Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (4)

Четвърта глава
Апетитът се губи през време на ядене

Човек, пристигнал за пръв път, може без страх да напусне своя хотел и да потъне в нюйоркските дебри. Да се заблудиш в Ню Йорк, е трудно, макар много от улиците удивително да си приличат една на друга. Секретът е прост. Улиците се делят на два вида: надлъжни — авенюта, и напречни — стрийти. Така е планиран остров Манхатън. Успоредно едно на друго вървят Първо, Второ и Трето авеню. По-нататък, успоредно на тях — Лексингтън авеню, Четвърто авеню, чието продължение от Централната гара носи името Парк авеню (това е улицата на богаташите), Медисън авеню, търговското красиво Пето авеню, Шесто, Седмо и тъй нататък. Пето авеню разделя града на две части — Изток и Запад. Всички тези авенюта (а те не са много) се пресичат от стрийти, които са няколкостотин. И докато авенютата имат някакви отличителни белези (едни са по-широки, други по-тесни, над Трето и Седмо минава надземката, по средата на Парк авеню има тревна ивица, на Пето авеню стърчат „Емпайър стейт билдинг“ и „Радио сити“), то стрийтите вече съвсем си приличат една на друга и тях едва ли може да ги различи по външни белези дори и стар нюйоркски жител.

Нюйоркската геометрия се нарушава от криволичещия Бродуей, който пресича града косо и се простира на няколко десетки километра.

Основните стада пешеходци и автомобили се движат по широките авенюта. Под тях са прокарани черните и влажни като въглищни шахти четириколовозни тунели на събуей. Над тях гърми с желязото си „еливейтид“ (надземката). Тук има всички видове транспорт — и малко старомодни двуетажни автобуси и трамваи. Вероятно в Киев, където премахнаха трамвайното движение по главната улица, много биха се учудили, като научат, че трамвай се движи даже и по Бродуей — най-оживената улица в света. Тежко на онзи, комуто се налага да мине през града не надлъж, а напреко и комуто при това е хрумнала в главата безумната идея — да вземе за тази цел такси-кеб. Таксито свива в стрийт и веднага попада в хроническа запушалка. Докато полицаите гонят пръхтящото автомобилно стадо по дългите авенюта, в мръсничките тесни стрийти се събират негодуващи пълчища несретници и безумци, които пресичат града не надлъж, а напреко. Опашката се точи през няколко квартала, шофьорите се въртят на своите седалки, пътниците нетърпеливо се подават през прозорците, сетне се облягат назад и печално отварят вестниците.

Трудно е да повярва човек, но само преди някакви си седемдесет години на ъгъла на Пето авеню и 42-а улица, на същото това място, дето за пет минути се струпва такова количество автомобили, каквото няма в цяла Полша, се е издигал хан, на който били окачени за сведение на отсядащите мистъри две многозначителни табели:

НЕ СЕ РАЗРЕШАВА ЛЯГАНЕТО В ЛЕГЛОТО С БОТУШИ

и

ЗАБРАНЕНО Е ДА ЛЯГАТ В ЕДНО ЛЕГЛО ПОВЕЧЕ ОТ ШЕСТ ДУШИ

Излязохме от хотела, за да закусим някъде, и скоро се намерихме на 42-а улица. Първите дни в Ню Йорк, където и да ходихме, винаги се озовавахме на 42-а улица.

Сред тълпата, която ни носеше, се чуваха откъслечни фрази от бързия нюйоркски говор, чужд вероятно не само за московското, но и за лондонското ухо. Покрай стените седяха момчета-ваксаджийчета, които барабаняха с четките по грубо скованите дървени сандъчета — призивен сигнал за повикване. Улични фотографи се прицелваха с „Лайки“ в минувачите, като избираха предимно кавалери с дами и провинциалисти. Щом щракнеше, фотографът се приближаваше до обекта на своето нападение и връчваше печатния адрес на своето ателие. Срещу двадесет и пет цента фотографираният минувач може да получи своята снимка, дето е снет неочаквано, с вдигнат крак.

