Иля Илф, Евгений Петров
Едноетажна Америка (30)

Тридесета глава
Рекордът на мисис Адамс

На границата на Калифорния ни спряха при инспекторската станция, засадена наоколо с малки кактуси, и обискираха колата.

В Калифорния не могат да се вкарват нито плодове, нито цветя. Калифорнийци се страхуват, че в техния щат могат да бъдат внесени бактерии, които да предизвикат болести по растенията.

Инспекторът залепи на предното стъкло на нашия кар етикетче с неестествено сини далечини и зелени палми и ние се намерихме в Калифорния, в „Златния щат“.

Обаче като подминахме инспекторската къщичка, никакви палми не намерихме. Продължаваше пустинята, все така величествена и прекрасна, както в Аризона, Невада и Ню Мексико. Само слънцето стана по-жежко и се появиха много кактуси. Цяла гора от кактуси стърчеше из пясъка от двете страни на пътя. Кактусите бяха големи колкото ябълково дърво. Клоните им, дебели също като самото стъбло, приличаха на осакатени при мъчения, като че отсечени до лактите, разперени ръце.

Така мина пладне. Закусихме с банани и орехи като маймуни. Пътят минаваше от плато на плато и постоянно се издигаше нагоре. Кактусите изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили. На хоризонта се показа решетеста кула. След нея — втора, после трета. Те приличаха на бойни машини на марокански воини. Пресякохме линията на високото напрежение, построена за предаване на ток от станция Боулдър дем в Калифорния. Електричеството спокойно крачеше през пясъците и хълмовете на пустинята.

— Сърове — попита мистър Адамс, — пищят ли ви ушите? Признайте си.

Ние се ослушахме. Наистина ушите ни пищяха. Мистър Адамс много се зарадва.

— Това е от разредения въздух — рече той. — Нека не ви учудва, мистъри. О, но! Незабелязано сме се изкачили на доста голяма височина. Ню мисля, че това е последният наш превал.

Както винаги, мистър Адамс излезе прав.

Скоро започнахме да се спускаме по красив лъкатушен път надолу — в нова пустиня. Видяхме я от много голяма височина. Тя никак не приличаше на онези пустини, с които бяхме успели да свикнем за една седмица. Обвита в лека мъгла от изпаренията, тя се откриваше постепенно, с всяка нова извивка на пътя. Ние предпазливо се спускахме все по-ниско и по-ниско. След голямо прекъсване отново започна живот: разораните ниви, оросителните канали, зелените зимници, дългите, губещи се в мъгливия хоризонт кафяви лозя и нефтените кули на град Бекърсфийлд. Беше декември. Появиха се палми, дървета, девойки с поли и девойки с панталони. Девойките със своите дълги и широки панталони от тънка вълна и с леки кърпи на шията бяха признак, че е близо Холивуд. Това е кинематографски стил — да се ходи с такива панталони. С тях е и свободно, и удобно.

Тази част на Калифорния е оросявана пустиня. Ако Калифорния бъде лишена от оросяване само за една седмица, тя ще се превърне в онова, каквото е била — в пустиня. Ако не се полеят цветята един ден, те ще загинат.

— Не, сериозно, сърове! — извика мистър Адамс. — Калифорния е забележителен щат! Тук по принцип няма дъжд. Да, да, да — именно по принцип. Вие просто ще обидите един калифорниец, ако му кажете, че тук е възможен дъжд. Ако пък в деня на вашето пристигане все пак вали дъжд, калифорниецът страшно, се сърди, вдига рамене и казва: „Това е нещо непонятно. Живея тук двадесет години, тук ми умря едната жена, а другата се разболя, тук децата ми израснаха и завършиха хай скуул, а дъжд виждам за пръв път!“ Не, наистина, сърове. Вие не искате да разберете какво нещо е Калифорния. Уверявам ви — тук все пак вали дъжд!

Бекърсфийлдските нефтени кули, за разлика от оклахомските, металическите, бяха направени от дърво. Тук местонаходищата на нефт са по-стари. И отново наред с кулите видяхме жалки бордеи. Такъв е законът на американския живот: колкото по-богато е мястото, колкото повече милиони се изсмукват или изкопават там от земята, толкова по-бедни и неугледни са колибите на хората, които изкопават или изсмукват тези милиони.

Впрочем смучат нефт не само големите компании. Смучат — така да се каже, по индивидуален начин — и местните жители, собственици на къщурки и фордчета. Те пробиват кладенец наред с нефтоносните земи на компанията направо в своята градинка, в гаража или гостната и си смучат полекичка по няколко галона на ден. Този начин на добив американците наричат, кой знае защо, „дива котка“.

