Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (29)

Двадесет и девата глава
На короната на язовирната стена

Макар много пъти тържествено да бяхме давали на мистър Адамс честна дума, щом настъпи здрач, да спираме, нашият изпитан кар наближаваше градчето Лас Вегас в пълна тъмнина. Луната още не беше изгряла. Някъде напред бавно се въртеше бяло фарче. След известно време то мина вляво, после остана зад нас. Смени го друго фарче. На това място нашият път съвпадаше с трасето на въздушната пътническа линия за Лос Анжелос. Понякога от тъмнината изскачаше трепкаща светлина. Тя бързо нарастваше и ето че високо отпред се появяваха две автомобилни очи. Минута те тичаха срещу нас, после пак изчезваха и вече съвсем близо изскокваха пак. Пътят вървеше на вълни, от хълм на хълм. Великото мълчание на пустинята се прекъсваше само от тежките въздишки и мърморенето на мистър Адамс.

— Беки! Беки! Не така бързо. Четиридесет мили в час — това е прекалено много.

— Остави ме на мира — отговаряше сдържано мисис Адамс, — иначе ще сляза и по-нататък можете да продължите сами.

— Е, Беки! Вени! It’s impossible! — пъшкаше мъжът.

— I don’t want to speak with you!^[1] — възкликна жената.

И съпрузите си дадоха кратка словесна схватка на английски език. Въздушните фарове осветяваха техните гневни профили и стъклата на очилата им.

Най-сетне напред се появиха светлинните на Лас Вегас.

Какво ли само не си въобразява московчанинът през някоя декемврийска мразовита вечер, когато чуе през време на чая, че се говори за ярките трепкащи светлини на град Лас Вегас! Живо ще си представи пламтящи мексикански погледи, къдрици, завити като на Кармен, върху шафранови бузки, кадифени панталонки на тореадори, навахи, китари, бандерили и тигрови страсти.

Макар вече отдавна да бяхме се убедили, че американските градове не носят на пътешественика изненади, все пак смътно се надявахме на нещо. Прекалено примамващо трепкаха светлинките на чуждия град в топлата черна пустиня. Кой го знае! Може, като се събудим в кемпа и излезем на улицата, изведнъж да видим южни кафенета под платнени навеси, живописни пазарчета, дето над планини от зеленчуци се издига нахална глава на камила, да чуем говор на тълпа и рев на магаренца. Но Съединените щати с общи усилия нанесоха нов удар на нашето въображение. Когато се събудихме в кемпа и излязохме на улицата, ние видяхме град Гелъп с целия блясък на неговите газолинови колонки, аптеки, пусти тротоари и задръстени от автомобили улични платна. Стори ни се даже, че ей сега, както в Гелъп, иззад ъгъла ще изскочи зелена камионетка и ще ни удари отстрани, а след това мистър Адамс с кротка усмивка на лицето ще мине през витрината на автомобилния магазин. Скучно ни беше да гледаме това еднообразно богатство. Минавайки през пустинята, ние посетихме няколко десетки градове и като изключим Санта Фе и може би Албукерк, всички те бяха Гелъпи. Едва ли може да се намери в света по-парадоксално положение: еднообразни градове в разнообразна пустиня.

Лас Вегас окончателно ни излекува. След него ние никога вече не се надявахме да се натъкнем в нов град на някаква изненада. Това беше от полза, защото през време на по-нататъшния ни път все пак ни очакваха забележителни сюрпризи. Колкото по-малко ги очаквахме, толкова по-приятни бяха те за нас.

В Лас Вегас спряхме точно толкова време, колкото беше потребно да изядем в аптеката „брекфъст нъмбър три“ и като се засилим покрай градинката, дето растяха стълбовете на електрическото осветление, да зафучим навън от града. Ние направихме това така бързо, че нарушихме правилата на уличното движение, установени в град Лас Вегас — тръгнахме срещу потока автомобили, а край градинката се разрешаваше движение само в една посока. Тутакси ни настигна полицейска кола. Полисменът в колата ни накара да спрем.