Под опушените сводове на един мост, в чиято сянка блестеше кал, останала от валялия през нощта дъжд, стоеше човек с килната на една страна шапка и разкопчана риза и държеше реч. Около него се бяха събрали двадесетина души любопитни. Това беше пропагандист на идеите на убития неотдавна в Луизиана сенатор Хю Лонг. Ораторът говореше за разделяне на богатствата. Слушателите задаваха въпроси. Той отговаряше. Като че ли негова главна задача беше да разсмее аудиторията.

Недалече от него на слънчевия тротоар спря една дебела негърка от Армията на спасението със старомодна шапка и подпетени обувки. Тя извади от куфарчето си звънче и започна силно да звъни. Куфарчето сложи направо на тротоара до краката си. Почака, докато няколко от почитателите на покойния сенатор се преместиха при нея, и примижавайки от слънцето, взе да крещи нещо, като блещеше очи и се удряше в тлъстите гърди. Минахме няколко квартала, а викът на негърката все още се чуваше ясно в общия шум на неспокойния град.

Пред един магазин за готови дрехи спокойно се разхождаше човек. На гърба и на гърдите си той носеше два еднакви плаката: „Тук стачкуват“. На следващата улица крачеха назад-напред още няколко стачници на пост. Над голямата витрина на един ъглов магазин, въпреки слънчевото утро светеха сини електрически букви — „Кафетерия“. Кафетерията беше голяма, много светла и много чиста. Покрай стените имаше стъклени щандове, отрупани с красиви, апетитни яденета. Наляво от входа се намираше касата. Надясно — металическо шкафче с малък напречен прорез на спестовна касичка. От прореза стърчеше крайчето на синьо картонено билетче. Всички влизащи дърпаха това крайче. Дръпнахме и ние. Разнесе се мелодичен удар на камбанка. В ръцете ни се оказа билетче, а от прореза на спестовната касичка се подаде ново синьо крайче. По-нататък се заловихме да правим същото, което правеха и нюйоркчани, дотичали в кафетерията да закусят набързо. Взехме от специална масичка по един лек кафяв поднос, сложихме на подносите вилици, лъжици, ножове и книжни салфетки и чувствувайки се крайно неловко в дебелите си балтони и шапки, приближихме се до десния край на остъкления щанд. Покрай щанда по цялата му дължина се точеха три реда никелирани тръбички, върху които бе удобно да се слага подносът, а след това, като го напълниш с блюда, да го тикаш напред. Щандът всъщност представляваше огромна скрита електрическа печка. Тук се топлеха супи, печено месо, кренвирши с различна дължина и дебелина, шунки, рула, картофено пюре, картофи — пържени, варени и направени на някакви топчета, малки кубчета от брюкселско зеле, спанак, моркови и още много различни гарнитури.

Бели готвачи с шапки и силно начервени и накъдрени, много спретнати девойки с розови бонета слагаха върху стъклената повърхност на щанда чиниите с яденето и пробиваха с компостьор на билетчето цифра, означаваща стойността на блюдото. По-нататък следваха салати и винегрети, различни закуски, рибни майонези, желирани риби. След това — хляб, козуначени кифли и традиционните кръгли банички с ябълкова, ягодова и ананасова плънка. Тук даваха кафе и мляко. Придвижвахме се покрай щанда, като побутвахме подносите. Върху дебел пласт гладък лед бяха сложени чинийки с компоти и сладолед, портокали и разрязани наполовина грейпфрути, имаше големи и малки чаши със сокове. Упоритата реклама беше приучила американците да пият сокове пред първата и втората закуска. В соковете има витамини, което е много полезно за консуматорите, а продажбата на соковете е полезна за търговците на плодове. Бързо свикнахме с този американски обичай. Първо пиехме гъст жълт портокалов сок. После минахме на прозрачния зелен сок на грейпфрутите. След това започнахме да ядем преди ядене самия грейпфрут (посипва се със захар и се яде с лъжичка; по вкус напомня малко портокала, малко лимона, но е още по-сочен от тези плодове). И най-после със страх, не веднага, започнахме да пием обикновен доматен сок, като предварително го посипвахме с пипер. Той се оказа най-вкусен и освежаващ и най-много допадна на нашите южноруски стомаси. Единственото нещо, с което не можахме да свикнем в Америка, това беше да ядем предиобед диня, която заема почетно място сред американските закуски.

