Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (42)

Четиридесет и втора глава
Нова година в Сан Антонио

Беше навечерието на Нова година, когато нашият сив кар влезе в Сан Антонио — най-големия град на щат Тексас.

— Аз познавам този град — каза мистър Адамс, — бях тук миналата година. Уверявам ви, сърове, това е прекрасен град.

Градът беше необичайно оживен. Неговият център с десетината двадесететажни сгради след пустинята изглеждаше като истински Ню Йорк. Светеха тънките неонови тръбички на рекламите и витрините на магазините. Преминавайки през малките американски градове, ние съвсем бяхме отвикнали от тълпата и сега като селски жители учудени зяпахме тротоарите, препълнени с пешеходци. Сред обикновените меки шапки и приетите по тези места къси бакенбарди се виждаха и широкополи шапки, и напълно вече внушителни бакенбарди, които говореха за близостта на Мексико и каубойските ранчо.

Пътувахме с автомобила вече около два месеца. Искаше ни се да си починем и да се развлечем. Оживената тълпа, отворените широко павилиончета за плодове, миризмата на кафе и тютюнев дим — целият този чужд, неспокоен свят вселяваше в сърцата ни лирична тъга и заедно с това тайна надежда за някакво чудо. Ами ако неочаквано с нас се случи нещо забележително, нещо такова, което не се случва с обикновени пътешественици в чужд град, дето нямаш нито един познат човек. В това навечерие на Нова година ние се чувствувахме особено далече от родната земя, от Москва, от приятели и близки. Право да си кажем, искаше ни се да гаврътнем по една солидна чашка водка, да си замезим със солена селда и черен хляб, искаше ни се да се веселим, да произнасяме весели безсмислени тостове.

— Да, да, сърове, в Москва сега сигурно има сняг — рече мистър Адамс, като гледаше съчувствено нашите разстроени лица.

Съровете запъшкаха.

— Не, сериозно, днес на всяка цена трябва хубавичко да отпразнуваме Новата година. Не, не, мистъри, аз имам план. Сега е едва осем часът вечерта. Предлагам да отидем направо в хотел „Робърт И. Ли“. Дал съм адреса на този хотел на моите кореспонденти. Там ще се обръснем, ще се постегнем, ще оставим в гаража автомобила и ще излезем на улицата. Аз знам в Сан Антонио едно прекрасно ресторантче. То не е далече от хотела. Там се събират поети и художници. Сан Антонио напомня Санта Фе и Кармел в този смисъл, че са го обикнали хората на изкуството. Да, да, сърове! О, но! В това ресторантче храната е добра. И в този ден ние няма да бъдем големи икономисти. Ще завържем познанство с поетите и художниците и ще пируваме. Сърове! Как гледате на този план?

И мистър Адамс се плесна с длан по бръснатата глава със замах на истински гуляйджия.

Приехме с ентусиазъм да изпълним този прекрасен план. Не мина и час, когато бодри, измити, със следи от пудра по бръснатите бузи и с надежда в душата излязохме на улицата и се смесихме с тълпата.

— Най-напред да изпратим поздравителни телеграми — рече мистър Адамс.

Телеграфното бюро „Уестърн юниън“ представляваше неголям магазин, разделен на две половини с широк дъбов тезгях, зад който седеше млад човек с пъхнат зад ухото молив. До входа на бюрото чакаха две момчета велосипедисти с гамаши, фуражки и куртки с пагончета и светли копчета. Те имаха задължението да разнасят телеграмите на адресатите. Велосипедите с доста широки кормила и дебели гуми бяха подпрени до електрическите стълбове. Момчетата се гордееха много със своите мундири и си придаваха важност, но все пак си оставаха деца и прекарваха свободното си време съвсем лекомислено. Те поставяха в кухата тръба на велосипедното кормило книжна бомбичка, запалваха я и като изтичваха към вратата, следяха как отскачат минувачите, когато се изравняват с велосипеда и чуят до самото си ухо изстрел. Ако изстрелът биваше особено силен, а минувачът особено нервно подскачаше, момчетата се шмугваха в бюрото, задавяха се от смях и поглеждаха към улицата, а младият човек с молива зад ухото укорно им се заканваше с пръст. После телеграфопощенските момчета влизаха в бой с компания обикновени момчета без гамаши, пагончета и велосипеди. Враждуващите страни се обстрелваха с книжни бомбички, които оглушително пукаха.