— Ай’м вери, вери сори — каза мисис Адамс с тъничък гласец. — Много, много се извинявам!

— Вери, вери, мистър офисер! — подкрепи мистър Адамс.

Този път също не ни дадоха страшния тикет. Полисменът се радваше, че някакви си наивни нюйоркски провинциалисти го произведоха в „офисер“ и се ограничи само с една малка реч за правилата на уличното движение в град Лас Вегас, която беше изслушана от мистър Адамс с дълбоко внимание, съпроводено с възклицания:

— Шуърли, мистър офисер! Йес, мистър офисер! Ъв корс, мистър офисер!

В заключение полисменът ни посочи пътя за Боулдър сити.

Като преминахме три квартала, забелязахме, че полицейският автомобил отново ни настига. Нима „мистър офисер“ е размислил и все пак е решил да ни връчи тикет? Мисис Адамс се понесе напред, но полицейският „Пакард“ бързо ни настигна и „мистър офисер“, подал глава от прозорчето, каза:

— Леди! Тръгнах подир вас, защото се страхувах, че ще сбъркате пътя. Така и стана. Вие преминахте два квартала повече.

— Танк ю вери, вери мач! — извика мистър Адамс и въздъхна с облекчение.

— Вери, вери! — подкрепи го мисис Адамс.

— Вери мач! — обадихме се и ние като ехото в Сионския каньон.

До Боулдър сити имаше всичко тридесет мили и след някакви си петдесет минути ние вече стигнахме до една правителствена будка, също такава, каквито има пред входовете в американските национални паркове. Тук будката стоеше пред входа на Боулдър сити — градче, възникнало през време на строежа на най-голямата в света язовирна стена Боулдър дем на река Колорадо. В будката ни дадоха билети, на които бяха отпечатани правилата за посещаващите строителството, и ние влязохме в градчето.

Колкото и да е чудно, но за Боулдър дем ние бяхме чували в Съединените американски щати много малко. Вестниците почти не бяха писали за това строителство и едва по време на завършване строежа на язовирната стена, когато за тържественото ѝ откриване пристигнал Рузвелт, кинохрониката посветила на Боулдър дем няколко кадъра. Бяхме гледали тази хроника и помнехме речта на президента. Той говореше за значението на правителствените работи, хвалеше някакви губернатори и сенатори, които имаха някакво отношение към строителството, и нито дума не каза за хората, които бяха проектирали и построили тази стана, този велик паметник за победата на човека над природата.

Посещението на Боулдър дем, освен възможността да видим със собствените си очи това техническо чудо, представляваше за нас особен интерес. Ние се готвехме да се срещнем с инженер Томсън, един от малкото американски инженери, получили от съветското правителство ордена „Червено знаме на труда“.

Белите къщурки на Боулдър сити така ослепително отразяваха вечното слънце на пустинята, че просто не можеше да се гледа в тях. Макар градчето да е построено временно, сега вече наполовина пусто, а след завършване на монтажните работи на станцията напълно да опустее и вероятно ще бъде разрушено — то ни се стори по-приятно от неговите асфалтово-бензинови събратя (тип Гелъп), които се канят да съществуват вечно. В него има доста много градинки, тревни площи, баскетболни и тенисни игрища.

С мистър Томсън се срещнахме в хотела и тръгнахме за строителството.

Томсън — главен инженер по монтажите на „Дженеръл илектрик“ — слаб, черен, четиридесетгодишен човек с дълги катранени мигли и много живи очи — въпреки почивния ден (ние пристигнахме в неделя) беше с работен панталон и късо велурено яке с цип. Казаха ни, че той е един от най-добрите, а може би и най-добрият шеф-монтажник в света, до известна степен нещо като световен шампион по монтиране на колосални електрически машини. Шампионът имаше загорели, покрити с пресни драскотини мазолести ръце. Томсън е израснал в Шотландия. В неговия безукорен английски говор ясно се подчертава екливото шотландско „р“. През време на войната той бил английски летец. В лицето му се спотайва едва доловим израз на тъга, което често се случва с хора, отдали на войната няколко години от своя живот. Той пуши лула, но понякога, по стар фронтови навик, си свива цигара от жълта хартия.

