Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Одноэтажная Америка, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2022)

Издание:

Автор: Иля Илф; Евгений Петров

Заглавие: Едноетажна Америка

Преводач: Пелин Велков

Език, от който е преведено: руски

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1969

Тип: пътепис

Печатница: Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Редактор: Донка Стайкова

Художествен редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Радка Пеловска

Художник: Александър Денков

Коректор: Мария Ждракова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6695

История

  1. — Добавяне

Първа част
От прозореца на двадесет и седмия етаж

Първа глава
„Нормандия“

В девет часа от Париж тръгва специален влак, който откарва в Хавър пътниците на „Нормандия“. Влакът върви, без да спира, и след три часа влиза в сградата на хавърската морска гара. Пътниците излизат на закрит перон, изкачват се на горния етаж на гарата с ескалатор, преминават няколко зали, вървят по затворени от всички страни параходни стълби и се озовават в голям вестибюл. Тук те се качват в асансьорите и отиват всеки на своя етаж. Това вече е „Нормандия“. Какъв е външният ѝ вид, пътниците не знаят, защото те не са видели парахода.

Влязохме в асансьора и едно момче в червена куртка със златни копчета натисна с изящно движение красивия бутон. Новичкият блестящ асансьор се издигна малко нагоре, спря между етажите и неочаквано заслиза надолу, без да обръща внимание на момчето, което отчаяно натискаше бутоните. Като се спуснахме три етажа надолу, вместо да се изкачим два, чухме мъчително познатата фраза, казана обаче на френски език: „Асансьорът не работи.“

Изкачихме се в нашата каюта по стълба, цялата покрита с огнеупорен каучуков килим в светлозелен цвят. С такъв материал са постлани и коридорите, и вестибюлите на парахода. Стъпките стават меки и недоловими. Това е приятно. Но истински започваш да оценяваш достойнствата на каучуковата настилка през време на вълнение: подметките като че се залепват за нея. Наистина това не спасява от морска болест, но предпазва от падания.

Стълбата съвсем не беше параходен тип — широка и полегата, с рамена и площадки, чиито размери напълно подхождат за всяка къща.

Каютата беше също някак си не като за параход. Просторна стая с два прозореца, две широки дървени легла, кресла, стенни шкафове, маси, огледала и с всички комунални блага, чак до телефон. И изобщо „Нормандия“ прилича на параход само по време на щорм — тогава по мъничко се люлее. А в тихо време това е колосален хотел с разкошен изглед към морето, който внезапно се е откъснал от брега на модерен курорт и със скорост тридесет мили в час е заплувал към Америка.

Дълбоко долу от площадките на всички етажи на гарата изпращачите викаха своите последни поздрави и пожелания. Викаха на френски, на английски, на испански. На руски също викаха. Един чудноват човек с черен морски мундир със сребърна котва и Давидов щит на ръкава, с барета и печална брадичка викаше нещо на еврейски. После стана ясно, че това е параходният равин, когото Генералната трансатлантическа компания държи на служба за задоволяване духовните потребности на една част от пътниците. За друга част има готови католически и протестантски свещеници. Мюсюлманите, огнепоклонниците и съветските инженери са лишени от духовно обслужване. В това отношение Генералната трансатлантическа компания ги е предоставила сами на себе си. На „Нормандия“ има доста голяма католическа черква, озарявана с извънредно удобен за молитва електрически полумрак. Олтарът и религиозните изображения могат да бъдат закривани със специални табла и тогава черквата автоматически се превръща в протестантска. Що се отнася до равина с печалната брадица, отделно помещение не му е предоставено и той извършва своите служби в детската стая. За тази цел компанията го снабдява с талес[1] и особена драперия, с която той закрива за известно време суетните изображения на зайчетата и котенцата.

Параходът излезе от пристанището. На кея и на вълнолома стоеше тълпа народ. Още не са свикнали с „Нормандия“ и всеки рейс на трансатлантическия колос предизвиква всеобщо внимание в Хавър. Френският бряг се скри в дима на навъсения ден. Привечер заблестяха светлините на Саутхемптън. Час и половина „Нормандия“ престоя на рейда, заобиколена от три страни с далечната тайнствена светлина на непознатия град, и приемаше пътници от Англия. А след това излезе в океана, където вече започваше шумното боричкане на невидимите вълни, вдигнати от бурния вятър.

Всичко затрепери на кърмата, където бяхме настанени ние. Трепереха палубите, стените, илюминаторите, шезлонгите, чашите над умивалника, самият умивалник. Вибрацията на парахода беше толкова силна, че започнаха да издават звуци дори такива предмети, от който това никак не можеше да се очаква. За пръв път в живота си ние чувахме как звучи кърпата, сапунът, килимът на пода, хартията на масата, перденцата, яката, захвърлена на леглото. Звучеше и бучеше всичко, което се намираше в каютата. Достатъчно беше пътникът да се замисли за секунда и да отслаби мускулите на лицето си, и зъбите му започваха да тракат. Цяла нощ ни се струваше, че някой натиска вратата ни, за да влезе, чука на прозореца, неприятно се кикоти. Преброихме стотина различни звуци, които издаваше нашата каюта.

