Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (33)

33.

„Деджа Торис“, Служебен асансьор

24 часа преди да се забием в Марс и да започне нова война

 

Докато асансьорът ни сваля в по-долни сектори, се обаждат на Джемисън. Двамата със Сантамария излизаме от кабината, когато спира пред ареста, но тя остава вътре.

— Имам работа по сигурността. Плъзнали са слухове. Пътниците изпадат в паника. Някои не искат да се качват в спасителните катери. Трябва да разделим тези групички, преди да са се превърнали в тълпи.

— Отивай — казва й капитанът и Джемисън му кима, докато вратата се затваря.

Дани и Майк охраняват Джери Бартелт. Дани е в коридора до вратата на ареста, подпира се на стената. Щом ни забелязва, пристъпва напред и изпъва рамене.

— Капитане. Господин Роджърс.

— Свободно, господин Егнор — отвръща Сантамария. — Някакви проблеми с арестанта?

— Никакви, сър. Майк го проверява през пет минути. Няма проблеми.

— Това ли е стандартната процедура? — питам аз.

Не ми се вярва с пияни или буйни пътници да е необходима такава постоянна бдителност.

— Не — отговаря Дани, — но шефката нареди да не изпускаме от очи този тип. Според нея е опасен.

— Опасен е — потвърждава капитанът. — Отвори.

Дани докосва бутона на радиостанцията си.

— Майк, влизат двама.

Вратата се отмества встрани със съскане на пневматика — не е обикновена врата на панти и е много по-трудно да бъде отворена насила, а вероятно има и механизъм за заключване дори при спиране на захранването. Джемисън май е предвиждала, че някой ден може да има опасен арестант.

Килията на Бартелт е в дъното, последна от шестте малки помещения с прозрачни плочи вместо врати. Майк стои пред нея с гръб към плочата и се е хванал за шията и с двете си ръце.

Сантамария мърмори псувня и вика Дани. Аз се втурвам напред и примигвам, за да включа скенерите в окото си. Клетката на Фарадей пречи на честотите за активно сканиране, но не спира останалата част от електромагнитния спектър и пасивните скенери го засичат.

През прозрачните врати се вижда всичко в килиите, вероятно за да няма шанс арестантите да вършат бели вътре. По средата на всяка плоча има линия от отвори, които пропускат въздух. Те обаче са толкова малки, че не можеш да провреш нищо по-широко от игла. Килията се проветрява само през тях.

Въпреки всички предпазни мерки Джери Бартелт е успял да промуши пиезоелектрическа нишка през един от отворите и да обвие с нея шията на Майк. Виждам, че нишката се подава от дясната китка на Бартелт. Сигурно е имплант, който може да му послужи като гарота, но не различавам намотката, която очаквам да се намира под кожата.

И тогава осъзнавам, че не виждам нищо. В сегашния си режим на работа окото ми би трябвало да открие повечето устройства, които са присадени в тялото на Бартелт. Представям си компютърен модул, енергийно ядро и поне една комуникационна система освен гаротата, с която стяга шията на Майк. Само че скенерите не ги намират.

Чак когато доближавам килията забелязвам съвсем бледия ореол около цялото тяло на Бартелт, който скенерите ми показват — интерферентна мрежа, прокарана в самата му кожа, за да маскира някои честоти от спектъра. Виждам ясно топлинното му излъчване, но технологичните импланти са прикрити. Чувал съм Джесика и Оливър да споменават, че в научния отдел разработвали начини за „маскиране“ на имплантите, които носят оперативните агенти — тъкмо в това се засичат отчасти техните професионални интереси, които иначе са съвсем различни. Но още нямало как да бъде постигнато без опасни химикали, нестабилни енергийни източници или съчетание от двата подхода.

Значи или в кожата на Джери Бартелт са вкарани отровни влакна, или е бил подложен на някаква екзотична генна терапия, която променя собствената му биохимия и вероятно ще го убие преди края на четвъртото десетилетие от живота му. Както и да е. Най-важното откритие в този момент е, че той е побъркан, а хората над него в тази конспирация са още по-смахнати.

