Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (12)

Дванадесета глава
Големият малък град

Пътуването с автомобил през Америка прилича на пътешествие през океан, еднообразен и величествен. Когато и да излезеш на палубата, сутрин ли, вечер ли, в буря или при тихо време, в понеделник или в четвъртък — винаги около теб ще има вода, която край няма. Когато и да погледнеш през прозореца на автомобила, винаги пред теб ще има прекрасен гладък път с газолинови станции, туристически хижи и рекламни плакати от двете страни. Всичко това си видял вече вчера и онзиден и знаеш, че ще видиш същото утре и в другиден. И обедът в щата Охайо ще бъде също такъв, какъвто беше вчера, когато минахме през щата Ню Йорк. Също както на парахода, дето промяната на ширината и дължината не внася изменения в обедното меню и в дневния ред на пътниците. В това последователно еднообразие е колосалният размах и несметното богатство на Съединените щати. Преди да говорим за американския Изток — това е земя планинска или пустинна, или гориста, — иска ни се да кажем за нея най-главното, най-важното: това е земя автомобилна и електрическа.

Пътуването ни едва започна, а ние вече успяхме да нарушим най-важната точка на изготвения от мистър Адамс дневен ред.

— Сърове! — говореше той преди тръгването ни. — Пътуването по американските пътища е сериозно и опасно нещо.

— Но нали американските пътища са най-добрите в света! — възразявахме ние.

— Да, да, да, мистъри, тъкмо затова те са и най-опасните. Но, но, не ми възразявайте. Вие просто не искате да разберете. Колкото по-добри са пътищата, толкова с по-голяма скорост се движат автомобилите. Не, не, не, сърове! Това е много, мно-ого опасно. Трябва да се уговорим точно — настъпи ли вечерта, спираме да нощуваме. И — свършено. Финишд!

Тъкмо така се и уговорихме да постъпваме.

Но ето че вечерта ни свари на път, а ние не само, че не спряхме, както искаше това мистър Адамс, но запалихме фаровете и продължавахме да се носим по най-дългия щат Ню Йорк.

Наближавахме световния център на електрическата промишленост — град Скенъктъди.

Страшно е да летиш вечер по големия американски път. Отдясно и отляво — тъмнина. Но в лицето като светкавици шибат прожекторите на насрещните автомобили. Те летят един след друг, малки урагани от светлина, с кратко и зло котешко съскане. Скоростта е същата, както и през деня, но ти се струва, че тя е нараснала двойно. Напред по дългия наклон се е проточил цял движещ се булевард от парадни светлини, редом с които почти се губят червените сигнали на бягащите пред нас автомобили. През задното прозорче на колата постоянно прониква нетърпеливата светлина на настигащи ни фарове. Не можеш нито да спреш, нито да намалиш ход. Трябва да гониш все напред и напред. От равномерните заслепяващи избухвалия на светлина човек започва спазматично да се прозява. Сънно безразличие обхваща душата. Вече не можеш да разбереш накъде отиваш и защо отиваш. И само някъде дълбоко в мозъка е заседнала ужасна мисъл: „Ей сега някой весел и пиян идиот с оптимистична усмивка ще се вреже в нашата кола и ще стане ексидънт — катастрофа.“

Мистър Адамс се въртеше на своето място до жена си, която с истинска американска увереност се включи в безумния темп на това нощно надбягване.

— Е, Беки, Беки — мърмореше той в отчаяние. — What are you doing?… Какво правиш? It’s impossible!

Той се обърна към нас. Очилата му тревожно блеснаха.

— Сърове! — произнесе той с глас на пророк. — Вие не разбирате какво нещо е автомобилна катастрофа в Америка!

В края на краищата той постигна това, че мисис Адамс значително намали скоростта и се отказа от удоволствието да надминава камионите. Той ни научи да свикнем с монашеския режим на истински пътници с автомобил, които са си поставили за цел да проучат страната, а не да оставят своите кости в грижливо изкопаната крайпътна канавка.

