Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (28)

28.

„Деджа Торис“, Външен корпус. Товарен сектор

Май ще закъснея за вечерята

 

Службата често пренася какво ли не навсякъде из Слънчевата система и аз неведнъж съм участвал в това, но любопитството никога не ме е човъркало чак толкова, че да разпитвам за подробностите в прикриването и превоза на всички тези товари.

Движението на данни не е трудно. Криптирай ги както трябва и дори не се налага да ги криеш, защото математическите закони гарантират, че никой не би успял да ги дешифрира преди топлинната смърт на вселената. С предметите е по-сложничко.

Много неща могат да бъдат разделени на съставните си части, които или са безобидни, или могат да бъдат маскирани като такива. Така е с химикалите и някои видове електроника. Но други като годни за военна употреба ядрени материали или ускорител на заредени частици в лъчево оръдие няма как да бъдат нито прикрити, нито разглобени. В момента службата предпочита аз да пренасям такива товари, обаче аз съм един-единствен.

Сантамария ми помага със скафандъра и ми описва набързо товарите в онази ниша на корпуса. Свалям си схема на номерираните контейнери и той ме изпраща навън да свърша работата.

Поддържаме радиомълчание, защото капитанът още се тревожи дали вражески агенти не ни подслушват, а не е лесно да се криптират разговорите през радиостанцията в скафандъра. Според мен това вече избива на параноя, но нямам намерение да оспорвам заповедите му.

Контейнерът, който търся, е в най-вътрешния слой и единият му край е долепен до корпуса. Всички контейнери са ориентирани по посока на изкуствената „гравитация“ като пъстра стена от тухли във вдлъбнатата част на „Деджа Торис“.

Провирам се внимателно покрай решетките между контейнерите, за да не оплета някъде осигурителното въже. Щом долепям магнитните си подметки до опора в решетката, откачам дългото въже и закачам по-късо от скафандъра към върха на набелязания контейнер, точно над двойната му врата.

Не е предназначен да бъде отварян във вакуум, но не е и напълно херметичен. Преди пълненето всички контейнери са били обезвъздушени, а ако вътре са сложени повреждащи се във вакуум товари, имат собствена херметична опаковка в големите метални кутии. Въвеждам получения от капитана код в електронната ключалка, нагласявам ръкавиците на скафандъра върху дръжките, напрягам се и ги завъртам надолу, докато дългите заключващи метални пръти излизат от улеите си.

Вратите не се отварят докрай, защото опират в решетката. Промъквам се бавно с едното рамо напред в контейнера с надеждата да няма стърчащи остри ръбове, които да разкъсат скафандъра.

Влизам и включвам лампите на шлема. Вътрешността е точно каквато ми я е описал Сантамария: стена от целулозни кашони закрива всичко и оставя само тесен проход от лявата страна. Каквото и да превозва потайно службата, потулено е зад тези невинни кашони, в които според етикетите има различни сухи вещества и изделия.

Напъхвам се тромаво в контейнера, още не мога да свикна с прилепването на тези магнитни подметки, и накрая подминавам заблуждаващите кашони. Тук не е чак такава теснотия като при вратите и вървя нормално. След малко виждам огромна дупка в отсрещния край на контейнера.

Не успявам да осмисля веднага неочакваната гледка. Вдясно от мен има голям куб от метална мрежа — това е клетката на Фарадей, нататък са подредени още сандъци без надписи. В някои може би има химикали, в други — оръжие или боеприпаси. Плъзгам светлината от шлема по всичко и накрая се връщам към онова, което не трябва да е тук: огромната дупка.

Контейнерът е направен от дебела стомана с оловен слой, за да защити съдържанието от космическа радиация и прашинки. В междупланетното пространство плътната материя не е в изобилие, но сблъсъците с всичко, чиято скорост спрямо вас е милион километра в час, не минават безследно. Значи са необходими сериозни инструменти за рязането на такъв контейнер. Взирам се в ръбовете на почти кръглия отвор. И почти не се съмнявам, че са стопени от резачка с висока температура.

А маркировката на кораба срещу дупката подсказва, че там има въздушен шлюз, който се използва само от екипажа.

„Стига бе, можел съм да мина напряко“.

 

 

— Как така има дупка в контейнера?!

В заседателната зала сме само тримата — Сантамария, Джемисън и аз. Щом внесох клетката на Фарадей в кораба, охраната я сложи в килия на ареста и затвори в нея Джери Бартелт, който още беше в безсъзнание.

— Почакайте малко. — Прехвърлям видеозаписа от лявото си око в системата на масата и го пускам, като спирам на ясен кадър с изрязаната стена на контейнера. — Тя е при самия корпус на кораба и е прекалено кръгла и голяма, за да се дължи на случаен пробив.

Джемисън се навежда към масата и присвива очи към изображението.

— Що за гнусотия…

— Има ли нещо в кораба, което може да среже така яка стомана? — питам. — Ако липсва някакво оборудване, може би ще успеем да проследим движението на Бартелт в секторите за екипажа, за да научим още какво е направил.

— Ще попитам инженерите. — Тя вече натиска сензорния екран на китката си. — Но в нашите сектори наблюдението чрез камери е частично. Ако този гад е знаел точно къде да реже, за да вземе товара, знае и къде не можем да видим нищо.

— Какво друго забеляза там?

Сантамария също гледа масата, но май не я вижда в момента. Превъртам записа нататък.