Бекърсфийлд се различава от стотиците Гелъпи, които бяхме видели, само с палмите си. Но това е доста съществена разлика: Гелъп с палми е много по-приятен от Гелъп без палми.

Търговията и рекламата носят тук по-оживен характер, отколкото в пустинята. След безкрайните и еднообразни „Пий «Кока-кола»“, тук се чувствуваше нюйоркската дързост в грижите за потребителя. Собственикът на малката газолинова станция при изхода от Бекърсфийлд беше окачил над своето заведение едно комично човече, направено от празни кутии от автомобилно масло. Вятърът люшкаше човечето, то дрънчеше и стенеше като самотно, забравено от всички привидение. И в неговите стонове съвсем ясно се долавяше: „Купувайте само пенсилванско масло. Това масло е от квакерския щат. Квакерите са добри хора, те не могат да имат лошо масло!“

А още по-нататък, над една ремонтна автостанция („сървис стейшън“) висеше такъв смайващ плакат, че мистър Адамс, който пръв го забеляза, заръкопляска силно и извика:

— Беки! Стоп тука!… Да, да, сърове — каза той, — вие трябва да се замислите над този плакат, ако искате да разберете американската душа.

На плаката пишеше:

АВТОМОБИЛЕН СЕРВИС. ТУК ВИНАГИ ЩЕ ВИ ПОСРЕЩНАТ С ПРИЯТЕЛСКИ СМЯХ!

Ние живо си представихме битовата картинка: обезобразен пътник с потрошена кола, като онази, която видяхме в гаража на Гранд кенйън, посрещат с хихикане.

— Не, не, мистъри, сериозно, смехът е стил на американския живот.

Това е вярно. Американският смях, изобщо добър, гръмък и жизнерадостен смях, все пак понякога дразни.

Да предположим, че се срещат двама американци.

1-ви американец (като се усмихва). — How do you do!

2-ри американец (като показва част от зъбите си). — How do you do!

1-ви. Как сте? (Смее се.)

2-ри. Много добре. Благодаря! (Показва всичките си тридесет и два зъба, сред които се виждат три златни.) А вие как сте?

1-ви. Вери найс! Прекрасно! (Силно се смее.) Как вървят работите ви?

2-ри. Найс! (Смее се високо.) А вашите?

1-ви. Великолепно! (Смее се бясно.) Хайде довиждане, поздравете жена си!

2-ри. Благодаря. Ха-ха-ха! И вие поздравете вашата. (Изригва цял водопад от смях, с всички сили тупа първия по рамото.) Гуд бай!

1-ви (превива се от смях и тупа по рамото втория). Гуд бай!

(Сядат в своите автомобили и подкарват в различни посоки с огромна скорост.)

За такъв разговор е възможен още един вариант, който изобщо почти не променя работата:

1-ви американец (като се усмихва). Как върви вашият бизнес?

2-ри американец (смее се). Много зле. Вери бед. А вашият?

1-ви (смее се високо). Отвратително! Вчера ме изхвърлиха от служба.

2-ри (примирайки от смях). Как е жена ви?

1-ви. Разболя се доста тежко. (Опитва се да придаде сериозен израз на лицето си, но бодър, жизнерадостен смях се изтръгва от него.) Вчера идва… ха-ха-ха … Вчера … ах, не мога!… Вчера идва докторът.

2-ри. Рѝали? Наистина? Ах, колко жалко! Съчувствувам ви, приятелю! (С бодър смях тупа първия по рамото.)

Американците се смеят и непрекъснато си показват зъбите не защото е станало нещо смешно, а защото да се смеят, е техен стил.

Америка е страна, която обича примитивната яснота във всички своя дела и идеи.

Да бъдеш богат, е по-добре, отколкото да бъдеш беден. И човек, вместо да си губи времето за обмисляне причините, които са породили бедността, и да унищожи тези причини, се старае по всички възможни начини да се сдобие с милион.

Милиард е по-добре, отколкото милион. И човек, вместо да зареже всичко и да се наслаждава на своя милион, за който е мечтал, седи в офиса, изпотен, без палто, и прави милиард.

Да се занимаваш със спорт, е по-полезно, отколкото да четеш книги. И човек отдава цялото си свободно време на спорт.

Понякога е необходимо човек да се развлече, за да си почине от работата. И той отива на кино или на бърлеска, дето няма да го накарат да мисли над някакъв жизнен въпрос, тъй като това би му попречило да си почине.

