Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (17)

Седемнадесета глава
Страшният град Чикаго

Мина една седмица след напускането ни на Ню Йорк. Постепенно си изработихме система за пътуването. Нощувахме в кемпите и туристхаузите, тоест в обикновени еснафски къщички, дето стопаните дават под наем на пътуващи хора евтини чисти стаи с широки удобни легла — на които винаги ще намериш няколко дебели и тънки вълнени, памучни и съшити от парчета одеяла, — с огледално скринче, стол-люлка, стенен гардероб, много симпатична макара с конци и забодена в нея игла и библия на нощната масичка.

Стопаните на тези къщички — работници, дребни търговци и вдовици — конкурират с успех хотелите и това кара техните собственици да изпадат в търговска ярост.

Често срещахме по пътя рекламни плакати на хотели, които доста нервно приканваха пътниците да се опомнят и да предпочитат пак хотелите.

НЕКА ВАШЕТО СЪРЦЕ

СЕ ИЗПЪЛНИ С ГОРДОСТ,

КОГАТО ПРОИЗНАСЯТЕ ИМЕТО НА ХОТЕЛА,

В КОИТО СТЕ ОТСЕДНАЛИ

Това бяха завоалирани нападки против безименните туристхаузи и кемпи.

— Не, не, сърове — говореше мистър Адамс, когато се спускаше здрач и трябваше да помислим за нощуване, — питам сериозно: вие искате сърцето ви да се изпълни с гордост? Много интересно е, когато сърцето се изпълва с гордост, а портмонето пропорционално се изпразва.

Не, ние не искахме нашите сърца да се изпълват с гордост!

И щом се стъмваше и нашият миши кар преминаваше по „резиденшъл парт“ на изпречилия се на пътя ни малък градец, някаква Сиракуза или Виена, ние спирахме до някоя къщурка, която се отличаваше от останалите къщурки на градчето само с табелка: „Стаи за туристи“, влизахме вътре и в нестроен хор произнасяхме:

„How do you do!“ — „Здравейте!“

Тутакси се чуваше в отговор:

„How do you do!“ — и от кухнята се появяваше възрастна особа с престилка и плетиво в ръка.

Веднага на сцената излизаше мистър Адамс, на чието любопитство би могло да завиди дете или съдебен следовател. Нисък, пълен, той нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, бършеше с кърпа бръснатата си глава и методично изтръгваше от хазайката, зарадвана от случая да поговори, всички новини в града.

— Шуърли! — възклицаваше той, когато научаваше, че градът има две хиляди жители, че вчера имало лотария, че местният доктор се кани да се жени и че наскоро се появил един случай на детски паралич. — Шуърли! Естествено!

Той разпитваше хазайката отдавна ли е овдовяла, къде учат децата, колко струва месото и колко години още ѝ остават да внася в банката пари за къщурката.

Ние отдавна вече бяхме в своите легла на втория етаж, а долу все още се чуваше:

— Шуърли! Шуърли!

После до нашите уши достигна скърцане на дървените стъпала на стълбата. Мистър Адамс се изкачваше горе и една минута постоя пред вратите на нашите стаи. Безумно му се искаше да поговори.

— Мистъри — попита той, — спите ли?

И като не получи отговор, прибра се.

Затова пък сутрин, точно в осем часа, осъществявайки своето неоспоримо право на капитан и главатар на експедицията, той шумно влезе в стаята ни — бодър, избръснат, с тиранти, с капчици вода на веждите, и извика:

— Ставай, ставай, ставай! Гуд моонинг, сърове!

И започваше нов ден на нашето пътуване.

Пиехме доматен сок и кафе в дебели чашки, ядяхме „хем енд ег“ (яйца с парче шунка) в някое безлюдно и сънно в този час малко кафене на Мейн стрийт и сядахме в колата. Мистър Адамс само чакаше този момент. Той се обръщаше към нас и започваше да говори. И говореше почти непрекъснато целия ден. Вероятно той се съгласи да пътува с нас главно защото почувствува в нас добри слушатели и събеседници.

