Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (5)

5.

„Деджа Торис“, Палуба 10, Алеята

Поне два часа след времето, когато би трябвало да съм в леглото

 

— За пръв път ли ви е?

До мен стои Джери Бартелт, търговецът от капитанската маса. Заврял съм се в малка ниша встрани от Алеята — полукръг с пъстри интерактивни презентации за Марс. Сещате се — от онези за хлапета. Малко се затруднявам с управлението, което се състои от четири грамадни червени бутона.

— А, не. Само попрекалих с пиенето — отговарям му.

„Ягодовият чийзкейк“ се оказа някакъв засукан коктейл, а барманът не пестеше порциите. Почти очаквах и той да се прояви като поредния агент, който ще ме насочи към секретно издирване, но чак след няколко чаши си изясних, че тази няма да я бъде и че човекът просто се старае заради бакшиша.

„Кенгуру, трябва повече да се мешаш сред хората“.

Бодвам с пръст друг бутон и пак не улучвам.

— Ще му хвана цаката рано или късно.

Джери се усмихва.

— Питах за пътуването до Марс.

— О, това ли…

Накрая успявам да натисна един от бутоните и на големия екран в средата грейва въртящата се Червена планета.

— Да, за пръв път напускам Земята. А вие?

— Бил съм там няколко пъти. По работа. Този път го правя за себе си.

— Почивка — налучквам аз.

Джери кима. Взира се в екрана много внимателно. Не прекалява ли? Очите му шарят насам-натам, докато по повърхността на планетата светват и избледняват маркери за градовете и по-големите геоложки формации. Търси ли нещо?

— Имате ли съпруга и деца? — питам го.

— Разведен съм. Без деца. Кучето остана при нея. Аз получих негов клонинг, но не е същото.

Не успявам веднага да разбера какво ми казва.

— Клонирали сте кучето си?

— Е, формално погледнато, в този момент то вече беше кучето на бившата ми жена. Уредихме това още в предбрачния договор. Ако имаме домашен любимец и се разведем, и ако животното е още живо в момента на развода, един от нас има правото да си го клонира.

— Това е малко необичайно.

— Идеята беше нейна. Тя беше малко… стисната понякога, ако ме разбирате.

— И как решихте кой да получи клонинг?

— С ези-тура.

— Сигурно и това го е имало в предбрачния договор?

Джери се усмихва и пухти, като че ли не знае дали би трябвало да му е смешно.

— Нали ги знаете адвокатите. Държат на всяка дреболия.

Кимам и се справям с друг бутон. Голям надпис ни осведомява, че изображението на Марс вече показва относителната височина на всяка точка и ръждивооранжевият глобус се оцветява в пренаситени оттенъци на синьо, жълто, зелено и червено. С въртенето на триизмерната анимация ивиците се променят. Някои части от планетата са малко по-размазани от останалите. Цивилен може и да не забележи разликата, но аз разпознавам полесраженията от Войната за независимост.

Отначало сблъсъците оставаха ограничени в района около Хелас Планиция. Земната коалиция не искаше да воюва срещу Марсианските доброволци на познатите им терени в планините и при полюсите. Но Марс е малка планета без годна за дишане атмосфера. Единствените скривалища са под повърхността, а те са уязвими за бомбардировки от орбита.

Всички тъмни кръгове по глобуса, които минават пред погледите ни, са кратери. Повечето са дело на хората. Някои от тях ще бъдат необитаеми заради радиоактивното замърсяване още поне десетилетие.

Виждам синьо петънце в зелен кратер близо до източния край на Аргире Планиция, точно под две жълти точки, и спомените ме бодват като острие. Наричахме го Кратера на веселото личице — така изглеждаха дюните от орбита преди Земната коалиция да гръмне марсианска машина там. Сега е само безлико място на катастрофа.

Марсианските доброволци се опитваха да наблюдават кацащите части на Земната коалиция в Аргире, но не очакваха да се натъкнат на вече действаща противовъздушна отбрана. Преди да се разбие в повърхността, марсианският пилот бе успял да задейства системата за самоунищожение. И взривът при удара заличи извитата дюна на „усмивката“ заедно с всичко останало в радиус от петдесетина метра — включително и надолу.

Станцията на нашата служба в кратера Гале беше само на трийсет метра под повърхността. Бях на първата си задача след като ме одобриха за оперативен агент и ме изтеглиха оттам в първия ден на Войната за независимост, както я нарекоха по-късно. Не исках да съм там, но се чувствах гузен, че изоставям колегите си насред разгарящата се криза.