Да се смееш, е по-добре, отколкото да плачеш. И човек се смее. Вероятно на времето си той се е принуждавал да се смее, както се е принуждавал да спи при отворено прозорче, да се занимава сутрин с гимнастика и да мие зъбите си. А после — нищо, свикнал. И сега смехът се изтръгва от гърлото му неволно, независимо от неговото желание. Ако видите смеещ се американец, това не значи, че му е смешно. Той се смее поради единствената причина, че американецът трябва да се смее. А нека хленчат и тъгуват мексиканците, славяните, евреите и негрите.

Излязохме на прекрасния път с четири ивици Лос Анжелос — Сан Франциско и отново попаднахме в автомобилния вихър, от който бяхме започнали да отвикваме в пустинята. Пътят, разделен с бели ивици, беше черен като смола и блестеше мазно. Покрай нас блясваха със стъклата си и профучаваха със свистене автомобили. Отдалече те изглеждаха много високи, тъй като пътят отразяваше колелата им. Носеха се „Бюици“, „Фордове“, „Крайслери“, „Пакарди“, ревяха и пръхтяха като котараци безброй коли. Вечно движение има по американските пътища.

Калифорния се слави с автомобилните си катастрофи. Покрай пътя все по-често започнаха да се срещат големи плакати, които уговаряха шофьорите да карат по-внимателно. Те бяха прекрасно изпълнени, лаконични и страшни. Грамаден полисмен държеше труп на момиче в лявата си ръка, а с дясната сочеше право към нас. Долу имаше надпис: „Спрете тези убийства!“ На друг плакат беше изобразен обезумял, разчорлен човек с детски труп на ръце. И надпис: „Какво направих аз!“

— Не, Беки, не искам да ни посрещат с приятелски смях — говореше мистър Адамс. — Сърове, вие искате ли да посрещнат нашия разбит кар с приятелски смях? Беки, ти трябва да караш с четиридесет мили.

Мисис Адамс се опита да възрази, но плакатите ни направиха такова силно впечатление, че ние се присъединихме към мистър Адамс и нашият авантюристично настроен драйвър се покори.

— Беки — възклицаваше мистър Адамс, — нима ти искаш едва да държиш моя тежък труп и да крещиш по цяла Калифорния: „Какво направих аз!“

След това мистър Адамс се вглъби в картата и като мърмореше нещо съсредоточено, започна да прекарва по нея някакви прави и криви линии.

— Сърове! — рече той най-после. — Трябва да се отбием в Секвоя парк. Това е тук наблизо. При град Делано трябва да завием надясно. Отклонението не е голямо — към шестдесет мили, не повече. Ще се отбием за пет минути, а после — отново на път и право в Сан Франциско. Не, сърове, не ми говорете нищо. Ще бъде просто глупаво да не се отбием в Секвоя парк. Не, вярно ви казвам, ние трябва да бъдем истински пътешественици.

Сега сме много благодарни на мистър Адамс, че ни замъкна в Секвоя парк. Но тогава бяхме прекалено уморени от пътуването през пустинята, прекалено преситени с впечатления и неудържимо ни теглеше към Сан Франциско, за да се съгласим веднага на тази крачка.

Състоя се „летучка“, на която мистър Адамс, винаги така внимателен, се държа като Суворов.

Беше взето решение — да се отбием в Секвоя парк за пет минути.

Докато стигнахме до Делано, минаха два часа. Надясно се показаха планини. Завихме към тях. Това беше Сиера Невада, планинска верига, която се простираше на петстотин мили между платото на Колорадо и Калифорнийската долина.

Отново пред нас имаше сурови планински изгледи, отново мисис Адамс вдигаше от възторг и двете си ръце, подаваше се навън през прозорчето и викаше: „Гледайте, гледайте!“ — и ние я молехме да сложи обратно ръце на волана и да обърне очи към пътя, като клетвено ѝ обещавахме, че през време на обеда ще ѝ опишем всички красоти в художествена форма. Но до обед беше още далече.

Започна изкачване по живописен път сред малки скали, поточета и гъсти, блестящи на слънцето борови игли. Колко радостно беше с всеки нов завой да се възнасяме все по-високо към синьото небе, там, където на недосегаема за нас висина се виждаше снежен връх. Долу, в почти отвесните зелени склонове, прозираха тесните ивици на пътя, по който бяхме минали преди час, а поточетата вече не се виждаха. Скоро слънцето също се оказа долу.

— А къде са секвоите? — питахме тъжно ние.

— Не, не ми говорете — „къде са секвоите?“ — доста разсеяно отвръщаше мистър Адамс. — Скоро ще има секвои.

— Но вече е време за обед — забеляза мисис Адамс, като погледна часовника си и едновременно направи нов шеметен завой.

