Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (6)

6.

„Деджа Торис“, Палуба 6, каюта 6573

Кога, по дяволите, стана следобед?

 

В два без пет, когато някой тропа по вратата на каютата, главоболието ми е понамаляло. За нещастие възстановителната ми дрямка е съвпаднала с времето за обяд и още не съм ял нищо освен пакетчето солено кашу, което намерих в магазинчето за сувенири. Отварям вратата и заставам срещу поредния усмихнат член на екипажа, на чиято значка е написано „Парват“.

— В туристическите кораби не трябваше ли да има нелепо изобилие от храна, достъпна всеки миг? — питам го.

Усмивката му за миг трепва.

— Господине, дойдох да ви заведа на екскурзията по двигателния сектор в два часа.

— А, вярно. Добре де, ще напиша оплакване по-късно.

— Извинете, господине, май не ви…

— Няма значение. — Излизам в коридора и затварям вратата. — Води ме, Макдъф.

— Казвам се Парват, господине.

По пътя към инженерната част на кораба не си позволявам повече шеги. Парват се опитва да подхване светски разговор, пита ме дали съм харесал полета досега и аз се старая да отговарям без излишна снизходителност. Както бе споменал Уорд, ще срещам често все същите хора от екипажа през следващата седмица.

Струва ми се благоразумно да не дразня онези, които приготвят храната ми и ми чистят банята всеки ден.

Я почакай… Възможно ли е настойчивостта на Уорд да ми пробута някакво забавление да не е била случайна? Тоест нямаше нищо случайно, защото момчето работи на комисиона, но може ли и той да е в играта и да е агент на службата също като капитан Сантамария?

Случвало се е и преди Пол да ми осигурява тайни помощници. И често ни повтаря колко е важно всеки да знае само своята част от информацията, за да няма пробиви в сигурността. Подозирам, че просто му харесва да си остава единственият, който знае всичко — паякът насред паяжината. Но освен всичко друго никак не обича да възлага някаква работа на някого без сериозни причини за това.

Колкото повече участници има в операцията, толкова по-вероятно е други да проникнат в нашите тайни. Пол не би добавял оперативни агенти, ако това не изглежда необходимо, а в момента не успявам да си представя що за необходимост е възникнала. Не бих могъл да се набъркам в чак толкова големи неприятности, щом съм в туристически кораб. А Пол си има много по-важни грижи в момента — например да спаси нашия отдел от прекалено усърдните проверяващи.

В параноя ли изпадам? Толкова неспособен ли съм да се отпусна и да се радвам на почивката?

Стигаме до Палуба 15, където са въздушните шлюзове за достъп до кораба и екскурзии. Там вече чакат още трима пътници: двама мъже на средна възраст и белокоса жена, която може да бъде нечия баба. Запознаваме се. По-високият и костелив мъж — Арнолд, има тънки като моливи сивкави мустаци. Другият, който оплешивява, а по ризата му с къси ръкави има шарки, каквито не би трябвало да съществуват в природата, е Джейсън. Пръстите на белокосата Джема стискат ръката ми с изненадваща сила. Това да не е от плетене и бродиране?

— Готови ли сме за екскурзията? — бодро пита Парват. Потвърждавам със сумтене, заглушено от възклицанията на Арнолд и Джейсън. Джема кима. — Чудесно! Оттук, моля.

Минаваме през два контролно-пропускателни пункта — това е първият от пътническите сектори към долните палуби, предназначени само за екипажа, а след това и на влизане в инженерния сектор. Щом стъпваме в палубите на екипажа, промяната е рязка. Няма никакви украси, само голи стени с драскотини тук-там, вероятно причинени от роботи, пренасящи припаси и багаж далеч от погледите на пътниците. И го няма неспирния тих музикален фон. Дори миризмите са други — липсват изкусителните аромати на гозби, които подтикват пътниците да си купят нещо за хрупане или пиене, има само ароматизирани антисептици в непрекъснато пречиствания въздух.

