Къртис Чен
Междинна станция „Кенгуру“ (31)

31.

„Деджа Торис“, Палуба Б, Заседателна зала на офицерите

19 минути след отвличането на кораба

 

Капитан Сантамария, комодор Галбрейт, началник на охраната Джемисън, туристически директор Логан и аз сме се събрали около масата и преглеждаме кадрите от каюта 5028 и моето сканиране на главния инженерен сектор. Преди това съм пъхнал платнената торба с Червеното вино в една от нишите с вратички. Не се съмнявам, че в момента на никого не му е до вино.

— Само аз ли си мисля, че това е пълно безумие? — казва Галбрейт.

— Кое по-точно? — пита Логан. — Убийството или отвличането?

— Хайде да обсъдим всичко още веднъж — предлага Сантамария и поглежда Джемисън.

— Слушам, сър. — Тя показва моето сканиране за радиация от коридора пред каюта 5028. — Това е най-доброто изображение на тялото, което първоначално идентифицирахме като Алан Уаклин. Смятахме, че емисионното ядро е в гръдния кош, но след по-обстоен анализ се оказа, че е на едно равнище с гръбначния стълб. Вероятно е прогорило тялото, когато е достигнало критична маса. Уаклин е знаел, че заради пожара и радиацията разпознаването на мъртвия ще е почти невъзможно.

— Не можем ли да направим ДНК тестове? — пита Сантамария.

— Това ще отнеме време — напомня Логан. — Доктор Соуни взема проби в момента. Казва, че може да изпрати данните на Земята, но трябва да минат през правния отдел на „Принцесата на Марс“ и през ФБР, за да разрешат сравненията с наличната информация в базите данни.

— Така можем да прахосаме седмици — мърмори Джемисън.

— Господин Роджърс — казва ми Сантамария, — смятате ли, че Държавният департамент би могъл да ускори тези процедури?

— Твърде вероятно е — отговарям.

— Благодаря. Моля ви да съдействате на доктор Соуни. Логан, имаме ли съобщение за друг липсващ пътник?

Логан върти глава.

— Поискахме от всички в обслужването на каютите да потвърдят със собствените си очи, че пътниците в тях са си по местата. Скоро ще получим данните от пълното преброяване. Охраната помага да приберем пътниците по каютите им.

— Добре.

— Може ли да си изясня положението докрай? — вмята Галбрейт, разперила ръце над масата. — Значи казвате, че Алан Уаклин е убил човек от семейството си. Нарочно е дал на брат си Дейвид друго лекарство, за да го упои до вцепенение, след това е убил майка им в съня й. После е отвлякъл друг пътник, убил е и него и е сложил трупа на своето легло с второто емисионно ядро, което по-рано е внесъл тайно в кораба? Това ли ми казвате?

— Да — потвърждава Джемисън. — Завлякъл е своя безчувствен брат в спасителен катер и е подхвърлил оръжието на убийството до него. Искал е да припишем убийството на брат му. И вероятно се е надявал да открием Дейвид много по-късно, след като е умрял от свръхдоза на неподходящото за него лекарство.

— А сега този човек отвлече кораба? — Гласът на Галбрейт почти пресеква. — Убил е майка си, пробутал ни е брат си като убиец, крил се е три дни от всички, които работят по поддръжката и инспекциите на кораба, и в момента се е затворил в главния инженерен сектор, като е взел за заложница Гавилан? Какъв е той — някакъв суперзлодей от комиксите ли?

Споглеждаме се с Джемисън. Извивам очи крадешком и към капитана, но той се е вторачил в масата. Не можем да кажем на останалите какво подозираме: Алан Уаклин е разчитал на помощта на Джери Бартелт, който е бил неговият ръководител в операцията.

А някой друг ръководи двамата.

— Служил е в армията — казвам накрая. — В специалните части. И може би е правил още по-лоши неща през войната.

— Повечето системи на кораба се управляват основно чрез главния инженерен сектор — напомня Джемисън. — Все още имаме контрол над жизнената среда, но той ни отряза достъпа до всичко останало, включително външните комуникации, навигацията и двигателите.

