Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Одноэтажная Америка, 1936 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Пелин Велков, 1968 (Пълни авторски права)
- Форма
- Пътепис
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- raglub (2022)
Издание:
Автор: Иля Илф; Евгений Петров
Заглавие: Едноетажна Америка
Преводач: Пелин Велков
Език, от който е преведено: руски
Издател: Народна култура
Град на издателя: София
Година на издаване: 1969
Тип: пътепис
Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Редактор: Донка Стайкова
Художествен редактор: Васил Йончев
Технически редактор: Радка Пеловска
Художник: Александър Денков
Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695
История
- — Добавяне
Двадесет и четвърта глава
Ден на нещастия
От Санта Фе за Албукерк потеглихме на пръсти, ако този израз може да се приложи за автомобил.
Преди да тръгнем, съпрузите Адамс се заеха със своята любима работа — уловени за ръчички, отидоха „да вземат информация“. Те посетили „ААА“ (автомобилния клуб), няколко газолинови станции, туристически бюра и се върнаха, натоварени с карти. Лицето на мистър Адамс изразяваше отчаяние. Мисис Адамс, напротив, беше изпълнена с решителност. Чакайки ги в колата, ние още отдалече чухме развълнуваните им гласове.
— Сърове! — каза ни мистър Адамс тържествено. — Ние взехме информация. До Албукерк има сто мили. Напред ни чака дъжд. И има едно място, дето на разстояние една миля пътят се спуска стръмно надолу с хиляда фута. Не, сърове, не ми говорете нищо. Това е ужасно!
— Но какво следва от това? — попита мисис Адамс спокойно.
— Беки! Беки! Не говори така — „какво следва от това“. Ти сама не знаеш какво говориш!
— Хубаво де, ти винаги си прав. Но аз все пак искам да зная какво преследваш.
— Не, не, Беки, не бива да говориш така. Трябва да бъдеш разумна. О, но! Предупреждавам ви, мистъри, грози ни опасност.
— Но все пак какво искаш? — попита мисис Адамс, без да повишава глас. — Искаш да се върнем обратно ли?
— Е, Беки! Не говори така — „да се върнем обратно“! Как можеш да казваш такива думи?
— Тогава да тръгваме!
— Не, не, Беки! Сериозно! В продължение на една миля пътят се спуска надолу с хиляда фута. Не може така да се говори — „да тръгваме“! Да, да, Беки, ти не си малко момиче.
— Добре. Тогава да останем в Санта Фе?
— Ти винаги правиш така — изпъшка мистър Адамс, — мъчно ми е, като те слушам. Как можеш да говориш — „да останем в Санта Фе“! Не, не, не говори така. Сърове! Това е ужасно.
Мисис Адамс мълчаливо запали мотора и ние потеглихме. Но преди да излезем от града, мисис Адамс още няколко пъти „взема информация“. Това беше единствената слабост на нашия драйвър — водач на колата. Мисис Адамс спираше до някоя бензиноколонка и даваше сигнал. От будката изтичваше бодър юноша с фуражка на ивици. Мисис Адамс питаше за пътя до най-близкия град.
— Третата улица надясно, мем! — отговаряше юношата, като бършеше ръцете си с кълчища. — И после направо, мем!
— Все направо? — попита мисис Адамс.
— Йес, мем.
— И отначало да минем по тази улица три блока?
— Йес, мем.
— А после надясно?
— Йес, мем.
— А не трябва ли наляво?
— Но, мем.
Мисис Адамс мълча известно време, като внимателно надничаше от прозорчето.
— Значи, втората улица надясно?
— Но, мем. Третата улица.
— Значи, така, третата улица?
— Йес, мем.
Юношата понечваше да избяга.
— А пътят добър ли е? — питаше мисис Адамс, като хващаше лоста на скоростите.
— Йес, мем.
— Тенкю вери, вери мач! — викаше мистър Адамс.
— Вери, вери! — добавяше съпругата му.
— Вери мач! — поддържахме ние.
Нашата кола потегли, за да спре веднага пред следващата колонка.
— Трябва да проверим — говореше угрижено мисис Адамс.