Повече не ги видях.

— В Капитъл Сити ли ще отседнете? — пита Джери.

Въртя глава.

— Екскурзия до полярна ледена шапка. Такъв туристически пакет си избрах. А вие?

— Аз… още не съм решил.

Изглежда замислен, както се е вторачил в термичната карта на Марс, и изведнъж това ми се струва подозрително. Що за разведен търговец на средна възраст решава по прищявка да отдели няколко седмици за ваканция, без да е решил къде ще отиде и без компания? Без гадже, без приятел по чашка, без дори кътче, което от дете си е мечтаел да зърне?

Със същата внезапност ми хрумва, че така мога да опиша и себе си… или поне прикритието си. Но аз играя ролята на турист. Имам къде да отида и какво да правя. Джери обаче май не е измислил нищо засега.

— От какво бягаш, Джери? — питам го.

Той провесва нос.

— Толкова ли е очевидно?

— Само да вметна и че не си търся партньор в момента.

Споглеждаме се и се кискаме неудържимо.

— Извинявай — казва Джери, щом успява да си поеме дъх. — Не исках да ти прозвучи така.

— А, няма нищо — отвръщам. — Но човек се настройва подозрително, когато е красавец като мен.

Едва успявам да довърша изречението. Джери се превива от смях, а аз се вкопчвам в парапета до таблото с бутоните, за да не падна. Приятно ми е да се смея. Дори с помощта на два-три литра алкохол.

Подминава ни възрастна двойка и от погледите им личи, че ни смятат за луди. Соча екрана и им подвиквам:

— Марс! Толкова е забавно!

Усещам нещо до лакътя си и се обръщам към униформен член на екипажа, който ме гледа втренчено и неприветливо. Млад, малко над двайсетгодишен, а жилавата му фигура крие изненадваща сила. Хваща здраво ръката ми и ме изправя.

— Господа, имате ли нужда от помощ, за да се върнете в каютите си?

— Вие кой сте всъщност? — ломотя аз.

Младежът ме гледа безизразно и някаква все още хладнокръвна частица от мозъка ми си задава въпроса колко често е принуден да се занимава с такива като мен. Той чуква с пръст по светещата синя слушалка в едното си ухо и казва:

— Съдействие за гости, моля. Алеята, четвърти участък.

Зад него се появяват още двама от екипажа. По-висок и по-тежък мъж и жена с неговия ръст, но по-мускулеста. Имат същите слушалки и аз решавам, че трябва да ги различавам по прякори.

— На тебе ще ти викам Каяната — казвам на едрия, а пръстът ми сочи някъде покрай него към коридора. Обръщам се засмян към жената. — А ти си Маргаритката.

Тя поглежда смръщено първото Синьо ухо.

— Тези двамата не ги ли видях да вечерят на капитанската маса?

Синьото ухо кима.

— Да. Капитанът май е лял виното без мярка.

Нещо изтраква зад мен. Извивам глава да погледна в същия миг, в който Синьото ухо завърта и двама ни. Доста е главозамайващо. „Наистина ли запих толкова? Да де, изпих? Ама че говна…“

Неочаквано вече гледам към тавана на Алеята високо над мен и ми се вие свят, та се не трае. В космоса уж няма „горе“ и „долу“, нали? Но аз усещам притегляне. И таванът е прекалено далече. Страшна бъркотия.

Мятам ръка насам-натам в търсене на нещо устойчиво, за което да се хвана. Пръстите ми стискат рамо. Надигам се и виждам, че съм се вкопчил в Маргаритката, която изобщо не е доволна от този телесен контакт.

— Извинявай, равновесието ми нещо не го бива…

Тя бута ръката ми, която обаче пак се завърта към нея — тази ръка май е още по-объркана от цялото ми неустойчиво тяло. Маргаритката пак се изплъзва, но този път ме сграбчва над лакътя и ме завърта с лице към Синьото ухо. Той пък ме дърпа напред за яката, за да ме отдалечи от Маргаритката.

— Просто прекрасно — изтърсва тя. — Тъкмо се питах няма ли някой да ме опипа тази вечер.

— Гледай откъм добрата страна — съветва я Синьото ухо. — Само още двама ти трябват, за да получиш следващата степен по самозащита.

— Брей, че си остроумен.

— Случайно стана — уверявам я през рамо. Вие ми се свят още по-зле и лицето ми среща с плясък дланта на Каяната. Той ме бута да се изправя и стиска непослушната ми ръка. — Ей, благодарско — казвам му.