— Имал е причини да избере точно този кораб и точно този полет — казва Сантамария. — Ерика, успя ли да изчислиш новата ни траектория?

— Да. Не контролираме двигателите, но мога да получавам данните от навигационните компютри. Само че не виждам никакъв смисъл в този курс.

— Обясни.

Галбрейт плъзга ръце над масата и докосва сензори. Екранът се променя в черен фон, на който разноцветни точки са свързани с извити линии. До някои точки и линии има кодове с букви и цифри. Разпознавам надписите „Земя“ и „Марс“, но другото е загадка за мен.

— Това беше първоначалният ни курс. — Галбрейт проследява с пръст една бяла линия. — От Земята до Марс, стандартно ускорение и забавяне с обръщане на посоката на тягата в средата на траекторията. Продължителност на полета — седем земни денонощия. Но откакто двигателите бяха включени отново, се ускоряваме постоянно. Ето го новия курс, който е програмирал. — Тя сочи жълта линия, която се отклонява от средата на бялата. — Всъщност се ускоряваме в посока Марс. Ако не промени курса или скоростта, ще пристигнем след малко повече от денонощие.

— Но защо похитител на кораба ни насочва към целта, която искахме да достигнем поначало? — недоумява Логан.

— Ерика — тихо казва Сантамария, — би ли увеличила орбиталното пространство около Марс.

Галбрейт кима и променя изображението. Марс нараства пред очите ни от червена точка до голям диск в средата на екрана. Бялата линия на първоначалния курс се извива около него — „Деджа Торис“ е трябвало да влезе в планетарна орбита. А краят на жълтата линия опира близо до края на диска.

— Да, той също иска да стигнем до Марс — казва капитанът. — Просто не иска да спрем, когато пристигнем.

— Ох… — чува се откъм Логан.

— Гадно копеле — съска Галбрейт. — Затова е избрал този полет. Проклет да е.

— Как е възможно това? — питам ги. — Не трябва ли траекториите между планетите да бъдат изчислени свръхточно?

Нали все това ми крещи Оливър, когато го питам не може ли да си променя в последния момент плановете за космическите пътешествия.

— Да — отвръща Галбрейт. — Но сегашният ни полет е най-краткият възможен между Земята и Марс. Изчислен е така, че да се възползваме от най-малкото разстояние между двете планети.

— Сега Марс е в перигей — добавя Джемисън, сякаш кълне.

— Винаги имаме авариен запас гориво — казва Сантамария. — Заедно с нормалните ни запаси е предостатъчен за пълна мощност.

— И дори няма да използва цялото количество. — Галбрейт докосва масата и се появяват още числа. — Виждате ли? Ускорението ни е нула цяло и девет десети от земното, както двигателите щяха да работят бездруго, а на него само му е оставало да пренасочи кораба и да пресметне точно момента за това. Отклонението от първоначално определения ни курс в момента е малко повече от градус и половина. Всъщност се движим по траектория, които изпреварва Марс по орбитата му малко повече…

— Приказно — прекъсва я Джемисън. — Къде ще се забием?

— Моля? — Галбрейт свива вежди.

— Той не иска да блъсне кораба в планетата просто така — обяснява Джемисън. — Иска да всее ужас сред хората. Ще е или гъсто населен район, или някаква забележителност, или и двете заедно. Включи въртенето на планетата в изчисленията.

— Не би имало значение. — Галбрейт маха с ръка. — Масата на „Деджа Торис“ е над деветдесет хиляди тона. Ударът ще превърне в кратер почти половината повърхност на планетата.

— Значи на Марс трябва да знаят от коя половина да евакуират хората!

— Ерика, моля те да направиш тези изчисления — намесва се Сантамария.

Галбрейт се вторачва за миг в Джемисън, но казва:

— Слушам, капитане.

— Длъжни сме да евакуираме и пътниците от кораба — обажда се Логан. — Колко време ни остава?

— Двайсет и пет часа и единайсет минути.

— Заеми се, Джеф — заповядва Сантамария.

— Веднага, капитане.

Логан излиза от заседателната зала.

