Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (6)

Шеста глава
Папа енд мама

Преди да тръгнем от Москва, ние събрахме много препоръчителни писма. Обясниха ни, че Америка е страна на препоръчителните писма. Без тях в нея не можеш крачка да направиш.

Познатите американци, които обиколихме преди заминаването ни, веднага сядаха мълчаливо до своите пишещи машини и се залавяха да тракат:

„Драги сър, моите приятели, които препоръчам на вашето внимание …“

И така нататък и така нататък. „Привет на съпругата“ — и изобщо всичко, което е прието да се пише в такива случаи. Те дори знаеха за какво сме дошли.

Кореспондентът на „Ню Йорк таймс“ Валтер Дюранти пишеше с невероятна бързина, като изваждаше пурата от устата си само за да сръбне от кримската мадейра. От него отнесохме дузина писма. На сбогуване той ни каза:

— Вървете, вървете в Америка! Там сега е по-интересно, отколкото у вас, в Русия. У вас всичко отива нагоре. — Той показа с ръка издигащите се стъпала на стълбата. — У вас всичко се изясни. А у нас стана неясно. И още не се знае какво ще стане.

Колосален улов ни очакваше при Луи Фишер. Той загуби за нас най-малко половин работен ден.

— В Америка — рече той — вас ви заплашва опасност — веднага да попаднете в радикални интелигентски кръгове, да се завъртите в тях и без да видите нищо, да се върнете у дома си с убеждението, че всички американци са много напредничави и интелигентни хора. А това съвсем не е така. Вие трябва да видите колкото може повече различни хора. Старайте се да видите богаташи, безработни, чиновници, фермери, търсете средните хора, защото тъкмо те съставляват Америка.

Той ни погледна със своите много черни и много добри очи и ни пожела щастливо и плодотворно пътуване.

Обзе ни алчност. Макар куфарите ни вече да бяха се издули от писма, та нас все ни се струваха малко. Спомнихме си, че Айзенщайн някога беше ходил в Америка и тръгнахме при него в Потилиха.

Прочутото киносело се е пръснало безразборно по живописните брегове на Москва-река. Сергей Михайлович живееше в нова къща, която по плана трябваше да бъде разрушена в най-близко време, но която въпреки всичко още се дострояваше.

Айзенщайн живееше в голяма квартира сред църковни полилеи и огромни мексикански шапки. В работната му стая имаше хубав роял и детско скелетче под стъклен похлупак. Под такива похлупаци в приемните на прочути лекари стои бронзов часовник. Айзенщайн ни посрещна в зелена раирана пижама. Цялата вечер той писа писма, разказваше за Америка, гледаше ни с детски лъчезарни очи и ни черпеше със сладко.

След една седмица тежък труд ние станахме притежатели на писма, адресирани до губернатори, актьори, редактори, сенатори, една жена фотограф и просто добри хора, в това число и до един негърски пастор и до зъболекар, преселник от Проскуров.

За да се видим с всеки от тези хора поотделно, щяха да ни са потребни две години.

Какво да правим?

Най-добре щеше да бъде да сложим тези писма отново в куфарите и да се върнем обратно в Москва. Но щом като веднъж сме пристигнали, трябва да измислим нещо.

Най-после в генералното консулство в Ню Йорк беше измислено нещо грандиозно — да разпратим писмата на адресатите и да уредим на един път прием за всички.

След три дни на ъгъла на 61-ва улица и Пето авеню, в салоните на консулството, приемът се състоя.

Ние стояхме на площадката на втория етаж, по чиито стени бяха окачени огромни снимки, изобразяващи Днепрогес, жътва с комбайни и детски ясли. Стояхме до консула и с нескрит страх гледахме изкачващите се отдолу джентълмени и леди. Те се движеха като непрекъснат поток в продължение на два часа. Това бяха духове, извикани със съединените усилия на Дюранти, Фишер, Айзенщайн и още двадесетина наши благодетели. Духовете дойдоха с жените си и бяха в много добро настроение. Бяха изпълнени от желание да направят всичко, за което ги молеха в писмата, и да ни помогнат да разберем какво представляват Съединените щати.

Гостите се ръкуваха с нас, разменяха няколко фрази и минаваха в салоните, дето на масите бяха наредени вази с крюшон и малки дипломатически сандвичи.

С душевната си простота ние мислехме, че когато се съберат всички, тогава и ние, така да се каже, виновниците за тържеството, също ще отидем в салона и също ще вдигнем чаши и ще хапнем от малките дипломатически сандвичи. Но не стана така. Разбрахме, че сме били задължени да стоим на площадката дотогава, докато си отиде и последният гост.