На средата на кафетерията имаше дървени полирани масички без покривки и без закачалки за дрехи. Желаещите можеха да слагат шапките си под стола на специална пръчка. По масите имаше наредени шишета с олио, оцет, доматен сос и различни остри подправки. Имаше и захар на пясък в стъклен флакон, направен като солница, с дупчици на металическата запушалка.

Уреждането на сметката с посетителите е просто. Всеки, който напуска кафетерията, рано или късно трябва да мине покрай касата и да представи билетчето с щампованата върху него сума. Тук „на касата“ се продават и папироси, можеш да си вземеш и клечки за зъби.

Процесът на яденето беше също така превъзходно рационализиран, както производството на автомобили или пишещи машини.

Още по-напред от кафетерията по този път бяха отишли автоматите. Имайки приблизително същата външност като кафетериите, те бяха довели процеса на вкарване храната в американските стомаси до виртуозност. Стените на автомата изцяло са заети от стъклени шкафчета. До всяко от тях има прорез за пускане на „никел“ (монета от пет цента). Зад стъклото печално стои чинийка със супа или месо или чаша сок, или баничка. Въпреки блясъка на стъклото и метала, лишените от свобода кренвирши и котлети правят някакво странно впечатление. Жал ти става като за котки на изложба. Човекът пуска никела, получава възможност да отвори вратичката, изважда супата, занася я на своята масичка и там я изяжда, като при това слага шапката си под стола на специална пръчка. После човек се приближава до крана, пуска никел и от крана в чашата тече точно толкова кафе с мляко, колкото се полага. В това чувствуваш нещо обидно, оскърбително за човека. Започваш да подозираш, че стопанинът на автомата е обзавел своето заведение не за да направи приятен сюрприз на обществото, а за да уволни от служба бедните накъдрени момичета с розови бонета и да спечели още повече долари.

Но автоматите не са толкоз популярни в Америка. Види се, и самите собственици чувствуват, че всяка рационализация трябва да има граница. Поради това винаги са препълнени нормалните ресторантчета за небогатите хора, които ресторантчета принадлежат на могъщи тръстове. Най-популярният от тях — „Чайлдз“ — е станал в Америка отвлечено понятие за евтино и доброкачествено ядене. „Той обядва у «Чайлдз».“ Това значи — той изкарва тридесет долара седмично. В която и част на Ню Йорк да се намираш, можеш да кажеш: „Да отидем да обядваме у «Чайлдз».“ До „Чайлдз“ няма да вървиш повече от десет минути. У „Чайлдз“ дават също такава чистичка, хубава храна, както в кафетерията или автомата. Само че там не отнемат на човека малкото удоволствие да погледа менюто, да каже „хм“, да попита келнерката добро ли е телешкото и да получи отговор „йес, сър!“.

Изобщо Ню Йорк е забележителен с това, че там има всичко. Там можеш да намериш представител от всяка нация, можеш да получиш всякакво ядене, всякакъв предмет — от бродирана украинска рубашка до китайска пръчица с костен накрайник във вид на ръка, с която си чешат гърба, от руски хайвер и водка — до чилийска супа или китайски макарони. Няма в света такива деликатеси, които не би могъл да предложи Ню Йорк. Но за всичко това трябва да се плащат долари. А ние искаме да говорим за огромното мнозинство американци, които могат да плащат само центове и за които съществува „Чайлдз“, кафетерията и автоматът. Описвайки тези заведения, можем смело да кажем — така се храни средният американец. Под понятието среден американец се подразбира човек, който има прилична работа и прилична заплата и който от гледището на капитализма представлява пример на здрав процъфтяващ американец, щастливец и оптимист, получаващ всички блага на живота на сравнително евтина цена.

