Той така я измъчвал, че тя се заляла с газ и се запалила.

От японската градинка се отправихме в китайския квартал. Той беше живописен и възмръсен. Всичко в него беше китайско — жителите, книжните фенери и дългите платна с йероглифи. Но в магазинчетата седяха само японци и продаваха кимоно, халати, дървени обувки, украсени със снимки, и китайски дреболии с марка „Made in Japan“.

Нашият свободен ден завърши с посещение на футболен мач. Играеха отборите на двата университета — „Санта Клара“ и „Христиан Тексас“.

Но преди да преминем към описание на това събитие, което до известна степен ни помогна да разберем какво е Америка, необходимо е да кажем няколко думи за американския футбол въобще.

Футбол в Америка — това значи: най-големият стадион, най-голямо струпване на хора и автомобили на едно място, най-гръмкият вик, който може да излети от устата на същество, което има две ръце, два крака, една глава и една килната настрана шапка; това значи — най-голямата каса, специална футболна преса и особена футболна литература (разкази, повести и романи из футболния живот). Голямо футболно състезание в Америка е събитие много по-значително от концерт на симфоничния оркестър под диригентството на Тосканини, ураган във Флорида, война в Европа и дори от открадване дъщерята на някой прочут милионер. Ако някой бандит иска да се прочуе, той не трябва да извършва своето сензационно престъпление в ден, когато има футболен мач между армията и флота, а да намери за това по-подходящо, по-спокойно време. Мусолини например избра много удобен момент за нападение на Абисиния. Този ден в Америка нямаше мач и дуче получи добро пъблисити на първата страница на вестниците. Иначе можеше да се случи да мине на втора, пък даже и на трета страница.

Мачът, който ние видяхме в Сан Франциско, не можеше да бъде отнесен към големите игри. Обаче това не беше и чак толкова малка игра и ние не бихме посъветвали Джили или Яша Хайфец да дават този ден концерт в Сан Франциско.

Трибуните на стадиона, претъпкани в центъра, по краищата бяха почти празни. Но общо взето на стадиона се беше събрал към тридесет хиляди народ. Отначало играта изглеждаше непонятна и поради това неинтересна.

Американският футбол няма нищо общо с европейския. Тези игри дотолкова не си приличат, че когато в Ню Йорк, в театъра за кинохроника, внезапно показаха част от футболен мач на два европейски отбора, публиката припадна от смях.

И така известно време ние не можахме да разберем какво става на игрището. Хора с кожени шлемове, прилични малко на водолази, едните в червено, другите в бяло, заставаха едни срещу други, навели глави и гърбове, и няколко секунди стояха неподвижни. После се чуваше свирка и хората бясно хукваха от местата си. Червените и белите се смесваха и се хващаха, както ни се струваше, едни други за краката. Такава суматоха настъпва в курника, когато там се промъкне пор. Струваше ни се дори, че чуваме пляскане на криле. Сетне всички падаха един върху друг, като образуваха голяма шаваща купчина от тела. Публиката се надигаше от местата си и силно викаше. Свиреше съдията. Футболистите заставаха по местата си и всичко започваше отново.

Първите минути ние дори не виждахме топката, тоест забелязвахме я, но само за секунда, за две и след това отново я изгубвахме от погледа си. Постепенно се научихме да следим топката и да преценяваме положението.

Към края на първото полувреме вече поразбирахме нещо от американския футбол, а към края на второто — вече бяхме големи познавачи, повтаряхме имената на най-добрите играчи и ревяхме заедно с всички зрители.

В общи черти американският футбол представлява ето що: има два отбора, от всяка страна — врата, но без горна греда. Затревеното игрище е разчертано с бели напречни линии и всяка от тези линии се превзема с бой. Няма да описваме подробно правилата на играта. Те са прекалено сложни. Важното е как играят, какво правят с топката. Топката е кожена, но не кръгла, а продълговата. Изглежда, че това е, за да може тя по-здраво и по-удобно да се държи, да се притиска до корема. Когато отборите се построяват, наведени един срещу друг, отзад стоят трима играчи. Централният играч хвърля топката назад под разкрачените крака на един от тях. Противникът не вижда веднага у кого е отишла топката и в това се състои предимството на започващите играта. Получилият топката или я рита с крак далече напред, с оглед, че техен играч ще я поеме, или по възможност незабелязано предава топката на партньора си от ръце в ръце. И в единия, и в другия случай получилият топката я притиска до корема си или до хълбока си и тича напред. Имат право да го блъскат, да го хващат за краката, да го препъват. Понякога (това се случва много рядко и извиква овациите на целия стадион) играчът успява да се отскубне от всички нападатели и да занесе топката зад крайната черта в лагера на противника. Обаче най-често го хващат и го повалят на земята. Ако при това той не е изпуснал топката от ръце, следващият тур, или ако щете пароксизъм на футбола, започва от това място, дето е паднал човекът с топката. Понякога получилият топката, ако е добър бегач, прави огромен кръг, за да заобиколи враговете. Но враговете бързо разпознават онзи, който държи топката, и тичат да му пресекат пътя. Той предава топката на друг, този — на трети; но да се промъкне, е много трудно, почти невъзможно и по някой път повалят човека с топката на земята по-далече от гола, отколкото в минутата, когато е започнал турът, и по този начин биват загубени няколко фута. Между туровете отборът, който владее топката, се съвещава по повод по-нататъшната тактика. По традиция отборът отива малко настрана и, като образува кръг така, че се виждат само наведени гърбове и разкрачени крака, а главите почти са допрени една до друга, образуват център, шепне се. Но ето че страшният план е обсъден, играчите се построяват и започва нова вълнуваща мешаница.