Но ето кое беше най-забележителното — в никакъв случай не можеше да го наречем дърдорко. Това, което той говореше, винаги беше интересно и умно. През двата месеца пътуване нито веднъж не се повтори. Притежаваше точни знания почти във всички области на живота. Инженер по специалност, той наскоро беше излязъл в оставка и живееше от малък капитал, който му даваше скромни средства за преживяване и независимост, която твърде скъпеше и без която очевидно не би могъл да просъществува нито минута.

— Само случайно не станах капиталист — каза ни веднъж мистър Адамс. — Не, не, не, това е напълно сериозно. За вас ще бъде интересно да го чуете. На времето си аз мечтаех да стана богат човек. Изкарвах много пари и реших да се застраховам по такъв начин, че да получа към петдесетата си година големи суми от застрахователните дружества. Има такъв вид застраховка. Трябваше да се плащат колосални вноски, но аз приех това, та на стари години да стана богат човек. Избрах две от най-почтените застрахователни дружества в света — петербургското дружество „Русия“ и едно много честно немско дружество в Мюнхен. Сърове! Смятах, че дори целият свят да отиде по дяволите, в Германия и Русия нищо няма да се случи. Да, да, да, мистъри, тяхната устойчивост не будеше никакви съмнения. Но ето че в деветстотин и седемнадесета година у вас стана революция и застрахователното дружество „Русия“ престана да съществува. Тогава аз прехвърлих всички свои надежди на Германия. През деветстотин двадесет и втора година навърших точно петдесет години. Трябваше да получа четиристотин хиляди марки. Сърове! Това са големи, колосални пари. И през деветстотин двадесет и втора година аз получих от Мюнхенското застрахователно дружество следното писмо: „Многоуважаеми хер Адамс, нашето дружество Ви поздравява с Вашата петдесетгодишна възраст и прилага чек от четиристотин хиляди марки.“ Това беше най-честното в света застрахователно дружество. Но, но, но, сърове! Слушайте. Това е много, мно-ого интересно. Ала с цялата тази премия аз можех да купя само една кутия кибрит, тъй като по това време в Германия имаше инфлация и из страната бяха пуснати в обръщение милиардни купюри. Уверявам ви, мистъри, капитализмът е най-неустойчивото нещо на света. Но аз съм щастлив. Получих най-хубавата премия — не станах капиталист.

Мистър Адамс имаше леко отношение към парите — малко хумор и вече съвсем малко уважение. В този смисъл той никак не приличаше на американец. Истинският американец е готов да се отнесе хумористично към всичко в света, само не към парите. Мистър Адамс знаеше много езици. Той беше живял в Япония, Русия, Германия, Индия и прекрасно познаваше Съветския съюз. Беше работил на Днепрострой, в Сталинград, Челябинск, а познаването на стара Русия му бе позволило да разбере Съветската страна така, както рядко успяват да я разберат чужденци. Беше пътувал из СССР в третокласни вагони, беше влизал в разговор с работници и колхозници. Той беше видял страната не само такава, каквато тя се разкриваше пред погледа му, но и такава, каквато тя е била вчера и каквато ще стане утре. Той я беше видял в движение. И затова изучаваше Маркс и Ленин, четеше речите на Сталин и се бе абонирал за „Правда“.

Мистър Адамс беше много разсеян, но това не беше баналната краткотрайна разсеяност на учен, а бурна агресивна разсеяност на здрав, любознателен човек, който се увлича от някакъв разговор или някаква мисъл и през това време забравя целия свят.

Във всичко, което се отнасяше до пътуването, мистър Адамс беше необикновено предпазлив и несигурен.

— Тази вечер ще пристигнем в Чикаго — говореше мисис Адамс.

— Но, но, но, Беки, не говори така. Може да пристигнем, а може и да не пристигнем — отвръщаше той.

— Извинете — намесвахме се ние, — но до Чикаго остават само сто мили и ако вземем под внимание, че ние минаваме средно тридесет мили на час…

— Да, да, да, сърове — мърмореше мистър Адамс, — о, но! Още нищо не се знае.

— Тоест как така не се знае? Сега е четири часът следобед, ние минаваме средно тридесет мили на час. Значи, към осем часа ще бъдем в Чикаго.

