Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (46)

Четиридесет и шеста глава
Неспокоен живот

Дойде краят на пътешествието. За два месеца ние посетихме двадесет и пет щата и няколкостотин града, дишахме сухия въздух на пустините и прериите, прехвърлихме Скалистите планини, видяхме индианци, разговаряхме с млади безработни, стари капиталисти, радикални интелигенти, революционни работници, поети, писатели, инженери. Разглеждахме заводи и паркове, възхищавахме се от пътищата и мостовете, изкачвахме се на Сиера Невада и се спускахме в Карлсбадските пещери. Изминахме десет хиляди мили.

И през целия този път не ни напускаше мисълта за Съветския съюз.

От грамадното разстояние, което ни отделяше от съветската земя, ние си я представяхме с особена яснота. Трябва човек да види капиталистическия свят, за да оцени поновому света на социализма. Всички достойнства на социалистическото устройство на нашия живот, които от всекидневно съприкосновение с тях човек престава да забелязва, от разстояние изглеждат особено значителни. Ние разбрахме настроението на Максим Горки, който, пристигнал в Съюза след дълги години живот в чужбина, непрестанно, всеки ден повтаряше едно и също нещо: „Забележително дело вършите вие, другари! Голямо дело!“

През цялото време ние говорехме за Съветския съюз, съпоставяхме, сравнявахме. Забелязахме, че съветските хора, които често срещахме в Америка, са обладани от същите чувства. Нямаше разговор, който в края на краищата да не стигаше до споменаване на Съюза: „А у нас е същото“, „А у нас е така“, „Добре ще е да въведем това у нас“, „Това у нас го правят по-добре“, „Това ние още не можем“, „Това вече сме усвоили“. Съветските хора в чужбина не са просто пътешественици, командировани инженери или дипломати. Всички те са влюбени, откъснати от своята любов и всяка минута си спомнят за нея. Това е особен патриотизъм, който не може да бъде понятен, да кажем, на американеца. По всяка вероятност американецът е добър патриот. И ако го запитат, той искрено ще каже, че обича своята страна, но въпреки това ще се разбере, че той не обича Морган, не знае и не иска да знае имената на хората, които са проектирали висящите мостове в Сан Франциско, не се интересува защо в Америка всяка година се засилва сушата, кой и защо е построил Боулдър дем, защо в Южните щати линчуват негрите и защо той трябва да яде замразено месо. Той ще каже, че обича своята страна. Но на него са му крайно безразлични въпросите на селското стопанство, тъй като той не е селски стопанин, на промишлеността, тъй като не е индустриалец, на финансите, тъй като не е финансист, на изкуствата, тъй като не е артист, и на военните въпроси, тъй като не е военен. Той е трудещ се човек, получава своите тридесет долара седмично и не иска и да знае за Вашингтон с неговите закони, за Чикаго с неговите бандити и за Ню Йорк с неговия Уол стрийт. Своята страна той моли само за едно — да го остави на мира и да не му пречи да слуша радио и да ходи на кино. А когато стане безработен, тогава е друго нещо. Тогава той ще мисли за всичко това. Не, той няма да разбере патриотизма на съветския човек, който обича не юридическата родина, която му дава само правото на гражданство, а осезаемата родина, където му принадлежат земята, заводите, магазините, банките, дреднаутите, самолетите, театрите и книгите, където той самият е политик и стопанин на всичко.

Средният американец не може да търпи отвлечени разговори и не засяга далечни от него теми. Него го интересува само онова, което е свързано непосредствено с неговия дом, автомобил или най-близки съседи. От живота на страната той се интересува само веднъж на четири години — през време на изборите за нов президент.

Ние не твърдим, че тази липса на духовност е органично свойство на американския народ. Нали едно време северните армии отидоха да освобождават негрите от робство! Капитализмът е направил хората такива и той с всички средства поддържа у тях тази духовна отпуснатост. Страшни са престъпленията на американския капитализъм, който с удивителна ловкост е пробутал на народа най-долнопробно кино, радио и всекиседмичния буламач на списанията, а е оставил за себе си Толстой, Ван Гог и Айнщайн, но е дълбоко равнодушен към тях.

