Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (25)

25.

„Деджа Торис“, Палуба Д, Сектор за екипажа

4,5 часа след като предложих да помогна някак на охраната

 

Джемисън ни извежда от центъра за сигурност и обяснява в движение плана си. Харесва ми, защото имам шанс да покажа, че не съм в тежест на всички, но не ми допада идеята да се озова насаме с Джери Бартелт. Винаги си го има шанса да се стигне до схватка, а не искам да показвам нова-новеничка синина на вечерята с Ели.

— Не е ли по-добре да събереш екип и да нахлуете без предупреждение? — питам Джемисън. — За какво ни е това представление?

— Бартелт те смята за обикновено симпатично пиянде. Ще му влезеш под кожата дружелюбно и ще научиш с какво се е захванал. — Вече сме пред асансьора в дъното на коридора и тя натиска упорито бутона. — Дани, открий къде е Джанис Лонг в момента и прати две ченгета да я задържат.

— Вие „ченгета“ ли се наричате помежду си? — изненадвам се аз.

— Нали сме свои хора — отвръща Майк.

Дани се занимава с комуникатора на китката си. Асансьорът се отваря и всички се вмъкваме в кабината.

Джемисън ме поглежда.

— Роджърс, помниш ли какво пи Бартелт на капитанската маса?

— Същото като останалите. Червено вино и шампанско. Предложиха ни и шардоне, но той не пожела да го опита.

— Никакви коктейли? Нямаше ли мартини? Или чаша уиски след вечеря?

Въртя глава.

— Всъщност не обърнах внимание. Защо проучваш навиците му на пияч?

— Търся правдоподобен повод да се изтърсиш в каютата му. Ако си пиян и носиш половин бутилка от любимата му течност, може би ще е по-склонен да те покани.

Решавам да си мълча за Червеното вино в моята каюта.

— Схванах. Значи само ще изглежда, че му се натрапвам интимно. Наистина ли разследваме убийства, или всъщност разиграваме някоя от твоите гузни фантазии?

— Е, това ще си струва да се види — прихва Майк.

Джемисън изпъва показалец към него и той млъква.

Дани вдига глава.

— Блевинс и Янг току-що отведоха Джанис Лонг. Отнеха й снаряжението и ще я съпроводят до „изтрезвителя“.

— Тя оказа ли съпротива? — питам.

Той докосва слушалката в ухото си.

— С такова впечатление останах.

Поглеждам многозначително Джемисън.

— А уж нито един невинен не бивало да преспи в участъка…

— Тя знае правилата не по-зле от нас. Няма да е толкова лесно да докажем, че е невинна.

— Но какви може да са мотивите? — намесва се Майк. — За какво им е на Джанис Лонг или на Джери Бартелт да убият Емили и Алан Уаклин?

— Той няма да ни каже просто така — натъртвам аз. — Ако ще да го попитаме много мило.

— Колко си прозорлив — заяжда се Джемисън. — Нали затова съм намислила да му развържем езика с малко алкохол.

— Бъркаш подхода. — Потропвам с пръсти по стената на кабината. — Чак такова сприятеляваме с него ще се проточи. Мога да го накарам да се оправдава много по-бързо, за да се издаде неволно. Няма причина да смята, че го подозирам в убийство. А и аз мога да се преструвам на тъпанар по-умело от всички вас.

— Да, сигурно ти идва отвътре — отбелязва Джемисън.

— Благодаря ти за доверието.

— Ти нали уж беше някакъв експерт в Държавния департамент — напомня Майк. — Откъде тази вещина в методите за разпит?

— Търговските преговори стават много заплетени понякога.

Той ме гледа с присвити очи.

— Да бе, и аз това си помислих.

 

 

Номерът на каютата, в която е Джери Бартелт, свети в мек червен оттенък, а на екранчето под него е изписано „Не ме безпокойте“. Виждам отражението на червените цифри по сивкавия купол на камерата под тавана точно където проходът откъм асансьора пресича друг, по-дълъг и извит коридор.