Блестящата организация на ресторантското дело като че ли потвърждава това. Идеална чистота, доброкачествени продукти, огромен избор от блюда, минимално време, губено за обед — всичко това е така. Но ето ти беда — цялата тази красиво приготвена храна е доста безвкусна, някак си обезцветена във вкусово отношение. Тя не е опасна за стомаха, може би дори е полезна, но тя не доставя на човека никакво удоволствие. Когато си избираш от шкафа на автомата или от щанда на кафетерията апетитно парче печено и после го ядеш на своята масичка, пъхнал шапката си под стола, чувствуваш се като купувач на обувки, които са се оказали по-красиви, отколкото здрави. Американците са свикнали с това. Те ядат доста бързо, не се заседяват на масата нито една излишна минута. Те не ядат, а се зареждат с храна, както моторът се зарежда с бензин. Един френски чревоугодник, който може да прекара на обедната маса четири часа, като с възторг предъвква всяко парче месо и го полива с вино и дълго помлясква всяка глътка кафе с коняк — това, разбира се, не е идеал на човек. Но американският безстрастен ядач, лишен от естествения човешки стремеж — да получи някакво удоволствие от яденето, — извиква удивление.

Дълго не можехме да разберем защо американските блюда, такива красиви на вид, не привличат твърде със своя вкус. Отначало мислехме, че там просто не умеят да готвят. Но после узнахме, че работата не е само в това, че работата е в организацията, в същността на американското стопанство. Американците ядат ослепително бял, но съвсем безвкусен хляб, замразено месо, осолено масло, консерви и недозрели домати.

Как така се е получило, че най-богатата в света страна, страната на земеделците и животновъдите, на златото и удивителната индустрия, страната, чиито ресурси са достатъчни, за да се създаде рай в нея, не може да даде на народа вкусен хляб, прясно месо, краве масло и зрели домати?

Ние видяхме около Ню Йорк пущинаци, обрасли с бурени, изоставени парчета земя. Тук никой не сееше зърнени храни, не отглеждаше добитък. Не видяхме тук нито квачки с пилета, нито градини.

— Видите ли — казаха ни, — това просто е неизгодно. Тук е невъзможно да конкурираш монополите от Запад.

Някъде в кланиците на Чикаго колеха добитъка и го разкарваха из цялата страна в замразен вид. Някъде от Калифорния мъкнеха охладени кокошки и зелени домати, които трябваше да доузряват във вагоните. И никой не смееше да влезе в борба с могъщите монополисти.

Седнали в кафетерията, ние четяхме речта на Микоян, че храната в социалистическата страна трябва да бъде вкусна, че тя трябва да доставя радост на хората, четяхме я като поетично произведение.

Ала в Америка народното хранене, както и всички останали отрасли, е организирано на един принцип — изгодно или неизгодно. Около Ню Йорк е неизгодно да се отглежда добитък и да се обработват градини. Ето защо хората ядат замразено месо, осолено масло и недозрели домати. На някакъв си гешефтар е изгодно да продава чуингъм — и приучили народа на това жвакане. Киното е по-изгодно от театъра. Затова киното се е разраснало, а театърът е в немилост, макар в културно отношение американският театър да е много по-значителен от киното. Еливейтид носи доход на някаква компания. Затова нюйоркчани са се превърнали в мъченици. По Бродуей в голяма теснотия и с адско скърцане пълзи трамвай само защото това е изгодно на един човек — стопанина на старинната трамвайна компания.

Ние през цялото време чувствувахме непреодолимо желание да се оплакваме и както е присъщо на съветските хора, да правим предложения. Искаше ни се да пишем в съветския контрол и в партийния контрол, и в ЦК, и в „Правда“. Ала нямаше на кого да се оплачем. А пък книга за предложения в Америка не съществува.