— Може да бъдем, а може и да не бъдем. Да, да, да, сърове, сериозно… Нищо не се знае. О, но!

— Но какво може да ни попречи да бъдем в Чикаго към осем часа?

— Не, не, не може така да се говори. Би било просто глупаво да се мисли така. Вие не разбирате това. Да, да, да, сърове.

Затова пък за световната политика говореше уверено и не искаше да слуша никакви възражения. Той например заявяваше, че ще има война след пет години.

— Защо тъкмо след пет? Защо не след седем?

— Не, не, мистъри, точно след пет години.

— Но защо?

— Не ми говорете „защо“! Аз знам. Не, сериозно. О, но! Казвам ви — война ще има след пет години.

Много се сърдеше, когато му възразяваха.

— Не, да не говорим! — възкликна той. — Просто е глупаво и смешно да се мисли, че война няма да има след пет години.

— Добре. Като пристигнем тая вечер в Чикаго, тогава ще поговорим по това сериозно.

— Да, да, да, сърове! Не може да се говори така — тази вечер ще пристигнем в Чикаго. О, но! Може да пристигнем, а може и да не пристигнем.

Недалече от Чикаго нашият километраж показа първите хиляда мили. Ние извикахме „ура“.

— Ура! Ура! — викаше мистър Адамс и възбудено подскачаше на своята седалка. — Ето, ето, мистъри, сега мога абсолютно точно да ви съобщя. Ние изминахме хиляда мили. Да, да, сърове! Не „може би сме изминали“, а съвсем сигурно сме изминали. Така ще бъде по-точно.

На всеки хиляда мили трябваше да се сменя маслото на колата и да се гресира.

Спирахме до „сървис стейшън“, която в нужния момент непременно се оказваше до нас. Издигаха нашата кола на специален електрически крик и докато майсторът с раираната фуражка изпускаше тъмното, замърсено масло, наливаше ново, проверяваше спирачките и смазваше частите, мистър Адамс научаваше колко получава той, откъде е родом и как я карат хората в градчето. Всяко, даже и мимолетно познанство доставяше на мистър Адамс голямо удоволствие. Този човек беше роден да общува с хората, да дружи с тях. Той изпитваше еднаква наслада от разговора със сервитьора, аптекаря, минувача, от когото се осведомяваше за пътя, с някое шестгодишно негърче, което наричаше „сър“, със собственичката на туристхауза или директора на някоя голяма банка.

Той стоеше, пъхнал ръце в джобовете на лятното си палто и вдигнал яка, без шапка (кой знае защо, пратката не пристигна в Детройт), жадно дакаше на събеседника си:

— Шуърли! Слушам ви, сър! Така, така, така. О, но! Това е много, много интересно. Шуърли!

Нощният Чикаго, в който влязохме по много широката крайбрежна улица, която отделяше града от езеро Мичигън, ни се стори смайващо прекрасен. Надясно се виждаше чернота, наситена с отмерен морски шум на разбиващи се в брега вълни, по крайбрежната улица, почти докосвайки се, в няколко редици с грамадна скорост летяха автомобили, които заливаха асфалта с брилянтената светлина на фаровете си. Наляво на няколко мили се издигаха небостъргачи. Техните светнали прозорци бяха обърнати към езерото. Светлините на горните етажи на небостъргачите се смесваха със звездите. Беснееха електрическите реклами. Тук както в Ню Йорк електричеството беше дресирано. То прославяше същите богове — „Кока-кола“, уискито „Джони Уокър“, цигарите „Кемъл“. Имаше и омръзнали ни за една седмица младенци: слаб младенец, който не пие портокалов сок, и неговият благоденствуващ антипод — пълен добродушен младенец, който е оценил усилията на фабрикантите на сок и го поглъща в конски дози.