Едва много по-късно, към края на пътуването, ние оценихме неговите съвети. За година и половина участие в Световната война Америка е загубила петдесет хиляди убити. А за последната година и половина по пътищата на Америка от автомобилни катастрофи са загинали петдесет и шест хиляди мирни жители. И в Съединените щати няма такава сила, която би могла да предотврати това масово убийство.

До Скенъктъди оставаха още около двадесетина мили, а градът вече демонстрираше своята електрическа мощ. Над пътя се появиха лампи. Продълговати като пъпеши, те даваха силна и в същото време не заслепяваща жълта светлина. Виждаше се как тя се кълби в тези лампи; не светлина, а чудновато светещо вещество.

Градът се приближи незабелязано. Това е качество на американските градове, към които се приближаваш с автомобил. Пътят си остава същият, само повече стават рекламите и газолиновите станции. Един американски градец беше окачил, преди да се влезе в главната улица, плакат:

НАЙ-ГОЛЕМИЯТ МАЛЪК ГРАД В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ

Това определение — най-големият малък град — прекрасно подхожда за Скенъктъди, пък и за повечето от американските градове, възникнали край големи заводи, житни елеватори или нефтено местонаходище. Това е същият малък американски град със своите „бизнес сентър“ и „резиденшъл парт“, със своя Бродуей или Мейн стрийт, само че по-разраснат на дължина и ширина. Изобщо това е, разбира се, голям град. В него има много асфалт, тухли и електрически лампи, може би даже повече, отколкото в Рим. И положително повече, отколкото в Рим, електрически хладилници, перални, прахосмукачки, бани и автомобили. Ала този град е извънредно малък духовно и в този смисъл би могъл изцяло да се помести в една малка напречна уличка.

В този град, където с пределно умение се изработват най-малките и най-големите електрически машини, каквито някога е имало в света, от машинките за разбиване на яйца до електрическите генератори за хидростанцията Боулдър дем на река Колорадо, станала такава история.

Един инженер обикнал жената на друг инженер. Работата свършила с това, че тя се развела с мъжа си и се омъжила за любимия човек. Целият малък голям град знаел, че това бил идеално чист роман, че жената не изменяла на мъжа си, че търпеливо чакала развода. Дори самият американски бог, придирчив като начинаещ прокурор, и той не би намерил за какво да се заяде. Младоженците заживели нов живот, щастливи, че мъченията им свършили. Но всъщност техните мъчения едва започвали. Престанали да ги посещават, престанали да ги канят на гости. Всички се отдръпнали от тях. Това бил истински бойкот, особено страшен, защото ставал в големия малък град, където основните духовни интереси се заключават в посещения и канене на познати за игра на бридж или покер. В края на краищата всички тези хора, които изгонили младата двойка от своето общество, дълбоко в душите си ни най-малко не се интересували кой с кого живее, но порядъчният американец не трябва да се развежда. Това е неприлично. И всичко довело дотам, че човекът, който си позволил да обикне една жена и да се ожени за нея, заминал за друг град. Добре поне, че по това време още нямало криза и могъл лесно да си намери работа.

Обществото на градче, изникнало край голямо промишлено предприятие, изцяло е свързано с неговите интереси, по-точно — с интересите на собствениците на това предприятие, притежаващо ужасна сила. Официално никога не преследват човека за неговите убеждения. В Америка той е свободен да си има каквито ще възгледи и вярвания. Той е свободен гражданин. Ала нека се опита да не ходи на църква, а отгоре на това нека се опита да похвали комунизма — някак си така ще стане, че той вече няма да работи в големия малък град. Самият той даже няма да забележи как ще се случи това. Хората, които ще го изхвърлят, не вярват много в бога, но на църква ходят. Неприлично е да не ходиш на църква. Що се отнася до комунизма, нека с това се занимават мръсните мексиканци, славяните и негрите. Това не е американска работа.

