Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (13)

13.

„Деджа Торис“, Палуба 10, Алеята

Четири часа преди вечерята на Ели

с важните особи

 

Сбогувам се с Джемисън пред асансьора, тръгвам към пункта за записване в екскурзии на Алеята и започвам да разглеждам предложенията на екрана. Не намирам сред тях вечеря на тузари с главния инженер на кораба. Май е закрита сбирка.

Зарязвам екрана и влизам в самия пункт — малка ниша с видеостена и едно-единствено истинско бюро. Стената показва някакъв подводен риф с пъстри морски същества. Сядам на едно от двете удобни кресла пред бюрото, а човекът зад него прекъсва заниманията си с компютъра, за да се заеме с мен. Твърде късно е, когато го разпознавам.

— С какво да ви услужа, господине? — пита Уорд. — А, вие ли сте… Здравейте. — Усмивката му трепва само за частица от секундата. На този тип трябва да му се признае, че е професионалист. — Радвам се да ви видя отново. Хареса ли ви екскурзията в двигателния сектор?

— И още как — заявявам аз. — Агентът по екскурзиите скоро ли ще се върне?

— Аз съм, господине.

— Мислех, че си… все едно. — Навеждам се над бюрото. — Имам въпрос, който е малко чудат.

— Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

От тона му човек би си помислил, че ми предлага психиатрична помощ.

— Приказвах си с един човек в бара и той спомена, че тази вечер имало маса за някакви тузари. Като капитанската маса, но с хора от инженерния състав.

— Предлагаме няколко вида официални вечери с домакини от екипажа — потвърждава Уорд. — Желаете да проверя ли?

— Ако не те затруднявам.

Той се допитва до компютъра си.

— А, да. Главният инженер ще участва във вечерята, която започва в пет.

— За това питам. — Кимам. — Има ли свободни места на масата?

— Съжалявам, господине — Уорд позволява на усмивката си да изчезне, — но точно тази маса е запазена от група, която не приема външни лица.

— О, това го знам — започвам да си съчинявам по вдъхновение. — Онова приятелче от бара… той е един от тях. Покани ме да се присъединя.

— Ясно. Може ли да науча фамилното име на вашия приятел?

— Ама че неприятно… Знаех си, че съм забравил нещо. — Изсмивам се насила. — Изобщо не го попитах. Слушай, не може ли просто да ме настаниш на тяхната маса тази вечер? Обикновено съм на капитанската маса, но нали разбираш… Попреситих се на космическите му истории. Няма да откажа малко разнообразие.

Уорд не отговаря веднага. Май се наслаждава на мимолетната си власт над мен. Ако бях пиян, щях да се двоумя дали да го цапардосам, за да не е толкова самодоволен.

— Наистина съжалявам, господине — казва накрая. — Само гостът, който е направил резервацията, може да я промени. Защо не помолите своя приятел да поиска промяна?

— Ами да. Така ще направя. — Надигам се от креслото. — Благодаря. Ще проверя дали още е в бара.

— Разбира се, господине. Пожелавам ви прекрасен ден!

Уорд ми маха с ръка усмихнат.

Скривам се зад ъгъла и изминавам половината Алея, преди да си позволя кратък вбесен танц — забивам крошета във въздуха и тропам с крака.

„Кенгуру, от години те обучават в първокласна шпионска служба. Наистина ли се остави да те надиграе някакъв шибан туристически агент?“

Не. В никакъв случай. Има и други начини. Винаги има.

Колко жалко, че не мога да реша този проблем с юмруците си. Хората все казват, че насилието никога не било за добро, но когато се научих да пребивам двойно по-тежки от мен хлапета, животът ми доста се подобри.

Така беше преди да срещна Пол. Преди той да ми покаже, че хората може да бъдат манипулирани и без да ги докоснеш, стига да разполагаш с подходящи ресурси. Само трябва да разгадаеш какво иска онзи, когото си набелязал.

