Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (23)

23.

„Деджа Торис“, Палуба Д

Център по сигурността

3 часа след като изразих

подозренията си към екипажа

 

Джемисън ме води към главния център по сигурността в кораба. Надявам се да приключим с това навреме, за да си поръчам някакви нови дрехи за довечера. Толкова съм се захласнал, че дори не забелязвам как Майк и Дани се присламчват от двете ми страни, когато прехвръквам през вратата на центъра.

Те затръшват вратата зад мен и се вкопчват в ръцете ми. Рефлексите ми напират да ги размятат и да ме измъкнат бързешком оттук, но аз потискам реакцията и само гледам свирепо Джемисън.

— Забрави да ми кажеш нещо, а?

— Ама че забавно. — Тя докосва някакъв екран. — Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.

Сред екраните на стената зад нея светва най-големият — май показва запис от наблюдателна камера. Минават две-три секунди, преди да разпозная едно от кътчетата на Алеята точно до…

— Ха…

Записът е от първата вечер на полета и показва пиянското ми бръщолевене пред холографския глобус на Марс.

— Искаш ли да ни разкажеш нещо за своя приятел? — пита Джемисън.

— Този откога ми е приятел?

Тя спира записа и сочи стоящия до мен мъж.

— Роджърс, не знам дали наистина си бил пиян, но това е най-нескопосаният контакт със свръзка, който съм виждала.

— Какво?! О, не. — Тръскам глава, цялото ми тяло мърда и Майк и Дани ме хващат по-здраво. — Не го познавам този. Срещнах го на вечеря малко преди това.

— Аха. — Джемисън скръства ръце на гърдите си. — И той съвсем случайно те последва от трапезарията, за да си приказвате надълго и нашироко за образователна програма, предназначена за деца.

— Бях пиян! И той също! И целият кораб е уреден така, че да насочва пътниците към Алеята, защото там са магазините!

— Нищо по-добро ли не можа да измислиш? Дори не си се постарал да съчиниш правдоподобно обяснение? Нима си въобразяваше, че ще те оставим да правиш каквото ти скимне? — Тя поглежда към Майк. — Проверете му пръстите.

Майк и Дани ме сграбчват за китките и разгъват пръстите ми. Възпирам инстинктивното желание за съпротива. Вероятно мога да намеря опора в пода, но още не съм се нагодил както трябва към безтегловността.

Двамата от охраната търкат с нещо върховете на пръстите ми и не си поплюват. Какво търсят? Някакви химически следи? Какво съм пипал според тях?

— Няма нищо, шефе — съобщава Майк.

— И аз нищо не открих — добавя Дани.

Пускат китките ми и пак впиват пръсти в раменете ми. Вдигам ръце, доколкото мога, с дланите напред, за да покажа смирение.

— Виж какво…

Изведнъж виждам пред себе си нейния парализатор. „Стига бе, много е бърза“.

— Дори не си помисляй за това — съветва ме Джемисън.

— Не разбирам за какво говориш! — Вече ми кипва. — И не знам кой е онзи от записа. Не знам и защо ме заплашваш с оръжие!

— Майк, Дани, сложете му белезници.

Налагам си да кротувам и не шавам, когато Майк и Дани хващат китките ми, извиват ги зад гърба ми и ги съединяват с нещо студено и метално. Но пак ми изменя хладнокръвието, когато правят същото и с глезените ми.

— Стига де! Какво мога да направя, по дяволите?!

Устните на Джемисън са стиснати в тънка усмивчица, но очите й още пламтят.

— Роджърс, да ти призная, май съм те подценявала. Наистина успя да ни заблудиш. Дори капитана. Само че си станал небрежен, когато си хаквал компютъра, а може и да те е домързяло. Все ми е едно. Каквито и номера да си въртял тук, край на всичко.

Бурята в стомаха ми е с почти същата сила както онази в ума ми. Защо съм толкова разтревожен, щом си знам, че не съм вършил онова, в което ме обвинява тя? Да, с компютъра имаме проблем, но аз само настроих криптирана връзка със службата — няма начин Джемисън да научи с кого и за какво съм говорил.

Усещам как мускулите в ръцете и краката ми се напрягат, за да проверят колко сигурно съм обездвижен. Пак си налагам насила да се откажа от бойните навици. Всеки опит за съпротива ще бъде за Джемисън доказателство за вината ми. Разбира се, каквото и да направя, май само ще я разяря още повече. Не може да получи от мен каквото иска. Но как да я убедя в това?

— А какво ви каза другият? — Кимам към екрана зад нея. — Онзи от записа?

Тя изпухтява презрително.

— Няма да си губя времето с разпит на съучастник. Ти си проклетият изпълнител на операцията.

— Я почакай… — Вторачвам се в лицето й. — Дори не си говорила с него?

— Искам техниката, с която си работил — съска тя през зъби. Явно си е наумила, че използвам оборудване от службата, за да… направя каквото тя си мисли. — Къде е?

— Задръж малко — настоявам аз. — И двамата бяхме там, когато дойде охраната. И двамата бяхме отведени насила от онова място. Да речем, че наистина имате пробив в сигурността. Защо реши, че аз съм виновен? Другият е имал същите възможности.

— Но не го спипахме да излиза от кораба без разрешение. И не е подлъгвал главния инженер да му отпусне центрофуга от складовете.

Стомахът ми съвсем се свива на топка, защото осъзнавам какво съм принуден да направя… тоест какво да призная, за да я убедя, че съм невинен.

— А и другият не се е държал толкова съмнително, откакто капитанът и аз научихме кой е всъщност — продължава Джемисън.

— Опа! — прекъсвам я. — Имам въпрос. Дани и Майк не са кучкари, нали?