Отборите на „Санта Клара“ и „Христиан Тексас“ бяха почти еднакво силни. Християнските младежи от Тексас бяха малко по-силни. Почти във всички схватки тяхната тактика се свеждаше до това, че получилият топката играч се хвърляше с глава напред в струпаните сантакларовци и се мъчеше да спечели поне един дюйм разстояние. Него веднага го поваляха. Започваше нова схватка и пак се спечелваше един дюйм. Това напомняше атака на Западния фронт през време на световната война, когато след тридневна артилерийска подготовка частите успяваха да се придвижат сто метра напред. Бавно и неотклонно тексасци се придвижваха към вратата на сантакларовци. Напрежението се засилваше все повече. Все по-силно крещяха младежите с килнати шапки. Сега цялото наше внимание беше насочено към публиката.

На трибуната на стадиона седяха едни срещу други студенти от университетите, „запалянковци“ за своите отбори. На нашата страна седяха няколко хиляди сантакларовци с червени фуражки, със свой оркестър. Срещу нас целият център на трибуната беше зает от специално пристигналите от Тексас християнски младежи с бели фуражки и също със свой оркестър.

Когато до последната линия на „Санта Клара“ оставаха около двадесет фута, тексасци станаха от местата си, свалиха белите си фуражки и като ги размахваха ритмично към вратата на противника, започнаха да викат под командата на диригента на оркестъра:

— Гоу! Гоу! Гоу!

В точен превод това значи „върви!“, но по-скоро това трябваше да се разбира: „Напред! Напред! Напред!“

Оркестърът също скочи и като навири тръбите към самото небе, издаваше в такт с „Гоу! Гоу!“ какофонични звуци.

Сантакларовци умърлушено мълчаха със своите червени фуражки. През първото полувреме победител излезе отборът на „Христиан Тексас“. Нов позор се стовари върху главите на студентите от „Санта Клара“. По традиция през почивката обикновено свири оркестърът на победителите. И докато играчите, които плюеха тревички и ги изваждаха от ноздрите и ушите си, се потягаха, за да се приготвят за следния хавтайм — затрещя барабанен бой, завиха фанфари и на игрището с параден марш излезе белият оркестър на „Христиан Тексас“. Напред вървеше старши барабанчикът, като правеше танцови „па“ и виртуозно въртеше жезъла. Оркестърът изпълни марша на университета. А бездействуващият оркестър на „Санта Клара“ изпитваше такива страдания, каквито вероятно е изпитвал Вагнер, когато е слушал омразните звуци на „Травиата“. Но подлият оркестър на противниците свиреше ли, свиреше. Сега музикантите изпълняваха модни фокстроти и песнички, като крачеха един след друг по игрището, събираха се, разделяха се и правеха различни фигури. Диригентът се извиваше като смок, играеше степ и нарочно правеше всякакви нахални телодвижения, за да раздразни и унищожи победените врагове.

Започна следващият хавтайм.

Зад стените на стадиона се виждаха губещите се нагоре и надолу къщи на Сан Франциско, гъсто и свежо зеленееха дърветата на градините, затревеното игрище блестеше на слънцето, а лекият аромат на водорасли, стриди, младост и щастие, който лъхаше откъм океана, се смесваше със сладникавотежкия аптекарски мирис на уиски. За повишаване на ентусиазма и като спомен от „сухия режим“ публиката вадеше от джобове плоски шишенца и гълташе уиски направо от тях на самите трибуни.

И отново започна интересна блъсканица. Този път „Санта Клара“ започна не лошо. Линията на борбата се приближаваше все повече и повече към вратата на христианските младежи. Сега се вдигнаха червените фуражки. И сантакларовските момчета се заеха да напомпват своите футболисти.

— Гоу! Гоу! Гоу! — викаха те със звънливи юношески гласове.

Оркестърът на „Санта Клара“ скочи на пейките и вдигна такава музикална врява, че само от нея проклетите и нахални христиански млади хора трябваше да станат на пух и прах. С всяка нова свирка на съдията линията на играта се придвижваше към вратата на тексасци. Сантакларовци буквално с чело си пробиваха път и завладяваха дюймове и футове от зелената тревица. Насърчавани от виковете, те просто се превиваха до земята и като бодливи гърчове се хвърляха с глава в стената, състояща се от вражески кореми.

— Санта Клара! — ревяха като луди някакви младежи над нас. — Санта Клара! Гоу! Гоу!

Очите им бяха изхвръкнали. Устата широко разтворени. По зъбите беше полепнала забравена чуингъм. Наближаваше часът на разплатата.

И изведнъж стана нещо ужасно. Стана нещо, от което и двете враждуващи трибуни скочиха и нададоха такъв сърцераздирателен вик, в който имаше всичко — и ликуване, и гордост, и ужас. С една дума, това беше универсален вик, най-силният вик, на какъвто са способни тридесет хиляди души.

Най-добрият футболист на „Христиан Тексас“ неочаквано грабна топката и се понесе към вратата на „Санта Клара“. Той трябваше да пресече цялото поле. Насреща му тичаха, гонеха го отзад, опитваха се да го хванат отстрана за краката. Хвърляха се пред краката му най-отчаяните защитници на „Санта Клара“. Но малкият футболист, притиснал топката към корема си, тичаше ли, тичаше. Това беше някакво чудо. Отначало той тичаше по края на игрището, после остро зави към средата. Прескочи хвърлилия се под краката му сантакларовец и ловко се изплъзна от десетките протегнати към него ръце. Трудно е да се предаде вълнението на публиката. Най-после играчът пресече и последната линия и се спря. Това беше всичко. „Христиан Тексас“ спечели. Нашата трибуна беше посрамена. Отсрещната — бурно ликуваше.