— Не, Беки, сериозно, не може така да се разсъждава — „вече е време за обед!“ Не, наистина, боли ме, когато те слушам да разсъждаваш така.

— Мислехме, че ще се отбием за пет минути, а вече минаха четири часа.

Но ето че се показа входната будка на националния парк, ние въздъхнахме с облекчение и дадохме по долар. Обаче мина още около един час път, преди да видим първата секвоя.

— Гледайте, гледайте! — извика мисис Адамс и спря автомобила.

Отначало не можехме нищо да забележим. Наравно с пътя неподвижно стоеше цяла гора от иглолистни върхове, чиито стъбла се издигаха от склоновете под нашите крака. Но един връх, който се беше преплел с другите, се отличаваше по нещо от тях. Като се повзряхме, забелязахме, че неговите игли са по-тъмни и имат малко по-друга форма. Внимателно погледнахме надолу. Докато стъблата на другите дървета свършваха съвсем близо, полегато враснали в склоновете, това стъбло, дебело като кула, отиваше направо в бездната и невъзможно беше да се проследи къде започва.

— Е, какво ще кажете, сърове! — ликуваше мистър Адамс. — Вие, струва ми се, питахте къде са секвоите?

— Гледайте, гледайте! — пак викна мисис Адамс.

Този път се наложи да погледнем не надолу, а нагоре. До нас се издигаше от земята стъблото на друго гигантско дърво. Не е чудно, че не го забелязахме веднага. То беше прекалено голямо, прекалено ненормално сред обикновените стъбла на заобикалящите го ели и борове, за да може едно око, свикнало с естествената разлика между малко и голямо, веднага да забележи този феномен.

Бавно тръгнахме по-нататък от дърво на дърво. Излезе, че първите две, пред които ние се спряхме в почуда, бяха най-малките екземпляри. Сега вървяхме през древен сумрачен лес, фантастичен лес, дето думата „човек“ престава да звучи гордо, а гордо звучи само една дума „дърво“. Секвоите, които принадлежат според мирния израз на учените „към семейството на иглолистните“, растат в съседство с обикновени ели и борове и поразяват човек така, сякаш е видял между кокошки и прасета жив птеродактил или мамонт.

Най-голямото дърво е на четири хиляди години. То се казва „Генерал Шерман“. Американците са извънредно практични хора. До „Шерман“ виси табелка, където с най-голяма точност се съобщава, че само от това дърво могат да се построят четиридесет къщи, всяка с по пет стаи, и че ако това дърво се сложи до влака „Юнион Пасифик“, то ще се окаже по-дълго от влака. А гледайки това дърво, цялата тази прозрачна и тъмна гора, не ни се искаше да мислим за петстайни къщи и за влаковете на „Юнион Пасифик“. Искаше ни се мечтателно да произнесем думите на Пастернак: „В гората се кълбеше катедрален мрак“ — и да се помъчим колкото може по-спокойно да си представим, че това „семейство иглолистни“ си е растяло спокойно, когато на света не е имало не само Колумб, но и Цезар, и Александър Македонски, и дори египетския фараон Тутанкамон.

Вместо пет минути прекарахме в гората към два часа, докато здрачът се сгъсти още повече. За обед не можеше да се мисли, преди да се върнем в долината. И щяхме да постъпим най-добре, ако без да се бавим нито минута, тръгнехме обратно. Ала тук изведнъж съпрузите Адамс се спогледаха и на лицата им се появиха две съвсем еднакви зловещи усмивки. Стана ни ясно какво са намислили нашите мили приятели. Напразно ги молехме да се опомнят, да помислят за беби. Съпрузите бяха непреклонни. Уловени за ръчички, те отидоха „да вземат информация“. За щастие върнаха се много бързо, тъй като явно нямаше откъде „да вземат информация“ освен от „Генерал Шерман“. Гората отдавна вече беше опустяла. Стана доста студено.

— Прекрасно. Тогава ще вървим обратно по стария път.

— Ще трябва да вървим — рече с въздишка мисис Адамс и запали мотора.

— Не, сериозно, сърове — каза мистър Адамс, — добре щеше да бъде да разузнаем дали няма някакъв друг път за долината.

— Че защо ни е друг път? Има прекрасен път, по който минахме.

— Сърове! Една информация повече никога не пречи.

И в този момент за наш ужас видяхме фигурата на пазач. Той нямаше какво да прави, имаше отлично настроение и си свирукаше нещо весело. Съпрузите Адамс се нахвърлиха върху него като вампири.

— How do you do! — каза мисис Адамс.

— How do you do! — отговори пазачът.