За малко единствените звуци са жуженето на климатичната система и почукването на пръстите на Галбрейт по масата. И тогава чувам как капитанът се подсмива. Джемисън го греда втренчено.

— Нещо смешно ли има, сър?

— Той изпраща ясно послание — казва Сантамария.

По тона му личи, че „той“ не е Алан Уаклин, а незнайният индивид на Земята, който дърпа конците и комуто принадлежи замисълът на тази операция. Сантамария иска Джемисън и аз да се замислим за това, да му помогнем да открие кой носи най-голямата вина… и към кого да насочим Пол, за да му види сметката.

— Никакви предварителни заплахи — продължава капитанът. — Марсианците стовариха астероиди в нашите океани, когато войната започна. Всички помните как беше. Достатъчно близо до крайбрежните градове, за да виждат цивилните дни наред стълбовете пара, които се издигаха над водата. Искаха да знаем на какво дължим мъртвата риба, изхвърлена от вълните на брега. И хората се плашеха, но в края на краищата на Земята гневът надделя над страха.

— Ще предизвика още една война — казва Джемисън.

— Не. — Сантамария клати глава. — В неговата глава предишната изобщо не е свършила.

Незнайният злодей все по-малко прилича на абстрактно „той“ и все повече придобива отличителни черти.

— Капитане — подхващам, защото търся повод да поговоря с него на четири очи, — може ли да попитам за онази ДНК…

— Така. Мисля, че знам коя е целта — изтърсва Галбрейт.

Смаян съм, че е успяла да пропъди от мислите си всичко останало, за да се съсредоточи върху изчисленията.

— Трябва да проверя нещо в каютата си — казва Сантамария и се отблъсква от масата.

— Капитане… — започва Джемисън.

Опитва се да стигне до него, но трябва да подмине цялата маса и да заобиколи Галбрейт. Сантамария излиза, вратата се затваря след него и тя спира, вкопчила пръсти в ръба на масата.

„Какво пък може да има в каютата му? А ти защо не отиде там?“

— Какво става тук? — пита Галбрейт.

— Няма значение — сумти Джемисън. — Е, коя е целта?

— Ами траекторията е донякъде приблизителна, а трябваше да отчета влиянието на атмосферата…

— Просто кажи най-вероятното място.

Изведнъж вече не изглежда, че Галбрейт иска да отговори.

— Хелас Планиция. Южният край. Капитъл Сити.

Чувам как зъбите на Джемисън скърцат.

— Благодаря ти. Роджърс, намери си място в някой от спасителните катери.

— Какво?! — Невъзможно е да говори сериозно. — Никъде не отивам. Нуждаете се от мен. — Добавям много по-тихо: — Нуждаете се от моите особени умения.

Пръстите й се стягат около лявата ми китка.

— Я да си поговорим за това отвън.

 

 

Чакам да се озовем в коридора и вратата на залата да се плъзне на мястото си зад нас, преди да си отворя устата.

— Наистина ли ме пъдиш? Точно сега?!

— Ти не беше ли единственият човек със свръхспособност в цялата позната ни част от вселената? — съска Джемисън, без да пуска ръката ми. — И попадаш в категорията „свръхценен актив“. Имаме действаща заповед да те опазим от всякакви неприятности.

— Аз съм агент — отвръщам сопнато, — а не актив. — „И нямам нужда от проклетата ви закрила.“ — А още не знаем срещу кого се борим. Не са само Уаклин и Бартелт. Ами ако ни следва цяла ескадрила изтребители?

— Няма никой наоколо — заявява Джемисън. — Веднага щом Уаклин ни отне достъпа до външните сензори, възложих на хора да наблюдават визуално. Ще научим и ако нещо по-едро от пъпеш се мерне в радиус хиляда километра от нас.

— И тогава с какво ще се сражавате срещу тях? С кухненски ножове ли?

— Ти да не си скътал и оръжия в твоя джоб?

— Може и да съм.

— Чудесно. Извади цялото си оборудване и припаси оттам и ги остави при нас. След това се махни от кораба, преди да сме се врязали в планетата.

— Искам да говоря с капитана.