— Всичко останало беше закрепено, само това липсваше. — Соча краищата на четири жълти ремъка, увиснали като водорасли в безтегловността, металните им ключалки зеят. — Клетката на Фарадей не беше пипана.

— Трябва да установим точно какво липсва от контейнера.

— Не знаете ли? — сепвам се аз.

— Всеки знае само каквото е нужно — напомня Джемисън. — Ако не знаем какво превозваме, няма как да издъним операцията.

Сещам се за още нещо.

— Вие контролирахте ли изобщо товаренето? Защото онзи, който е срязал контейнера, е знаел точно къде е бил закрепен и от кой сектор на кораба да стигне до него.

— Службата се занимава с тези процедури — отговаря ми Сантамария. — Нашите контейнери винаги са по средата на целия обем товари. Така са защитени по-добре и от радиацията, и от случаен провал.

— Ясно, но винаги ли са до корпуса на кораба? И то до въздушен шлюз?

— Да. За да бъде изваден товарът лесно и бързо, ако се наложи.

— Дори ако в контейнера има опасни материали?

Тъмните хлътнали очи на капитана проблясват гневно и неприязнено.

— Не превозваме опасни материали.

— Значи е някой от службата — решава Джемисън. — Някой, който е осведомен за тези пратки.

— Внедрен агент — съгласява се Сантамария.

— Трябва да се свържем с Камшика.

— Да. — Той кима.

— А какво стана със стремежа да не се набиваме на очи? — намесвам се аз.

— Ти не следиш ли какво става? — троснато ми казва Джемисън. — Това вече няма значение. Бартелт и шефовете му, които ще да са те, знаят за нашата работа в кораба много повече, отколкото се полага на цивилни. Устройството, което Бартелт беше скрил в гардероба, е било включено във вътрешните ни комуникации. Прослушвал е разговорите на екипажа, може би за да е сигурен, че може да се вре тук-там, без да се засече с никого.

— Но ние още не знаем защо се е врял тук-там. Говорихте ли с Джанис Лонг?

— Да. С нея всичко е наред. Невинна жертва на професионален крадец. И смея да предположа, че Бартелт се е врял тук-там, за да убие Емили и Алан Уаклин, а да натопи за убийствата Дейвид — другия брат.

— Но някак не се връзва — възразявам аз. — Ако Бартелт просто е искал Алан Уаклин да умре, защо да не убие и тримата? И не би имало никакви свидетели…

— За да ни пробута правдоподобен заподозрян и да не допусне задълбочено разследване! — сопва се Джемисън. — Но в нашето умуване ще имаме голяма полза, ако получим и още малко проклети факти от службата!

— Добре де, добре! — Примигвам, за да включа комуникационния режим. — Дайте ми минута да загрея нашата „Ехо Делта“.

Сантамария докосва повърхността на масата и набира поредица от букви и цифри.

— Ще използваш този канал за пряка връзка с кабинета на директор Таркингтън. — Набира още един ред безсмислени символи. — След това използвай този криптиращ ключ и прехвърли разговора в моята каюта.

Мръщя се.

— Момент… Искаш да използваш моя вграден телефон, но не искаш да участвам в разговора?

— Съжалявам, но никой от вас двамата няма нивото на достъп до класифицирана информация за този разговор.

 

 

Преди да го оставим на спокойствие, двамата с Джемисън измисляме как да включим сигурно моя имплантиран телефон във вътрешната безжична мрежа на „Деджа Торис“. Вече мога да правя каквото поискам някъде из кораба, без това да пречи на връзката на капитана с Пол.

Джемисън се сбогува с мен пред заседателната зала.

— Не будувай до късно. Утре ще си имаме още забавления с арестанта.

— Не може ли да обсъдим наноботите сега? Нужен ми е само списък с имената. За останалото ще се погрижа сам.

Тя се хваща за един парапет и спира устрема си по коридора.

— Така да бъде. Ще ти събера имената. Утре сутринта. А ти ще ми обясниш стъпка по стъпка тази налудничава схема, преди да ти позволя да направиш каквото и да е на когото и да е.

„Да бе, вярвай си“.

— Може ли да ти задам още един въпрос?

— Какъв?

Джемисън не обича да говори за войната. Показала го е толкова ясно, че няма накъде повече. И освен това не обича да си бъбри с мен. Надявам се съчетанието от двете да я държи настрани достатъчно дълго, за да си свърша работата с наноботите, без да ми се бърка.

— Защо Бартелт нарече капитана Хадес?

Реем се в коридора на цели три метра един от друг, но съм готов да се закълна, че температурата спадна с поне пет градуса в мига преди тя да отговори.

— Няма да говорим за това точно сега.

— А ще говорим ли някога? Май е страхотна история от войната.

Трепвам, защото Джемисън сгъва рязко лявата си ръка, пръстите й са свити в юмрук. Опипва с другата си ръка екрана на китката си няколко секунди.

— Вече имаш достъп до секторите на екипажа. Капитанът може би ще поиска пак да говори с тебе утре. Аз нямам такова желание. Не се забърквай в неприятности.

Чакам вратата на асансьора да се затвори и се втурвам към каютата си, издърпвам центрофугата от джоба, забърквам размножилите се наноботи в Червеното вино и пълня две колби за безтегловност с напитката. Дано не съм накарал Ели да ме чака дълго. Цяла вечност се боря със смокинга. Защо не поисках папийонка, която просто се закача на яката?