— Куонтико, а? — подхвърля Бартелт.

Вторачил се е в мен. Сантамария тепърва ме догонва, Дани го следва с насочен към килията парализатор. Няма никакъв шанс да се възползва от това оръжие, но разбирам желанието му поне да прави нещо.

— На мен ли говориш? — казвам, защото искам да му отвлека вниманието и да протакам, докато Сантамария измисли как да се справи с положението.

— Ти си от оперативните. Имаш окото, имаш комуникационен модул под ключицата и безжични импланти в торса. Къде си се обучавал на ръкопашен бой?

— Я да си припомня… Ами да. Май се научих миналата седмица в евтин мотел близо до Маями Бийч, бях там с майка ти. Не я биваше много в хватките, но правеше разни интересни номера с краката.

Не съм на върха на остроумието си. „Капитане, искрено се надявам да ти хрумне нещо вдъхновено“.

Не предизвиквам никаква реакция у Бартелт освен бавната усмивка, плъзнала по лицето му като мазно петно.

— Отворете килията, за да не му отрежа главата.

Явно е решил да не си губи времето в празни приказки с мен, защото вече гледа Сантамария.

— Щом излезеш оттам, бездруго ще го убиеш — отвръща капитанът.

— Може би да, а може би не. Готов ли си да рискуваш?

Изобщо не се досещам за какво умува Сантамария и това си е проблем. Когато се запътихме насам, не очаквахме ситуация със заложник и не бяхме подготвени. Бартелт обаче е имал много часове в усамотението на килията, за да крои планове как ще се измъкне от нея.

„Да се измъкне?“ Иска да излезе от килията. И това означава…

„В ръчичките си ми, мръснико“.

Прекрачвам от ъгъла до вратата, за да съм по-близо до Бартелт, макар че преча на Сантамария.

— Какво знаеш за отвличането на кораба? — питам го.

С крайчеца на окото си долавям свирепия поглед на капитана. Е, да, в момента ме смята за идиот, който се поддава на паниката и ръси сведения, вместо да ги измъква от Бартелт. Дано схване какво става и се включи в играта навреме.

— Отвличане ли? Нищо не знам за това.

Бартелт вече не се хили, напротив — мръщи се много убедително. Но не си играе ролята безупречно. Не е очаквал да издам толкова важна информация. Долавям, че се преструва. Значи и капитанът може да забележи това.

Сантамария опира ръка на рамото ми. Извивам глава с надеждата, че ще разгадае изражението ми. „Не съм чак такъв идиот, капитане. Хайде де, досещай се вече!“

Очите му са като тъмни бездънни кладенци и не мога да прозра нищо в тях. Извивам вежди и поглеждам нагоре, сякаш виждам през тавана, където Джемисън е отишла да помага с евакуацията. „Спасителни катери. Бягство. Хайде де!“

Сантамария почти опира устни в ухото ми и казва:

— Аз ще се оправя с това.

Обърнал е дясната страна на лицето си към Бартелт и ми намига кратко с лявото око.

Правя всичко по силите си да не въздъхна от облекчение, а капитанът се обръща към Бартелт.

— Знаеш кой съм. А аз знам кой те ръководи. Да не хабим време. Какво иска той?

Бартелт се подхилва.

— Нищо не си разбрал, капитане.

— Той заплашва да изтреби половината Марс.

— Всъщност ти ще избиеш онези хора. Никой не би се изненадал, че героят от Елизиум Планиция още не се е примирил с последствията от онази битка. Твоят манифест е много красноречив. Ще бъде най-гръмката новина утре.

Сантамария стиска зъби.

— Значи той е безнадеждно луд.

— Подобно на мнозина други ветерани от Войната за независимост ти не си бил съгласен с условията в сключеното примирие — продължава Бартелт. — И никога не си преставал да се бориш за убежденията си. Дори ако се е налагало да го правиш тайно.

— И какви са убежденията ми?

