Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (15)

Петнадесета глава
Дирборн

Нашият кар тържествено влезе в същото онова място, дето го бяха направили само преди няколко месеца, в град Дирборн — център на Фордовата автомобилна промишленост. Боже мой! Колко карове с благородния миши цвят видяхме ние тук! Те стояха от двете страни на улицата, очаквайки своите стопани, или обикаляха по много широките бетонни алеи на дирборнския парк, или съвсем новички, току-що слезли от конвейера, се мъдреха в минаващите камиони. А пък ние си мислехме, че сме купили автомобил с единствен, неповторим цвят! Вярно, по пътищата вече бяхме срещали много автомобилчета с миши цвят. Но се утешавахме, че това са други отсенки на същия цвят или че те нямат такава аеродинамична форма като на нашия, не са така капковидни. Ние много ценяхме капковидността на нашата заводска мишка. И изведнъж такъв удар!

Ако градовете можеха да си избират времето, както човек си подбира подходяща връзка според чорапите, Дирборн непременно щеше да избере за своите тухлени двуетажни къщи кишав ден с жълто-сива дъждовна ивица. Денят беше ужасен. Студен воден прах се носеше във въздуха, като покриваше с отвратителен грипозен блясък покривите, страните на автомобилите и ниските сгради на Мичигън авеню, което съединява Дирборн с Детройт. През дъжда светеха запалените от сутринта фирми на аптеките.

— В един също такъв ден — рече мистър Адамс, като се обърна към нас — един джентълмен, както разказва Дикенс, сложил както винаги цилиндъра си и се запътил към своята кантора. Трябва да ви кажа, че работите на този джентълмен вървели отлично. Той имал синеоки деца, красива жена и печелел много пари. Това личи дори от факта, че носел цилиндър. Не всеки в Англия ходи на работа с копринена шапка. И изведнъж, като минавал по моста над Темза, джентълменът мълчаливо скочил във водата и се удавил. Но, но, сърове! Вие трябва да разберете! Един щастлив човек на път за своята кантора се хвърля във водата! Един джентълмен с цилиндър скача в Темза! Не ви ли се струва, че и в Дирборн ти се иска да си сложиш цилиндър?

Улицата свърши. От височината на естакадата се откри суров индустриален изглед. Звъняха сигналните камбани на локомотивите, които сновяха между цеховете. Голям параход със свирене вървеше по канала, като се насочваше точно към средата на завода. Изобщо тук имаше всичко онова, което отличава един промишлен район от детска градина — много дим, пара, звек, много малко усмивки и щастливо дърдорене. Тук се чувствуваше някаква особена сериозност като в театър на военни действия на прифронтовата линия. Някъде наблизо хората участвуват в нещо твърде значително — правят автомобили.

Докато мистър Адамс и мистър Грозни, който съвсем не беше мистър, а другарят Грозни, представител на нашия „Автострой“ в Дирборн, ни издействуваха разрешение да видим завода, ние стояхме в хола на информационното бюро и разглеждахме поставения на паркета „Форд“ ново производство. В залата той изглеждаше по-голям, отколкото на улицата. Струваше ни се невероятно, че заводите на Форд пускат всеки ден по седем хиляди такива сложни и красиви коли.

Макар да беше краят на тридесет и пета година, Дирборн и Детройт бяха препълнени с рекламни екземпляри модел тридесет и шеста. Образци автомобили стояха във вестибюлите на хотелите, в магазините на дийлърите. Даже във витрините на аптеките и сладкарниците, между баничките, клистирите и кибритените кутии, се въртяха автомобилни колелета с дебели гуми „Файрстоун“. Мистър Хенри Форд не правеше тайни от своята продукция. Той я излагаше навсякъде, дето бе възможно, затова пък в лабораторията му се намираше един таен предмет — модел 1938 година, за който се носят най-противоречиви слухове. Моторът му бил поставен отзад; радиатори, казват, съвсем нямал; купето било двойно по-голямо — и изобщо хиляда и една автомобилни нощи. Засега никой няма да види това, а особено хората от „Дженеръл моторс“, който изработва на няколко мили от „Форд“ „Шевролети“ и „Плимути“ — фордовска класа коли.

Разрешението беше получено доста бързо. Администрацията ни предостави един „Линкън“ за гости, в който имаше даже меча кожа, очевидно от желание да създадат на гостите от далечния Север възможно най-близка за тях, родна обстановка. Към „Линкъна“ бяха придадени шофьор и гид. Влязохме с колата в заводските дворове.