От салона долитаха шумни възклицания и весел смях, а ние все стояхме и стояхме, посрещахме закъснели, изпращахме отиващи си и изобщо изпълнявахме функциите на домакини. Събраха се повече от сто и петдесет гости, а ние не можахме да разберем кой от тях е губернатор и кой — преселник от Проскуров. Това беше шумно общество: имаше много леко побелели дами с очила, румени джентълмени, плещести млади хора и високи тънки девици. Всеки от тези духове, появили се от донесените от нас пликове, представляваше несъмнен интерес и ние много страдахме, че бе невъзможно да поговорим с всеки поотделно.

След три часа потокът от гости се устреми надолу по стълбата.

До нас се приближи дребничък пълен човек с избръсната глава, по която святкаха едри капки ледена пот. Той ни погледна през увеличителните стъкла на очилата си, затръска глава и каза развълнувано на доста добър руски език:

— О, да, да, да! Добре е! Мистър Илф и мистър Петров, аз получих писмото от Фишер. Не, не, сърове, не казвайте нищо. Вие не разбирате. Зная какво ви е нужно. Ще се видим пак.

И изчезна — дребен, набит, с удивително здраво, почти желязно тяло. В суматохата на прощаване с гостите ние не можехме да поговорим с него и да разгадаем смисъла на думите му.

Няколко дни след това, когато още се търкаляхме в леглата и обмисляхме къде най-после ще намерим нужното ни идеално същество, иззвъня телефонът и непознат глас каза, че се обажда мистър Адамс и че иска още сега да се отбие при нас. Облякохме се бързо и си блъскахме главите за какво ли сме притрябвали на мистър Адамс и кой е той.

В стаята влезе същият онзи шишко с желязното тяло, когото видяхме на приема в консулството.

— Мистъри — рече той без заобикалки. — Искам да ви помогна. Не, не, не! Вие не разбирате. Аз считам за свой дълг да помогна на всеки съветски човек, който попада в Америка.

Поканихме го да седне, но отказа. Той тичаше из нашата малка стая, като понякога ни блъскаше с изпъкналия си твърд корем. Трите долни копчета на жилетката му бяха откопчани и краят на връзката му стърчеше навън. Изведнъж нашият гост се развика:

— Аз съм много задължен на Съветския съюз! Да, да, сърове! Твърде много! Не, не говорете, вие даже не разбирате какво правите там у вас!

Той така се развълнува, че по погрешка излезе през отворената врата и се намери в коридора. Едва го вмъкнахме обратно в стаята.

— Вие сте били в Съветския съюз?

— Шуърли! — завика мистър Адамс. — Разбира се! Не, не, не! Не говорете така — „били сте в Съветския съюз“! Дълго живях там. Да, да, да! Сърове! Работих у вас седем години. Вие ме развалихте в Русия. Не, не, не! Вие не можете да разберете това!

След няколко минути общуване с мистър Адамс стана ни ясно, че ние никак не разбираме Америка, никак не разбираме Съветския съюз и изобщо нищо не разбираме като новородени телета.

Но невъзможно беше да се сърдим на мистър Адамс. Когато му съобщихме, че се каним да направим пътуване с автомобил из Щатите, той извика „шуърли!“ и изпадна в такава възбуда, че неочаквано разтвори чадъра, който беше под мишницата му, и известно време стоя под него, сякаш се пазеше от дъжд.

— Шуърли! — повтори той. — Разбира се! Би било глупаво да мисли човек, че може да опознае Америка, като седи в Ню Йорк. Вярно ли, мистър Илф и мистър Петров?

Вече по-късно, когато нашето приятелство прие доста широки размери, ние забелязахме, че изкажеше ли някаква мисъл, мистър Адамс винаги искаше потвърждение на нейната правилност и не се успокояваше, докато не получеше това потвърждение.

— Не, не, мистъри! Вие нищо не разбирате! Нужен е план! План за пътуване! Това е най-важното. И аз ще ви изготвя този план. Не! Не! Не говорете. Вие нищо не можете да знаете по този въпрос, сърове!

Внезапно той съблече сакото си, свали очилата си, хвърли ги на дивана (после десетина минути ги търси из джобовете си), раздипли на коленете си една автомобилна карта на Америка и се залови да чертае на нея някакви линии.