Бих могъл да се промъкна през „слепите зони“ на камерите, както направих при промъкването в чакалнята за екскурзии, но ако Джери наблюдава, трябва да види как се преструвам на пиян идиот. Мотая се на зигзаг по коридора, отскачам от една стена към друга, оставям тялото си да се премята и върти, дори не опитвам да остана обърнат в същата посока.

По едно време уж се заклещвам с главата надолу в ъгъла и се завъртам с ръцете, та лицето ми да не е опряно в стената. За миг се плаша, че съм прекалил с блъскането насам-натам. Опирам гръб в стената, за да се уверя, че малкият тласкач, който ми е дала Джемисън, още е закрепен за колана ми на кръста и торбестата хавайска риза го скрива.

След последния удар в стената точно пред каюта 7681 хващам дръжката на вратата и блъскам с юмрук по надписа „Не ме безпокойте“ до болка в ръката.

— Джералд Бартлет, шибаняко! — Бъркам нарочно името му. — Отвори бе, шишкав кучи син такъв! Знам, че си вътре! Излез да си поприказваме с тебе като мъже!

Почти съм изчерпал запаса си от обиди, когато той отваря. Същият си е както предишния път — напълно обикновен, съвсем невзрачен. Разликата е само в твърде гневното му изражение.

— Ти? Какво правиш тук, дяволите те взели?

— Ти кого очакваше бе? Испанската инквизиция ли? — изкрещявам в лицето му.

Избутвам се покрай рамката на вратата и нахълтвам в стаята, като забивам рамо в гърдите му.

— Ей!

Той се завърта назад и не успява да ми попречи. Не е очаквал да му направя такъв номер и не се е закрепил здраво. Чудя се дали има по-малък опит от мен в безтегловността. Трябва да се възползвам от всяко предимство срещу този тип.

Пътническите каюти в „Деджа Торис“ са проектирани така, че зрял човек със среден ръст винаги е само на една протегната ръка от стена или мебел. Сигурен съм, че така не допускат някой да увисне насред стаята, когато няма гравитация. Мнозина си въобразяват, че могат да „летят“ при безтегловност, като размахват ръце и крака все едно плуват. Не става така. Само изтласкваш въздуха и си оставаш на място. Затова екипажът използва ръчни тласкачи и реактивни раници.

Каютата е единична. Оставям се на инерцията, докато краката ми опират отстрани в лицето му, и тогава свивам колене и махам с ръце, за да се обърна с лице към вратата и с главата надолу. Опирам подметките си в тавана.

Успявам да зърна как Джери затваря лаптопа си. Надявам се Джемисън, Дани и Майк също да са забелязали — имаме видеовръзка през комуникатора на ръката на Дани. Ако Джери е следил камерите през лаптопа си, сега е сляп. Това им дава шанс.

— Пиян си — обвинява ме той, хванал се е за бюрото.

Изтласквам се от тавана към него. Той дори не понечва да се дръпне и това потвърждава догадката ми, че си пази лаптопа. Вкопчвам се в яката на ризата му и забивам колене в корема му. Той кашля и изглежда още по-разярен. „Чудесно“.

— Не те ли е срам? — питам го леко завалено. Искам да изглеждам достатъчно разсъдлив, за да съм опасен. — Видях какво си направил на горката жена! Гади ми се само като те гледам.

Джери ме стиска за китките и напъва да откопчи ръцете ми. Придърпвам се рязко към него и навеждам глава. С малко късмет челото ми среща основата на носа му. Болката ме пронизва, но изтръгналият се от Джери звук показва, че той е пострадал по-зле.

— Това как беше, дебелако? — рева в лицето му. — Как си сега? Не е приятно, а?

— Не знам за какво говориш!

Извивам глава, за да погледна мимолетно празната баня и гардеробната ниша, задържам погледа си върху вратата на каютата и пак се обръщам към Джери. Надявам се Джемисън да види, че в стаята няма други, и да схване намека за вратата. „Защо се бавят толкова, по дяволите?“

— Не ме лъжи, гаден извратен чувал с…

Джери ме халосва с дланта на дясната си ръка по слепоочието, а левият му юмрук се забива в главата ми от другата страна. Държа го упорито, но след още два удара по бъбреците пръстите на дясната му ръка се впиват в гърлото ми. Усещам как притискат артериите.