Младият човек прие телеграмата, измъкна иззад ухото си молива, преброи бързо думите и каза:

— Два долара и осемдесет цента.

Ние извадихме пари.

— Тази телеграма — рече младият човек — ще бъде доставена в Москва още днес. Но може би вие искате телеграмата да пристигне утре сутрин? Това е поздравителна телеграма и аз мисля, че вашият получател ще бъде доволен, ако я получи утре сутринта.

Ние се съгласихме с това съображение.

— В такъв случай цената ще бъде друга.

Младият човек взе лист хартия, направи изчисления и каза:

— Всичко два долара и десет цента.

Седемдесет цента икономия! Младият човек започна да ни харесва.

— Но може би вие искате, сър, да изпратите телеграмата по друг начин? Ние имаме намалена тарифа за телеграфни писма. Такава телеграма ще пристигне не много по-късно и ще струва долар и половина, при това вие имате право да добавите още осем думи.

Ние прекарахме в бюрото на „Уестърн юниън“ около час. Младият човек изписа няколко листа хартия с цифри, рови се в справочници и в края на краищата ни икономиса още десет цента.

Той се държеше като добър пестелив чичо, който дава на лекомислените си племенници уроци по живот. Грижеше се за нашата кесия повече, отколкото ние самите. Този служещ — в навечерието на Новата година, когато особено те влече към къщи — се показваше не само идеално търпелив към своите клиенти. Той се показваше като верен приятел, чието задължение беше не само да ни обслужи, но и да бди над нас, да ни спасява от житейски грешки.

— Не, сериозно, сърове — каза ни мистър Адамс, — вие вече доста пътувахте из Америка и трябва да разберете какво нещо е американският сървис. Преди десет години правих околосветско пътешествие и се обърнах за билети към едно туристическо бюро. Маршрутът ми беше много сложен. Излизаше някак си прекалено скъпо. В това бюро се занимаваха с мен цял ден и в края на краищата с помощта на някакви заплетени железопътни комбинации ми икономисаха сто долара. Цели сто долара! Сърове! Сто долара — това са много пари. Да, да, да. О, но! Моля да не забравяте, че бюрото получава известен процент от сделката и като поевтиниха моя билет, те намалиха своята печалба. Именно, именно, именно! Тъкмо в това се и състои принципът на американския сървис. Бюрото спечели от мен по-малко, отколкото би могло да спечели, но затова пък следния път аз непременно ще се обърна пак към тях и те пак ще спечелят нещо. Разбирате ли, сърове? По-малко, но често. Това е буквално същото, което стана и тук, в телеграфното дружество „Уестърн юниън“. Не, наистина, сърове, вие просто не разбирате, вие не искате да разберете какво нещо е американският сървис.

Ала мистър Адамс грешеше. Ние вече отдавна бяхме разбрали какво нещо е американският сървис. И ако се възхищавахме от работата на младия човек с молива зад ухото, не беше за това, че тя ни се струваше изключение, а защото потвърждаваше правилото.

През време на пътуването ежедневно в една или друга форма ние се ползувахме от сървиса и се научихме да го ценим много високо, макар понякога той да се проявяваше в едва забележими дребни неща.

Веднъж в Ню Орлеан се намерихме на пристанището за плодове. Беше феерична пристанищна нощ, пропита с прегракналите сирени на параходите и тракането на блъскащите се вагони. Приближихме се до едно магазинче за плодове, за да си купим круши. Крушите имаха цена — пет цента парчето. Поискахме четири круши. Тогава продавачът, слагайки крушите в плика, каза:

— За четири круши трябва да ви взема двадесет цента, но шест круши продавам за двадесет и пет цента. И ако вие ми дадете още пет цента, тогава ще получите не една, а две круши.