И почнаха разпитвания. Не по-малко от петдесет пъти пазачът каза „йес, мем!“ и също такова количество „но, мем!“.

— Сърове! — възкликна мистър Адамс, като се настани в колата. — Има нов път. Покрай дървото „Генерал Грант“. То е близко тук, на петнадесет мили.

— Но вече е тъмно. Все едно нищо няма да видим.

— Да, да, да, сърове! О, но! Не говорете така — „нищо няма да видим“. Не трябва да се говори така.

Преди окончателно да потеглим на път, мисис Адамс реши още веднъж да се убеди, че е получила правилна информация и отново повика пазача.

— Значи, да вървим направо? — попита тя.

— Йес, мем.

— Докато стигнем до „Генерал Грант“?

— Йес, мем.

— А после надясно?

— Но, мем. Наляво.

— Значи, наляво?

— Йес, мем.

— А не надясно?

— Но, мем.

— До третата пресечка?

— Но, мем. До втората пресечка.

— Тенк ю вери мач! — викна мистър Адамс.

И започна великият нощен поход от върховете на Сиера Невада към Калифорнийската долина. Около два часа пътувахме в пълен мрак. Какво растеше наоколо, не видяхме и вече сигурно никога няма да го видим. Може би там да са били и генерал Грант, и генерал Ли, и още десетки южни и северни генерали. На завоите светлината на нашите фарове се плъзгаше по равни варовити скали. Отляво имаше много дълбока черна пропаст, доста далече долу едва мъждукаха няколко светлинки. Изведнъж нашата кола се раздруса, задните ѝ колела започнаха да се поднасят. Веднага си спомнихме деня на нещастията, Скалистите планини, Гелъп — и замряхме. Загубил управление, автомобилът застана косо на пътя, десетина метра пълзя назад и най-сетне се спря на няколко сантиметра от края на бездната.

— Не, не, сърове — заломоти мистър Адамс, като се мъчеше да излезе от колата и удряше с лакът стъклото, — по-спокойно, по-спокойно… Да, да, да… Това е ужасно! Всичко пропадна!

Като слязохме на пътя, видяхме, че стоим на лед.

Едната верига беше в ред. Ние я поставихме и започнахме внимателно да бутаме колата. Мисис Адамс ловко направи завой и автомобилът внимателно потегли напред. У нас стана традиция по време на тежки преживявания из пътя да пазим гордо мълчание. Мълчахме и сега. Само мистър Адамс разпалено шепнеше:

— Беки! Беки! Не повече от пет мили в час! Не, сериозно. Ти трябва да разбереш какво значи падане от височините на Сиера Невада.

Между върховете на надвисналите над бездната ели се показа много голям червен месец.

Спускането по заледения път трая дълго. Загубихме всяка представа за времето, а нашите стомаси — всяка представа за ядене. Най-после ледената кора свърши, но се прибави нова беда. Червеното стълбче на уреда, който показваше равнището на бензина в резервоара, беше слязло почти до границата и едва се забелязваше.

— Нашият газолин отиде по дяволите! — с възторг и ужас извика мистър Адамс.

Пътувахме още известно време, като се вслушвахме в работата на мотора и обмисляхме как ще прекараме нощта, когато бензинът свърши и колата спре.

И тогава стана онова, което трябваше да стане в Америка, страната на автомобилните чудеса. Показа се газолинова станция, мъничка станция, само с една колонка. Но как ѝ се зарадвахме! Отново започваше сървис! Започваше живот! Един сънлив човек, който мърмореше „Йес, мем“ и „но, мем“, ни напълни резервоара с бензин. Като изминахме около двадесет мили, забелязахме, че той беше забравил да завие капачето. До самия град Фрезно пътувахме без капачка и се страхувахме да изхвърляме угарките през прозореца, понеже смятахме, че откритият бензин може да се възпламени и нашият кар „да отиде по дяволите“, а заедно с него естествено ще отидем по дяволите и ние.

Дълго време пътувахме по път, от двете страни на който бяха посадени палми.

Град Фрезно, прочут, както ни обясни мистър Адамс, с това, че в него живеят много гърци, спеше. По улиците нямаше жива душа. Само един полисмен с грамаден ръст бавно обикаляше магазините и се спираше пред всеки от тях, за да погледне дали е цял катинарът. Американските гърци можеха да спят спокойно.

Когато пристигнахме до хотела, беше дванадесет часът през нощта. Скоростомерът показваше, че този ден ние бяхме минали триста седемдесет и пет мили. Мисис Адамс беше прекарала зад кормилото шестнадесет часа наред. Това беше истински рекорд. Искахме да извикаме „ура“, но не можахме. Бяхме загубили гласовете си.