„Нормандия“ правеше своя десети рейс между Европа и Америка. След единадесетия тя ще отиде в дока, ще разглобят кърмата и конструктивните недостатъци, които предизвикват вибрацията, ще бъдат отстранени.

Сутринта дойде един матрос и затвори напълно илюминаторите с металически капаци. Щормът се засилваше. Малък товарен параход едва се промъкваше към френските брегове. Понякога той изчезваше зад някоя вълна, виждаха се само върховете на мачтите му.

Кой знае защо, винаги ни се е струвало, че пътят през океана между Стария и Новия свят е много оживен, че непрекъснато насреща ти идат весели параходи с музика и флагове. Всъщност океанът е нещо величествено и пустинно и параходчето, което се мяташе в бурята на четиристотин мили от Европа, беше единственият кораб, който срещнахме през петте дни път. „Нормандия“ се полюляваше бавно и важно. Тя вървеше почти без да намали ход, като уверено разбиваше високите вълни, които се катереха по нея от всички страни, и само понякога правеше равномерни поклони на океана. Това не беше борба на мизерно създание на човешките ръце с разбушувалата се стихия. Това беше схватка на равен с равен.

В полукръглата пушална зала трима прочути борци със смачкани уши, съблекли саката си, играеха карти. Ризите им стърчаха изпод жилетките. Борците мъчително мислеха. От устата им висяха големи пури. На друга масичка двама души играеха шах и всяка минута поправяха свличащите се от дъската фигури. Още двама, опрели на длани брадички, следяха играта. Но кой друг, ако не съветски хора, ще седне в такова бурно време да играе един дамски гамбит! Така и излезе. Симпатичните Ботвинници се оказаха съветски инженери.

Постепенно започнаха да се завързват познанства, да се образуват компании. Раздадоха напечатан списък на пътниците, между които се оказа едно много смешно семейство: мистър Бутерброд, мисис Бутерброд и младият мистър Бутерброд. Ако на „Нормандия“ пътуваше Маршак, той сигурно щеше да напише стихове за деца със заглавие „Дебелият мистър Бутерброд“.

Навлязохме в Гълфстрийма. Валеше топъл дъждец и в тежкия оранжериен въздух се сипеха нефтени сажди, които изхвърляше един от комините на „Нормандия“.

Тръгнахме да разглеждаме парахода. Пътникът от трета класа не вижда кораба, на който пътува. Не го пускат нито в първа, нито в туристическата класа. Пътникът от туристическата класа също не вижда „Нормандия“ и на него не се разрешава да преминава границите. А всъщност тъкмо първа класа е „Нормандия“. Тя заема най-малко девет десети от целия параход. Всичко е грамадно в първа класа: и палубите за разходки, и ресторантите, и салоните за пушене, и салоните за игра на карти, и специалните дамски салони, и оранжерията, където въздебелички френски врабчета скачат по стъклени клончета, а от тавана висят стотици орхидеи, и театърът с четиристотин места, и басейнът за къпане — водата му се осветява отдолу със зелени електрически лампи, и търговският площад с универсалния магазин, и спортните зали, където възрастни олисели господа, легнали по гръб, подхвърлят с крака топка, и просто зали, където същите тези плешиви хора, уморени от прехвърлянето на топката или от препускането на цандеровското дървено конче, дремят в бродирани кресла, и килимът в най-главния салон, тежък тридесет пуда. Дори и комините на „Нормандия“, които уж трябва да принадлежат на целия параход, всъщност принадлежат само на първа класа. В един от тях се намира стая за кучетата на пътниците от първа класа. Красивите кучета стоят в клетки и безумно скучаят. Обикновено страдат от морска болест. Понякога ги извеждат на разходка на специална палуба. Тогава те нерешително лаят, загледани тъжно в бурния океан.

Слязохме в кухнята. Десетки готвачи се трудеха край седемнадесетметрова електрическа печка. Други десетки чистеха птици, режеха риба, печаха хляб, правеха торти. В специален отдел се приготвяше еврейска храна. Понякога тук се отбиваше параходният равин, за да види дали веселите френски готвачи не са подхвърлили някое забранено парче в ортодоксалната храна. В ледени зимници се пазеха провизиите. Там вилнееше мраз.

