Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (22)

Двадесет и втора глава
Санта Фе

Право казано, и досега не ни е ясно от какво се ръководехме, когато си избирахме хотел в нов за нас град. Обикновено карахме бавно по улиците, мълчаливо подминавахме няколко хотела, като че ли знаехме за тях нещо лошо, и също така мълчаливо, без предварително уговаряне, спирахме пред следващия хотел, като че ли знаехме за него нещо хубаво. Неизвестно кое играеше тук по-голяма роля — нашият писателски усет или опитността на стария пътешественик мистър Адамс, но хотелът винаги задоволяваше нашите изисквания. Навярно отхвърлените хотели биха се оказали не по-лоши. Четиридоларова стаичка за двама, хубави, пружинени кревати с няколко одеяла и плоски като долар възглавници, баня с бял мозаечен под и вечно шумящо парно отопление.

Затова пък със сигурност знаехме, че скромните пътешественици не трябва да се настаняват в хотели „Мейфлауър“. „Мейфлауър“ се наричал корабът, с който пристигнали в Америка първите преселници от Англия и това име обикновено се дава на най-скъпия хотел в града.

В Санта Фе ние се настанихме в хотел „Монтесума“.

Когато влязохме в хола на „Монтесума“, няколко американци, излегнати в столове-люлки с вестници в ръце, жадно ни погледнаха. В очите им гореше нестихващо желание да поговорят с някого, да побъбрят, да си почешат езиците. Колкото и да е странно, но в заета, свръхделова Америка има и такива хора. Повечето от тях вече са немлади мистъри в прилични костюмчета с приличен докторски цвят. Дали са спечелили вече достатъчно долари, или са загубили надежда да ги спечелят, всеки случай те имат много време и клатейки се в хотелските столове-люлки, жадно дебнат жертва. Не дай боже да закачиш такъв мистър с непредпазлив въпрос. Той няма да пусне събеседника си няколко часа наред. С креслив глас на американски оптимист ще му разкаже всичко, което знае. И във всяка негова фраза ще има — „шуър!“, което значи „разбира се!“, или „шуърли!“, което също значи „разбира се!“, или „ъв корс!“, което също значи „разбира се!“. Освен това почти във всяка фраза непременно ще има думата „найс!“ — „прекрасно!“.

Бързо се промъкнахме покрай хората в столовете-люлки, измихме се и излязохме на улицата, да потърсим местенце, дето да вечеряме.

В действията от този род при нас се наблюдаваше по-голяма систематичност, отколкото в търсенията на хотел. За месец и половина живот в Щатите американската кухня така ни омръзна, че бяхме съгласни да поглъщаме всякакви яденета — италиански, китайски, еврейски, само не „брекфъст нъмбър туу“ или „динър нъмбър уан“, само не тази номерирана, стандартизирана и централизирана храна. Въобще ако може да се говори за лош вкус при храната, безусловно американската кухня е израз на лош, глупав и ексцентричен вкус, който е създал такива несъобразности като сладки кисели краставици, бекон, препечен до твърдостта на шперплат, или ослепителен с белотата си и съвсем безвкусен (не, имащ вкус на памук!) хляб.

Затова с нежност погледнахме светещата фирма „Ориджинъл мексикан ресторан“ — „Истински мексикански ресторант“. Фирмата ни обещаваше блаженство и ние бързо влязохме вътре.

На стените на ресторанта висяха груби и красиви мексикански килими, сервитьорите бяха с оранжеви копринени ризи и връзки с цвета на черния дроб на пияница. Очаровани от тази, както се казва, оргия от цветове, ние безгрижно чуруликахме и си избирахме яденета. Поръчахме си супа, чието име сега вече не помним, и още нещо, наречено „енчалада“.

Името на супата забравихме, защото още първата лъжица от нея изкара всичко от главите ни, освен желанието да грабнем пожарогасителя и да заливаме огъня в устата си. Що се отнася до енчаладата, това се оказаха дълги апетитни палачинки, посипани с червен пипер, дребно нарязан като артилерийски барут, и задени с нитроглицерин. Да седнеш на такъв обед без пожарна каска на главата, е напълно невъзможно. Избягахме от „Ориджинъл мексикан ресторан“ гладни, ядосани, умиращи от жажда. След пет минути вече седяхме в една аптека, истински американски „дръгстор“, и ядяхме (о, унижение!) централизирана, стандартизирана и номерирана храна (която само преди половин час проклинахме), като предварително изпихме по десет бутилчици „Джинджър ейл“.