Гледам я в очите, без да мигна. „Тези цивилни нямат достъп до информацията, която трябва да обсъдим“.

Тя отвръща на погледа ми със същата непреклонност и накрая казва:

— Майк. Дани. Почакайте отвън.

— Шефе, не мисля, че това е добра идея — възразява Майк.

— Обездвижихте го. А аз имам парализатор. — Двамата не помръдват. — По-бързо, това е заповед!

— Добре, излизаме. — Дани отваря вратата и Майк се провира навън, но клати глава. — Само че чуем ли крясъци, ще нахълтаме тутакси.

— Ако някой закрещи, ще е той — заканва се Джемисън.

— Но не искаме и да го убиеш — натъртва Дани. — После има да пишем обяснения до второ пришествие.

Затваря вратата и в стаята оставаме аз, Джемисън и нейният парализатор.

— Шегувахте се за крясъците и обясненията, нали? — подхвърлям аз.

— Ти само опитай да отвориш онзи „джоб“ и ще ти пръсна главата — обещава ми Джемисън. — Сега ми кажи що за дивотии стават тук.

— Нямам представа какво искаш да чуеш, но наистина не знам…

Дори не виждам движението на ръката й. Краят на дръжката на оръжието ме удря по бузата и отмята главата ми встрани. Болката в челюстите е пронизваща.

— Ох!

Тя да не ми спука зъб току-що?

— Графична ръкавица ли беше? Или мимикриращо фолио? Какво си използвал?

И двете устройства се прилагат за заблуда на биометрични сензори. Тя смята, че съм копирал нечии пръстови отпечатъци. За какво ми е да го правя?

— Не съм…

Джемисън ме халосва повторно, но този път с длан, и болката в другата ми буза е съвсем друга.

— С кого заговорничиш?

— С никого! В отпуск съм!

Третият удар отмята главата ми надясно.

— Защо си взел шибаната центрофуга? И не ми пробутвай тъпотиите, с които си залъгвал Ели.

— Ще ти обясня! Но хайде стига побоища, не може ли да говорим като възпитани хора?

Джемисън прилича на статуя. Десният й показалец обаче се намества на спусъка.

— Говори.

„Кенгуру, слагай картите на масата“.

Поемам си дъх.

— Имам наноботи в кръвта си.

— Какво?! — Джемисън примигва.

— Наноботи. Те са микроскопични машинки, които…

— Знам какво е нанобот, мамка ти! — избухва тя. — Значи имаш рояк в кръвта?

— Не е каквото си помисли. Тези са чиста техника. Нищо биологично. Управлява ги софтуер и функциите им са много ограничени. Хакнах компютъра в каютата, за да криптирам връзката с медика, с който работя, а центрофугата взех назаем, за да сепарирам кръвна проба и да извлека малко наноботи, на които медикът промени програмите. — Тя не ме удря, което може би е добър признак. — Не можех да кажа на Ели, защото тя не е в играта.

— И какво си намислил да правиш с тази секретна, експериментална военна биотехнология в моя кораб? — пита Джемисън, без да отмества пръста си от спусъка.

— Използваме наноботите за откриване и унищожаване на клетки, които ще образуват злокачествени тумори.

Тя въздиша.

— Не знам как медикът те е убедил да участваш в това и не ми пука колко благородни са намеренията ви. Занимавате се с медицински експерименти върху цивилни без разрешение. Как да спрем вашите пощурели роботчета?

— Не е експеримент, а лечение. За да предотвратим уврежданията от облъчването заради емисионното енергийно ядро на Алан Уаклин. Медикът провери първо как работи програмата в мен, а сега трябва да подложа на същото лечение тебе, капитан Сантамария, Ели и останалите от екипажа, които са прекарали повече от пет минути в каютата на Уаклин след пожара.

Джемисън се вторачва в мен и върти глава.

— Не. Роджърс, не съм идиотка. Това е междупланетен кораб. Имаме си правила за безопасност. Всеки, който е бил в каюта 5028, се подложи на цялата процедура за минимизиране на последствията от облъчването.

— Но едва след като научихме, че Алан е имал този имплант! Колко време си била там за оглед на местопрестъплението? Колко дълго тримата с капитана търсихме оръжието, с което е извършено убийството? Колко се забавихте там двете с Ели първата вечер? — Млъквам за миг-два, за да проумее какво й казвам. — Нищо друго в този кораб не може да се справи с такива увреждания. Не проведа ли лечението, всички ще умрете от рак.

Показалецът й се премества бавно от спусъка върху скобата пред него.

— Искам да проверя тези роботи, преди да ги приложиш върху нас.

Кимам.

— Ще ти обясня как да сканираш…

— Не. Ще ти взема кръвна проба и сама ще направя тестовете.

— Не бива да казваш на лекаря. Не бива да казваш на никого! Споделих с тебе, защото трябваше да те убедя в истината. Не съм копирал ничии отпечатъци!

Джемисън се мръщи.

— Какво общо имат наноботите с…

— Защо, по дяволите, ще ти призная нещо, което може да ми съсипе живота, но ще отричам за взлома на някаква си проклета ключалка?

Тя се взира в мен и накрая прибира парализатора в кобура.

— Е, може ли пак да сме приятели? — питам аз.

— Що за шибана история, Господи — ръмжи Джемисън. — Роджърс, ти често ли прилагаш тази хитрост с подлагането на коремчето за почесване, или само на мен ми излезе късметът да гледам това представление?

Зяпам я сърдито.

— Ами да, с такъв късмет защо не посетиш казиното тази вечер?

— Непременно. — Тя отваря един шкаф. — Веднага след като проверя кръвта ти за наличието на рояк роботчета.

— Наноботи — поправям я аз.

— Затваряй си шибаната уста.