— Никога не пречи да се провери — потвърждаваше мистър Адамс, като потриваше ръце.
И отново започваше — „йес, мем“ и „но мем“.
Общо взето, информация вземахме до пет часа следобед и от Санта Фе излязохме по здрач, което още повече увеличи опасенията на мистър Адамс. Той мълча до самия Албукерк. Очевидно неговата неспокойна душа беше потисната от тежко предчувствие.
Стана съвсем тъмно. Нашите слаби фарове, които с такова усърдие бяха изработени в мъничкия завод на Форд, едва пробиваха мъглата, наситена с вода.
Само веднъж мистър Адамс наруши своето трагично мълчание.
— Беки! — възкликна той. — Забравихме да отидем в Санта Фе в пощата за шапката, която сигурно вече са успели да препратят от Канкас. Да, да, сърове, тази шапка ще ме побърка.
— Нищо, ще изпратим от Албукерк една отворена картичка, за да препратят шапката в Сан Франциско — отговори мисис Адамс.
Пътуването до Албукерк мина напълно благополучно. Дори не можахме да определим на кое място беше хилядофутовата стръмнина, макар няколко часа непрекъснато да се взирахме нервно в мрака.
Но вече в самия град, докато търсехме кемп за нощуване, колата излезе от пътя и затъна в една голяма локва. За пръв път през време на нашето пътешествие, изнежени от бетонните пътища и сървис, изгазихме направо в калта и с пъхтене се заловихме да бутаме нашия любим кар, потънали до ресорите. Колата не мърдаше.
— Да, да, сърове — възклицаваше мистър Адамс, като чупеше късите си дебели ръчички, — вие просто не разбирате, вие не искате да разберете какво нещо е пътешествие с автомобил! Не, сериозно, не, мистъри, не ми говорете нищо, вие не разбирате това.
В края на краищата се яви един джентълмен с жилетка и с нахлупена до очите шапка. Той се приближи до мисис Адамс, нарече я „мем“, после седна на нейното място и даде такъв газ, че нашият кар изчезна сред вонящ дим. Разнесе се лудо бръмчене, мистър Адамс се стъписа от страх, а колата, пръскайки тонове рядка кал, излезе на пътя.
Това беше първото звено във веригата от нещастия, които ни постигнаха на следния ден.
Потеглихме от Албукерк през едно ужасно утро. Красивите глинени къщурки със стърчащите навън краища на тавански греди, плакатите „Кока-кола“, манастирите, аптеките, старинните испански мисии и същите като на Изток газолинови станции — всичко беше влажно от дъждовната вода. Тук пред входовете на къщурките висяха дървени волски яреми (спомен от пионерите-златотърсачи). На покривите на мексиканските колиби съхнеха, по-право — гизнеха низи червени чушки. Гизнеха обявленията за екскурзии в околните индиански села и испански мисии (до най-близката — сто и осемдесет мили).
Тази сутрин ни предстоеше да прехвърлим Скалистите планини.
Внезапно сред ужасната мрачина се показа чудна светла ивица зелено небе. Пътят се изкачваше нагоре. Не виждахме никакви планини. Виждаха се само хълмове и разседи на почвата. Дъждът престана, надникна слънцето. Ние взехме да се възхищаваме от природата и да лудуваме като трите прочути прасенца, без да подозираме опасността.
Изкачвайки се все по-високо, автомобилът най-сетне излезе на едно грамадно плато. Пътят беше затрупан с топящ се сняг и лед. Беше светло и студено като пролетно време. Намирахме се на височина дванадесет хиляди фута.
— Гледайте, гледайте! — викаше мисис Адамс. — Какви скали на хоризонта. Каква красота! Сянка, сянка! Зелена сянка от скалите.
— Сърове, това е величествено! — крещеше мистър Адамс, като възбудено се въртеше на едно място. — Да, да, да, сърове, това зрелище облагородява душата, възвиша…
Внезапно той млъкна, източи шия и се загледа в пътя.
Колата започна да се поднася и да се плъзга по мократа ледена каша. Тя се люшна, задните колелета се поднесоха настрана. Мисис Адамс натисна спирачките и колата застана напреко на пътя.