На света всъщност има само един благороден стремеж на човешкия ум — да победи духовната и материална мизерия, да направи хората щастливи. И онези хора в Америка, които са си поставили за цел да постигнат това — напредничави работници, радикални интелигенти, — в най-добрия случай се смятат за опасни чудаци, а в най-лошия — за врагове на обществото. Получило се е така, че дори и косвените борци за щастието на човечеството — учени, изобретатели, строители — в Америка не са популярни. Със своите трудове, изобретения и чудни строежи те остават в сянка, цялата слава се пада на боксьорите, бандитите и кинозвездите. А сред народа, който вижда, че с увеличаване броя на машините животът става не по-добър, а по-лош, съществува дори омраза към техническия прогрес. Има хора, готови да разрушат машините подобно на давещ се човек, който в отчаяното си желание да се измъкне от водата хваща своя спасител за гърлото и го повлича на дъното.

Вече говорихме, че американецът въпреки своята делова активност е натура пасивна. Някакъв си Хърст или холивудски спекулант успяват да доведат добрите, честни, работливи средни американци до духовното равнище на диваци. Обаче дори и тези всесилни хора не са в състояние да изтръгнат от народа мисълта за по-добър живот. Такава мисъл в Америка е доста популярна. Затова именно големите и малки хърстовци убеждават своите читатели, че американците са натури особени, че „революцията е форма на управление, възможна само в чужбина“. А на избирателя натрапват политически идеи, чието равнище не превишава равнището на среден холивудски филм. И такива идеи имат колосален успех.

Всички тези политически идеи, които трябва да облагодетелствуват американския народ, непременно се поднасят във формата на лека аритметическа задача за ученици от трети клас. За да разбере идеята, избирателят трябва само да вземе лист хартия и молив и да направи малко изчисление — и работата е в кърпа вързана. Собствено всичко това не са идеи, а трикове, годни само за реклама. И за тях не би си струвало да се споменава, ако от тях не бяха увлечени десетки милиони американци.

Как да се спаси Америка и да се подобри животът?

Хю Лонг съветва да се разделят богатствата. На сцената излизат лист хартия и молив. С пъхтене избирателят събира, умножава, изважда и дели. Това е страшно интересно занимание. Ама че го бива този Хю Лонг! Всеки ще получи голяма сума! Хората така са увлечени от тази първоначална аритметика, че съвсем не мислят как да се вземат тези милиони.

Как да се подобри животът? Как да се спаси Америка?

Появява се нов гигант на мисълта, нещо като Сократ или Конфуций, лекарят мистър Таунсенд. Мисълта, която се пръкнала в многомислещата глава на този почтен деятел на медицината, в някоя малка европейска страна би могла да се роди само в психиатрична болница в стая за тихи, вежливи и напълно безнадеждни болни. Но в Америка тя има умопомрачителен успех. При нея човек даже не трябва да се занимава с изваждания и умножения. Тук вече е съвсем просто. Всеки старец и всяка баба в Съединените щати, които са навършили шестдесет години, ще получават по двеста долара на месец със задължението тези долари да се харчат. Тогава механически ще се увеличи търговията и автоматично ще изчезне безработицата. Всичко става механически!

Ние видяхме озвучена кинохроника на едно събрание на Таунсендовия комитет под ръководството на самия мислител. Събранието започна с това, че мистър Таунсенд, кльощав старец с луничаво лице, с очила и старомоден сюртук, направи кратко съобщение за своя план.

— Леди и джентълмени — започна той, като се изкашля, — не спах много нощи, докато измислих моя план.

Да можеше Марк Твен да види това луничаво старче, такова методично, акуратно и вероятно богобоязливо! Можем да не се съмняваме, че тъкмо такова старче след връщане от църковния мюзик-хол на сестра Макферсън сам се тегли и претегля своето семейство, за да изчисли колко пени за живо тегло трябва да заплати на господа-бога с посредничеството на уважаемата сестра.

След мистър Таунсенд говориха изпълнилите залата старци и баби. Те излизаха на сцената и задаваха въпроси, на които мислителят отговаряше.

— Значи, излиза, че аз ще получавам по двеста долара? — пита един старец.

— Да, ако моят план се приеме — отговаряше твърдо мислителят.

— Всеки месец?

— Всеки месец.

— Благодаря ви — казваше старецът.

И освобождаваше мястото на изказващата се след него бабичка.

