Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (43)

43.

Събуждам се в лазарета на транспортния кораб на X-4, притиснат с ленти към койка сред мигащи светлинки и тихо писукане на апаратура. Около лявата ми ръка има маншет на венозна система. Изумително е, че цепещото главоболие не е придружено от шампионско гадене. Май трябва да благодаря на лекарствата, които венозната система вкарва в тялото ми.

Посягам с дясната ръка да се почеша по носа и едва не си разкървавявам устата. „Няма притегляне. Да не сме влезли в орбита?“

Проблясък отляво привлича вниманието ми. Извивам глава към таблет, залепен за отворено чекмедже, който показва без звук новинарска емисия. Виждам познатото туловище на „Деджа Торис“ с цял рояк други кораби около товарния му сектор, двигателите им бълват ослепително бели струи. В долния край на екрана пълзи едър текст „На живо: марсиански флот отклонява повреден пътнически кораб от сблъсък с планетата“.

Не може да е вярно. Отбелязаното време на екрана е само няколко минути след „нулевата точка“. Не биха успели толкова бързо да поправят системите за управление в инженерния сектор, да изключат помощните двигатели, да скачат марсианските кораби с „Деджа Торис“ и да ме прехвърлят в транспортния кораб. Да не сънувам?

Ощипвам се и боли истински. „Добре де, не сънувам“.

Екранът почернява за половин секунда и показва отново същото новинарско видео от началото. Запис.

„Оливър“. Не може просто да ми остави бележка като нормален човек. Смея се до сълзи, които се реят из стаята и вентилационната система ги засмуква.

Вратата на лазарета се отваря и Джесика прехвърча леко към моята койка.

— Честито — казва тя. — Никой не умря заради тебе.

От нейната уста това си е голяма похвала.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Около четирийсет минути. — Тя докопва таблета на Оливър, спира записа и го долепя до медицинските уреди при главата ми. — Имам съобщение за тебе от началничката на охраната в „Деджа Торис“. Джеймсън ли беше…

— Джемисън.

— Аха. Тя каза, че офицерите и екипажът отпразнували спасението си с „бутилчица червено вино“. — Джесика ме гледа косо. — Това означава ли каквото предполагам?

Рискувам да се усмихна.

— О, да. Дала им е да пийнат наноботи. Да се надяваме, че новата ти програма работи добре.

— Осигури ми списък с имената им, за да отбележа медицинските им досиета за по-нататъшно проследяване.

— Как, по дяволите, ще убедиш Пол да одобри това?

Тя почуква с пръсти по таблета.

— Ще го излъжа.

„И то заслужено“.

— Свърза ли се със службата?

Джесика кима.

— Камшика подрежда къщата.

Проверката. Не мога да повярвам, че досега не свързах събитията.

— Не беше съвпадение, нали? Тази проверка по същото време?

— Не беше. Проверяващите са офейкали още щом Сакрайда се покри. Камшика и Държавния департамент проследили нишката обратно до разузнаването, но Сакрайда и хората му успели да присвоят група бойни кораби от база „Андрюс“ и напуснали околоземна орбита преди да ги прихване оперативното командване.

— Извинявай, „група“ ли каза?

— Дванайсет кораба. Влезли в прикриващ тунел близо до Луната.

Космическите сили са разположили из Слънчевата система няколко големи поглъщащи енергията съоръжения. А корабите могат да се възползват от тези „тунели“, за да попречат на проследяването на маневрите им в пространството. Включват собствените си прикриващи системи, преди да излязат от „тунела“, и няма как да бъдат засечени, докато не включат и двигателите си.

— Прозорливи хора твърдят, че са отлетели към астероидния пояс.

Тоест към ничия земя.

— Значи преди подреждането на къщата…

— … ще има и малко гърмежи, да.

— Мога да помогна с нещо — казвам. — По-точно с един човек.

Джесика се мръщи.

— За какво говориш?

— Трябва да прехвърля товар на повърхността на планетата след не повече от пет часа.

Тя върти глава.

— В момента на Марс не са настроени особено гостоприемно към земни кораби.

Стискам ръката й.

— Спипах похитителя.

— Спипал си го… — Тя се облещва. — Значи е в джоба?

— Скафандърът му имаше запаси от въздух за шест часа.

— Помислихме, че си го изритал през въздушния шлюз.

— По-лесно беше да го прибера.

Изражението й става непроницаемо. Тя кима.

— Пет часа.

— Толкова са.

Джесика отскача от стената и излита от лазарета. Вратата се затваря със съскане, преди да я помоля да ми остави таблета. Телефонът в рамото ми е изгорял, а тук имам достъп само до вътрешните комуникации и разнообразието от забавления никакво го няма.