Стигнахме до един небостъргач с бяла електрическа фирма „Стивънс хотел“. Ако се съди по рекламния проспект, това беше най-големият хотел в света — с три хиляди стаи, с огромни холове, магазини, ресторанти, кафетерии, концертни и бални зали. Изобщо хотелът приличаше на океански параход, целият комфорт на който е нагоден за нуждите на хора, откъснати за известно време напълно от света. Само че хотелът беше много по-голям. В него човек навярно можеше да прекара цял живот, без нито веднъж да излезе на улицата, понеже това съвсем не е нужно. Може би само да се разходи? Но да се разходи, може и на плоския покрив на хотела. Там даже е по-добре, отколкото на улицата. Няма риск да го прегази някой автомобил.

Излязохме на крайбрежната улица, наречена Мичигън авеню, няколко пъти с удоволствие огледахме този забележителен булевард и обърнатите към него парадни фасади на небостъргачите, завихме в първата перпендикулярна на крайбрежната улица и внезапно спряхме.

— Не, не, не, сърове! — развика се Адамс, възхитен от нашето удивление. — Вие не трябва да се учудвате. О, но! Това е Америка! Не, сериозно, би било глупаво да мислите, че чикагските месни крале ще ви построят тук санаториум.

Улицата беше тясна, не много светла, потискащо скучна. Пресичаха я съвсем вече тесни, тъмни, калдъръмени, мръсни улички — истински бордеи с почернели тухлени стени на къщите, с пожарни стълби и сандъци за боклук.

Ние знаехме, че в Чикаго има бордеи, че там не може да няма бордеи! Но че те се намират в самия център на града — това беше най-голяма изненада. Изглежда, че Мичигън авеню е само декорация на града и че е достатъчно да я вдигнеш, за да видиш истинския град.

Това първо впечатление, общо взето, се оказа вярно. Ние скитахме из града няколко дни и все повече и повече ни смайваше това безсмислено натрупване на съставляващите го части. Дори от гледна точка на капитализма, който издига в закон едновременното съществуване на земята на богатството и бедността, Чикаго може да ти се види тежък, неугледен, неудобен град. Едва ли някъде в света раят и адът са се преплели така тясно, както в Чикаго. Наред с мраморната и гранитна облицовка на небостъргачите от Мичигън авеню се намират отвратителни улички, мръсни и смрадливи. В центъра на града стърчат заводски комини и минават влакове, които забулват къщите с пара и дим. Някои бедни улици изглеждат като след земетръс — потрошени стобори, килнати на една страна покриви на дървени бордеи, провесени жици, някакви купища от ръждясали металически отпадъци, строшени клозетни чинии и полуизгнили подметки, мърляви дечурлига в парцали. И тутакси, само на няколко крачки — прекрасна широка улица, със засадени дръвчета и застроена с красиви богати къщи с огледални стъкла, червени керемидени покриви, „Пакарди“ и „Кадилаци“ пред входовете. В края на краищата това близко съседство на ада прави живота в рая също не чак много приятен. И това в един от най-богатите, ако не и най-богатия град в света!

По улиците тичат вестникари с викове:

— Убийство на полицай!

— Нападение на банка!

— Детективът Томас убил на място гангстера Джеймс, по прякор „Бебето“!

— Гангстерът Филипс, по прякор „Ангелчето“, убил на място детектива Патерсон!

— Арест на ра̀кетир!

— Киднап на Мичигън авеню!

В този град стрелят. Щеше да бъде чудно, ако тук не стреляха, не крадяха децата на милионерите (тъкмо това е „киднап“), не държаха публични домове, не се занимаваха с „ра̀кет“. Ракет е най-сигурната и доходна професия, ако тя може да се нарече професия. Няма почти нито един вид човешка дейност, до която да не се е докоснал ракетът. В магазина влизат плещести младежи в светли шапки и молят търговеца редовно, всеки месец, да плаща на тях, младежите със светли шапки, данък. Тогава те ще се постараят да намалят данъка, който търговецът плаща на държавата. Ако търговецът не се съгласи, младежите изваждат леки картечници („машийн гън“) и започват да стрелят в тезгяха. Тогава търговецът се съгласява. Това е ракет. После пристигат други младежи и вежливо молят търговеца да им плаща данък за това, че те ще го избавят от първите младежи. И също стрелят в тезгяха. И това е ракет. Дейци от жълтите профсъюзи получават от фабрикантите пари за проваляне на стачките. Същите получават от работниците пари затова, че ги настаняват на работа. И това е ракет. Артистите плащат десет процента от своето възнаграждение на някакви си агенти по наемане на работна сила даже и тогава, когато сами си намират работа. И това е ракет. Докторът по вътрешни болести изпраща болния от черен дроб при зъболекаря за консултация и получава от него четиридесет процента хонорар. Също ракет.