Ах, как не ни се искаше да излизаме от топлата кола и да газим с тънки градски обуща в ледената захарна вода! Решихме да сложим веригите. Макар мистър Адамс да не вземаше непосредствено участие в поставянето на веригите, той счете за свой дълг да слезе от колата и да измокри краката си заедно с нас.
— Моля те само за едно — рече му мисис Адамс, която ръководеше работата, — не пречи.
— Но, Беки, Беки — мърмореше опечаленият съпруг, — аз съм длъжен да се трудя наравно с всички.
Такива останаха в паметта ни Скалистите планини: светъл и студен пролетен ден на двадесет и седми ноември, по зеленикавото и прозрачно небе се носят малки плътни облачета, над краищата на платото стърчат еднакви като стобор сиви и сини скали. Зад нас долу са Тексас, Чикаго, Ню Йорк, Атлантическият океан, Европа. Напред долу — Калифорния, Тихият океан, Япония, Сибир, Москва. Ние стоим до глезени в ледената киша и несръчно надяваме веригите върху твърдите, чисто измити от водата гуми.
След един час веригите бяха поставени и мисис Адамс запали мотора. На най-високата точка на превала се оказа една полусрутена дървена хижа с фирма „Кафе-бар“. Там продаваше девойка с брич, ботуши и тънка блузка с къси ръкави. Макар на много мили наоколо да нямаше никакво жилище, външността на девойката в никакъв случай не можеше да се нарече селска. Това беше типична нюйоркска, чикагска или амарилска мома от кафене — богата фризура, начервени бузи, оскубани вежди, лакирани нокти и безукорно професионално умение в работата.
Изпихме по чашка джин, стоплихме се и потеглихме на път, забравили всички горести.
Ала едва бяхме почнали да се възхищаваме от природата, чу се ужасен грохот и мисис Адамс спря колата, погледна отначало нас, а после мистър Адамс.
— О, Беки — промърмори той, — виждаш ли, виждаш ли, аз ти казвах…
— Какво си ми казвал?
— Не, сериозно, Беки, не ме питай нищо. Това е ужасно!
Обаче нищо особено ужасно не беше се случило. Просто се беше скъсала хлабаво поставената верига и беше счупила подпорката на левия калник.
Свалихме веригата и предпазливо потеглихме по-нататък. Слънцето печеше все по-силно. Ледът изчезна напълно и ние като кинематографски свинчета пак се съживихме. Възхищавахме се от суровата красота на платото и от яркия ден.
— На нас ни е добре, сърове! — говореше мистър Адамс. — А какво е било на пионерите, които са вървели по този път седмици, месеци, без храна, без вода. Да, да, сърове! Без вода, с жени и малки деца…
Мистър Адамс изведнъж замълча. Така и не можахме да научим какво са патили пионерите. Проточил шия, той с ужас гледаше напред.
Пътят бе преграден с една дъска. На нея висеше табела:
„Пътят е в ремонт. Детур — единадесет мили“. „Детур“ — това значеше заобикаляне. Тук именно се яви редкият случай, когато в Америка могат да потрябват вериги. Но едната верига вече я нямаше. По средата на същия този детур, който се състоеше от размекната розова глина, стоеше напреки син двуетажен рейсов автобус на компанията „Сивата хрътка“, който отиваше за Лос Анжелос. Щом е затънала тази мощна кола, то какво ще стане с нас? Автобусът стоеше наклонен на една страна като кораб, който е налетял на рифове. На помощ му идваше яркожълт гъсеничен трактор — шосеен плуг.
Пред нас вече няколко часа пътуваше странно същество, което можеше да се нарече автомобил само от съжаление: не автомобил, а автовигвама с ръждива желязна тръба от печка и развяващи се от вятъра изпокъсани юргани, които представляваха стени на въображаема кабина. Вътре се виждаха металически резервоар и големи мърляви деца.