— Но за тази намалена цена никъде не е написано!

— Да, но нали аз зная това — рече продавачът.

„Това просто е честен човек“ — ще кажете вие. Да, правилно. Но сървисът предполага честност. И можете да бъдете сигурни, че когато слагаше в плика шестата круша, продавачът не мислеше, че извършва честна постъпка. Той „правеше сървис“, обслужваше клиента.

Друг път в Чарлстон (Южна Каролина) седнахме в един празен вагон на трамвая, който се тътреше по главната улица с грохот, присъщ на този остарял вид транспорт. Ватманът, който изпълняваше по съвместителство и задължението на кондуктор, ни даде билети.

— Десет цента билет — каза той, — но за четири билета наведнъж — намаление. По седем цента. Разбирате ли? По седем! Всичко двадесет и осем цента! Дванадесет цента икономия! Разбирате ли? Само по седем цента билетът!

През целия път се обръщаше, показваше ни като на глухи седем пръста и викаше:

— Седем цента! Разбирате ли? Седем цента билетът!

На него му доставяше голямо удоволствие да ни направи отстъпка, да ни направи сървис.

Ние свикнахме с това, че в пералните не само перат, но и кърпят бельото, а ако на ръкавите на мръсната риза сте забравили копчетата, ще ви ги сложат при изпраното бельо в специално пликче, на което ще бъде напечатена реклама на пералното заведение. Престанахме да забелязваме, че в ресторантите, кафенетата и аптеките в чашата с вода услужливо се слага лед, че на газолиновите станции дават безплатно информация и карти на пътищата, а в музеите безплатно дават каталози и проспекти. Сървисът тъкмо с това е добър, защото става необходим и незаменим като въздуха.

В нюйоркския универсален магазин „Мейзи“ зад гърба на продавачите висят плакати, предназначени за купувачите:

„НИЕ СМЕ ТУК, ЗА ДА НИ БЕЗПОКОИТЕ!“

Към магазинния сървис се отнася и класическото американско изречение:

„КУПУВАЧЪТ ВИНАГИ Е ПРАВ.“

Застрахователните дружества в онези редки случаи, когато техните интереси съвпадат с интересите на застрахованите клиенти, проявяват чудеса на сървис. Те лекуват с намалени цени човека, застрахован при тях за живот, тъй като не им е изгодно той да умре. От друга страна на човека безумно му се иска да живее и когато оздравее, прославя застрахователния сървис.

В Америка съществува интересно търговско заведение „Мейл ордър хауз“. Собствено такива учреждения са известни и в Европа, но обикновено не се ползуват с успех и често фалират. Това е търговия по пощата. Тук всичко е построено на сървиса. Ако сървисът бъде лош, то няма да помогне нито качеството на стоките, нито луксозният кабинет на ръководителя на заведението. „Мейл ордър хауз“ обслужва главно фермерите. В това предприятие можеш да си поръчаш по каталога всичко — от игла до обзавеждане на цяла къща. Успехът на тази работа е изграден на туй, че всяка поръчка се изпълнява в двадесет и четири часа, нито секунда по-късно, независимо какво е поръчано — сто папироси или роял, независимо къде трябва да се достави поръчката — на Пето авеню или в малката къщичка в щат Дакота. Ако предметът не се хареса, той може да бъде изпратен обратно в „Мейл ордър хауз“, а платените за него пари незабавно ще бъдат върнати, само с удържане на няколко цента за пощенските разноски.

Когато един американец намери, че го е обслужил добре някой работник или държавен чиновник, той в същия ден ще напише писмо на акционерното дружество или министерството и в писмото ще бъде казано: „Тогава и тогава, там и там отлично ме обслужи мистър еди-кой си. Позволете ми да ви поздравя с такъв предан служещ.“ И такива писма не отиват напразно. Добрият работник или чиновник получава повишение. Американците прекрасно разбират, че за добрия сървис е важна не толкова „книгата за оплакване“. Това не им пречи в случая на лошо обслужване също да пишат писма.

