Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (39)

Тридесет и девета глава
Божия страна

Еми Макферсън беше препълнила чашата на търпението на мистър Адамс.

— Не, сериозно, мистъри — говореше той, като се разхождаше из нашата стая, — ние с Беки решихме да заминем. Не, не, сърове, аз ви разбирам отлично. Вие сте писатели, трябва хубавичко да се запознаете с американската кинематография. Да, да, това ви е абсолютно необходимо. Но ние с Беки няма какво да правим тук. Пуснете ни да отидем в Мексико.

С тези думи мистър Адамс просна на кревата голямата, скъсана вече на сгъвките карта и легна над нея с целия си корем.

— Ние ще отидем в Мексико и ще си починем на морския бряг. С Беки вече ходихме в „Чембър ъв комърс“ и взехме оттам информация. Освен това ей сега ще отидем в „ААА“ и ще вземем и оттам информация. Нали, Беки? До самата граница има едно прекрасно място — мексиканското селце Енсенадо. Чудесен плаж, хубав път. Сетне ще се срещнем в Сан Диего. Оттук започва нашият обратен път за Ню Йорк. Как мислите, сърове?

Въпреки че пътуването доставяше на любопитните съпрузи Адамс голямо удоволствие, те започнаха да се страхуват, че не ще можем да се върнем в Ню Йорк в определения срок. Между това без своята беби те започнаха силно да тъгуват и по цели дни тичаха на лов за малки деца, притискаха ги в обятията си, задушаваха ги с целувки. Забавянето ни в Холивуд повече от набелязания срок ги изплаши.

— Ако потеглим от Сан Диего на двадесет и шести декември, тъкмо навреме ще успеем да се върнем вкъщи — говореше мистър Адамс, като чертаеше с червен молив на картата нашия обратен път. — Покрай мексиканската граница ще отидем в Ел Пасо, после през Сан Антонио ще се озовем в Ню Орлеан, а оттам, като пресечем почти всички черни щати, ще стигнем до Вашингтон.

Колкото и да ни беше жал да се разделяме с нашите спътници, наложи се да направим това, защото запознаването с Холивуд изискваше още няколко дни.

А да измъчваме мистър Адамс, да го принуждаваме да се мъкне с нас из студиите, щеше да бъде много безчовечно. Уговорихме се да се срещнем на двадесет и пети декември в Сан Диего — град, който е разположен на тихоокеанското крайбрежие до самата мексиканска граница. Ако в този ден не пристигнем, тогава съпрузите ще тръгнат на път без нас и ние ще трябва да ги настигаме с влака.

Така свикнахме с Адамсови, че застанали до нашия измит, блестящ от чистота кар, безкрайно се сбогувахме и просто не можехме да се разделим. Впрочем в последната минута Адамсови отново се шмугнаха в „Чембър ъв комърс“ (търговската палата) за допълнителна информация и толкова дълго не излязоха оттам, че ние, без да ги дочакаме, тръгнахме по нашите си работи.

В Холивуд се запознахме с много хора, научихме много интересни неща. Но един грях лежи на съвестта ни. Бяхме в Холивуд и не се видяхме с Чаплин, макар че можеше да направим това и имахме голямо желание.

Това обидно произшествие стана, защото срещата ни с Чаплин се зае да уреди човек, който изобщо не можеше да свърши тази работа, дори ако би тичал за нея цяла година. За съжаление ние загубихме много дни, докато разберем това. А когато се заехме с въпроса по друг начин, Чаплин, който беше завършил музиката към „Нови времена“, беше заминал на почивка. Сетне настъпи светлият празник на търговията: „мери кристмъс“ — „веселото рождество“. След това трябваше да заминаваме. Така пропадна срещата с Чаплин.

Разговорите с Майлстоун, Мамулян и други режисьори измежду най-първите ни убедиха, че тези прекрасни майстори се измъчват с нищо и никакви пиеси, които са принудени да поставят. Като всички големи хора на изкуството те искат да поставят значителни неща. Но холивудската система не им позволява това.

Видяхме няколко руси, които се оказаха в Холивуд. Те много работят, понякога преуспяват, понякога не преуспяват, но и едните, и другите се чувствуват виновни, че са тук, а не в Москва. Те не говорят за това, но то личи по всичко.