Вратата се отваря и двама космонавти се вмъкват тромаво. Отпред е Линч, който провали скока си към „Деджа Торис“. Зад него е Капур. Тя бута Линч да легне на койката до мен.

— Мамицата му, Линч, за последен път ти казвам — ранен си. — Капур го закрепва за койката с ремъци през раменете и таза. Той мига от болка от стягането на венозен маншет около ръката му. — Полковникът заповяда да останеш тук, докато се приберем в базата.

— Но аз мога да помогна…

— Можеш да си затвориш очите и да спиш — скастря го Капур.

Линч ме поглежда отчаяно.

— Космонавт, на твое място бих я послушал — казвам му.

— Но аз трябва да… — мънка завалено той, но клепачите му се затварят и цялото му тяло се отпуска.

Капур настройва медицинските уреди.

— Много си падам по успокоителните. — Извива глава към мен. — Господин майор, имате ли нужда от помощ, за да заспите?

— Не, благодаря.

Надявам се да не съм я опръскал, когато повръщах преди малко.

— Както желаете.

Тя проверява ремъците около Линч, завърта се пъргаво и излиза.

Спокойствието омръзва бързо. На всичкото отгоре Линч хърка. Вече умувам дали да махна венозния маншет и да си потърся нещо за ядене, но вратата се отваря отново.

Този път е Ели.

Не знам какво да кажа. Тя се рее бавно в лазарета, стига до една ръкохватка и спира на цял метър от мен. Отляво челото й е закрито от лепенка. Отдясно има синина на долната челюст. Лявата й ръка виси в превръзка през рамото.

Въпреки всичко е прекрасна.

— Анди ми каза, че е по-добре да не идвам.

Чувал съм и по-лошо начало на разговор.

— Обясни ли ти защо?

— Според нея ти не можеш да отговориш на много от моите въпроси.

— Да, не мога да ти разкрия никакви технически подробности за устройството, което отваря червееви дупки. Засекретени са. Не мога и да ти кажа за кого работя. Това е още по-засекретено.

— А какво можеш да ми кажеш?

— Ние сме от добрите.

— Е, това и сама го отгатнах.

Вторачила се е в мен. Да не би да имам нещо на лицето?

— Извинявай.

— Извиняваш ми се, че си от добрите ли?

— Не, за друго… Не исках да… — Другата ми свръхспособност е да ръся най-неуместните тъпотии. — Съжалявам, че ти провалих бягството. В онази шахта.

Ели върти глава.

— Опитваше се да овладееш положението в инженерния сектор. Също като мен.

— Какво… — Съхне ми устата. — Какво стана там?

— Не искам да говоря за това.

— Извинявай.

— Стига си се извинявал.

— Още веднъж и приключвам. — Заглеждам се в пода. — Извинявай, че не те спасих.

Тя се разсмива за миг, но погледът й е суров.

— Евън, не се нуждая от спасители. И не искам да ме спасяват. Мога сама да се грижа за себе си.

— Слушай, твърде вероятно е да не се видим повече. Само искам последният ни разговор да не е неловък и неприятен. — „Да, Кенгуру, досега се постара много да не е така“. — Просто исках да знаеш, че… Бях на почивка.

Тя присвива очи.

— Както всеки друг пътник в „Деджа Торис“ ли? Нищо ново не ми казваш, Евън.

Това е непоносимо.

— Не съм Евън.

— Подозирах.

— Но не бях на работа. Разбираш ли? Трябва да крия кой съм по всяко време. Но не изпълнявах задача или нещо подобно. — Потискам изкушението да я огледам със скенерите в лявото си око, за да отгатна емоциите й. — Не съм те използвал, Ели.

— Дори за да отмъкнеш центрофуга ли?

Спирам се, преди да се извиня отново.

— И това е поверителна информация. Аз… ъ-ъ, съжалявам, че не мога да ти обясня. Не се тревожи, ще върна центрофугата. Не съм я повредил.

Ели се усмихва.

— Какво има? — питам я.

— Сега ще те целуна.

Прелита към мен, преди да отговоря. Устните й се притискат в моите. Или се е усъвършенствала в целувките, или аз съм напреднал, или тези лекарства във венозната система подобряват мощно настроението. Клепачите ми се спускат и дясната ми ръка обвива талията на Ели, за да я придърпам към себе си.

Но тя се отдръпва твърде скоро. Отварям очи. Никога няма да ми омръзне тази усмивка.

— Е, какво е истинското ти име? — пита тя.