Понякога в желанието си да даде всичко и в замяна да получи нещичко сървисът става комичен, а понякога и вулгарен.

Има цяла книга с вече готови телеграми, дълги и убедителни, пищно съчинени телеграми за всички случаи в живота. Изпращането на такава телеграма струва само двадесет и пет цента. Работата е там, че по телеграфа се предава не текстът на телеграмата, а само номерът, под който тя фигурира в книгата, и подписът на подателя. Това е доста смешно нещо и напомня аптекарската закуска номер четири. Всичко е поднесено в готов вид и човек се освобождава напълно от една неприятна необходимост — да мисли, а отгоре на това да разходва и пари.

Има поздравления за имен ден, за нова квартира, за Нова година, за Коледа. Съдържанието и стилът на телеграмите са приспособени абсолютно за всички нужди и вкусове — поздравителни телеграми за млади мъже, почтителни племенници, стари клиенти, любовници, деца, писатели и баби. Има и телеграми в стихове:

СИРАКУЗА ТЕКСАС СМИТ НА ВАШАТА ТЪРГОВСКА КЪЩА НЕКА ЧЕСТИТА КОЛЕДА ДА Е ВО ВЕКА, СЪПРУГАТА ВИ МИЛО ПОЗДРАВЯВАМ, НА ВАС УСПЕШЕН БИЗНЕС ПОЖЕЛАВАМ

За пропилелите средствата си в гуляи студенти съществуват особено дълги и много художествено съчинени трогателни телеграми до родителите с молба да пратят пари преди срока и със заплаха в случай на отказ, че ще свършат живота си със самоубийство.

И цялото удоволствие — само за двадесет и пет цента!

Страната уважава и цени сървиса. И сървисът — това не е само умение да се търгува и да се получава някаква изгода. Необходимо е да кажем още веднъж: сървисът е влязъл в кръвта на народа, той представлява извънредно съществена част от народния характер. Всъщност това е стил на работа.

С това чувство на уважение към сървиса, както и с всички народни чувства, отлично си играят свещениците и банкерите. Смята се, че свещениците дават на народа сървис. Вярно, че църковното богослужение именно така се нарича, „сървис“, обаче преносния, най-важния смисъл на тази дума църквата също така обича да прилага. В мозъците на хората се вдълбава мисълта, че църквата служи на народа.

„Сървис“ е любим израз на разбойника от Уол стрийт. Той, който открито ограбва хората и не само отделни хора, но и цели градове и страни, непременно ще каже, че той е човек дребен, също такъв обикновен момък и демократ, както и всички добри хора, и че служи не на парите, а на обществото. Той „прави“ на хората сървис.

— И така, сърове — рече мистър Адамс, когато излязохме от „Уестърн юниън“, — сега ще гуляем. Моля да ме следвате. Струва ми се, тук някъде недалече е. Напред! Гоу ъ хед!

— Гоу! Гоу! Гоу! — извика мисис Адамс.

Тъй като беше вече около десет часа̀ и всички бяхме много гладни, бързо потеглихме напред.

— Това е чудно ресторантче — говореше мистър Адамс. — Мисля, сърове, да вземем по един голям бифтек и две бутилки хубаво калифорнийско вино. Впрочем, щом сме решили да гуляем, ще гуляем: ще вземем френско или рейнско. Тъкмо се сетих, сърове, обърнахте ли внимание, че американците пият малко вино и предпочитат пред него уиски? О-о! Не, сериозно, сърове, нима не знаете? Това е много, мно-ого интересно и ще е полезно за вас да го научите. Това е дълбок въпрос. Съветвам ви, мистъри, да си запишете това във вашите бележничета. Разбирате ли, бутилка хубаво вино предполага добър разговор. Хората седят на масата и разговарят и тук едното допълва другото — без добър разговор виното не доставя удоволствие. А американците не обичат и не умеят да разговарят. Забелязали ли сте? Те никога не се заседяват на масата. Няма за какво да говорят. Те танцуват или играят бридж. И предпочитат уиски. Пийнеш три чашки — и вече си готов. Така че няма защо и да говориш. Да, да, да, сърове, американците не пият вино.