Когато Художественият театър бил в Америка, един съвсем младичък актьор останал да се снима в Холивуд. Останал за три месеца, а е тук вече повече от десет години. Той спада към онези, които преуспяват. Работите му напредват.

В какво се изразява това? Той получава петстотин долара седмично. Сключил е със своята фирма договор за седем години. Не мислете, че това е голямо щастие — договор за седем години. Същността на такъв договор се заключава в това, че актьорът, който го е подписал, наистина е задължен да служи седем години само в студията, с която се е свързал. А пък самата студия има правото всеки шест месеци да преразглежда този договор и да се откаже от услугите на актьора. Така че той е седемгодишен за служещия, а за господаря е само полугодишен.

Трябва да се работи много. Сутрин рано той отива на снимки, вкъщи се връща късно вечер. Когато свърши снимките в един филм, получава седмичен отпуск — и започва да се снима в друг. Спиране няма. Само сколасвай да променяш грима. Понеже е чужденец и говори не съвсем чист английски, играе също чужденци — мексиканци, испанци, италианци. Постоянно сменяй бакенбардите си от испански с италиански. И понеже лицето му е сърдито, а очите черни, играе предимно негодници, бандити и първокачествени простаци.

— Факт е! — викаше ни той. — От един филм до друг има толкова малко прекъсване, че почти не успявам да се запозная с ролята. Честно слово.

Като ни показа своята къщица (хубава американска къщица с електрически прибори, газово отопление в пода и сребърна елха), автомобила си (хубав американски туринг кар, със запалки и радио) и жена си (добра руска жена със сиви очи), — актьорът пристъпи към онова, което, види се, най-много го вълнуваше.

— Е, а как е в Съюза?

Като получи най-подробен отговор за това как е в Съюза, той с още по-голям интерес попита:

— Е, а как е в Москва?

Като получи не по-малко подробен отговор и на това, актьорът се развика:

— Е, а в Художествения как е? Как е в нашия театър?

Разказахме му и това.

— Мишка Яншин — заслужил артист на републиката? — ахкаше радостно той. — Пустият му Мишка! Та ние с него играехме роли без думи. А Хмельов? Нима играе цар Фьодор? Наистина чудесно! Ние заедно с Хмельов… Ами че ние бяхме просто деца през двадесет и втора година. Факт, че бяхме деца! А виж, за Илински всичко знам! Прочут артист стана, а заедно се учихме в студиото. Факт, че се учихме! С Игор!

Той просто не можеше да свикне с мисълта, че Яншин и Хмельов вече са израснали, станали са големи актьори. Не можеше да свикне, защото мереше по Холивуд. Ами че с него през тези тринадесет години всъщност нищо не беше станало. Е, беше започнал да получава повече пари, имаше собствен автомобил, но известен актьор не беше станал. Едва наскоро — буквално преди месец — започнали поне името му да поставят в списъка на действуващите лица. А по-рано и това го нямало. Просто така — безимен гений на киното с мексикански бакенбарди и святкащи очи. А е много талантлив актьор.

Късно през нощта, като ни изпращаше по стихналите холивудски улици, той изведнъж се разяри и започна всичко да проклина.

— Холивуд е село! — викаше той със страстен глас. — Факт е! Диво село! Тук не може да се диша!

И дълго още по цяла Калифорния се чуваше плътният руски глас:

— Село! Уверявам ви, село! Факт е!

Този нощен вопъл беше последното нещо, което чухме в Холивуд. Сутринта заминахме с влака за Сан Диего по сантафейската железопътна линия.

За целта отначало се отправихме към Лос Анжелос, който е далече от Холивуд… изобщо никак не е далече от Холивуд, а се слива с него също така, както самият Холивуд незабелязано преминава в Бевърн Хил, а Бевърн Хил преминава в Санта Моника, а пък Санта Моника в още нещо.

Лос Анжелос в превод значи ангели. Да, това е град на ангели, оцапани с нефт. Тук както и в Оклахома сити нефт е бил намерен в самия град и цели улици са заети от металическите кули — смучат, помпат, изкарват пари.