— Да освободим прохода, господине — увещава ме Синьото ухо.

Маргаритката ме гледа преценяващо, както се клатушкам хванат от Синьото ухо и Каяната.

— Мак, да помагам ли?

— Ще се оправим с този — обещава Каяната. — Ти защо не хванеш другия, преди да е наврял глава в екрана? Може и нещо по-лошо да стане.

— Замразени лайна на клечка… — мърмори Маргаритката и посяга към Джери, който се мъкне покрай парапета към нишата.

Моят отърсил се от задръжките мъжки мозък не може да не се наслади на задника на Маргаритката, която се навежда и издърпва Джери от ръба, за миг дори му завиждам. Защо не се падна на мен да ме награби тази атлетична валкирия?

— Ей — казвам на Каяната и Синьото ухо, които ме повличат нанякъде. Краката май не ме слушат, тътрят се по пода и от време на време подметките ми задират. — Не съм пиян, сериозно.

— Не сте, господине — отговаря Синьото ухо.

— Имам дървен крак!…

Май вече пея. Джери като че ли танцува с Маргаритката или пък се борят. Оттук не мога да различа.

— Просто неделя вечер, а, Грег? — казва Каяната на Синьото ухо, а той клати глава и отвръща:

— Страшно се радвам, че навремето постъпих в космическия флот…

 

 

В този кораб няма никакви часовници. Е, преувеличавам, но няма устройства за отчитане на времето на повечето места, където може да са от полза за пътниците. Няма ги в каютата ми, в асансьорите, в зоните за хранене. А това някак не се връзва с много строгия режим на всичко, което се прави в кораба. Например поднасянето на закуска приключва точно в 11:00 часа. Точно. Дори закриват с метални капаци бюфета, а обядът започва чак в 11:30, значи цял половин час единствената достъпна храна са оскъдните зеленчуци за коктейли.

Добре де, положението не е чак толкова лошо, но ми изглежда такова, когато се затътрям натам в 11:05 и се чудя колко ли съм изпил предишната вечер. Мъкна се от една зона в трапезарията към друга, гледам как други пътници си дояждат порциите и се взирам умърлушено в затворените бюфети, където допреди броени минути купчини горещи, солени, може би дори препържени гозби са чакали да им се нахвърля.

Май зяпам цяла минута недоядено парче бекон в останала от някого чиния и воювам със себе си, за да не падна толкова ниско, но накрая ъгловат робот от обслужването минава и разчиства масата. Стомахът ми къркори. Главата ме боли. Много.

Имам какви ли не важни въпроси за обмисляне. Защо Пол ме вкара в този кораб. Какво означава, че и капитанът е в играта. Но най-важно е къде, дяволите ме взели, да си намеря някаква проклета храна, и то незабавно.

Ако изпълнявах предварително планирана задача, щях да имам в джоба дажби за извънредни ситуации. Но не съм на задача и нямам дажби. А обезболяващите, които извадих оттам малко по-рано, се бяха смръзнали, пък и срокът им на годност бе изтекъл преди две години. Въпреки това ги глътнах. Не помогнаха.

Думата ГЛАВОБОЛИЕ изскача в ума ми, последвана от думата ОБЛЕКЧЕНИЕ. Не само думите като абстрактни идеи, а изписани с особен шрифт. Има ги в паметта ми, а не на виртуалния екран. Защо си спомням това? Къде съм ги видял?

И тогава целият образ избуява в съзнанието ми, все едно е в съпровод на ангелски хор, пеещ „Алилуя“ — „Джунджурийките на Сола“, винаги отвореното магазинче за сувенири на Алеята. Спомням си анимираната витрина с какви ли не реклами, включително и обещаващата облекчение за моето главоболие. Адове и дяволи, дори биха могли да продават нещо за хапване. Вкусно и претъпкано с натрий.

Сега остава само да изляза от трапезарията и да стигна до Алеята.

Човек би очаквал, че в туристически кораб, предназначен да превозва между планетите предимно възрастни пътници, е лесно да се ориентираш. И би сбъркал много лошо в случая с „Деджа Торис“. Пътниците са затворени в това технологично чудо по цяла седмица или дори по-дълго и ако се загубят, наблизо винаги има услужлив член от екипажа, готов да ги упъти към най-близкия бар.

Не знам колко пъти обикалям трапезарията, като се разминавам с почистващите роботи, и най-после се натъквам на човек, който има желание да поспре и да ми покаже как да стигна до асансьор. Може би са помислили, че се разхождам за здраве, де да знам. Бутоните на асансьора са предвидливо маркирани и със символи до буквите и цифрите и аз забивам пръст в онзи, чийто символ най-много прилича на пазарска чанта.