Професията като че почти напълно му е отнела родината — поне така ни се стори на нас. Той е англичанин, работи в американска компания и пътува из цял свят. Навярно няма нито една част на света, където мистър Томсън да не е монтирал няколко машини. В СССР Томсън е работил седем години, работил е в Сталинград и на Днепрострой, получил ордена „Червено знаме на труда“; а сега ето го тук, в пустинята, под страшното слънце монтира машините на хидростанцията Боулдър дем. Тук ще работи още една година. Какво ще стане по-нататък? Той не знае. Може би ще отиде в Южна Америка, а може би „Дженеръл илектрик“ ще го изпрати някъде на друго място — в Индия, Австралия или Китай.

— Много ми се иска да отида в СССР — рече Томсън, — да видя как е там сега. Защото аз оставих при вас къс от своето сърце. Видите ли, ние с жена ми нямаме деца и аз наричам мои деца монтираните от мен машини. В Русия имам няколко деца, най-любимите ми деца. Иска ми се да ги посетя.

Той започна да споменава хора, с които е работил.

— Никога няма да забравя минутата, когато монтажът на Днепрогес беше завършен и аз предадох на Винтер прекъсвача, за да включи със собствената си ръка първия ток. Казах му: „Мистър Винтер, супата е готова.“ В очите на Винтер имаше сълзи. Разцелувахме се по руски обичай. Вие имате много добри инженери, но Винтер е фигура изключителна. Такива като него има малко на света. Те могат да се изброят на пръсти. Какво прави той сега? Къде е?

Казахме, че Винтер ръководи Главхидроенергострой.

— Много жалко — каза Томсън. — Не, наистина, такъв човек не трябва да работи в канцелария.

Обяснихме, че Главхидроенергострой не е канцелария, а нещо много по-значително.

— Разбирам — отговори Томсън, — но все едно, това не е работа за мистър Винтер. Той е пълководец. Той трябва да бъде на полесражението. Началник на някакъв строеж. Зная, вие продължавате доста много да строите. Сега това е минала работа и за всичко можем да говорим откровено. Повечето от нашите инженери не вярваха, че ще излезе нещо от първата петилетка, на тях им се струваше невероятно, че вашите необучени работници и млади инженери ще могат някога да овладеят сложните производствени процеси, особено електротехниката. Няма що! Вие успяхте! Сега това е факт, който никой не ще отрича.

Томсън помоли мисис Адамс да го пусне на кормилото, тъй като ни предстоеше доста опасен участък от пътя, и умело поведе колата по главозамайващо надолнище към дъното на каньона.

По пътя на няколко пъти пред нас се откриваше гледка към язовирната стена.

Представете си бързата планинска река Колорадо, която тече по дъното на един огромен каменен коридор, чиито стени представляват много високи, почти отвесни скали с черночервен цвят. Височината на скалите с шестстотин и петдесет фута. И ето, между двете създадени от природата стени на каньона ръцете на човека са създали от железобетон трета стена, която прегражда течението на реката. Тази стена върви в полукръг и прилича на застинал водопад.

Като се полюбувахме на Боулдър дем отдолу, изкачихме се горе, за да минем по повърхността на язовирната стена. Томсън ни помоли да вървим само по дясната страна. От тази грамадна височина видяхме пресушеното дъно на каньона със следите, оставени от великия строеж — парчета от кофраж и строителен боклук. На дъното на бездната бавно се спускаше окачен на стоманено въже железопътен вагон.

Отидохме до края на язовирната стена и тръгнахме обратно.

— Сега можем да минем на лявата страна — каза мистър Томсън.

Това беше добре подготвен ефект.

От другата страна на язовирната стена се ширеше голямо, чисто, прохладно езеро.

Като стигна до средата на язовирната стена, мистър Томсън внезапно се спря и широко разтвори крака от двете страни на една бяла линия.

— Сега — каза той — аз стоя с единия крак в Аризона, а с другия — в Невада.