— Единно човечество — тържествено изрича Бартелт, сякаш се заклева. — Една общност в много светове.

— Никой не може да гарантира, че Земята ще победи в нова война.

— Отново не мога да се съглася с тебе. Но това е без значение. — Бартелт се засмива. — Разковничето е в самата война, капитане. Нима си забравил всичко, което си научил за нашата история? Въоръжените стълкновения подтикват цивилизацията към напредък. Нищо не пришпорва новаторството така, както го прави страхът от масова насилствена смърт. И всички печелят от това.

— Наистина събуди интереса ми — казва Сантамария. — Продължавай. Твърде късно ли е да мина на ваша страна?

Усмивката на Бартелт изчезва.

— Отвори тази килия или твоят човек ще умре.

Очите на Майк са изцъклени и не мога да позная дали е заради липсата на кислород, или го мъчи страхът от смъртта. Очите му шарят между мен, Сантамария и Дани. Пръстите му драскат по нишката, но все не успява да я хване. А тя се впива в шията му. Капчици кръв вече избиват там, където е сцепила кожата. Не знам дали наистина е толкова здрава, че да среже кост, но съм убеден, че никой от нас не иска да научи това на практика.

Капитанът отстъпва крачка назад.

— Ще се наложи да го пуснеш, за да можем да отворим вратата.

Бартелт върти глава.

— Няма да се спогодим така.

— Да виждаш панти някъде? — упорства Сантамария. — Вратите се прибират в тавана. Ако тази твоя жичка още е омотана около шията му, ще издърпа и двама ви нагоре.

— Аз ще оцелея — сумти Бартелт.

— Но трябва да я махнеш, за да излезеш от килията. И тогава ще бъдеш уязвим за изстрел с парализатора.

— Няма. Защото вашият пазач ще ми даде своя парализатор.

— Че защо да го прави?

Долавям как раздразнението на Бартелт се засилва.

— И без това не може да ми направи нищо през клетка на Фарадей…

— Каква клетка на Фарадей?

— Не ме прави на глупак! — сопва се Бартелт. — Неговият парализатор е безполезен. А аз ще убия приятелчето му, ако не ми даде оръжието.

Сантамария гледа Бартелт още две-три секунди, после казва на Дани:

— Пусни го.

Дани се колебае.

— Пусни го! — повтаря капитанът.

Дани трепва и отпуска ръцете си надолу. Двоуменето му не е толкова дълго, че да заслужи ръмжащата заповед, но аз знам какво се опитва да постигне капитанът: впечатление за раздор сред подчинените. Аз започнах заблудата, като дадох информация, а инатът на Дани само засилва впечатлението. Дано Сантамария е измислил подобаващ финал за това представление.

Парализаторът траква на пода.

— Добре. Сега отворете вратата — казва Бартелт.

Стиска и двата края на гаротата с дясната си ръка, лявата му е свободна, за да сграбчи парализатора. Недоумявам за миг как ще се измъкне от клетката на Фарадей, но си спомням, че тя е направена от проводяща мрежа, която не се отличава със здравина. Не е предназначена за самостоятелна конструкция — и в товарния контейнер, и в килията би трябвало да е закрепена към по-яка опора. Щом вратата се плъзне нагоре, Бартелт може да я разкъса с един удар и да докопа оръжието.

Сантамария много подчертано вдишва дълбоко и въздиша. Вдига ръце в знак на примирение и казва на Дани:

— Действай.

— Слушам, сър — отговаря наежено Дани.

Плъзга палец по сензора на ключалката и набира код за достъп.

След това всичко се случва толкова бързо, че едва успявам да доловя подробностите.

Първо прозрачната плоча пред килията на Бартелт се вдига съскащо. Не се движи много бързо и все пак скоростта й ме стряска. Както е предвидил Сантамария, нишката около шията на Майк повлича и него, и Бартелт нагоре. Бартелт обаче я пуска преди главата му да се удари в тавана.