Почти веднага се чува звън, вратата се отваря и виждам дългурест младеж с таблет в ръка.

— Добро утро!

Убеден съм, че той всъщност не крещи, но тъпанчетата ми май са готови да се пръснат. От ярките светлини на Алеята около него очите ми се насълзяват и трудно различавам името на значката му — Уорд.

— Как сте днес, господине? — не млъква той. — Имате ли някакви вълнуващи планове за следобеда?

От гърлото ми се изтръгва чудато клокочене, преди да го накарам да премине към членоразделна реч.

— Бих казал, че в момента предпочитам по-малко вълнения.

— Разбирам ви. Знаете ли за голямото разнообразие от екскурзии в кораба, които предлагаме? — пита Уорд и натиква таблета под носа ми. Сега показва някаква анимирана брошура. От тези движения ми се гади. — Шоупрограми по астрономия и разходки извън кораба, ако искате да видите звездите…

— Май ще си стоя вътре, благодаря.

— Няма проблем. — Уорд натиска нещо на таблета и пак ми го поднася. Движението си остава прекалено. Извръщам се. — Предлагаме няколко обиколки из потайностите на „Деджа Торис“. Знаете ли, че това е най-големият цивилен космически кораб, построен досега?

— От Земята — поправям го неволно.

— Моля?

Млъквам, преди да съм избълвал резюме на цяло разузнавателно досие: „Марсианското орбитално управление разполага със завод във висока орбита, чийто обем е 4 милиона кубически метра. «ЛюВуДжан» имат миньорски пръстен в астероидния пояс, чийто диаметър може да бъде увеличаван до 1000 километра. «Междупланетни превози Порта Колина» създава слънчев платноход с размерите на проклетата Луна… и щяха да го завършат още преди година, ако службата не им бе пратила диверсионна група“.

Казвам само:

— Други планети са построили по-големи космически кораби.

— Прав сте, господине. В този отрасъл ли работите?

Насилената усмивка на Уорд си остава на лицето му, но по очите му забелязвам, че е умърлушен. Сигурно не му е леко по цял ден да го отпъждат начумерени пътници, които само искат да излеят поредното питие в гърлата си.

— Само го проучвам.

— Пилот на бюро сте, така да се каже? — Уорд пак е пъхнал таблета под носа ми. — А виждали ли сте отблизо истински, работещ йонен ускорител?

Сега виждам обемна анимация с униформен член на екипажа, застанал на мостче над нещо кръгло и голямо, по чиито краища пробягват сигнални светлинки. Започва да ми прилошава и бутам таблета настрани.

— Не проявявам интерес…

— На съвсем скромна цена — продължава Уорд — получавате цял час в нашия инженерен сектор с обясненията на наш специалист как реакторът с йонен ускорител на „Деджа Торис“ произвежда енергия чрез електроплазма, която захранва…

— Виж какво, приятелче. — Показвам му магазинчето за сувенири, което може би крие във вълшебните си недра лек за това болезнено туптене в черепа ми. — Искам само да намеря нещо, за да се отърва от махмурлука.

А той ми тика таблета в лицето. Сега показва страница за плащания с мигащо правоъгълниче за потвърждение.

— На съвсем скромна цена, господине.

Гледам го с присвити очи.

— Работиш на процент, нали?

Уорд свива рамене.

— Може би ще ме виждате често тази седмица, господине.

„Мамка му“. Пол ме завря тук, защо пък да не плати, за да се избавя от мъките? Притискам палец към правоъгълничето и чакам то да светне в зелено.

— Благодаря ви, господине! — Ухиленият Уорд отдръпва таблета. — Някой от нашите водачи ще бъде пред каютата ви в два часа, за да ви заведе на мястото, където започва екскурзията. Ако не сте в каютата си, обърнете се към който и да е член на екипажа и кажете, че сте се записали за екскурзията в двигателния сектор в два часа. Ще ви упътят.

— Чудесно. — Отлепям се от стената и успявам да се задържа прав. — Е, аз ще тръгвам.

— Не сте ли опитвали да пропъдите махмурлука с малко алкохол? — продължава Уорд и след като съм му обърнал гръб. — Чувал съм, че Блъди Мери е великолепна в такива случаи. Можете да си поръчате в бар „Червено небе“, в другия край на Алеята.

— Колко си услужлив — мърморя под нос и подновявам поклонническото си пътешествие към „Джунджурийките на Сола“.