„Какво прави той в каютата си? За какво се е досетил, когато научи за новия курс на кораба, и защо не каза на останалите?“

— Капитанът е зает.

„А ти какво не ми казваш?“

— С какво е зает?

— Не е твоя работа.

Вторачила се е право напред, отбягва погледа ми… и не казва нищо. Не ми обяснява защо не съм прав. Но защо? Защо не ми изнася поредната подробна лекция колко се заблуждавам и как нарушавам правилата? Няма причина да си мълчи освен ако…

— Не знаеш какво става — натяквам й. — Нямаш представа какво прави Сантамария в каютата си.

— Капитан Сантамария — поправя ме тя. — И да повторя — не е твоя работа.

— Но би трябвало да е твоя. — Соча я със свободната си ръка. — Ти си дясната ръка на капитана. Не Галбрейт, не Логан, не някой друг от тези цивилни. Ти си от службата. Воювала си редом с този човек. Двамата сте били заедно при Олимпус, а сега той оставя и тебе в неведение? Какво би могъл да…

Не успявам да проумея точно как го прави, но без да пуска китката ми, тя ме завърта и блъска лицето ми в стената. Сухожилията около рамото ми напрано писват от болка заради натиска.

— Роджърс, ще ти го кажа само веднъж…

„Я стига, мамка му“.

Отварям джоба пред лицето й. Не бих могъл да го направя, ако и двамата не гледахме в същата посока, но сега имам възможност да пробия проход към пълен вакуум на два сантиметра от носа й. Не слагам мембраната, затова Джемисън се пули към черен кръг, а въздухът около главата й фучи към пустотата.

Тя се смръзва и млъква, както очаквам. Оставям джоба отворен още няколко секунди, за да съм сигурен, че е разбрала какво вижда.

„Онова там е открит космос, приятелко. Аз не мога да пропадна вътре, но само да разширя портала и ти изчезваш. Затварям го и те зарязвам сам-самичка в джобната вселена. Без въздух, без светлина, без топлина, без спасение. От научния отдел казват, че не се знае дали първо ще замръзнеш или ще се задушиш.

Не. Се. Ебавай. С. Мен“.

Чакам внушението да проникне в мозъка й и чак тогава затварям джоба.

С огромно усилие отлепям лицето си от стената и извивам глава, за да я гледам, докато говоря. Свободната й ръка посяга към хълбока, но аз вече съм затиснал кобура с парализатора. Не съм идиот.

— Кодовото ми име е Кенгуру. И все ще има нещо полезно, което мога да свърша с помощта на този джоб.

Джемисън пуска ръката ми и ме бута. Опирам длани в стената и се обръщам към нея.

— Може би — казва тя. — За джоба не знам, но няма съмнение, че се нуждаем от твоята „Ехо Делта“.

Разбира се. Сантамария ще иска да получи нови заповеди, може би дори ще повика подкрепления. И може да използва само комуникационната антена извън кораба — за нея не знаят нито Уаклин, нито Бартелт, а и не могат да я изключат дистанционно, ако реши да се свърже чрез моя имплантиран телефон.

Дали не трябваше просто да спомена това, вместо да заплашвам Джемисън със смърт от липса на въздух?

— Хайде — казва тя. — Ще отидем да говорим с капитана.

— Благодаря. Радвам се, че най-после мислиш разумно.

— Затваряй си устата. Не си ме убедил, само ми напомни нещо. Необходими са кодовете на достъп на капитана, за да изключим твоя телефон от веригата и да използваме „Ехо Делта“ пряко от радиозалата. А след това ще те разкарам от този кораб.

— Нека чуем какво има да каже капитанът по този въпрос.

Всъщност не ми се вярва, че Сантамария ще бъде по-склонен от нея да се вслуша в моите доводи, но държа да знам защо, по дяволите, той изведнъж реши да се усамоти. Сблъскахме се с криза, за чието решаване не ни стига времето, а в такава ситуация командващият офицер не напуска поста си без много основателна причина… или съвсем безпричинно.

Сантамария не ни обясни защо излезе и това буди в мен твърде лошо предчувствие. Подготвям се мислено за поредния неприятен разговор.