В Скенъктъди се настанихме в хотел, дето имаше три вида вода — топла, студена и ледена, — и излязохме да се разходим из града. Беше едва десет часът вечерта, но минувачи почти нямаше. До тротоарите от двете страни на улицата стояха тъмни автомобили. Наляво от хотела се простираше пусто, обрасло с трева поле. Тук беше доста тъмно. Оттатък полето на покрива на една шестетажна сграда бавно се нажежаваше и бавно угасваше вензел „G. E.“ — „Дженеръл илектрик къмпъни“. Вензелът приличаше на императорски. Но никога императорите не са имали такова могъщество, както тези електрически джентълмени, които са завладели Азия, Африка и са утвърдили своя герб над Стария и Новия свят. Защото почти всички в света, които имат отношение към електричеството, в края на краищата имат отношение към „Дженеръл илектрик“.

Зад хотела на главното шосе се плискаха ивици светлина. Там кипеше трескавият автомобилен живот. А тук великолепният бетонен път, който заобикаляше полето, беше пуст и тъмен. Тук дори нямаше тротоари. Изглежда, на строителите на пътя се е сторило невероятно, че могат да се намерят на света хора, които ще идват до управлението на „Дженеръл илектрик“ пеша, а няма да пристигат с автомобил.

Срещу управлението имаше стъклена будка на колелета, прикачена за една разнебитена камионетка. В нея седеше възрастен мустакат човек. Той продаваше „поп корн“ — пукан, цъфнал като бели пъпки кукуруз. На тезгяхчето с три ярки рогчета гореше бензинов светилник. Ние започнахме да гадаем от какво се прави поп корнът.

— Ам’че от кукуруз! — неочаквано каза продавачът на украинско-руски език. — Мигар не видите — просто кукуруз. Ами вие отде ще сте, та приказвате руски?

— От Москва.

— А не лъжете ли?

— Не лъжем.

Продавачът на поп корн много се развълнува и излезе от своята будка.

— Вие какво, да не сте нещо като делегати на съветската власт? — запита той. — Или може би сте дошли на работа тука? На практика?

Обяснихме, че просто пътешествуваме.

— Така, така — рече той, — гледате как у нас, в Юнайтид стейтс, вървят работите?

Дълго стояхме до стъклената будка, хрупахме поп корн и слушахме разказа на продавача, изпъстрен с английски думи.

Този човек пристигнал в Съединените щати преди тридесетина години от едно малко селце във Волинска губерния. Сега това селце се намира на полска територия. Първом работил из щатите, копал въглища. После отишъл ратай в една ферма. След това набирали работници за локомотивния завод в Скенъктъди и той отишъл в локомотивния завод.

— Така си мина животът като един ден — каза той печално.

Но ето вече шест години, как няма работа. Продал всичко, което могъл. Изгонили го от жилището.

— Аз имам един менъджър, поляк. Заедно продаваме с него поп корн.

— И много ли изкарвате?

— Ами. За динър не стига. Гладувам. Дрехите ми сами виждате какви са. Няма с какво на стрийт да излезеш.

— Но защо не се върнете във Волин?

— Ам’че там е още по-лошо. Хората пишат — вери бед. А при вас как е, в Русия? За вас тук разправят разни работи. Просто не знам на кого да вярвам, на кого да не вярвам.

Оказа се, че този човек, излязъл от Русия в незапомнени времена, внимателно следи всичко, което се говори и пише в Скенъктъди за неговата бивша родина.

— Тук идват разни лектори — рече той, — говорят в хай скуул. Едни са за съветската власт, други — против. И този, дето за съветската власт говори, за него винаги пишат лошо, вери бед. Ето полковник Купър говори добро за съветската власт, а за него казаха, че се е продал — два милиона получил. Един фермер милионер идва, хвали совхозите. За него, казват, специален совхоз построили. Неотдавна една учителка от Скенъктъди ходи в Ленинград, живя там, а после се върна и хвалеше Русия. Та и за нея наприказваха, казаха, че нейният бой там останал, годеник. И тя го обича и не иска против съветската власт да приказва.

— А вие самият какво мислите?

— Че какво да мисля аз! Мигар някой мен ще пита? Едно знам — затривам се аз тук, в Скенъктъди.