По остъклена галерия, съединяваща два корпуса, в жълтеникавата светлина на деня плуваха окачени за конвейерните вериги автомобилни части. Това бавно, упорито, неповторимо движение можеше да се види навсякъде. Навред — над главата, на равнището на раменете или почти до самия под — пътуваха автомобилни части: щамповани странични части на камиони, радиатори, колелета, моторни блокове; пътуваха пясъчни форми, в които още светеше течен метал, пътуваха медни тръби, фарове, капаци за двигателя, кормилни тръби със стърчащи от тях телени въжета. Те ту отиваха нагоре, ту се спускаха, ту завиваха зад ъгъла. Понякога излизаха на чист въздух и се движеха покрай стената, като се люшкаха на куките като овнешко месо. Милиони предмети течаха едновременно. От това зрелище дъхът на човек спираше.

Това не беше завод. Това беше река, спокойна, малко бавна, която ускорява своето течение с приближаване на устието. Тя течеше и денем, и нощем, и в лошо време, и в слънчев ден. Грижливо носеше милиони частици към една точка и тук ставаше чудото — излюпваше се автомобил.

На главния конвейер на „Форд“ хората работят с трескава бързина. Порази ни мрачно възбуденият вид на хората, заети на конвейера. Работата ги поглъщаше напълно, нямаха време дори да повдигнат глава. Но работата не беше само във физическата умора. Струваше ти се, че хората са потиснати душевно, че при конвейера ги обзема всекидневната шестчасова лудост, след която, като се върнат вкъщи, всеки път трябва дълго да се съвземат, да оздравяват, за да изпаднат на следния ден отново във временна лудост.

Трудът е разпокъсан така, че хората на конвейера не разбират нищо, нямат професия. Тук работниците не управляват машината, а ѝ слугуват. Затова у тях не се вижда онова лично достойнство, което има американският квалифициран работник. Фордовият работник получава добра заплата, но той няма техническа стойност. Всеки момент могат да го изгонят и да вземат друг. И този друг за двадесет и две минути ще се научи да прави автомобили. Работата при Форд дава заплата, но не повишава квалификацията и не осигурява бъдещето. Ето защо американците гледат да не постъпват при Форд, а ако постъпват, то като майстори и служащи. При Форд работят мексиканци, поляци, чехи, италианци, негри.

Конвейерът се движи и една след друга от него слизат прекрасни и евтини коли. Те излизат през широката порта в света, в прерията, на свобода. Хората, които са ги направили, си остават затворени. Това е удивителна картина на тържествуването на техниката и нещастието на човека.

По конвейера се движеха автомобили с най-различни цветове: черни, вашингтонски сини, зелени, коли с цвета на пушечен метал (така се нарича той официално), даже, ох, ох, с благородния миши цвят. Имаше една яркопортокалова каросерия, изглежда, бъдеш таксиметър.

Сред гамата на сглобяването и тракането на автоматичните гаечни ключове само един човек запазваше величаво спокойствие. Това беше бояджията, който имаше задължението да прекара с тънка четчица линия по каросерията. Той нямаше никакви приспособления, даже мущабел, за да поддържа ръката си. На лявата му ръка висяха кутии с различни бои. Той не бързаше. Дори успяваше да обгърне своята работа с взискателен поглед. На автомобила с миши цвят той прекарваше зелена линия. На портокаловото такси направи синя линия. Това беше свободен художник, единственият човек във Фордовия завод, който нямаше никакво отношение към техниката, някакъв нюрнбергски майстерзингер, свободолюбив майстор от бояджийския цех. Навярно във Фордовата лаборатория са установили, че да се прекарва линията по такъв средновековен начин, е най-изгодно.

Затрещя звънец, конвейерът спря и в сградата влязоха малки автомобилни влакове със закуска за работниците. Без да си измият ръцете, работниците отиваха до вагончетата, купуваха си сандвичи, доматен сок, портокали — и сядаха на пода.

— Сърове — рече мистър Адамс, като внезапно се оживи, — знаете ли защо работниците на мистър Форд закусват на циментовия под? Това е много, много интересно, сърове. На мистър Форд му е безразлично как ще закусва неговият работник. Той знае, че конвейерът въпреки всичко ще го накара да извърши своята работа, независимо от това къде е ял — на пода, на масата или дори нищо не е ял. Вземете например „Дженеръл илектрик“. Би било глупаво да се мисли, сърове, че администрацията на „Дженеръл илектрик“ обича работниците повече от мистър Форд. Може би дори по-малко. А те имат прекрасни столове за работниците. Работата е там, сърове, че при тях работят квалифицирани работници и те трябва да се съобразяват с това, защото работниците могат да отидат в друг завод. Това е чисто американска черта, сърове. Да не се прави нищо излишно. Бъдете уверени, че мистър Форд се смята приятел на работниците. Но той няма да похарчи за тях нито една излишна копейка.

Предложиха ни да седнем в една току-що слязла от конвейера кола. Всяка кола прави два-три изпитателни кръга по специалния заводски път. До известна степен това е образец на много лош път. Човек може да обиколи целите Щати и да не намери такъв. Общо взето, пътят ме беше чак толкова лош. Няколко коректни трапчета, малка, дори симпатична локвичка — това е всичко, нищо ужасно. И автомобилът, направен пред нашите очи от ръцете на хора, нямащи никаква професия, показа забележителни качества. Той вземаше стръмните завои със скорост петдесет и пет мили на час, прекрасно запазваше устойчивост, на трета скорост се движеше не по-бързо от пет мили на час и така меко прескачаше траповете, сякаш те не съществуваха.

