Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (9)

9.

„Деджа Торис“, Палуба 5, Пътнически сектор

Посред нощ, когато трябва да съм заспал,

но това май е по-интересно

 

Влизам със Сантамария и Джемисън в служебен асансьор. Джемисън ми обяснява в движение:

— Внимаваме да не се разчува, защото не искаме повсеместна паника на кораба. Докато ти се забавляваше навън, в една от каютите се включи пожарната аларма. Колегите реагираха на сигнала и намериха два трупа.

— Трупове ли? — сепвам се аз. — В пожара ли са загинали?

— Не е ясно какво се е случило — казва капитанът. — Никой не е чул нищо особено преди да се включи алармата. Но звукоизолацията между каютите си я бива.

— Два трупа — продължава Джемисън. — Само че в тази каюта са били регистрирани трима души. Един пътник липсва. Него търсехме, когато се натъкнахме на тебе.

— Впрочем как ме открихте? — питам. — Аз уж се постарах в заличаването на следите си.

— Много некадърен акробат си.

Да, винаги подранявам с танца на победата…

— Задействал си един от външните сензори за движение — уточнява тя. — Имал си късмет, че не си се движил по-бързо. Малко е оставало лазерната система да те изпече.

Устата ми изведнъж пресъхва.

— Хъм…

„Да не забравя друг път да задавам повече въпроси по време на екскурзия в двигателния сектор“.

Спираме пред каюта 5028. Джемисън ни раздава пластмасови калъфи за обувките и еднократни ръкавици, после допира палец до сензора на вратата, за да я отвори.

Влизам и мигновено затискам с длан носа и устата си. Вонята на обгоряла плът е непоносима. Поглеждам къде е банята, за да знам къде да повърна, ако се наложи.

— Извинявам се за миризмата — казва Джемисън. — Вентилацията работи, но това е местопрестъпление и не можем да почистим, докато не бъде проучено както трябва.

Този апартамент май е четири пъти по-голям от моята каюта. Спалните са по-малки, но са три и в тях се влиза от дневната в средата — една отляво и две отдясно. Най-просторната спалня отляво има собствена баня, втората баня е до кухненската ниша.

В дневната е пълен погром. Счупени лампи, потрошена масичка, навсякъде по дивана и пода има парчета стъкло и пластмаса. Всичко, което може да гори, е овъглено повече или по-малко. А и всичко е подгизнало — от автоматичните пръскачки, които са угасили пламъците.

— Кои са били в тази каюта? — питам иззад ръката си.

— Семейство Уаклин отвръща капитанът. — Спечелили безплатна екскурзия в томбола.

— Късметлии.

— Голям късмет, няма що.

Джемисън ме води в голямата спалня. На леглото има тяло, всичко наоколо е в кръв. Мъртвата е жена с бледа кожа и бяла коса, вероятно на повече от 80 години. Изглежда, е спала, когато някой я е заклал. Сигурно се е събудила и е опитала да се съпротивява, но е била притисната към леглото. И на двете китки има тъмночервени ивици.

— Това е Емили Уаклин — обяснява Джемисън. — Пътувала е с двамата си възрастни синове Алан и Дейвид. Дейвид е изчезнал. Алан е в една от другите спални.

Връщаме се в дневната и отиваме в спалнята срещу кухничката. Заварваме я почерняла от пожара. На леглото има овъглени останки от човек.

Задавям се и извръщам глава, старая се с все сили да задържа в стомаха си изисканата вечеря отпреди часове. Не успявам. Хуквам към банята и повръщам в мивката. Не очаквах чак такава гадост в първата си екскурзия.

— Не бързай — успокоява ме Сантамария, докато си плакна устата. — Дейвид няма къде да се дене. Не може да напусне кораба, а ние показваме лицето му по всички канали. Всички в кораба ще разберат, че е опасен.

— Нали искахте да не се разчува?

— Ела в другата спалня, когато можеш.

Джемисън ни чака в последната спалня до отворения гардероб. На пода има пластмасова кутия.

— След като заснехме всичко, отделихме някои предмети — казва тя, бърка в кутията и ми подава прозрачно пакетче с няколко оранжеви цилиндърчета вътре.

— „Стеломан“ — чета етикетите. — И „Далазин“.

— Лекарство, предписвано при психопатии, и успокоително — обяснява тя.

— Дейвид Уаклин ли е пил лекарствата?

— Имал е и това.

Джемисън вади по-голям пакет с незатворен голям метален пръстен, на който има сензорен екран за управление.

— Лекарят на кораба установи, че това е генератор на алфа-вълни в мозъка. Предназначен е да стабилизира състоянието на пациента, да му помага да остане спокоен.

— Значи имате шизофреник на свобода — казвам аз. Чувал съм достатъчно от Джесика за медицината, за да отгатна някои неща. — Вероятно е в продължителна криза. И можете да съобщите на хората, че е опасен, без да им обясните какво всъщност е направил.

— Не искам паника на моя кораб — натъртва Сантамария.

— Откога е изчезнал?

— Най-много от три часа — отговаря Джемисън. — Според лекаря Емили и Алан са били убити около полунощ.