А става и така. Това ни разказа един чикагски лекар.

— Малко преди изборите за конгреса в щат Илинойс — каза докторът — дойде вкъщи един човек, когото никога в живота си не бях виждал. Това беше „политишън“ от републиканската партия. Политишън е спекулант, човек, чиято професия е долнопробната политика. Политиката за него е печелене. Аз мразя този тип хора — мутрести, груби, нагли. Те обезателно държат в устата си разлигавена пура, шапката им е прекалено накривена, тъпи зъркели и фалшив пръстен на дебел пръст. „Гуд моонинг, док! — рече ми този човек. — Здравейте докторе! За кого смятате да гласувате?“ Исках да му дам един по мутрата и да го изхвърля на улицата. Но като съпоставих широчината на неговите и моите рамене, разбрах, че ако някой изхвръкне на улицата, по-скоро това ще бъда аз. Затова му казах скромно, че ще гласувам за онзи кандидат, който повече ми хареса. „Добре — каза «политишън». — Струва ми се, вие имате дъщеря и тя вече четири години чака място за учителка?“ Отговорих, че имам и че чака. „Тогава — каза моят неканен гост, — ако гласувате за нашия кандидат, ще се помъчим да наредим вашата дъщеря на работа. Разбира се, нищо сигурно не ви обещаваме. Но ако вие гласувате за нашия противник, тогава вече мога да ви кажа уверено: вашата дъщеря никога няма да получи работа, никога няма да стане учителка.“ С това разговорът свърши. „Довиждане, докторе! — рече той на тръгване. — В деня на изборите ще се отбия при вас.“ Разбира се, аз много се сърдих, дори страдах и се възмущавах от това безсрамие. Но в деня на изборите той наистина довтаса при мен с автомобил. През вратата на къщата ми пак се провря неговата дебела пура. „Гуд моонинг, док! — каза той. — Мога да ви закарам до избирателния пункт.“ И знаете ли, отидох с него. Помислих си, в края на краищата не е ли все едно кой ще бъде избран — демократ или републиканец. А дъщеря ми може би ще получи работа. На никого досега не съм казвал това освен на вас — срам ме беше. Но такъв политически живот живея не единствено аз. Навсякъде ракет, навсякъде се оказва принуда под една или друга форма и ако искаш да бъдеш истински честен човек, трябва да станеш комунист. Но сега за това трябва да жертвуваш всичко. А на мен ми е трудно.

Чикагският ракет е най-прочутият ракет в Америка. В Чикаго имало кмет на име Чермак. Той се издигнал от работник, бил профсъюзен водач и се ползувал с голяма популярност. Бил дори приятел със сегашния президент Рузвелт. Те даже се обръщали един към друг по име, така да се каже, на „ти“: той наричал Рузвелт — Френк, а Рузвелт него — Тони. Работниците казвали за него: „Тони е наш работнически човек. Той няма да ни подхлъзне.“ Вестниците пишели за трогателната дружба на президента с простия работник (виждате ли, момчета, какво може да постигне в Америка човек със своите мазолести ръце!). Преди две или три години убили Чермак. Той оставил три милиона долара и петдесет тайни публични домове, на които бил съдържател отраканият Тони. И така кмет на Чикаго известно време е бил ракетир.

От този факт съвсем не следва, че всички кметове на американските градове са ракетири. И още по-малко може да става дума, че президентът на Съединените щати дружи с негодници. Това е просто изключително стечение на обстоятелствата: но случаят с Чермак дава прекрасна представа какво е град Чикаго в щат Илинойс.