Тук се чувствам странно спокоен. Еднообразните сиви повърхности ми напомнят за нашето подземие във Вашингтон. „Като у дома“. Каквото и да правят Камшика, Снабдителя и Скалпела в момента, едва ли се „забавляват“ като мен.

След втория КПП Парват ни води надолу по стълба към много тесен коридор. Оставям спътниците си да влязат преди мен. Джейсън и Арнолд се побутват неволно през цялото време. Джема се промъква кротко с вдигнати ръце, сякаш се бои да не пипне нещо непозволено. Вървя подире им без никакви затруднения. В сравнение с военните кораби това място е същински разкош.

Чувам ахкане, после и мърморене, когато тримата цивилни излизат от теснотията в огромно открито пространство. Сигурен съм, че Парват ни е превел по този коридор заради драматичния ефект накрая — виждам отляво много по-широк служебен проход, по който се стига дотук от асансьор. Стоим в средата на просторна зала точно до черно-жълтата черта на пода, която отбелязва безопасната зона. Ръбовете на тежки врати се подават от стените и от двете ни страни.

Пред нас има кръгъл парапет над прозрачен диск насред палубата. От двете му страни и покрай трите стени наоколо стоят униформени при различни пултове, наоколо щъкат роботи. Чудя се дали това оживление е нормално, или е част от представлението за нас.

— Добре дошли в главния инженерен сектор — казва Парват и разперва ръце в драматичен жест. — Ако застанете до парапета, приятели, можете да погледнете надолу и да видите йонния ускорител, който осигурява енергията за целия кораб.

Води ни към кръглата наблюдателна площадка в пода. Няма кой знае какво за гледане — отвън реакторът е просто голяма метална сфера, от която тук-там се подава нещо. Но е много голяма сфера.

— Леле, това е грамадно — отбелязва Арнолд.

— И още как — съгласява се Джейсън. — По-голям е дори от онзи, който имахме в „Мейтланд“.

— Не знаех, че сте служили — обажда се Джема.

Тя май е изненадана, но аз не съм. Те се държат досущ като престараващите се космически кадети, с които съм имал разправии, макар че тези двамата са преживели достатъчно години, за да улегнат.

— О, служихме — натъртва Джейсън. — Две патрулни обиколки от тази страна на Червената пътека, търсехме „блуждаещи скали“. А Арни стигна още по-близо до тях. Нали, Арн?

— Толкова близо, че можехме да се плюем — потвърждава Арнолд.

— Няма спор. Вие там можехте да донесете победата във войната, ако не беше…

Този път аз се изненадвам, защото Джема го прекъсва:

— Господа, ако не сте против, бих искала да продължим тази обиколка.

— И аз — обаждам се и соча наслуки един екран. — Това за какво служи?

— Натам, моля — води ни Парват. — Следвайте ме плътно и не пипайте нищо. Ще ви покажа някои от основните модули на нашия двигател с йонен ускорител…

— Добре ли сте, госпожо? — тихо питам Джема.

Тя кима.

— Наслушала съм се вече за войната.

Нещо в гласа й ми подсказва, че е загубила някого от семейството си. Съпруг? Дете? Не искам да човъркам рани, но съм любопитен. Още се опитвам да измъдря как да изкопча сведения от нея, но Парват ни спира.

— За съжаление не е разрешено да доближаваме повече системата за управление, но можете да видите сферата с основната реакция, където се произвежда над три четвърти от енергията на кораба. — Нещо трака от другата страна на пулта, до който стои. — А тук е главният инженер на „Деджа Торис“ и може да сподели повече подробности за работата на йонния ускорител!

Знам си, че е представление. Целият този кораб е огромна преструвка, пищна завеса пред безкрайната унила пустота на открития космос, добре режисирано отвличане на вниманието от скуката, която обикновено властва над космическите полети. Много време минава, докато стигнеш от една планета до друга, а няма почти нищо между тях. Затова я позяпайте тези лъскави нещица!

Но въпреки явно нагласеното ни влизане в двигателния сектор не оставам равнодушен към постановката. Знам и че главният инженер, който ще се появи иззад ъгъла, играе тази роля често, но не мога да потисна леката тръпка след въодушевения увод на Парват.