Пред очите ни той се превърна от смахнат чудак в строг и делови американец. Спогледахме се. Не е ли това идеалното същество, за което мечтаехме, не е ли това онзи разкошен хибрид, чието създаване не би било по силите дори на Мичурин заедно с Бърбанк?

В продължение на два часа ние пътувахме по картата на Америка. Какво увлекателно занимание бе това!

Дълго обсъждахме въпроса дали да се отбием в Милуоки, щат Уисконсин, или да не се отбиваме. Там има наведнъж двама Лафолета — единият губернатор, другият сенатор. И за двамата можем да намерим препоръчителни писма. Завидно положение! Двама московчани седят в Ню Йорк и решават въпроса за пътуване до Милуоки. Ако поискат — ще отидат, ако не поискат — няма да отидат!

Старикът Адамс седеше спокоен, чистичък, коректен. Не, той не ни препоръчваше да пътуваме до Тихия океан по северния път, през Солт Лейк сити, град на Соленото езеро. Докато пристигнем там, проходите могат да се окажат заснежени.

— Сърове! — възклицаваше мистър Адамс. — Това е много, много опасно! Глупаво би било да рискува човек живота си. Не, не, не! Вие не си представяте какво нещо е пътуване с автомобил.

— Ами мормоните? — пъшкахме ние.

— Не, не! Мормоните — това е много интересно. Да, да, сърове, мормоните са също такива американци като всички други. А снегът — това е много опасно.

Колко приятно беше да говорим за опасности, за проходи, за прерии! Но още по-приятно беше да изчисляваме с молив в ръка колко автомобилът е по-евтин от железницата; количеството галони бензин, необходим за хиляда мили; стойността на обеда, скромния обед на пътника. Ние за пръв път чухме думите „кемп“ и „турист-хауз“. Още незапочнали пътешествието, грижехме се за съкращаване на разходите, без още да имаме автомобил, се грижехме за неговото смазване. Ню Йорк вече ни се струваше мрачна дупка, от която незабавно трябва да се измъкнем на свобода.

Когато възторжените разговори преминаха в неразбираем вик, мистър Адамс внезапно скочи от дивана, хвана се с ръце за главата, в нямо отчаяние зажумя и стоя така цяла минута.

Ние се изплашихме.

Без да отваря очи, мистър Адамс започна да мачка шапката си в ръце и да мърмори:

— Сърове, всичко пропадна! Вие нищо не разбирате, сърове!

Тутакси се изясни онова, което ние не разбирахме! Мистър Адамс пристигнал с жена си, оставил я в автомобила и изтичал при нас за минутка, за да ни покани вкъщи на закуска, изтичал само за една минутка.

Полетяхме по коридора. В асансьора мистър Адамс дори подскачаше от нетърпение — така много му се искаше час по-скоро да се добере под крилцето на жена си.

Зад ъгъла на Лексингтън авеню, на 48-а улица, в спретнат, но вече не нов „Крайслер“ седеше млада дама със също такива очила с изпъкнали стъкла както на мистър Адамс.

— Беки! — запъшка нашият нов приятел с протегнати към „Крайслера“ пълни ръчички.

От смущение шапката му падна и кръглата му глава засвятка с отразената светлина на есенното нюйоркско слънце.

— А къде е чадърът? — попита дамата, леко усмихната.

Слънцето угасна върху главата на мистър Адамс. Той беше забравил чадъра си в нашата стая: жена си забравил долу, а чадъра горе. При такива обстоятелства стана нашето запознаване с мисис Ребека Адамс.

Ние с огорчение видяхме, че зад кормилото седна жената на мистър Адамс. Отново се спогледахме.

Не, както изглежда, това не е хибридът, който ни е нужен. Нашият хибрид трябва да може да кара автомобил.

Мистър Адамс вече се оправи и започна да философствува, като че нищо не е било. По целия път до Сентръл парк уест, дето се намираше неговата квартира, старият Адамс ни уверяваше, че най-важното за нас — това е нашият бъдещ спътник.

— Не, не, не! — викаше той. — Вие не разбирате. Това е много, много важно!

Ние се натъжихме. И без него знаехме колко важно е това.

Вратата на квартирата на Адамсови ни отвори една негърка, за полата на която се държеше момиченце на две години. Момиченцето имаше твърдо, изляно телце. Това беше един малък Адамс без очила.

То погледна родителите си и каза с тъничко гласче:

— Папа енд мама.

Папа и мама заохкаха от удоволствие и щастие.

Ние се спогледахме за трети път.

О, отгоре на всичко той има и дете! Не, това безусловно не е хибридът!