Майк се блъска в тавана и чак тогава пада напред, Бартелт се мята към парализатора на пода. Сантамария, Дани и аз също не оставаме по местата си. Стоя най-близо до Майк и трябва да го хвана, за да отместя тялото му и да освободя пространство за капитана. Дани се държи като корав страж на реда — скача към оръжието си, за да не попадне то в ръцете на престъпника.

Сантамария се изстрелва като ракета към Бартелт, дясната му ръка пресреща Дани и го отблъсква встрани. Лявата му ръка е протегната и стига до края на клетката на Фарадей в момента, когато Бартелт разкъсва мрежата.

Бартелт вече докосва парализатора, когато пръстите на Сантамария се вкопчват в косата му и отмятат главата му назад. Бартелт пъшка, двамата политат и се удрят в задната стена на килията. Дани хваща парализатора. Майк се стоварва върху мен, аз го обвивам с ръце и се завъртам назад, за да смекча падането.

От тежестта му въздухът изскача от моите бели дробове и не мога веднага да фокусирам погледа си.

Дясната ръка на капитана е стиснала шията на Бартелт, който рита и се боричка. Но Сантамария го държи здраво. Виждам как лицето на Бартелт променя цвета си. Ще загуби съзнание за секунди… освен ако няма в тялото си още някакви смахнати промени, които да му позволяват да не диша часове наред.

За наш късмет няма. Тялото му се отпуска и аз вече съм малко по-спокоен, когато капитанът отмества лявата си ръка от главата му. Още го стиска с дясната, а после лявата вече държи някаква антика — ловджийски нож, чието острие е дълго десетина сантиметра.

Объркан съм и не казвам нищо, но капитанът доближава ножа до рамото на Бартелт.

— Опа! — възкликвам. — Не можем да го разпитаме мъртъв!

Погледът на Сантамария няма как да бъде по-зъл.

— Аз не убивам беззащитни.

Разпервам ръце.

— Добре де, а за какво ти е този нож?

— Ще му махна комуникационните модули.

Мигам няколко пъти, преди да попитам:

— Ще изрежеш телефона от рамото му ли?

— Да.

— С ловджийски нож и без анестезия…

— Затова е нужно ти и Дани да го държите.

— При цялото ми уважение към тебе, капитане, да знаеш от мен, че трябва да те прегледа психиатър. — С периферното си зрение забелязвам, че Дани и Майк застават до мен, и се питам дали ще ме подкрепят. Това е цивилен кораб, но ако не изпълнят изрична заповед, пак ще е нарушение на дисциплината. — Ако искаш той да не използва комуникациите си, мога да заглушавам честотите им със собствения си предавател…

— Мамка му, Роджърс — избухва капитанът, — според тебе той защо напираше толкова да излезе от килията?

— За да се махне от кораба. Нали знае, че…

Сантамария ме гледа начумерено.

— Той изпълнява самоубийствена мисия. Никой от двамата не е очаквал да се спаси.

— Искаше да излезе от клетката на Фарадей — намесва се Дани. — За да използва предавателя си.

В пределите на кораба Бартелт би могъл да говори само с един човек чрез този телефон. И има само една причина за намерението на Сантамария да изреже телефона от тялото му, вместо просто да го заглушим.

Дори аз не съм стигал до толкова лоша приумица досега.

— Онзи ще се досети какво сме направили.

— Няма, ако ти си свършиш работата както трябва — настоява капитанът. — Дани, дръж му краката. Майк, добре ли си?

— Да, сър. — Гласът му е прегракнал, но решителен. — Искате ли да притисна ръцете му?

— Да.

Дани и Майк се наместват така, че да обездвижат крайниците на Бартелт. Сантамария срязва ризата му.

— Хайде да спрем за малко и да помислим — моля ги аз. — Този комуникационен модул е извънредно специализирано устройство. Не можеш ей така да го занесеш в радиозалата и да го включиш в системата. Необходимо е нещо, което може да послужи като интерфейс…

Сантамария се усмихва, което вече ме плаши сериозно, и аз казвам:

— Според мен е време да си осигурим помощта на лекар.