„Това е главният инженер на целия кораб! И… тя е прекрасна?!“

Не съм си помислял, че някой може да изглежда секси в син работен гащеризон и тежки черни изолиращи обувки, но тази жена успява. Черната й права коса е вързана на опашка, която стига до раменете й. Големите блестящи очи и широката усмивка изразяват само искрено удоволствие от срещата с поредната групичка туристи, облещили се към поверения й двигател на кораба.

— Привет — подхваща ни тя. — Аз съм Елинор Гавилан, главен инженер на „Деджа Торис“. Можете да ме наричате Ели.

Здрависва се с нас. Аз съм последен и полагам върховно усилие да не отклонявам погледа си от лицето към тялото й, когато тя стиска ръката ми за съвсем кратък миг.

— Евън — представям се.

— Приятно ми е — отвръща тя и се отдръпва. — Така… Кой от вас е виждал йонен ускорител отблизо?

Джейсън веднага вдига ръка.

— Аз, госпожице.

— Чудесно, Джейсън — казва тя. — Работата ви свързана ли е с междупланетни полети?

„Ох, много я харесвам“. Дали е била на военна служба? Изглежда на достатъчно години, за да е участвала във войната. Или за да е направила разумния избор да не участва.

— Ъ-ъ… не. Аз съм в космическия резерв. Служих на „Мейтланд“ през войната като специалист по електроника в енергийните системи…

Мощен звук над нас поглъща думите му, преди да е изредил пълното си име, чин и служебен номер. Алармата е съчетана с мигащи оранжеви светлини навсякъде в сектора, над всеки пулт.

— Извинете. — Гласът на Ели е сдържан и равен. — Моля ви, останете където сте. Няма за какво да се тревожите. Само ни дайте малко време да си изясним какво става.

Парват застава пред нас, за да ни успокоява, а Ели отива да говори с друг инженер. Не познавам системата на „Деджа Торис“ за справяне с извънредни ситуации, но оранжевото — някъде между жълтото „По-добре обърнете внимание на това!“ и червеното „Ей сега ще умрем!“ — трябва да е доста сериозен инцидент.

Озъртам се към другите туристи, да не би някой да е стъпил отвъд чертата на разрешената зона или нещо подобно. Очите на Джема шарят нервно, обгърнала е тялото си с ръце. Арнолд и Джейсън гледат инженерите. Не ми се струват много угрижени. Арнолд се почесва по ръката и дори показва леки признаци на вълнение. Това възбудата на зяпача ли е, или е дошъл на тази екскурзия да създава главоболия?

Примигвам, за да включа скенерите в окото си, минавам през медицинския режим (температурата на кожата му е малко повишена, но иначе няма признаци на тревога) и навлизам в електромагнитния спектър. Изкуствено оцветяване ми показва радиовълните и енергийните полета в целия сектор. И тогава виждам какво става.

— Няма нищо в йонния ускорител — повишавам глас, обърнат към Ели, за да надвикам алармата.

Тя прекъсва работата си на пулта и ме поглежда намръщено.

— Моля?

— Отчитате енергиен скок, нали? И изглежда като пробив в защитата на реактора? Не е заради йонния ускорител. — Соча Арнолд. — Заради него е.

Температурата на кожата му изведнъж скача с два-три градуса.

— Какво?! Нищо не съм направил.

Ели подвиква на друг инженер, който й дава портативен скенер. Тя се отмества към предпазния парапет около прозрачната площадка и насочва устройството към Арнолд.

— Ега ти радостта… — изтърсва и се засрамва. — Извинете. Арнолд, имате имплантиран електрически двигателен стимулатор с батерия.

— А-а… Да. — Той потрива смутено лявото си рамо. — От войната имам увреждане на нерв в ръката. Това проблем ли е?

Ели изпъва ръка към жълто-черната линия пред главния вход.

— Моля минете от другата страна.

Парват ни подканва да я послушаме, а Ели се съветва с колегите си. След секунди алармата млъква и осветлението вече е нормално. Ели дава скенера на някого и се връща при нас. Лицето й е безизразно, но биологическите показатели издават крайно раздразнение. Изведнъж се усещам, че я сканирам без никаква нужда. Изключвам скенера.