Лос Анжелос е тежък град, с големи сгради, мръсни и оживени улици, железни пожарни стълби, които стърчат върху фасадите на къщите. Това е калифорнийското Чикаго — тухли, бордеи, най-голяма мизерия и най-възмутително богатство.

Малко преди да заминем, видяхме голяма опашка от хора, които се бяха наредили пред входа на един ресторант. Опънатото върху постоянната фирма платно известяваше, че тук Армията на спасението дава безплатен коледен обед за безработните. Вратите на ресторанта бяха затворени, до часа за обед беше още далече. Опашката демонстрираше всички видове и типове американски безработни — от скитника с отдавна небръснати бузи и брада, до кроткия служещ, който още не се е отказал да носи връзка и не е загубил надежда някога отново да влезе в обществото. Тук бяха се наредили младежи — израснали точно тогава, когато работата беше изчезнала, досега не бяха работили, нищо не умееха да правят, нямаше къде да се научат да работят. Тези, пълни със сили, способни млади хора не бяха нужни никому. На опашката стояха старци, които бяха работили цял живот, но които вече никога няма да работят, бащи на семейства, честни работливи хора, обогатили през своя трудов живот не един господар — те също никому не са нужни.

Ъптон Синклер, с когото се срещнахме преди няколко дни в Пасадена, малко и красиво калифорнийско градче, ни каза:

— Капитализмът като строй, който носи на хората изгода и доход, като строй, който дава възможност за съществуване, отдавна е свършил. Но за съжаление хората още не са разбрали това. Те мислят, че това са временни затруднения, каквито е имало и по-рано. Те не разбират, че капитализмът вече никога няма да даде работа на тринадесетте милиона американски безработни. Защото кризата от тридесета година насам, когато тя започна, видимо отслабна, работите вървят много по-добре, а безработицата не намалява. Новите машини и рационализацията на производството заместиха хората. Най-богатата страна в света, „божията страна“, както я наричат американците, тази велика страна не е в състояние да осигури на своите хора нито работа, нито хляб, нито жилище.

И този едър, страстен човек, който цял живот се е мятал да търси правдата, който е бил и либерал, и социалист, и основател на собствена социална теория, под чието знаме беше поставил кандидатурата си за губернатор на Калифорния от демократическата партия и дори събра деветстотин хиляди гласа — уморено отпусна глава. Седяхме в неговата къща, възтъмна, старомодна, прашна и някак си мъртва. Къщата също беше грохнала и стара. От опитите да уреди в Калифорния отделен щат, където няма да има безработица, нищо не беше излязло. За губернатор на щата Синклер не бе избран. А нищо не би излязло, дори и ако беше станал губернатор.

— Свършено е с това — рече на сбогуване Синклер. — Връщам се към литературната работа.

Синклер има красива сребриста глава. Той беше със сив костюм от трико и летни обувки, изплетени от тънки каишки. В ръка държеше съковит и извит бастун. Такъв остана той в нашата памет — стар човек, застанал на вратите на своята скромна стара къща, осветен от калифорнийския залез, усмихнат и уморен.

Улиците на празничния Лос Анжелос бяха необикновено тихи.

На гарата беше почти пусто. В будката продаваха вестници, цветни илюстровани картички, петцентови пакетчета бонбони. Тези кръгли бонбони с дупка по средата приличат на пластир за мазоли. Техният вкус потвърждава зрителното впечатление.

Някакъв железопътен служещ хъркаше зад своята преградка, нахлупил до носа си формената фуражка с лакирана козирка. Влязохме в пулмановия вагон и седнахме на въртящите се плюшени кресла с дантелени салфетчици на облегалата. Негърът, придружител на вагона, тихичко внесе куфарите ни, тихичко ги настани на багажната мрежа и безмълвно се отдалечи.

Веднага вън от града се показаха горички от портокалови дървета. Техните ярки плодове надничаха през рошавата меча зеленина. Десетки хиляди дървета се редяха в правилен строй. Почвата между дърветата беше идеално почистена и под всяко от тях стоеше петролна печка. Десет хиляди дървета — десет хиляди печки. Нощите бяха доста прохладни и портокалите се нуждаеха от затоплен въздух. Тъй или иначе беше зима. Печките правеха още по-голямо впечатление от самите портокалови плантации. Ние отново видяхме безупречната и грандиозна американска организация.