За наше учудване автовигвамата смело нагази в дълбоката рядка кал. Ние я последвахме. От прозорците на „Сивата хрътка“ надничаха скучаещи пътници. Вероятно тези единадесет мили бяха най-лошите в Америка и трябваше човек да има някакво особено автомобилно щастие, за да се натъкне точно на тях. Във всеки случай през цялото ни пътуване из Америка нито веднъж повече не видяхме такъв лош участък на път.
Неведнъж затъвахме в грамадни локви от рядка кал и тикахме автомобила с рамене. Обувките ни, панталоните, полите на палтата, раменете и даже лицата — всичко беше покрито с розова глина.
Когато излезе на здрав път, автовигвамата спря. От нея изскочи многобройно семейство и започна да събира съчки, за да накладе огън. Види се, семейството беше решило да обядва. Ние прелетяхме покрай него, като го гледахме с известна завист. След всички понесени страдания поиска ни се да ядем.
Слънцето припичаше доста силно, ние бързо изсъхнахме и духът ни се повиши.
— Гледайте! Гледайте! — извика мисис Адамс и размаха ръце. — Какви скали!
— Беки! Не пускай кормилото и гледай само пътя — каза мистър Адамс, — после ще ти опишем всички изгледи.
— Не, вие само погледнете — викна Беки, — скалата прилича на замък.
— А пък тази — на кула.
— Сърове! Гледайте по-скоро! Не, не, това е просто удивително! Скала, прилична на грамадна срязана буца сирене.
— Не, по-скоро на пирог.
— С плънка от месо.
— На дълъг, дълъг салам… знаете, мистъри, има такъв милански салам, много вкусен.
Огладнявахме все повече и повече. Когато минахме покрай едни живописни скали, които приличаха, както намери мистър Адамс, на чиния с гореща супа, разбрахме, че умираме от глад.
Обаче ново произшествие отвлече нашите мисли. Мистър Адамс неочаквано открехна вратата и поривът на въздушната струя без малко не го изхвърли от колата.
Когато минавахме по главната улица на град Гелъп и търсехме ресторантче, чу се такъв трясък, в сравнение с който предишният звук от скъсаната верига ни се стори мелодично пеене на щурец. Нашият кар се разтресе и спря. В първата секунда разбрахме, че сме живи и се зарадвахме. Във втората секунда съобразихме, че сме жертва на ексидънт — в страната на нашия сив мръсен кар се беше блъснала стара зелена камионетка.
Около нашите автомобили в миг се образува заприщване. Ние гледахме тъжно смачкания калник и леко изкривеното стъпало. Виновникът за произшествието излезе от своята камионетка и мърмореше извинения.
— Сър! — рече мистър Адамс. — Вие се блъснахте в нашия кар.
Той беше готов да се бие.
Но не се стигна до бой. Нашият противник нямаше намерение да отрича своята вина и ругаеше главно „проклетите спирачки“. Той беше толкова смутен от станалото, а повредите, които ни бе причинил, бяха толкова незначителни, че ние решихме да не го влачим по съдилищата и се разделихме приятелски.
Град Гелъп ни помогна твърде много, за да разберем Америка. Собствено този град никак не се различаваше от другите малки градчета и задачата на писателя беше много облекчена, понеже външността на градчето можеше да не се описва. Един стар гелъпчанин, заминал за две-три години, едва ли би познал своя роден град, тъй като няма нито един белег, по който би могъл да го познае. „Кой е този град?“ — би попитал той, подал глава от автомобила. И чак когато разбере, че наистина е в Гелъп, а не в Спрингфийлд или Женева, би започнал да целува родната земя (асфалт). Тъкмо с тази липса на оригиналност е забележителен град Гелъп. Ако американците някога отидат на луната, те непременно ще построят точно такъв град като Гелъп. Ами че нали сред лунните пустини на Ню Мексико, този бензинов оазис със своята Мейн стрийт, се намира „Манхатън кафе“, дето можеш да пиеш доматен сок, да ядеш щрудел и като пуснеш пет цента в автомата, да послушаш грамофон или механична цигулка; с универсален магазин, дето можеш да си купиш рипсени кадифени панталони с ръждив цвят, чорапи, връзки и каубойска риза; с магазин за Фордови автомобили; с кино, в което можеш да видиш филм из живота на богатите или бандитите, и с аптека, в която издокарани девойки, наконтени като полски поручици, ядат хем енд ег, преди да отидат на работа. Добрият град Гелъп! Него не го интересуват събитията в Европа, Азия или Африка. Дори и за американските работи град Гелъп не го е много еня. Той се гордее, че със своите шест хиляди жители има топла и студена вода, бани, душове, хладилници и тоалетна хартия в клозетите — има същия комфорт, както Канзас сити или Чикаго.