— Съжалявам за случката — казва тя, а Арнолд отбягва погледа й. — Когато се записвате за екскурзията, ви питаме дали имате импланти.

Джейсън изсумтява.

— На онзи формуляр имаше много текст с дребен шрифт.

— Сигналът на имплантирани телефони може да попречи на нашето оборудване — продължава Ели. — А военни батерии обикновено задействат системите за безопасност в инженерния сектор. — Удостоява Джейсън със сърдит поглед и извива глава към мен. — Познавате ли се?

— За пръв път ги срещнах днес — избързвам малко с отговора. „Проклятие!“ Сега трябва да измисля убедителна лъжа как съм научил, че Арнолд има батерия в ръката. — Чух ги да си говорят за участието си във войната и просто ми хрумна догадка.

— Вие служили ли сте?

— О, не. Работя в Държавния департамент като инспектор по междупланетната търговия. И знам някои неща за космическите кораби. Колкото да съм още по-опасен като пътник.

Показвам й най-лъчезарната си невинна усмивка. Тя кима.

— Добре. Не мога да ви разведа из сектора, но вече разгледахте йонния ускорител, а и от това място виждате доста добре всичко наоколо.

— Ама че екскурзия — мърмори Джейсън.

— Можете да се откажете веднага — напомня Ели — и платената сума ще ви бъде върната.

Арнолд сръгва с лакът Джейсън, който върти глава.

— А, не, всичко е наред.

Ели поглежда Джема и мен.

— Повечето бойни кораби на Земята използват двигателни системи с йонни ускорители от второ поколение. „Деджа Торис“ е най-новият кораб за космически туризъм на „Принцесата на Марс“ и в него са използвани най-авангардни технологии. — Тя маха с ръка към средата на залата. — Това е йонен ускорител от четвърто поколение, за чиято подобрена конструкция и повишена безопасност са приложени някои елементи от устройството на марсианската фрегата „Доблест“, конфискувана от силите на Земната коалиция в първите дни на Войната за независимост.

— Оха, как ги прецакахме онези червените в играта на криеница! — възкликва Джейсън.

— Как е повишена безопасността? — пита Джема.

— Сами виждате колко внушителна е физическата защита около двигателната система — отговаря Ели. — Самият йонен ускорител не представлява радиационна опасност, но свръхнагрятата плазма от реактора е твърде неустойчива. Защитени изпускатели насочват плазмата през дюзите на основния двигател, както и към генератори, осигуряващи енергия за целия кораб.

— Това ми изглежда опасно — казва Джема с искрено безпокойство.

Аз се питам дали този полет в космоса е първият за нея.

— Всички системи за генериране на енергия се намират в инженерните сектори — подчертава Ели. — А вече се убедихте, че следим много строго какво се случва тук. Не насочваме към пътническите сектори нищо освен електричество.

— Дори към кухните ли? — опитвам да се пошегувам.

Едната вежда на Ели се извива.

— Не бихте искали да готвите с нашата плазма, освен ако не си харесвате пържолите напълно овъглени.

— Грозна работа — добавя Джейсън. — На „Мейтланд“ проби изпускател на плазма. Изпари двама от екипажа…

— Какво ще се случи тук, ако има пробив? — пита Джема.

— Цялата система е проектирана така, че да се изключи при повреда. Ако някой изпускател прегрее отвън дори с един градус, ще бъде изолиран и проверен. Ако се повреди йонният ускорител, дори ако защитата се измести само с един сантиметър, реакторът ще спре автоматично. За самата реакция в йонния ускорител е необходимо равновесие, което се постига трудно. Затова денонощно има дежурни, които наблюдават процесите, за да знаем, че няма отклонения. При авария, колкото и малка да е вероятността за нея, нашите резервни акумулатори и слънчеви батерии могат да осигурят пълното захранване в кораба денонощие и половина.

Джейсън и Арнолд си мърморят през цялото време. Изобщо не ми се иска да знам какво казват.