Той погледна бавно нажежаващия се вензел на електрическите господари в света и добави:

— Сума ти машини построиха. Всичко правят машините. Няма вече живот за трудещия се човек.

— Как мислите, какво трябва да се направи, че трудещият се човек да живее по-добре?

— Да се строшат, да се стъпчат машините! — твърдо и убедено отговори продавачът на пуканки.

Неведнъж вече бяхме чували в Америка разговори за унищожаване на машините. Това може да се стори невероятно, но в страната, където машиностроенето е доведено до виртуозност, където народният гений се е проявил именно в изобретяване и производство на машини, които напълно заменят и многократно подобряват труда на човека — именно в тази страна могат да се чуят изказвания, които могат да се сторят невероятни дори и в една лудница.

Като гледахме продавача по неволя, спомнихме си нюйоркската кафетерия на Лексингтън авеню, където всеки ден ходехме да закусваме. Там на входа стоеше едно мило девойче с оранжева дочена престилчица, накъдрено и начервено (сигурно му се налага да става в шест часа сутринта, за да успее да се накъдри), което раздаваше талончета. А на шестия ден видяхме на същото място металическа машинка, която вършеше работата на девойчето автоматически и отгоре на това издаваше и приятни звънтения, което естествено беше невъзможно да се очаква от девойчето. Спомнихме си и разказаната ни в Ню Йорк история за един негър, който служил на пристанището като контрольор и броел балите с памук. Работата го навела на мисълта за машина, която би могла да преброява балите. Той изобретил такъв механизъм. Господарите с удоволствие се възползували от изобретението, а негъра уволнили. И той останал без работа.

На другия ден посетихме заводите „Дженеръл илектрик“. Не сме специалисти и затова не ще можем да опишем заводите така, както те заслужават това. Не ни се иска вместо нещо съществено да пробутваме на читателя само един художествен орнамент. Самите ние с удоволствие бихме прочели описание на тези заводи, направено от някой съветски електроинженер. Обаче ние отнесохме оттам впечатление за висок технически ум и прекрасна организираност.

В лабораторията видяхме няколко от най-добрите физици в света, които седяха без сака над своята работа. Те са на служба при „Дженеръл илектрик“. Компанията не им дава чак толкоз много пари. А що се отнася до средствата за правене на опити и изследвания, те са неограничени. Ако потрябва милион — ще им дадат милион. Това обяснява защо компанията е успяла да привлече най-добрите световни физици. Нито един университет в Америка не може да им даде такава свобода за работа, с каквато те се ползуват тук, в заводската лаборатория.

Затова пък всичко, което тези идеалисти изобретяват, е пълна собственост на компанията. Учените движат науката — компанията печели пари.

В уютния и красив инженерен клуб през време на закуската за наше най-голямо учудване няколко инженери изказаха мисли, много напомнящи онова, за което ни говори безработният продавач на поп корн. Разбира се, те бяха изказани не в такава примитивна форма, но същността им беше тази.

— Прежалено много машини! Прекалено много техника! Машините са виновни за затрудненията, в които изпада страната.

И това говореха хората, които сами произвеждат всевъзможни забележителни машини. Може би те са предвидили вече онзи момент, когато машината ще лиши от работа не само работниците, но и тях самите, инженерите.

Към края на закуската ни запознаха с един слаб и висок белокос джентълмен, по бузите на когото играеше здрава, доматена руменина. Джентълменът се оказа стар приятел на мистър Адамс. Малкият шишкав Адамс и неговият приятел дълго се тупаха по гърбовете, сякаш бяха решили да изтупат праха от саката си.

— Сърове — каза ни грейналият Адамс, — препоръчвам ви мистър Рипли. Вие можете да извлечете голяма полза от този мистър, ако искате да разберете какво нещо е американската електрическа промишленост. Но, но! Вие трябва да помолите мистър Рипли да ви покаже своята електрическа къщичка.

Ние помолихме.

— Добре — рече мистър Рипли, — вери уел. Ще ви покажа моята електрическа къщичка.

И мистър Рипли ни покани да го последваме.