Едва тътрейки крака след тези ужасни приключения, тръгнахме да се разхождаме из Санта Фе. Американските тухли и дърво изчезнаха. Тук се издигаха испански къщи от глина, подпрени с тежки контрафорси, изпод покривите стърчаха краищата на квадратни или кръгли тавански греди. По улиците се разхождаха каубои и почукваха с високите си токчета. Пред входа на едно кино спря автомобил, от който слезе индианец с жена си. На челото на индианеца имаше широка яркочервена превръзка. На краката на индианката се виждаха дебели бели навуща. Индианците заключиха автомобила и отидоха да гледат филма. На високата естрада в магазина за чистене на обувки седяха четири американски момчета със зализани прически. Те бяха тринадесет-четиринадесетгодишни и имаха извънредно независим вид.

Мистър Адамс дълго гледа момчетата, най-сетне, като ги нарече „сърове“, се осведоми какво възнамеряват да правят тази вечер.

— Ние чистим обувките си — каза едно от момчетата, — защото ще отидем да танцуваме.

Нищо повече не можахме да издоим от младите сърове и си тръгнахме към хотела, дето съскащото отопление бе затоплило въздуха в нашите стаи до двадесет и пет градуса.

По отношение на температурите американците са склонни на крайности. Работят в прекалено затоплени помещения и пият прекалено студени напитки. Всичко, което не се поднася горещо, се поднася ледено. Средно няма.

Горещината в стаята и неугасеният още напълно пламък на енчаладата ни доведоха дотам, че сутринта станахме изсушени, добре изпечени, готови за по-нататъшни приключения.

Санта Фе е столица на щат Ню Мексико, най-младия щат на Съединените американски щати. Столицата на най-младия щат е един от най-старите американски градове. Обаче освен няколко наистина стари сгради, всички останали къщи в града са чистички, новички, построени в стила на испанските мисии. Целият град е някак изкуствен, като че направен за американските туристи.

В дългата сграда на стария губернаторски дворец сега се помещава музеят на Ню Мексико, чиито експонати дават доста добра представа за индианската, испанската и мексиканската материална култура. Американците имат твърде малко старини; те са ги задигнали, грижливо ги охраняват и не гледат на туристите, които се интересуват от старините, като на доходно перо. О, на вас ще ви показват до безкрай, ще ви обясняват, ще ви снабдят с прекрасно издадени материали! Всичко това безплатно. И за вход в музея не се плаща.

Извън града сред сурови червени хълмове се издига прекрасната сграда на Рокфелеровия институт по антропология. Институтът се поддържа със средства на един от синовете на Рокфелер. Но какво щеше да стане, ако синът на Рокфелер не се увличаше от антропологията? Май че на това не би могъл да отговори и самият поддиректор на института мистър Чепмън, който ни запознаваше с работата на института.

Като ни показа отлично организираните хранилища, дето на тънки металически полици бяха грижливо подредени богати колекции от украсени с рисунки индиански съдини; складовете, дето се намират индиански килими и тъкани, за чието запазване се поддържа специална температура; лабораториите, в които млади учени седят замислени над обикновени наглед камъни — като ни показа всичко това, мистър Чепмън, човек с великолепно, енергично и слабо американско лице, каза:

— На индианците е съдено да изчезнат. Ние прекрасно ги изучаваме, но твърде малко правим, за да се запазят като народ.

В катедралната черква попаднахме по пладне, но патерът беше така любезен, че малко отложи своя обед. Той отключи катедралата, бързо и ловко подви коляно, изправи се и ни поведе да гледаме стената със забележителните испански скулптури. Стояхме в прашно килерче, дето в безредие, както попаднало, на полиците, на пода и в шкафове стояха дървени фигури на Исусовци, Богородици и светци. Фигурите бяха направени примитивно и прекрасно. Тези оцветени и позлатени малки статуи поразяваха със своето католическо великолепие.

Като разбра, че сме пристигнали от Съветския съюз, патерът стана още по-любезен.

— И аз съм комунист — рече той, — но, разбира се, не такъв, каквито сте вие. Христос е бил нещо повече от човек. Затова постъпва не така, както постъпват хората. И ние не можем да разсъждаваме по това.

Игуменът на странната църква „Свети Мигел“, построена в хиляда петстотин четиридесет и първа година, се оказа французин от францисканските монаси. При него работата беше поставена на търговска нога. Преди всичко той ни взе за посещението по седемдесет и пет цента. Самата сграда на църквата е доста стара, но всички скулптури са нови, фабрична немска изработка. Обаче на алчния калугер те се харесваха и той усърдно ни канеше да им се любуваме, от което човек можеше да си извади заключение, че почтеният францисканец нищо не разбира от изкуство.