— Ако това е само горната част на йонния ускорител — Джема сочи металната сфера в пода — и е кълбовиден… Колко голям е всъщност?

— Заедно със защитния корпус реакторът е широк колкото самия кораб — отговаря Ели. — Ако разгледате схема на „Деджа Торис“, йонният ускорител заема целия диаметър на двайсет и пета палуба.

— Но така изглежда ужасно уязвим — мръщи се Джема. — Щом реакторът се изключва дори заради дребна драскотина, не трябва ли да е защитен по-добре? Да е някак по-навътре в кораба?

Тя наистина се тревожи. Личи й. Каква важна причина е подтикнала тази мила възрастна дама да пътува в кораба, ако очаква той да я убие?

А Ели кима.

— Права сте, Джема, това е проблем. Макар че откритият космос се състои почти изцяло от пустота, понякога се натъкваме на отломки по траекторията си. И тъй като летим с голяма скорост, дори малък обект може да причини сериозни щети, ако се удари в корпуса.

— Като сблъсък на птица с въздушна машина — вмъквам аз познато сравнение, уж за да успокоя малко Джема.

Изражението й ме убеждава, че май съм сбъркал.

— Така е — усмихва ми се Ели. „И това е част от представлението“ — напомням си. — Но тук е по-вероятно да се блъснем в замръзнали човешки екскременти, изхвърлени от друг кораб.

Всички се засмиват, дори Джема. „Браво, главен инженер, добро хрумване“.

— За щастие — продължава Ели — навигационната система за отразяване на заплахите в „Деджа Торис“ се справя с всички потенциални сблъсъци. Радарните системи засичат всички обекти, които заради размерите и скоростта си могат да причинят нещо повече от дребни повреди, а след това импулсни лазери обстрелват тези обекти, докато не премахнат опасността.

— Арни, ти си работил с такава навигационна система, нали? — обажда се Джейсън.

— Да — казва Арнолд. — Извинете, госпожо главен инженер, в „Торис“ електроплазма ли използвате за захранването на тези лазери?

— „Деджа Торис“ — поправя го Ели с усмивка, но погледът й пронизва. — Да, насочваме електроплазма направо към външните лазерни модули. Но тези модули са инсталирани или при носа на кораба или около инженерните сектори. — Поглежда Джема. — Изобщо не са близо до пътниците.

— Но нали плазмата стига чак до носа — сеща се Джейсън. — Няма как да не мине през пътническите сектори.

Този път Ели се обръща към мен.

— Тези изпускатели минават през товарния сектор. Ако сте гледали „Деджа Торис“ от „Небе 5“, може би сте забелязали колко много товарни контейнери има от едната страна на кораба.

— Да, все едно някой е изрязал парче от твърдо сварено яйце — подхвърлям аз.

— Хубаво сравнение, трябва да го запомня. — Тя докосва слепоочието си и ми намига, после пак се взира в Джема. — Във всеки полет „Деджа Торис“ пренася не само пътници, а и няколко хиляди тона товари. Сред тях има припаси за пътуването като храна, напитки и други консумативи, но много по-голяма част са доставки срещу заплащане. Щом закрепим товарите, този „изрязан“ сектор се покрива със слънчеви батерии и по време на полета те винаги са обърнати към Слънцето, за да получаваме допълнителна енергия.

— Не е ли по-евтино стоките да бъдат пренасяни със специални кораби? — пита Джема.

— Невинаги — уверява я Ели. — Няма да ви дотягам с изчисления, но спецификата на реакцията в йонния ускорител ни налага размерите на реактора, за да движи кораб с такава маса. И макар че във вакуума не е нужна обтекаемост на кораба, трябва да имаме симетрична структура на корпуса, на който се предава тягата от реактора. Счетоводителите в „Принцесата на Марс“ също са си направили сметките и според тях съчетаването на пътнически и товарни превози в един кораб е печеливш вариант.

— Но не е единствената причина — изсумтява Джейсън. Арнолд пак го ръга с лакът в ребрата. — И какво толкова казах? На червените няма да им мигне окото да гръмнат безпилотен товарен кораб. Но не биха се престрашили да стрелят по няколко хиляди пътници.