Боулдър дем, разположен на границата на четири щата — Аризона, Невада, Юта и Калифорния, — ще дава на пустинята не само електричество, но и вода. Освен електростанцията тук ще бъде създаден центърът на оросителната система на Всеамериканския канал.

— Кажете — запитахме Томсън, — кой е автор на проекта на Боулдър дем?

За наше учудване той не отговори на този въпрос. Можа да съобщи само имената на акционерните дружества, които по поръчка на правителството изпълняваха този строеж.

— Сигурно — рече Томсън, като се усмихваше — ако попитате някой строител кой монтира тук турбините, той не ще може да ви каже моето име. Той просто ще каже, че монтажът се води от „Дженеръл илектрик къмпани“. Инженерите у нас в Америка не се ползуват с известност. У нас са известни само фирмите.

— Позволете, мистър Томсън, но това е голяма несправедливост. Ние знаем кой е построил катедралата „Свети Петър“ в Рим, макар тя да е била построена преди няколко века. Авторите на Боулдър дем, дето са съчетани забележителна техника и удивително строително изкуство, имат право на широка известност.

— Не — каза мистър Томсън, — не виждам в това несправедливост. Лично аз например не търся известност. Аз съм напълно доволен от това, че моето име знаят двеста специалисти в света. Освен това състоянието на съвременната техника е такова, че наистина невинаги може да се определи авторът на едно или друго техническо произведение. Епохата на Едисон се свърши. Времето на отделните велики изобретения мина. Сега има общ технически прогрес. Кой строи Боулдър дем? Шест известни фирми. И това е всичко.

— Но в СССР има инженери и работници, които се ползуват с голяма популярност. Вестниците пишат за тях, списанията печатат портретите им.

— Вие просто сте увлечени от строителството. То играе сега у вас прекалено голяма роля. А после ще го забравите и ще престанете да прославяте инженерите и работниците.

Дълго още говорихме за славата, по-точно — за правото на слава. Струва ни се, не можахме да се убедим един друг. Позицията на Томсън ни беше ясна: капитализмът му е отказал славата, по-точно присвоил е неговата слава и този горд човек не нека дори да слуша за нея. Той дава на своите господари знанията си и срещу това получава заплата. На него му се струва, че са квит.

Застанали на върха на едно от най-прекрасните съоръжения на нашия век, за което със сигурност е известно само това, че не е известно от кого е построено, вие говорехме за славата в Съединените щати.

Славата в тази страна започва заедно с пъблисити. А пъблисити правят на някого само тогава, когато това е изгодно някому.

Кой в Америка се ползува от действително голяма, всенародна слава? Хората, които правят пари, или хората, с помощта на които прави пари някой друг. Изключение от това правило няма. Парите! Всенародна слава има шампионът по бокс или шампионът по футбол, защото мачът с тяхното участие събира милион долари. Слава има една кинозвезда, защото нейната слава е нужна на собственика на предприятието. Той може да я лиши от тази всенародна слава в минутата, когато поиска това. Слава имат бандитите, защото това е изгодно за вестниците и защото с имената на бандитите са свързани цифри с голям брой нули.

А кому би притрябвало да създава слава на Томсън или Джексън, на Уилсън или Адамс, щом като тези хора само строят някакви си там машини, електростанции, мостове и оросителни системи! На техните господари дори не е изгодно да им създават слава. На един знаменит човек ще трябва да се плаща по-голяма заплата.

— Не, сериозно, сърове — каза ни мистър Адамс, — нима мислите, че Форд е прочут в Америка, защото е създал евтин автомобил? О, но! Би било глупаво да се мисли така! Просто по цялата страна летят автомобили с неговото име на радиатора. Във вашата страна е прочут съвсем друг Форд. У вас е прочут Форд-механикът, у нас — Форд-търговецът, на когото върви.

Не, май че милият мистър Томсън е прав, когато пренебрегва американската слава. Славата в Америка е стока. И като всяка стока в Америка тя носи печалба не на онзи, който я е произвел, а на онзи, който търгува с нея.