„Нормандия“ наричат шедьовър на френската техника и изкуство. Техниката на „Нормандия“ наистина е великолепна. Не можеш да не се възхитиш от скоростта на парахода, от неговата противопожарна уредба, от смелите и елегантни линии на неговия корпус, от неговата радиостанция. Но в областта на изкуството французите познават и по-добри времена. Безупречно изпълнение на живописта върху стъклените стени, ала самата живопис не блести с нищо особено. Същото се отнася и за барелефите, за мозайката, за скулптурата, за мебелите. Твърде много злато, цветна кожа, красиви метали, коприна, скъпо дърво, великолепно стъкло. Твърде много богатство и твърде малко истинско изкуство. Изобщо това е, което френските художници, безнадеждно разпервайки ръце, наричат стил „Триумф“. Наскоро в Париж, на Елисейските полета, беше отворено кафене „Триумф“, пищно уредено в будуарноеротичен вид. Жалко! Ще ни се в създаването на „Нормандия“ партньори на знаменитите френски инженери да са били и знаменити френски художници и архитекти. Това е толкова по-жалко, защото такива хора във Франция има.

Известни недостатъци в техниката — например вибрацията на кърмата, повредилият се за половин час асансьор и други досадни дреболии — трябва да се вменят като вина не на инженерите, които са строили този прекрасен кораб, а по-скоро на нетърпеливите клиенти, които са бързали да започнат експлоатацията и на всяка цена да получат синята лента за рекордна бързина. В навечерието на пристигането ни в Ню Йорк бе уреден тържествен обед и самодейна вечер на пътниците. Обедът беше както обикновено, само че бяха добавили по лъжичка руски хайвер, наречен в менюто „о̀кра“. Освен това на пътниците бяха раздадени книжни корсарски шапки, кречеталки, значки във вид на синя лента с надпис „Нормандия“ и портфейли от изкуствена кожа, също с марката на Трансатлантическата компания. Раздаването на подаръци се прави, за да се запази инвентарът на парахода от разграбване. Работата е там, че повечето от пътниците са болни от психоза за събиране на сувенири. При първия рейс на „Нормандия“ пътниците отмъкнали за спомен грамаден брой ножове, вилици и лъжици. Задигнали даже чинии, пепелници и гарафи. Така че по-голяма сметка има да подариш значка на петлицата, отколкото да загубиш лъжица, необходима в домакинството. Пътниците се радваха на играчките. Една дебела дама, която през всичките пет дни на пътуването прекара в ъгъла на столовата сама, веднага с делови вид нахлупи на главата си пиратската шапка, завъртя кречеталката и забоде на гърдите си значката. Както изглежда, тя считаше за свой дълг добросъвестно да се възползува от благата, които ѝ се полагат с билета.

Вечерта започна с дребнобуржоазна самодейност. Пътниците се събраха в салона. Загасиха светлината и насочиха прожектор към малката естрада, където, цяла разтреперана, излезе една кльощава мома със сребърна рокля. Оркестърът, съставен от професионалисти, я гледаше със съжаление. Публиката поощрително изръкопляска. Момата конвулсивно отвори уста и тутакси я затвори. Оркестърът търпеливо повтори интродукцията. В предчувствие на нещо ужасно зрителите се стараеха да не се гледат един друг. Изведнъж момата трепна и запя. Тя пееше известната песничка „Говорете ми за любов“, но така тихо и лошо, че нежният призив не бе чут от никого. По средата на песента момата неочаквано избяга от естрадата, като закри лицето си с ръце. На естрадата се появи друга мома, още по-кльощава. Тя беше със затворена черна рокля, но боса. На лицето ѝ беше изписан ужас. Това беше босонога любителка. Зрителите започнаха крадешком да се измъкват от залата. Всичко това ни най-малко не приличаше на нашата жизнерадостна талантлива гласовита самодейност.

На петия ден от пътуването палубите на парахода се покриха с куфари и сандъци, извадени от каютите. Пътниците преминаха на десния борд, придържаха с ръце шапки и жадно се взираха в хоризонта. Бреговете още не се виждаха, а нюйоркските небостъргачи вече се издигаха направо от водата като спокойни стълбове дим. Това е поразителен контраст — след пустотата на океана внезапно изведнъж най-големият град в света. В слънчевия дим смътно блестяха стоманените очертания на сто и два етажния „Емпайър стейт билдинг“. Зад кърмата на „Нормандия“ се виеха чайки. Четири малки мощни буксира започнаха да завъртат прекомерно голямото тяло на кораба, като го дърпаха и тикаха към пристанището. Откъм левия борд се очертаваше неголямата зелена Статуя на Свободата. После, кой знае защо, тя се оказа вдясно. Нас ни завъртаха и градът се завърташе около нас, като ни показваше ту едната, ту другата си страна. Най-сетне той застана на едно място, невъзможно голям, тътнещ, още съвсем непонятен.

Пътниците слязоха по закритата параходна стълба в митническата зала, изпълниха всички формалности и излязоха на улицата на града, без да са видели кораба, с който бяха пристигнали.

Бележки

[1] Талес — молитвени одеяния у евреите. — Б. пр.