Той също попита откъде идваме, но не се залови да говори за убеждения. Каза само, че техният францискански орден сега не върши никаква работа в Русия и ни предложи да купим картички с цветни изгледи от църквата „Свети Мигел“.

Като се върнахме в хотела, седнахме да прегледаме купищата събрани препоръчителни писма и да се освободим от онези, които не сме използували и вече няма да използуваме. От пачката писма, които бяхме получили от познат нюйоркски писател, едно, адресирано до известния американски поет Уитър Бинър, беше ни нужно днес, дванадесетина бяха адресирани до места, където тепърва щяхме да ходим, и три писма вече не ни бяха нужни.

Тъй като препоръчителните писма не се запечатват, преди да ги унищожим, ги прегледахме набързо. Писмата бяха много сърдечни, ние бяхме обрисувани в тях откъм най-добрата страна, но, кой знае защо, и в трите бяхме препоръчани като страстни поклонници на Марк Твен. Дълго не можехме да разберем кое е накарало добрия писател да види тази подробност в нашите биографии. Най-после си спомнихме, че веднъж му разказвахме как сме ходили в град Хартфърд, щат Кънектикът, дето Марк Твен живял в годините, когато вече бил прочут и състоятелен. Ние му описвахме чудната, тиха къща на Твен, която се намираше до къщата на Бичер Стоу, авторката на „Чичо Томовата колиба“. Разказвахме му, че в тази къща сега се намира библиотеката и че на стените на библиотеката видяхме оригиналите на познатите ни от детинство илюстрации към „Принцът и просякът“.

Ние не говорим бог знае колко добре английски и може би поради това разговорът се придружаваше с енергична жестикулация, която е могла да създаде у нюйоркския писател впечатление, че сме фанатични поклонници на Марк Твен.

Взехме с нас препоръчителното писмо и тръгнахме при Уитър Бинър. По улиците на Санта Фе могат да се видят понякога индианци, които са дошли от своето село да продадат килим или чаша. Индианците идват и в музея, дето купуват техните паници и фини акварелни рисунки, изобразяващи необикновено точно военни танци. Костюмите, украшенията и оръжието са възпроизведени с научна добросъвестност и тези акварели могат да служат като учебно пособие при изучаване на индианската култура.

Мистър Уитър Бинър живее в къща, която от основите до тавана е натъпкана с индиански килими, съдини и сребърни украшения. Това е истински музей.

Когато американският поет прочете препоръчителното писмо, лицето му се озари от радостна усмивка.

— Приятелят ми пише — рече той, — че вие сте безумни почитатели на Марк Твен.

Ние се спогледахме.

— Това е чудесно — продължи поетът. — Лично аз бях приятел на Твен и мога да ви доставя сега голямо удоволствие. Твен ми подари на времето си своя снимка със стихотворно посвещение. Това е много рядко нещо — стихове от Марк Твен, и за вас като страстни негови поклонници ще бъде интересно да ги прочетете.

И той ни помъкна по една стълба, всички стени на която бяха отрупани със снимки на американски и неамерикански писатели. Ние добросъвестно погледахме портрета на Твен и изслушахме стихотворното посвещение.

Прекарахме при мистър Бинър много интересна вечер и научихме от него точно къде трябва да отидем утре, за да видим индианци.

Мистър Бинър ни каза, че в Санта Фе, разположен в центъра на три стари цивилизации — индианската, испанската и мексиканската, — живеят много писатели, художници и поети. Те бягат тук от съвременна Америка. Но Америка ги преследва. След поетите и художниците в Санта Фе нахлули милионерите. Те си напостроили вили и също дишат мирисите на древните цивилизации, като предварително са се налапали до гуша със съвременни долари.

Тук живее и Мак Кормик, известният индустриалец, който е имал много предприятия в стара Русия. Неотдавна той беше ходил в Съветския съюз като турист, прекарал там единадесет дни и като се върнал, чел в Санта Фе лекция за своето пътуване, в която повече се говорело за „Интурист“, понеже за толкова кратък срок той с нищо друго не успял да се запознае.

— Тук вече се насъбраха толкова милионери — каза Уитър Бинър, — че е време да се преместим някъде другаде. Впрочем те и там ще надойдат. От тях няма спасение.