Няма спор, че е професионалист — имам около пет секунди, преди да изпадна в несвяст.

Пускам яката му и се старая да покажа със задавено бълбукане, че се предавам, но на Джери му е все едно. Познавам по погледа му. Няма да ме пусне, докато не ме види в безсъзнание, а дори не искам да си представя какво може да ми направи преди Джемисън, Дани и Майк да нахълтат.

Само едната му ръка е свободна и аз го принуждавам да я използва. Натиквам дясната си длан в лицето му с вяло движение. Не се преструвам. Той защитава очите си по инстинкт, а аз пъхам лявата си ръка зад гърба и докопвам ръчния тласкач. Докато той успее да хване дясната ми китка, за да обездвижи ръката, вече съм вдигнал лявата ръка.

Почти опирам дюзата на тласкача в ухото му и натискам бутона.

Импулсът зависи от масата и скоростта на обекта. За да успее малък обект като струя газови молекули да премести по-масивен обект като човешко тяло, тяхната скорост съответно трябва да бъде по-голяма. Тоест имат силата да спукат тъпанче на човешко ухо отблизо. Това е то науката!

Джери изпищява. Пръстите на гърлото ми отслабват захвата, но не ме пускат. Пъхам дюзата в едната му ноздра и пак натискам бутона. Този път звукът от устата му е като от стресната котка и ръката му се стрелва към носа. Хващам здраво цилиндърчето с газ и го удрям под брадичката. Чувам изтракването на зъбите му.

Вече е замаян, но още се е вкопчил в дясната ми ръка, а не бива да му давам време да се опомни. Изпъвам левия си крак, опирам подметката в ръба на бюрото и накланям тялото си натам, за да ритна. Дясното ми стъпало се забива няколко пъти в хълбока и корема му с колкото сила успявам да вложа в тази поза и накрая освобождавам ръката си. С последния ритник го завъртам към отсрещната стена.

Понасям се бързешком към вратата и я отварям припряно. Джемисън, Дани и Майк се втурват в каютата. Майк води, стиснал парализатора с две ръце, и зашеметява Джери в мига, когато успява да се прицели.

Тялото на Джери сякаш омеква. Дани и Майк го награбват, а Джемисън проверява колко съм пострадал.

— Къде бяхте, да му се не види? — грача аз.

— Той беше заключил.

— Не можехте ли да отмените командата?

— Променил е програмата на ключалката. Много хитрини знае този мръсник.

— Трябва да претърсим каютата — настоявам аз. — Той затвори лаптопа щом влязох.

Тя се взира в бюрото и кима.

— То се знае. И внимавай. Имал е три дни да заложи капани тук.

Оглеждам повторно и сканирам с лявото си око за вероятни заплахи. Ако Джери Бартелт се е подготвил добре за този полет, е можел да внесе скришом какви ли не смъртоносни устройства или поне части, от които да си ги сглоби на място. Не откривам нищо особено и казвам на Джемисън, че е безопасно.

Тя казва на Дани и Майк:

— Вие двамата надзиравайте арестувания тук.

— Няма ли да го натикаме в зандана? — учудва се Майк.

— В никакъв случай. Този е професионалист. Как да знаем, че не е настроил лаптопа да се самоунищожи, ако излезе от стаята, без да е дал съответната команда? Просто го закрепете за нещо устойчиво и повикайте още от нашите хора да проверят за скрита електроника. Запушете му устата. Не искам да говори на никого и на нищо.

Имплантираните телефони се управляват и с гласови команди, а това може да се приспособи лесно и за зловредни цели. Не е нужно да натискаш нищо, ако бомбата реагира на гласа ти.

— Ще се справим — уверява я Майк. — Ти къде отиваш, шефе?

— С Роджърс трябва да обсъдим нещо с капитана.