— Да, да, да! — говореше радостно Адамс. — Мистър Форд умее да прави автомобили. Но, но, сърове, о, но! Вие даже не разбирате какъв прогрес се получи в тази работа. „Форд“ от тридесет и пета година е по-добър от „Кадилака“ от двадесет и осма година. За седем години колата от евтина класа стана по-добра, отколкото беше колата от висшата класа. Тъй, тъй, моля ви се! Запишете си в бележничетата, мистър Илф и мистър Петров, ако искате да знаете какво е Америка.

Тук не само течаха части, които се съединяваха в автомобили, не само автомобили изтичаха от заводската врата в непрекъсната върволица, но и самият завод непрекъснато се променяше, усъвършенствуваше и допълваше своето обзавеждане.

В леярната другарят Грозни изведнъж възторжено взе да ругае. Той не беше идвал тук само две седмици, а през това време в цеха бяха станали много сериозни и важни промени. Другарят Грозни стоеше насред цеха и на лицето му, озарявано от припламванията на огъня, се отразяваше такъв възторг, че да го оцени и разбере напълно, можеше естествено само инженер, просто инженер, а не инженер на човешките души.

Сиво-жълтият ден бързо премина в черно-жълт здрач. Когато напускахме завода, в двора вече стоеше грамадно каре от готови автомобили и между тях, някъде в центъра, забелязахме яркопортокаловия таксиметър, който неотдавна пътуваше по конвейера.

В бръснарницата на Мичигън авеню, където се подстригахме, единият майстор беше сърбин, другият — испанец, третият — словак, а четвъртият — евреин, роден в Йерусалим. Обядвахме в полски ресторант, дето прислужваше една немкиня. Един човек, когото попитахме на улицата за пътя, не знаеше английски език. Това беше грък, пристигнал наскоро тук от Пелопонеския полуостров направо в пъкъла. Той имаше тъжни черни очи на философ в изгнание. В киното внезапно чухме в тъмнината високо произнесена фраза: „Маня, нали ти казвах, че не трябваше да идваме на този пикчър.“

— Ето, ето, мистъри — говореше Адамс, — вие се намирате в истинска Америка.

На сутринта се запътихме при мистър Соренсен, директор на всички заводи на Форд, пръснати из света.

Минахме през един салон, на чийто чист паркетен под бяха наредени части на стандартен автомобил, и както си бяхме с палта и шапки, бяхме въведени в стъкления кабинет на директора. Тук имаше голямо бюро, на което не се виждаше нито една хартийка, имаше само един телефон и настолен календар.

В кабинета влезе висок слаб човек със сив костюм, побеляла глава, свежо лице и походка на лекоатлет. В ръка държеше малък черен детайл от пластмаса. Това беше мистър Соренсен, датчанин по произход, син на печкаджия, самият той някога печкаджия, а после моделиер.

Преди да си тръгнем от Америка, прочетохме в един вашингтонски вестник малка бележка, в която се изброяваха десетина души, които получават най-големи заплати в страната. Мистър Соренсен беше на десето място. Първото място заемаше Мей Уест, кинозвезда, вулгарна, дебела, недаровита жена. Тя беше получила през тридесет и пета година четиристотин и петдесет хиляди долара. Соренсен бе получил сто и дванадесет хиляди.

Той веднага заговори за детайла, който държеше в ръка. По-рано този детайл се е правил от стомана, сега са го направили от пластмаса и в момента го изпробват.

— Ние през цялото време сме в движение — каза мистър Соренсен. — Това е главното в автомобилната промишленост. Нито минута застой, иначе ще ни изпреварят. Сега трябва да мислим какво ще правим през четиридесета година.

Той излезе от стаята и се върна, като мъкнеше в ръце отливка. Това беше блок на мотор, който той бе отлял от стомана лично със своите директорски ръце.

— Още дълго ще го изпробваме, да видим какво се е получило. Но очевидно това ще влезе в нашия автомобил.

Ние попипахме блока, който щеше да влезе в конструкцията на кола след няколко години.

Мистър Соренсен ни поведе да видим една снимка, дето се е фотографирал заедно с директора на Горкиевския завод Дяконов и Грозни. Добродушно усмихнати, и тримата гледаха право в апарата.

Ние успяхме да вмъкнем в разговора фраза, че бихме желали да се видим с Форд, и мистър Соренсен каза, че ще се постарае да разбере дали това е възможно. Обаче не бяхме сигурни, че срещата наистина ще се състои. Всички ни бяха предупреждавали, че това е много трудно, че Форд е стар, зает и с неохота се съгласява на срещи.