Е, имам си разни нещица в джоба. Какво всъщност иска Уорд?

„Той работи на процент“.

Намирам най-близката тоалетна, скривам се в свободна кабинка и вадя малко снопче от аварийния резерв. И се връщам на гишето за туристически резервации.

— Здравейте отново — посреща ме Уорд. — Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Спомних си името на моя приятел — заявявам и сядам пред него. — Джеймитър Мейтланд.

Слагам новичката стодоларова банкнота на бюрото и я плъзгам към него. Холографски бюст на покойния президент Мейтланд трепка над повърхността й.

Уорд показва класа не реагира видимо на опита да го подкупя. Оглежда Алеята зад мен, очите му шарят наляво-надясно, преди да се вторачи в мен.

— Той май е имал близнак, ако не греша?

И за това съм подготвен. Отделям друга стотачка от снопчето в ръката си и плъзгам и нея по бюрото.

— Всъщност си спомням, че са били трима братя — натъртва Уорд.

Мръщя се.

— Наистина ли?

Той кима.

— Наистина.

Избързах с втората банкнота. Така става, когато не си репетирал за представлението. Карай да върви, не харча свои пари. Слагам трети Мейтланд на бюрото. Уорд посяга към парите, но аз не ги пускам.

— Значи можеш да изпълниш желанието ми?

Той отдръпва ръката си и насочва вниманието си към компютъра. Натиска няколко клавиша и казва:

— Не мога да ви настаня на самата маса за важни гости, но ще ви уредя място на съседната. Ще виждате всичко отблизо. Това стига ли ви?

Надявах се да поговоря с Ели по време на самата вечеря, но поне ще мога да я заприказвам, преди да се върне в секторите на екипажа. Пак е по-добре, отколкото да се промуша там тайничко и да си навлека гнева на Джемисън.

— И така бива.

Вдигам ръката си. Уорд прибира банкнотите с едно ловко движение.

— Господине, а имате ли подходящо официално облекло?

— Толкова ли държите на формалностите тук?

Никак не ми допада тази негова усмивчица.

 

 

Не прочетох всички обяснения в документите от туристическа агенция „Принцесата на Марс“, преди да се кача на това весело корабче. Нямах време. Затова не си взех подходящи дрехи за официалните вечери. А в службата не смятат смокинга за толкова важна принадлежност, че да го включат в снаряжението за извънредни ситуации, което винаги държа в джоба.

Но добрата новина е, че на алеята има шивашко ателие, и Уорд твърде услужливо ми съобщава това. Е, няма да плащам аз.

Шивачът си записва мерките ми и заръчва да се върна след един час. Спирам за малко пред съседния фризьорски салон и решавам, че не искам да се занимавам с косата си точно сега. Връщам се в каютата, за да се изкъпя и обръсна.

Огледалото в банята явно има някакво авангардно устройство и изобщо не е замъглено от парата, след като спирам водата в душа. Виждам ясно съвсем обикновеното си тяло и лицето си — и то съвсем обикновено и дори незапомнящо се.

Пол наистина имаше късмет, че си намери мургаво хлапе със свръхспособност, склонно да изпълнява заповедите му. Службата не само ми имплантира бионичното ляво око, а и преправи лицето ми, преди да се заема с операции — за да съм колкото се може по-незабележим. Скромна брадичка, леко сплескан нос. Нито красавец, нито грозник. Сливам се с почти всяка тълпа и ако не си отварям устата, хората почти винаги ме смятат за един от местните.

Службата ми даде нова самоличност и нов живот, а аз само трябваше да се откажа от предишното си лице. Това не ме притеснява. Не исках да си остана онова уплашено момче. Исках да загърбя всичко в миналото си. Исках да бъда друг човек.

„И какъв ще бъдеш тази вечер, Кенгуру?“

Самопочистващото се огледало отразява толкова добре, че дори малко ме смущава.