— Имаш ли нещо против да огледам?

— Нали затова си тук, Роджърс?

Включвам лявото око.

— Да търся ли нещо конкретно? Окото ми не различава много добре органични вещества, но би трябвало да открия метал, керамика, повечето термополимери…

— Започни с метала — предлага тя. — Още не сме намерили оръжието, с което е извършено убийството.

— Предполагам, че тук нямате излъчвател на фермиони? — питам.

Джемисън издува устни и пухти.

— Не сме се сетили и за това. Не си ли пъхнал такова нещо в онзи твой джоб?

Въртя глава.

— Просто ми е нужен устойчив източник на някаква честота в електромагнитния спектър. По-добре да е в късовълновия диапазон. Например радиопредавател би свършил работа.

Гледаме се няколко секунди и накрая тя се ококорва.

— Кухнята!

Отначало не я разбирам. Тя излиза от стаята и аз тръгвам след нея към кухненската ниша.

— Поддръжка, аз съм Джемисън — подхваща тя. На яката й има микрофон. — Имам нужда от електротехнически комплект и изолиращи ръкавици в каюта 5028.

Стоя зад нея в коридора. Сантамария е от другата страна на кухненския плот и ни наблюдава любопитно, но си мълчи. Чудя се защо още е тук. Може би следи да не ядосам толкова Джемисън, че тя най-после да ме набие.

Тя чуква с пръст по остъклената вратичка на кутията под един от шкафовете.

Усмихвам се.

— Значи опекохме пуйката.

Тя се мръщи.

— Каква пуйка? Просто ще използваме микровълновата печка.

— Няма значение, пошегувах се.

Докато чакаме от поддръжката да ни донесат нещата, включвам микровълновата печка и настройвам лявото си око към нейната честота. Виждам металните части вътре в ярко синьо-зелено от облъчването. Дължината на вълната е малко над един милиметър.

Чува се звънец, Джемисън отваря на кубичен обслужващ робот. Кубът се отваря отгоре, под капака има кухина за товар. Тя прикляка, грабва каквото е поръчала и допира комуникатора на китката си до сензорния екран отпред. Роботът потегля, Джемисън се изправя и затваря вратата.

Връща се в кухнята, разглобява печката, сякаш го прави всеки ден, и вади сплескан сив цилиндър с малка издатина отгоре и два накрайника при дъното — излъчващия магнетрон. Аз си слагам изолиращите ръкавици и го държа, докато Джемисън свързва накрайниците с преносима батерия. И цялата стая светва пред мен.

За миг спирам да дишам, докато се оглеждам — всеки метален предмет блещука в синьо и зелено от отразените електромагнитни вълни. Жълто-оранжев ореол трепка около ръката на Джемисън заради взаимодействието между микровълновото излъчване и радиовълните от нейния комуникатор. Почти забравям къде съм и какво трябва да правя.

— Върши работа — успокоявам я. — Искаш ли да ти кажа колко метал имаш в зъбите?

— Може ли по-късно? — троснато отвръща тя.

Отбелязвам си наум, че Джемисън не обича майтапите, когато изпълнява задача.

Отиваме в спалнята на покойната Емили Уаклин. Държа магнетрона пред себе си с изпънати ръце и обикалям бавно. Джемисън върви с мен и следи да не откача случайно батерията. Сантамария гледа от вратата.

Минава много време, докато претърсим цялата стая. Налага се да проверяваме всяко засичане на метал, за да знаем, че си е на мястото — облегалки, опори, пръти в мебелите…

Сега ми е малко по-леко, защото виртуалният екран пречи да виждам ясно трупа.

Не намираме нищо. С Джемисън претърсваме и другите две спални, но не откриваме нищо необичайно — няма нито излишни детайли, нито липсващи.

В шест сутринта Сантамария ни нарежда да прекъснем и се обръща към Джемисън.

— Имаме съвещание след три часа. Можеш ли да подготвиш резюме по случая?

— Няма проблем, но няма и много за казване. — Тя ме поглежда. — Роджърс, имаш ли нещо против да дойдеш на съвещанието?

Чакам малко дали капитанът ще възрази, но той мълчи. Разбира се. Шефката на охраната нямаше да предложи това, ако не знаеше предварително, че той ще одобри. Двамата се познават толкова отдавна, че избягват с лекота недоразуменията.

— Какво искаш да кажа? — питам все пак.

— Само каквото видя тук. И не се тревожи, че ще си провалиш прикритието. Каква е стандартната история в момента? Проучваш разни проблеми в Държавния департамент ли?

— Инспектор по междупланетната търговия. Класика.

Достатъчно мъгляво е, за да обясни имплантите ми, и твърде скучно, та някой да задава нежелани въпроси. Джемисън кима.

— Окото ти е доста необикновено, но все пак е правдоподобно. Ако някой попита къде си криеш пистолета, просто ще подминем въпроса.

— Защо да не им кажа, че съм нинджа?

— Ще помислят, че си комик, а не инспектор — скастря ме Джемисън. — Иди да дремнеш, да закусиш или каквото ти се прави. В девет ще пратя да те вземат.