Макар още да нямаше три часа̀, мистър Адамс ни уговори да не пътуваме по-нататък.
— Това е съдбоносен ден, сърове — говореше той, — това е ден на нещастията. Да, да, би било глупаво да не се разбере това. Сърове! Ние ще излъжем съдбата. Утре тя ще бъде безсилна да попречи на по-нататъшното ни пътешествие.
И той отиде във Фордовия магазин да разбере колко ще ни струва поправката на повредите. Помоли да го почакаме в автомобила зад ъгъла. Минаха двадесет минути, в продължение на които ние водихме с мисис Адамс разговор около нещастията през този ден.
— Е, днес вече няма от какво да се страхуваме — каза мисис Адамс. — Всички нещастия минаха.
Минаха още десет минути, а мистър Адамс все го нямаше.
— Знам си аз — извика мисис Адамс, — него никъде не трябва да го пускаш сам. Сигурна съм, че сега седи с дийлъра и разговаря за Обществото на народите, съвсем забравил, че го чакаме.
След още десет минути при нас дотича едно момче-разсилен и ни предаде, че мистър Адамс ни моли веднага да отидем при него в магазина. Мисис Адамс побледня.
— Да не е станало нещо? — запита тя бързо.
— Но, мем — отговори момчето, като гледаше настрана.
Спуснахме се с всички сили към магазина.
Странно зрелище се представи пред очите ни. Струва ни се, че не само ние, но нито един жител на Гелъп през цялото съществуване на градчето не е виждал подобно нещо. Като че тежък бомбардировач „Капрони“ току-що беше хвърлил тук целия си запас от бомби, предназначени за негус Хайле Селасие. Голямото шлифовано стъкло на магазина лежеше на тротоара, направено на сол. В празната рамка на прозореца, на фона на два новички форда, стоеше мистър Адамс и държеше в ръка рамките на очилата си. Един пръст на дясната му ръка беше порязан, но той не обръщаше внимание на това и продължаваше да втълпява нещо за Обществото на народите на объркания стопанин на магазина.
— Но, но, сър — говореше той, — вие не знаете какво е Лиг ъв нейшънс!
— Какво си направил! — извика мисис Адамс, като дишаше тежко.
— Но, но, Беки! Не, сериозно, нищо не съм направил. Минах през витрината. Разговарях с този сър и не забелязах, че отивам не към вратата, а към прозореца. Какво можех да направя, сърове, щом като този прозорец е толкова голям, че прилича на врата! И при това стига до земята.
Мисис Адамс започна да опипва своя любим мъж. Беше просто невероятно — мистър Адамс бе абсолютно невредим, само очилата му се бяха пръснали.
— И не те ли заболя? — питаше мисис Адамс. — Все пак това е дебело шлифовано стъкло!
— Но, Беки, бях така учуден, че нищо не почувствувах.
Мистър Адамс възнагради объркания дийлър за загубата и радостно каза:
— Вие не трябва да мислите, сърове, че съм загубил тук напразно времето си. Научих всичко относно ремонта на вашия кар. Не си струва сега да се поправя. О, но! Това не е последният ни ексидънт. Колко пъти още ще ни трошат ребрата. Когато се върнем в Ню Йорк, ще поправим и ще боядисаме всичко наведнъж. Да не бързаме, сърове! Винаги ще успеете да изразходвате вашите долари.
Така се страхувахме, че нещастията през този ден още не са свършили, че вървяхме по улицата, предпазливо пристъпяйки, и всяка минута се обръщахме като подгонени елени. Едва след като си легнахме, малко се успокоихме и разбрахме, че денят на нещастията е минал.