— Кажете, мистър Таунсенд — питаше тя развълнувана, — ние сме тука двама старци — аз и моят мъж. Нима и двамата ще получаваме по двеста долара?

— Да, и двамата — отговаряше важно мислителят.

— Значи, всичко четиристотин долара?

— Точно така, четиристотин долара.

— Аз получавам и седемнадесет долара пенсия. Няма ли да ми я отнемат?

— Не, ще получавате и пенсията си.

Бабичката се покланяше ниско и си отиваше.

Когато напускахме Америка, броят на почитателите на Таунсенд растеше със заплашителна бързина. Нито един политически деец вече не се осмеляваше в навечерието на изборите да излезе против гениалния доктор.

Но американските капиталисти разбират, че филмите, радиопредаванията, разказите в седмичниците, плакатите за революцията, „която в Америка не може да стане“, църквите и аритметическите планове могат да се окажат недостатъчни. И вече растат „американски легиони“ и „лиги на свободата“, малко по малко се възпитават фашистки кадри, за да се превърнат в нужния момент в истински щурмоваци, на които ще бъде заповядано да задушат със сила революционното движение.

Америка е богата. И не просто богата. Тя е богата феноменално. В нея има всичко — нефт, хляб, въглища, злато, памук, — всичко, което може да лежи под земята и да расте на земята. В нея има хора — прекрасни работници, способни, акуратни, изпълнителни, честни, трудолюбиви. Америка е вървяла към своето обогатяване с бързи крачки. Страната напомня човек, който прави стремителна кариера, който отначало търгува на сергия с тиранти на Ист Сайд, после открива магазин за готови дрехи и се премества в Бруклин. След това открива универсален магазин, започва да играе на борсата и се премества в Бронкс. И най-сетне купува железопътна линия, стотина парахода, две кинофабрики, строи небостъргач, отваря банка, влиза в голф-клуба и се премества на Парк авеню. Той е милиардер. Цял живот се е стремил към тази цел. Търгувал е с каквото му попадне и както попадне. Разорявал е хора, спекулирал е, от сутрин до вечер е седял в борсата, трудил се е по шестнадесет часа на ден, правил е пари. Будил се е с мисълта за пари. Със същата мисъл е заспивал. И ето че той е чудовищно богат. Сега може да си почине. Има вили край океана, има яхти и замъци. Но заболява от неизлечима болест. Той загива и никакви милиарди не могат да го спасят. Стимул на американския живот са били и са останали парите. Съвременната американска техника е напреднала и се е развила, за да могат по-бързо да се правят пари. Всичко, което носи пари, се е развивало, а всичко, което не носи пари, се е израждало и линеело. В надпреварата за пари газовите, електрическите, строителните и автомобилните компании са създали много високо жизнено равнище. Америка се е издигнала до висока степен на благосъстояние, като е оставила Европа далече зад себе си. И тъкмо сега е станало ясно, че тя е сериозно и тежко болна. И страната стигнала до пълен абсурд. Сега, днес тя е в състояние да изхрани един милиард хора, а не може да изхрани своите сто и двадесет милиона. Тя има всичко, за да създаде на хората спокоен живот, а се е устроила така, че цялото население се намира в състояние на тревога: безработният се страхува, че никога вече няма да намери работа, работещият се страхува да не загуби своята работа, фермерът се страхува от лоша реколта, защото цените ще скочат нагоре и той ще трябва да купува храна на високи цени, но той се бои и от добрата реколта, защото цените ще паднат и ще трябва да продава на безценица храната, страхуват се богатите, че бандити ще откраднат децата им, бандитите се страхуват, че ще ги турят на електрическия стол, негрите се страхуват от съда на Линча, политическите дейци се страхуват от изборите, човекът от средна ръка се страхува да не се разболее, защото докторите ще вземат цялото му състояние, търговецът се страхува, че ще дойдат ракетири и ще започнат да стрелят с картечница в тезгяха.

В живота в Съветския съюз е залегнала комунистическата идея. У нас има точна цел, към която страната върви. Ето защо ние, хората, които в сравнение с Америка засега имаме среден доход, в момента сме по-спокойни и щастливи, отколкото тя — страната на Морган и Форд, на двадесет и петте милиона автомобили, на милион и половина километра идеални пътища, страната на студената и топла вода, на баните и сървиса. Лозунгът за техниката, която решава всичко, бе издигнат от Сталин, след като победи идеята. Ето защо на нас техниката не ни се струва изскокнал от бутилката зъл дух, когото по никакъв начин не можеш да натикаш обратно в бутилката. Наопаки. Ние искаме да настигнем техническа Америка и да я изпреварим.