Внезапно портокаловите горички се смениха с нефтени горички. Това дори не бяха горички, а гъсти гори от нефтени кули. Те се издигаха на океанския плаж, а някои от тях бяха в самия океан.

После всичко се смеси. Портокаловите и нефтените плантации се редуваха една след друга и през прозореца нахлуваха едновременно аромат на портокали и тежък дъх на суров нефт.

Най-сетне от погледа изчезнаха всички произведения на човешките ръце и пред нас се разкри океанът — широк, горд и спокоен. Бе часът на отлива и океанът се беше отдръпнал далече от бреговете. Мокрото морско дъно отразяваше залязващото слънце. Двете слънца (истинското и отразеното) с все сила тичаха подир влака. Слънцето бързо се спускаше към хоризонта, почервеняваше все повече, сплеска се, смачка се, загуби форма. Сега това беше посърнало, загубило всякаква тържественост светило. А океанът продължаваше да върви редом с влака, като търкаляше леки зеленикаво-синкави вълни, без да се суети и без да се натрапва на вниманието.

Пътниците шумяха със страниците на вестниците, спяха в креслата, ходеха в пушалнята, дето човек можеше да пийне и чашка някакъв „Бакарди“ или „Манхатън“, да поговори със съседа, да вика своето предвечно „шуърли“ или просто да подремне на плюшените дивани.

Вече беше тъмно, когато пристигнахме в Сан Диего. На гарата ни посрещнаха с радостни вопли съпрузите Адамс. У Адамсови напираха мексиканските впечатления и съпрузите нямаха търпение да ги споделят.

— Мистъри! — извика Адамс, когато едва стъпихме на перона. — Знаете ли кой беше първият човек, когото видяхме на мексиканска земя? Най-първият, който ни се изпречи на пътя! Да, да, сърове, това беше един терекски казак! Стопроцентов терекски казак, сърове! Отлично говори руски. А испански — нито дума.

Адамсови ни закараха в „Калифорния ото корт“ (автомобилна странноприемница, все едно кемп), в който те живееха от вчера, бяха се сприятелили с неговия стопанин и научили всички сандиегски новини: каква е тази година реколтата на портокалите, как вървят нефтените работи, увеличил ли се е притокът на туристи в Калифорния и още много други най-полезни сведения, необходими на всеки сериозен пътешественик.

Стопанинът на кемпа ни посрещна като свои любими роднини. Трябва да се предполага, че съпрузите са ни представили пред него в най-изгодна светлина. След радостните и дълги излияния ние оставихме вещите си в определената ни стая и отидохме да обядваме.

Сан Диего и разположеният наблизо град Сан Педро са бази на тихоокеанския военен флот на Съединените щати. По улиците се разхождаха матроси. Тържествени, високи и мълчаливи, те водеха под ръка своите момичета. Веселите пиленца се държаха здраво за кавалерите, дърдореха и се смееха.

Ние се въртяхме с колата около избрания от нас ресторант и не можехме да намерим място, дето бихме могли да „се паркираме“. Всички страни на улиците бяха заети, навсякъде стояха автомобили. В търсене на „паркинг“ ние се отдалечавахме все повече и повече от нашия ресторант, местехме се от улица в улица. Но градът беше така препълнен с автомобили, че не можеше да се намери място още само за един, за един малък автомобил с благороден миши цвят. Дявол знае какво е това!

Отидохме чак на края на Сан Диего, където не долиташе дори шумът на града. В мрака се чуваше само ревът на океана. Най-сетне „се паркирахме“ и тръгнахме за ресторанта. До него имаше половин час път пеша. Ето какви необикновени случки стават понякога в една страна, където има двадесет и пет милиона автомобили!

В ресторанта, набол на вилицата голяма мръвка от бледна коледна пуйка, мистър Адамс извика тържествено:

— Сега, сърове, ние попаднахме на самия край на Юнайтид стейтс. По-нататък няма накъде да вървим. Отсега каквото и да правим, накъдето и да пътуваме — отиваме си вкъщи, в Ню Йорк! Да изядем, сърове, тази пуйка за наше здраве! Ние сме изминали вече шест хиляди мили! Ура!