Довършвам заниманията си в банята, навличам някакви дрехи и пак тръгвам към Алеята за проба на смокинга. Глупаво настоявам да нося истинска папийонка и минават няколко минути, докато я нагласим така, че да не ме задушава. Отбивам се набързо в каютата да оставя всекидневните дрехи и тръгвам към главната трапезария.

Влизам в пет часа и десет минути, хората вече се хранят. През два метра има някой от персонала, питат ме за номера на масата и ме упътват към голямата стълба в дъното. Масата на Ели е точно пред стъпалата, там вече са поднесли предястията.

Важните особи се оказват няколко момичета с вид на ученички и две по-възрастни жени. Отблизо забелязвам, че всички носят някакви значки с емблема в синьо и златно. Не познавам тази емблема. Снимам я с лявото око, включвам антената и пускам търсене.

На моята маса, която е точно до масата на Ели, както е обещал Уорд, са заети половината места. Светските разговори не са толкова претенциозни както на капитанската маса. Правя си компания с две двойки туристи. Едните са запалени пътешественици и опитват да убедят другите колко увлекателни са по-дългите полети към далечни планети. Оставям ги да водят разговора и съм доволен, че не е нужно да говоря много. Така имам повече време да се заглеждам в Ели.

Тя с нищо не показва, че ме е забелязала. Цялото й внимание е насочено към недораслите момичета, които май я обсипват с въпроси. Гълчавата в трапезарията ми пречи да подслушвам. Мога да включа чувствителния микрофон, но ще е някак нечестно.

Тъкмо навреме получавам резултата от търсенето за емблемата на значките — Национален съвет за наука и технологии. Федерална образователна програма. Имало е защо да ми се струва смътно позната. Може би ще се възползвам от това да подхвана разговора по-късно. Когато случайно, но нарочно срещна Ели в коридора.

Отказвам всички предложения на сервитьорите за алкохол. Искам си ума бистър тази вечер.

На масата за видни гости приключват с вечерята по-рано, отколкото на нашата. Зарязвам съседите си по маса без особено съжаление, за да догоня Ели, която излиза от трапезарията.

— О, здрасти. — Махам й с ръка.

Тя вдига поглед от екранчето на китката си.

— Здравей, Евън. — Стреснатото изражение се сменя с усмивка. — Как си се пременил. Хареса ли ти вечерята?

— Да, благодаря. — За миг се двоумя да споделя ли как в последния момент станах клиент на шивашкото ателие, но решавам, че не искам да се държа така тази вечер. — На работа ли се връщаш?

Ели натиска за последен път нещо на гривната си и отпуска ръка.

— Застъпвам чак в полунощ. Имам предостатъчно време да се преоблека. — Свива рамене. — Щях да проверя докъде е стигнал екипът по почистването, но те май почти са привършили. Няма нужда да навличам защитния скафандър и пак да влизам там.

Не бих могъл да измисля по-добро начало за разговора, който съм намислил.

— И как е минало? Питам за почистването.

Тя оглежда минаващите край нас пътници.

— Може би не е много уместно да го обсъждаме тук. А и защо те интересува толкова?

— О, професионално любопитство. Все пак съм инспектор по междупланетна търговия.

— Да, вече спомена това… — проточва тя със съмнение.

— Радиацията е сериозен проблем в тези търговски отношения. Ще ми е интересно да науча повече за вашите процедури в справянето с тази заплаха. Но на по-спокойно място. Когато имаш свободно време. — Тя се е ухилила. — Нещо смешно ли казах?

— Евън, ако ще ме каниш на среща, просто го направи.

— Аз не… Не е това…

Изведнъж мозъкът ми сякаш се обвива с памук.

— Ама че лъжец. — Ели ме хваща под ръка и съм готов да се закълна, че по гръбнака ми плъзва гореща тръпка. — Хайде да се разходим. Знаеш ли откъде се минава за ботаническата градина?