Америка не знае какво ще стане с нея утре. Ние знаем и можем с известна точност да разказваме какво ще стане с нас след петдесет години.

И все пак ние можем твърде много да научим от Америка. Ние правим това, обаче уроците, които вземаме от Америка, са епизодични и прекалено специални.

Най-напред ние трябва да изучим Америка, да изучим не само нейните автомобили, турбогенератори и радиоапарати (това правим), но и самите методи на работа на американските работници, инженери, делови хора, особено на деловите хора, защото ако нашите стахановци надхвърлят нормите на американските работници, а инженерите често не отстъпват на американските (това ние чухме от самите американци), то много наши делови хора или ръководни стопански работници значително са изостанали още от американските делови хора по отношение на точността и акуратността в работата.

Няма да говорим сега за достойнствата на нашите стопански работници, за тяхната идейност и работоспособност. Това са достойнствата на комунистическата партия, която ги е възпитавала. Няма да говорим и за недостатъците на американските делови хора — за тяхната безидейност, алчност и безпринципност. Това са недостатъци на възпиталия ги капитализъм. За нас много по-важно е сега да се изучат техните достойнства и нашите недостатъци, защото е необходимо да се учим от тях. От тях трябва да се учат не само инженерите, но и стопанските работници — нашите делови хора.

Американският делови човек има време за делови разговор. Американецът седи в своя офис, съблякъл сакото си, и работи. Работи тихо, незабелязано, безшумно. Той никъде не закъснява, за никъде не бърза. Има един телефон. Него никога никой не го чака в приемната, защото „ъппойнтмънт“ (среща) се определя обикновено с абсолютна точност и за разговор не отива нито една излишна минута. Той се занимава само с работата, изключително с работата. Кога заседава — неизвестно. По всяка вероятност заседава много рядко.

Ако американецът е казал в разговора, даже мимоходом: „Ще свърша тази работа“, нищо не трябва да му се напомня. Всичко ще бъде направено. Умението да държиш на думата си, да държиш здравата, точно, да се пръснеш, но да сдържиш думата си — ето най-важното, на което трябва да се учим от американските делови хора.

Писахме за американската демокрация, която в действителност не дава на човека никакви свободи и само маскира експлоатацията на човек от човека. Обаче в американския живот има едно явление, което трябва да ни заинтересува не по-малко от модела на някоя нова машина. Това явление е демократизмът в отношенията между хората. Макар този демократизъм също така да прикрива социалното неравенство и да се явява чисто външна форма, но за нас, които сме постигнали социалното равенство между хората, тези външни форми на демократизъм само ще помогнат да се подчертае справедливостта на нашата социална система. Външните форми на този демократизъм са великолепни. Те много помагат в работата, нанасят удар на бюрократизма и повдигат достойнството на човека.

Съветският съюз и Съединените щати — това е необятна тема. Нашите записки са само резултат на пътни наблюдения. На нас просто би ни се искало да засилим в съветското общество интереса към Америка, към изучаването на тази велика страна.

Потеглихме от Вашингтон за Ню Йорк. Още няколко часа и пътуването по американска земя свършва. През тези последни часове ние мислехме за Америка. Струва ни се, в нашата книга разказахме всичко, което мислехме.

Американците много се сърдят на европейците, които пристигат в Америка, ползуват се от нейното гостоприемство, а сетне я ругаят. Американците често ни говореха за това с раздразнение. Но ние не разбираме такава постановка на въпроса — да ругаеш или да хвалиш. Америка не е премиера на нова пиеса, а ние не сме театрални критици. Ние пренасяхме върху хартията нашите впечатления за тази страна и нашите мисли за нея.

Какво може да се каже за Америка, която едновременно ужасява, възхищава, извиква жалост и дава примери, достойни за подражание, за страна богата, бедна, талантлива и бездарна?

Ние можем да кажем честно с ръка на сърцето: интересно е да наблюдаваме тази страна, но да живеем в нея, не ни се иска.