Първата вечер в Ню Йорк ние бяхме разтревожени от неговата бедност и богатство. А тук, в Чикаго, човек го обхваща чувство на гняв срещу хората, които от ламтеж за долари са построили в плодородната прерия, на брега на пълноводния Мичигън, този страшен град. Не можеш да се примириш с мисълта, че градът е възникнал не в резултат на бедността, а в резултат на богатството, на необикновеното развитие на техниката, земеделието и животновъдството. Земята е дала на човека всичко, което може да се вземе от нея. Човекът е работил с усърдие и умение, от които можеш само да се възхищаваш. Отгледано е толкова жито, добит е толкова нефт и са построени толкова машини, че всичко това би стигнало да се задоволи половината земно кълбо. Но на обилната, наторена почва израснала напук на разума грамадна, безобразна отровна гъба — градът Чикаго в щат Илинойс. Това е някакво тържество на абсурда. Тук съвсем сериозно започваш да си мислиш, че техниката в ръцете на капитализма е нож в ръцете на луд.

Някои могат да кажат, че сме прекалено впечатлителни, че се увличаме, че в Чикаго има прекрасен университет, филхармония, както твърдят — най-добрият в света водопровод, умна радикална интелигенция, че тук се е състояла грандиозна световна изложба, че Мичигън авеню е най-красивата улица в света. Това е вярно. Всичко това го има в Чикаго. Но то още повече подчертава нищетата, чудовищността на сградите и произвола на ракетирите. Прекрасният университет не обучава юношите как да се борят с мизерията, радикалната интелигенция е безсилна, полицията стреля не толкова в бандитите, колкото в доведените до отчаяние стачници, световната изложба е направила щастливи само собствениците на хотелите, а най-красивата в света Мичигън авеню много губи от своето съседство с бордеите.

Добри хора в Чикаго решиха да ни развлекат и ни заведоха в студентския клуб на Чикагския университет на бал, уреден по случай даване независимост на Филипините.

Студентският бал се оказа трезв, весел и във всички отношения приятен. В голямата зала танцуваха филипински девойки, широконоси чернооки красавци, летяха по паркета японци, китайки, плуваше над тълпата бялата копринена чалма на млад индус. Индусът беше с фрак, с бял нагръдник, сух прелъстител с горящи очи.

— Прекрасен бал, сърове — рече мистър Адамс, като хихикаше странно.

— На вас не ви ли харесва?

— Не, сърове, аз казах. Балът е много добър.

И той внезапно се лепна за индуса, отведе го настрана и започна да го разпитва как живее в общежитието, колко рупии на месец му изпраща мама и на каква дейност смята да се посвети след завършване на университета. Индусът отговаряше вежливо на въпросите и с неизразима тъга гледаше тълпата танцуващи, откъдето го бяха изтръгнали така внезапно.

От тавана висяха филипински и американски знамена, оркестърът на сцената беше окъпан във виолетова светлина, музикантите виреха високо саксофоните — беше тих, хубав, семеен бал, без обидени, без скандали. Приятно беше да съзнаваш, че присъствуваш на едно историческо събитие. Все пак освободиха филипинците, дадоха на Филипините независимост! Можеха да не им дадат, а дадоха. Сами я дадоха! Това е благородно.

На връщане в хотела мистър Адамс през цялото време мърмореше:

— Сериозно, сърове! О, но!…

— Кое е сериозно?

— Не, не, сърове, през цялото време искам да ви запитам: защо така изведнъж дадохме на Филипините независимост? Сериозно, сърове, ние сме добри хора. Сами дадохме независимост, помислете си само. Да, да, да, ние сме добри хора, но не можем да търпим, когато ни бъркат в кесиите. Тези дяволски филипинци правят много евтина захар и, разбира се, внасят я у нас без мито. Те бяха Съединени щати до ден-днешен. Тяхната захар е така евтина, че нашите захаропроизводители не можеха да ги конкурират. Сега, когато получиха от нас своята дългоочаквана независимост, те ще трябва да плащат за захарта мито, както всички чуждестранни търговци. Всъщност ние не губим и Филипините, защото добрите филипинци се съгласиха да приемат от нас независимостта само при едно условие — да останат у тях нашата армия и администрация. Е, кажете, сърове, нима ние можехме да им откажем това? Не, наистина, сърове, искам да признаете нашето благородство. Настоявам за това.