— Укроти се бе, човек — укорява го Арнолд, поглежда ни и свива смутено рамене. — Войната свърши.

— Да, приятелче, не спирай да си го внушаваш — мърмори Джейсън.

Джема се извърта рязко, вторачена в двамата мъже.

— По дяволите, защо отивате на Марс, щом ги мразите толкова?

Двамата само мигат насреща й. Накрая Джейсън изтърсва:

— Жена ми поиска.

— И моята — добавя Арнолд. — Имаме годишнина другата седмица.

— Да ви е честита — казва Джема с треперещ глас. Извръща се към Ели и леко пребледнелия Парват. — Съжалявам. Имам близки на Марс. Толкова ми олекна, когато войната свърши. Тогава вече ми беше безразлично кой ще победи. — Обръща се към мен и добавя: — Вие може би сте прекалено млад, за да помните това.

— Не, помня го.

„И съм убеден, че знам повече от тебе“. Отначало в службата не искаха да ме изпращат на оперативна работа и докато се бореше с бюрокрацията, Пол ми възложи да изрязвам по-нежеланите сцени от записите на нашите части при нахлуването. Нагледах се на неща, които не само още недорасло момче, но и който ще да е човек не би трябвало да вижда никога.

— Джема, съчувствам ви за преживяната загуба.

Изобразената набързо усмивка на лицето й може всеки миг да се превърне в нещо страшно.

— Не съм казвала, че някой от близките ми е загинал.

— Не беше нужно да го казвате.

Тя примигва, за да махне сълзите от очите си, и си поема дъх.

— Ох, извинете. Не исках да проваля тази екскурзия.

— Не се притеснявайте — успокоява я Ели. — Войната беше лоша за всички ни. Но тъкмо затова „Принцесата на Марс“ построиха „Деджа Торис“ толкова скоро след края на конфликта. — Долавям, че вече говори заучено. — Смятаме, че е важно да поддържаме търговията между двата свята, да споделяме най-доброто от своите култури и да помним всичко, което ни свързва.

— Например желанието да се напием до безсъзнание след всичко това? — вмятам аз.

Поне успявам да ги разсмея за миг. Парват се вкопчва във възможността да овладее положението.

— Много ви благодаря, главен инженер Гавилан! — Пляска с ръце и ние му подражаваме в поне отчасти въодушевените аплодисменти. — А сега ви моля да ме последвате, следващата ни цел е един от генераторите, където енергията на плазмата се превръща в електричество…

Оставям Джейсън и Арнолд да тръгнат подире му, предлагам с жест и на Джема да върви пред мен. Не ми допада да имам непознати зад гърба си. Тъкмо тръгваме по главния коридор към асансьора и усещам ръка на рамото си.

Обръщам се към Ели.

— Евън, благодаря за помощта. С машините се справям добре, с хората — не чак толкова.

— Не е така, държахте се чудесно — възразявам аз. — Благодаря за обясненията.

Тя се усмихва и пита:

— А как познахте за близките на Джема?

— Налучках. Както и вие казахте, войната беше лоша за всички.

Ели кима, но казва:

— Много ви бива в налучкването.

Пак изобразявам самата невинност.

— Благодаря. Моята работа ме среща с твърде несговорчиви хора. Научих се по неволя на досетливост.

— Е, благодаря отново за помощта — казва Ели. — Пожелавам ви приятно завършване на екскурзията и приятен полет с нас.

Стиска ръката ми и се отдалечава. Не помръдвам още секунда, хипнотизиран от полюшването на вързаната й на опашка коса.

Не се оплаквам, че ми е обърнала внимание, но не откривам причина да проявява такъв личен интерес. Или греша? Какво друго би събудило любопитството на главен инженер към тип, който уж си върши работата зад бюро, ако не твърде обширната му осведоменост за двигателните системи на междупланетните кораби и военните импланти?

Тя извива глава и ми маха с ръка в движение.

Дяволите ме взели. Дано и тя не е в играта.