Дълго вървяхме по някаква доста широка улица с котеджи от двете страни. „Бизнес сентър“ остана далече назад. Ние се намерихме в „резиденшъл парт“. Тук нямаше нито ресторанти, нито магазини, нито дори аптеки. Заваля дъжд. Под светофарите висяха плакати: „40 смъртни случаи в резултат на автомобилни катастрофи в Сан Антонио през изтеклата година. Карайте по-внимателно!“

— Може би да се върнем? — рече мисис Адамс.

— Ах, Беки — извика старецът, — как можеш да говориш така — „да се върнем“! До нашето ресторантче е съвсем близо. Помня добре това място.

Вървяхме още половин час под дъжда, като всяка минута ставахме все по-мрачни. Минахме автомобилното гробище, после едно празно място, където се продаваха употребявани коли. Насреща ни профучаха към центъра няколко автомобила, препълнени с младежи, които крещяха нещо и хвърляха книжни бомбички. На един кръстопът бяха инсталирани люлки, илюминирани с електрически крушки. Една веселяща се двойка печално се люлееше в металическа лодка. Чак тук забелязахме, че дъждът беше завалял не на шега.

На електрическата светлина се виждаха гъстите струи на дъжда.

— Е, добре — рече мисис Адамс с присъщата ѝ разсъдителност, — щом не можеш да си спомниш къде се намира твоят ресторант, можем да попитаме полисмена.

— Не, не, Беки — измърмори мистър Адамс, — не говори така. Сериозно. Ресторантът е някъде тук.

— Но все пак — къде? На коя улица?

— Не, Беки, сериозно, ти не трябва да говориш така.

— Ей сега ще попитам полисмена — решително каза мисис Адамс. — Как се казва твоят ресторант?

— Хайде, Беки, моля те, не се тревожи. Не наистина, сърове, не трябва да безпокоим полисмена.

— Питам те: как се нарича ресторантът?

— Беки, не говори така — мърмореше мистър Адамс, — мъчно ми става, като те слушам да говориш така.

— Ти си забравил как се казва ресторантът! — рече мисис Адамс.

— О, Беки! Как можа да помислиш това! — изпъшка мистър Адамс, като се хващаше за мократа глава.

Разговаряйки така, ние минахме през целия град и видяхме напред тъмната, очевидно мокра пустиня.

Свърнахме назад и с препъвания затичахме към центъра на града.

— Поне да бяхме взели такси — каза мисис Адамс.

Но таксита не срещахме. Види се, всички бяха разграбени от посрещачи на Новата година. Беше вече дванадесет часът. Ние тичахме под дъжда гладни, зли и уморени. Колкото по-близо отивахме към центъра, толкова по-често минаваха коли с ревящи млади хора. Центърът на града беше препълнен. Нервите ни съвсем се бяха разклатили и ние подскачахме от изстрелите, които се чуваха от всички страни. Миришеше на барут като по време на улични боеве. Навсякъде се продаваха кречетала, които издаваха звук на картечница.

— Сърове! — закрещя изведнъж мистър Адамс. — Хайде да се веселим.

Той мълниеносно купи едно кречетало и с радостен вид започна да го върти. Някакъв виещ юноша хлопна мистър Адамс с една петарда по лисината, а мистър Адамс го цапардоса с кречеталото по рамото.

Влязохме в първата попаднала ни аптека и си поръчахме сандвичи.

Докато ги приготвяха, ние печално се чукнахме с доматен сок и си пожелахме взаимно щастие. Тъкмо в този момент удари дванадесет.

Ето така посрещнахме Новата година в град Сан Антонио, щат Тексас.